Откъслеци

"

 – Ето го аргументът ми – изфуча Аша и грабна някакъв вързоп от земята. – Виж го!

Тя дръпна и от вързопа се изтърколи нещо тежко и обло. То тупна на палубата и се затъркаля към Ройнар. Капитаните се втренчиха в него с ужас. На Рори му трябваха няколко секунди да осъзнае какво бе това. Беше човешка глава. И лесно можеше да познае лицето. Беше Нагрот Буревестник, с бръчките от болката и торбичките под очите. Усмихваше се благо във вечния си сън. Ала побелялата му свилена коса бе покрита с кръв и под врата нямаше тяло, което да го крепи – само дълга, кървава дамга. Като омагьосана, главата се спря точно пред очите на сина на оръжейника. Поне боговете бяха добри и не се извъртя с очи към него. Ройнар я гледаше няколко дълги секунди. Този път потрепери, така силно, че и палубата сякаш се тресеше заедно с него. Отне му върховно усилие на волята да се спре, а парапетът в десницата му изхрущя, пречупен като вейка.

"

Ревю: Междусъния

Междусъния, междусъния, защо не те проспах?

Ехей, хора! Хора! Българско фентъзи, хора. „Великолепно фенетъзи в духа на Р. Зелазни. Изненадващ дебют!“[1] Ще е добро, хора…

Да, в сънищата ми, сигурно.

Мислех да не правя това ревю, но в крайна сметка всяка реклама е добра реклама, пък и няма да си кривя душата заради едно българско име на корицата. Точно затова, и заради мързела ми, ревюто се забави - романът е излязъл в средата на юни месец и го имам горе-долу от тогава.

Аз съм придирчив читател, признавам си. И очаквам повече. Особено от моя съученичка. Авторката на туй писание е Димана Атанасова – млада и, очевидно, пробивна писателка, излязла от редиците на гимназията ми година след мен. Малко ме е срам да призная, при тези обстоятелства, но Междусъния ми дойде от тъча. Влиза си човек в книжарницата и що да види – българско фентъзи. Сън ли си, мечта ли си?

Да започнем с кратко благодарствено слово за издателите от „Весела Люцканова“. Това е едноименно издателство, пробило отдавна с учебници и, изглежда, от сравнително скоро, налазило и пазара за художествени книги. Каталогът им е любопитен и авантюристичен. От „Весела Люцканова“ изглежда ще залагат на нови български писателки. Единственият проблем? Поджанрът е дамско фентъзи. Не ги виня. На Алеята на книгата в София около половината представено фентъзи беше от този тип, вдъхновен от „Здрач“ и производните му. Пожелавам на „Весела Люцканова“ успехи. Нямам нищо против пъртина да ми пробиват крехки създания от женския пол. Равенство на половете, все пак, и то в най-добрата си форма.

Та, така, ще правя ревю на дамско фентъзи. Вадете пуканките.

Що е то дамско фентъзи, това е първият логичен въпрос. Май трябва да обясня, при положение, че терминът не е общоприет. Това е фентъзи, използващо няколко клишета:

1. Главната героиня е невинно момиче, просто една от нас.
2. Главната героиня има гаден живот и/или гадни родители…
3. …И не може да спре да се оплаква от тях.
4. Главната героиня е въвлечена в магически свят от красив момък.
5. Главната героиня е магнит за мъжете в този магически свят.
6. Главната героиня е избраната, дарена с мистична способност.
7. Главната героиня има постоянна нужда да бъде спасявана от нещо.
8. Магическият свят има „ърбан“ усещане, независимо къде и кога е.

Какъв ми е проблемът с дамското фентъзи? Правено е по калъп, историите са изключително взаимнозаменяеми, героините често се превръщат в досадни мрънкала. Не мога да се отърва от чувството, че целта на писането за авторката (да сме честни, мъжете-автори в този поджанр са рядкост) е да осъществи фантастичните си мечти. Когато целта не е очевидно печалбарство, разбира се. Фенфик със сериозно заглавие, с други думи.

Кои точки от горните осем удря „Междусъния“? Всичките. И успява да ме изтормози и в няколко други насоки. Нашата героиня се нарича Даш Девро. Тя е обикновено момиче, живеещо в заспал град. Майка ѝ я отглежда сама и пие като смок. Баща ѝ ги е зарязал. Даш мрази живота си. Няма приятели, не е популярна. Разбира се, веднага почват да ѝ се случват сериозни неприятности – и, естествено, високият тъмен мъж започва да я спасява. Не един, а няколко пъти. Точно след това, Даш започва да сънува странни сънища. Оказва се, че древно зло я гони, защото тя е специална и той трябва да я заведе в Атлантида. Не е голяма изненада, когато поредицата ще се казва „Сенките на Атлантида“.

Оттам-нататък, да си призная, не съм достатъчно интелигентен, за да разбера какво става. Ето тук идва основната ми критика към госпожица Атанасова. Стилът. Добре е да си кратък, но не е добре, когато читателите ти не разбират какво се случва. Повествованието се води от очите на Даш, но му липсва плътност. Героите буквално летят нагоре-надолу. Докато сме занимавани с вътрешните терзания на Даш, във външния свят се случват твърде много неща. Има пасажи, в които героите явно се движат или правят нещо, но изведнъж ни е показан резултата, без да е споменавано действието. Често и резултата не виждаме.

А има какво да се гледа. Някъде между обърканите мисли на Даш се вихрят дворцови интриги и древни ужаси изпълзяват от мрака. На тях обаче е отделено сравнително малко време, за да се отдадем на въздишането по лицето в главната мъжка роля, Меро. Той добър ли е? Не е ли добър? Пука ли му за мен? Не му ли пука? Като всяка една героиня в нейната позиция, Даш не може да се реши. Меро е тъмен герой, наемник и убиец. Ама пък е ‘убав. Ама пък е убиец. Ама пък… Цаца.

За Атлантида, описана ни в книгата, разбираме малко. Бих казал, че това е преднамерено. Даш е въвлечена в този свят против волята си и всичко е объркващо за нея. Гледаме от нейните очи, така че трябва да е объркващо и за нас. Страната е потънала под океана и се пази от силово поле, което се поддържа от някакви кули, които пък рухват, и в центровете им има някакви магически камъни… Май? Някакви искат да ги повалят, експерименти с хора, алчни за власт злодеи, гигантски змии… Признавам си, не можах да проследя сюжета достатъчно добре. Не съм се постарал, предполагам.

Героите? Класика, разбира се. Всички герои са обзети от мрачни мисли. Всички имат тъмно минало. Искате да срещнете обикновен човек, който просто е забъркан в тази каша? Тук няма такъв. Единственото нарушение на формата е, че Даш не е чак обожавана от всички мъже, макар че привлича вниманието на абсолютно всички, разбира се.

Мисля, че голяма част от проблемите на Междусъния идват с размера. Книжката се опитва да набута твърде много идеи в твърде малко пространство – малко над 200 страници А5 едър шрифт. Добавете чести сънища, спомени за миналото, душевни терзания и накъсани диалози, и мястото за сюжетно развитие остава минимално. Предпочитам твърде малко идеи, но раздути, пред каша, през която не мога да си намеря пътя. По всички правила и закони това можеше да е добро фентъзи. Усещам го. Основната история е силна и изпълнена с мистерии, нищо че се движи по добре отъпкан път. Просто е така объркано предадена, че не мога да я проследя.

Какво добро има в Междусъния? Ами, различна е. Да, да не повярвате. И не само със страната на производство. Повечето дамски романи са още по-клиширани. Този поне има добрината да предложи нещо повече от бляскав бифтек в главната мъжка роля. Има добрината и да не хвърли героинята ни в ръцете му и даже финалът е интересен, макар че е отворен като поле – нито една сюжетна линия не стига до логичен завършек. С изключение на една, която пак ще бъде отворена, мога да се басирам. Атлантида е интересна, макар че просто не е имало време да се опише както трябва. Има любопитни стилистични решения. Изкарват ме от нерви и ми пречат на четенето, но не мога да отрека, че са отклонение от нормата. Цитатите от песни преди всяка глава също са интересен елемент, макар че някои нямат връзка с действието, развиващо се след тях. Освен това, авторката си е написала домашното. Имената, които е избирала за героите си и за Атлантида са умело подбрани. Което може и да е минус. Когато имаш човек на име Рафаел, например, можеш да си напълно сигурен, че ще е художник.

Кратка бележка за техническото изпълнение на книгата. Адекватно е. Хартията не е вестникарска, корицата не е зле направена, макар че изображението е грабнато от един швед, постващ в deviantArt, дано с благоволението на художника. Авторката ползва прекалено щедро ненужни чуждици, което ме дразни, но предполагам, че редакторът (самата Весела Люцканова) не е посмял да я скастри. Книгата е граматически добре издържана, доколкото можах да преценя, докато се опитвах да се преборя със сюжета. Но не са премахнати всички повторения и стилистически нередности – което е странно, при все, че редакторката все пак е филолог.

Трябва да призная, че съм ужасен съдник за Междусъния. Това е първото дамско фентъзи, което се помъчих да изчета докрай. Захапвал съм „Здрач“, но го прицелих в прозореца след първата глава. Запознавал съм се и със съдържанията на други книги от жанра, без да се опитвам да вникна в тях. Книгата има своите качества, но аз не съм човекът, който може да ги оцени по достойнство. Опасявам се, че съм откърмен с епическо фентъзи. А като такова, Междусъния просто не вáжи. Твърде много идеи, твърде малко странично пространство за тях, досадна главна героиня, история, развиваща се предвидимо, макар че по-интересна от повечето конкурентни книги, объркващ читателите стил на писане… Листата продължава и продължава.

Пожелавам успех на Димана Атанасова. Предполагам, че книгите ѝ никога няма да са подходящи за мен, но такъв е животът. Както всеки продукт, един роман се пише за определена публика. Похвално е, че издателството е заложило на млад автор.  Надявам се, че поредицата ще продължи напред. Бих препоръчал книгата на онези, които харесват жанра. Струва ми се, че е нещо различно и свежо. Разбира се, трябва да се подготвят с търпение, защото книгата не е лесна за четене. Но ако Стефани Майър е синоним на скука за вас, Димана Атанасова няма да разтърси света ви, мога да го гарантирам.

---

[1] От корицата. Не знам кой го е казал, но надали е литературен критик, струва ми се. Не че имаме такива в България.

Ревю Total War: Rome II

Колко ще платиш за Рим?

Salve, honorabitur legentibus![*]

Дойдох в земите на траките, за да ви споделя за голямото зло, което планират варварите от провинция Британия. Подклаждани от злите източни демони от някаква далечна страна, наречена Япония, тези некъпани диваци желаят да ви ограбят от вашите изкарани с пот на челото денарии, верни мои поданици. Това е нечувано вероломство и ние не бива да позволим да се случи. Затова аз, народен трибун…

К-кхм. Така де. Не купувайте Total War: Rome 2. Моля ви.

Една напред, две назад, три настрани…

Не мога да отрека, че съм фен на Total War поредицата. Играл съм всичко от Medieval: Total War насам – единствената игра, която съм изпуснал е оригиналният Шогун. Бил съм се за славата на Англия, за свободата на България и за честта на Гондор. Завладявал съм непознати земи и съм кълнал глупавия изкуствен интелект и несъществуващата дипломация. За мен Empire беше голям удар по вярата ми в поредицата, но Napoleon и особено Shogun 2 закрепиха разклатеното ми доверие. Това, и десетките изключителни модификации, които излизат и ще продължават да излизат за Medieval 2 и оригиналния Rome.

После дойде Rome 2.

Braaains!  - Бойният вик на модерния хоплит

Ако не сте усетили до този момент каква буря се завихри около играта, да ви го обясня – Rome 2 излезе в полусуров вид на пазара. Изключително полусуров. На практика ни беше дадена бета версията на играта. И изглежда 90% от комерсиалните критици бяха играли различна версия… Добре, че вече те не са единствената алтернатива.

Причината за това фиаско? Sega. Rome 2 можеше да е достойна глава в историята на поредицата. Само че издателите трябваше да накарат авторите от Creative Assembly да изкарат играта месеци преди да е готова, без качествен бета тест, без функции, които присъстваха в минали игри от сериите, без обичани режими за мрежова игра, без, без, без… Но пък с няколко невероятно недомислени добавки, напразен опит да се разрешат по страничен начин проблеми, мъчили поредицата от десетилетия насам.

 Легионери в действие

Къде сбъркахме?

Позволете да изложа листа с грешките на Sega/CA. Нямам време за много обяснения, просто защото са твърде много.

-Неоптимизиран енджин и графични проблеми, довеждащи до там, че клиентите не могат да използват продукта, за който са платили.

-Допълнително е объркан и без това традиционно слабият изкуствен интелект. Опитите да се заобиколят проблемите с него са довели до невероятни безумия. Нападения на градове, пазени от стотици с двадесет стрелци? Имаме ги и тях.

-Еднотипни битки – тип въргал а ла Астерикс и Обеликс - продължаващи не повече от пет минути. Дисциплинирани войски и формации? Мерси, не ги щем!

-Магически флагове, появяващи се за щяло и не щяло. Войската ви е непокътната на билото? Е, какво от това, не опазихте магическото флагче на средата на нищото. Губите!

-Какво е едно преминаване на Черно Море за Юлий Цезар? Ами, пет години от живота му.

-Всеки бой е обсада без интересната част. Вместо да използваме неподражаемите досега механики на класическите Rome и Medieval 2, нека да сложим няколко сгради на полето и да го наречем  градска битка. Така феновете няма да се оплакват, че всяка битка е обсада!

-Няма родословно дърво. Генералите и владетелите ви? Дори не си правете труда да ги запомните, няма за кога.

-Всичко е скрито в потребителския интерфейс. Искате да знаете какво значат статистиките на генералите ви? (не че знам за какво са ви, генералите мрат като мухи от старост) Пригответе се за ровичкане из менюта, докато намерите точното!

-Искате да знаете повече за механиките и уменията на единиците си? Приятно четене в интернет. Ще ви вградим даже браузъра в играта, нямате проблеми никакви.

-Транспортните кораби са по-полезни от военните. Нямаше да е толкова болезнено, ако не бяха безплатни…

-Две минути чакане след всеки ход.

-Играта в мрежа често не работи.

-Провинциалната система, макар и интересна на хартия, е изпълнена нескопосано и често досажда.

-Магически бутончета „бий се по-силно!“ за войниците ви.

-Бъгове, гличове, бъгове, забивания… И няма значение каква е машината ви. Само се молете на Хефест да не порази компютъра ви с лош късмет.

 Трябваше да се сетя, нали?

Ама трябва да има и нещо добро, нали?

Ама не. Поне не особено. Графиката. Когато работи. Стилът на играта е хубав. Рекламната кампания беше изключителна. След 20-те единици на кръст на оригиналния Shogun 2, има доста повече разнообразие – макар че в никакъв случай не колкото ни беше обещано. Настроенията на компютърно генерираните ви съперници са по-разбираеми – ясно анотирани са с подробни плюсове и минуси. Не че от това прозитича особено логично поведение. Можете да насочвате военните си съюзници на стратегическата карта. Не че това е сработвало както трябва и веднъж за мен. Кооперативната кампания за двама е добра не теория. Докато не осъзнаеш, че за Medieval 2 може да бъде направена кооперативна кампания за десетки, макар и без интерактивни битки помежду им. Но пък ще работи винаги, а не само когато е в настроение. Музиката не е лоша, но не са мелодиите, от които ти настръхва косата. Всъщност…

Нещо любопитно, за което се сетих, е следното: музиката. Когато Джеф ван Дайк е в екипа, изпънил саундтрака, играта е хит. Когато не е, играта се проваля (справка – Empire и Rome 2). Може би не и на пазара, но в сърцата на феновете. Правете си сметката за следващата Total War игра.

 А можеше да изглежда така...

21 дни по-късно

Забавих това ревю с надеждата CA да си поправят бакиите. Уви, не става точно така. От британското студио признаха, че ще оправят някои от проблемите. Други обаче са наречени „дизайнерски решения“. Добре, рекох си аз. Щом имат една представа за творението си и се придържат към него, добре. Мога да уважавам това, макар че изпълнението на играта им куца – то не е по тяхна вина, заради Sega е.

После CA заявиха, че основната им цел са високите оценки, написани им от критиците. Прочетох за десетките промени във визията си, които са готови да направят в името на различни фокус групи. Разбрах, че само 2% имат технически проблеми и че само 1% са „гласовитото малцинство“. Нарадвах им се и на DLC-то на ден първи.

Затова решението ми е просто. Оттук-нататък няма да купя и една от игрите, издавани от CA под шапката на Sega, преди лично да съм се уверил, че тя ми е по вкуса. Демото е напълно задължително. Ако такова няма, ще пиратствам, да, признавам си. По-добре да станеш Илирийски пират, отколкото немитите варвари да грабят от парите ти. Аз съм тракиец и поданик на тази империя. Платил съм налога си на императора и разчитам, че неговите легиони ще ме пазят от такива набези… В името на Юпитер! Само ковачът да завърши гладиуса ми и британците ще изпитат моят гняв! Ако го доживея, разбира се. Все пак от тук до Британия са има-няма двадесет години път.

Така де...

Геймплей: 5/10. Щеше да е по-високо, ако нямаше база за сравнение с миналите игри.

Звук: 7/10. Няма го Джеф ван Дайк и не правите хитове. Нито в саундтрака, нито сред феновете. Направете си бележка, CA.

Графика: 8/10. Когато можете да я видите, разбира се.

Общо: 7/10

CA. Разочаровате ме, СА. Ще трябва да се придържам към модовете за Rome и Medieval 2, чини ми се. Europa Barbarorum 2 може би ще излезе някога, а до тогава има и Roma Surrectum II. По-евтино, по-качествено и не-разочароващо.

Може би Rome II ще си струва да се купи заради експанжъните си, както беше случая с Empire и Napoleon, който закърпи оригиналната игра. Може би. Но за в бъдеще препоръчвам внимание и бдителност. Никога не знаеш кога диваците ще прехвърлят стените.

---

[*] Авторът не твърди, че има и една унция представа дали е граматически точен

Ревю: Джо Абъркромби - "Отмъщението на Монца"

 Време е да погледнем и на историческа книга. Да, историческа книга. Без съмнение някой ще твърди иначе, но за мен „Отмъщението на Монца“ на Абъркромби е класическа историческа книга – дяволски добра историческа книга, с елементи на фентъзи, разбира се, но не е и чисто фентъзи.

На политическата сцена

Действието в „Отмъщението на Монца“ се развива в северна Италия, кръстена по различен начин и с объркана география. Главната ни героиня е Монцаро Муркато, персонификацията на клишето за перфектната красавица-войн. Тя е идеална. Всички мъже искат да легнат с нея, всички жени ѝ завиждат. Монца е умна, красива, познава класическите автори, може да води война, перфектна е в боя… Направо да се чудиш как Абъркромби не си е изгорил клавиатурата, точейки лиги.

Разбира се, тук идва проблема с инцеста, с който авторът се заиграва.

Италия е разединена, но гениалната Монца е на страната на един от херцозите и е готова да я обедини в негово име. Само че тя е твърде известна, хората викат нейното име, не неговото. И херцогът прави най-логичното. Като не се уверява, че Монца е мъртва. Наистина. „Никой не може да преживее това падане.“ Освен това убива брат ѝ и кара наемниците ѝ да я предадат.

Страхотен пич. Сигурно е голям хит сред съседните кралства.

Отмъщението е най-добре сервирано кърваво

…Или поне студено. Което е, всъщност, заглавието на книгата на английски. „Best Served Cold“. Промяната е необяснима, но не е чак толкова страшна.

Както личи още от заглавието, Монца тръгва да мъсти, избивайки наред хората на херцога. По пътя към нея се присъединява пъстра палитра от различни умели индивиди. Луд убиец, измъчван от съмнения скандинавец, отровител и красивата му асистентка… В кашата се намесва и Свещената римска империя, разбира се, а историята минава през Геноа, Венеция и Милан… Всички приятно преименувани, разбира се.

Оттук-нататък Абъркромби е в стихията си. Героите са реални личности с реални търсения и сложни характери. По страниците на романа се вихрят политически интриги, битки и предателства. Историята е добре забъркана и пленяваща до самия край. Магия почти няма, освен някои мистични елементи в последната третина на книгата, но те никога не са дори близо до това да бъдат основна част от историята.

Твърде реални личност

Дребният негативен коментар, който мога да отправя към Абъркромби е, че всичките му герои са негодници. Да, чудесно е всеки един герой да предизвиква някаква реакция у читателите. Не, не е добре, когато всички започнат да го дразнят. Проблемът ми е следният – към края нямаше за кого „да викам“. Най-чистият герой в романа е толкова тъмносив, че направо минава за черен. Героите на Абъркромби са все закоравели интриганти, престъпници и убийци. Опитите им да се подобрят из основи са обречени на провал и всяка добрина, която правят ясно противостои на големите им цели и на прегрешенията им. Романът сякаш си беше поставил за цел да превърне всеки относително положителен образ в проклетник до финала си – или поне да го убие. Което може и да е реалистичен поглед над ранно-ренесансовата политическа реалност, (не че съм на това мнение) но дори и други, признато безскрупулни автори, като Мартин, не си позволяват да очернят абсолютно всички свои образи.

Въпрос на стил

Абъркромби пише дяволски добре. Темпото на „Отмъщението на Монца“ е идеално, изразът е точен и ясен, и подходящо кратък. Когато авторът трябва да е изразителен, успява да предаде перфектно ситуацията и чувствата на героите си. Бойните сцени са прилично описани, без да омръзват. Да видиш главна героиня, описана от мъж също е изключително рядко и интересно. Не знам доколко е добре описана, но на мен описанието ми се стори точно. Второстепенните герои също са изразителни и сложни и звучат интересно и различно, когато действието се разказва от тяхна гледна точка.

Техническа характеристика

Нямам никакви забележки към превода, редакцията или корицата. Ако изключим странността със заглавието, разбира се. Бард са се справили добре. Дори и корицата е тематична… Въпреки досадния синдром за бикините – плетена ризница. Не е чак толкова по-назад от оригиналните корици, което е стъпка в положителна посока за Бард. Като знам колко лоши корици са излизали от това издателство, направо трябва да съм благодарен.

Препоръчвам книгата на всеки, който може да търпи една история без герои и не държи фентъзито му да е населено с десетки магьосници, дракони и магически лампи. Ако сте от втория сорт, ще останете жестоко разочаровани. „Отмъщението на Монца“ е добра историческа книга, но не се класира за фентъзи – няколкото променени имена не правят от ренесансова Европа фантастична, непозната земя.

Като допълнение – разбирам, че Абъркромби има поредица, която се развива паралелно в същия свят, само че в Свещената римска империя и друга, с главен герой Каул (един от помагачите на Монца), с история, разиграващата се в Скандинавието. Тези поредици, доколкото разбирам, са по-наситени с магия и може и да са по-подходящи за онези, които не търпят земните корени на „Отмъщението“. Не се притеснявайте за тези поредици, впрочем – книгата е напълно самостоятелна и дели единствено света си с тях. Лично аз знам, че след време ще прочета и тези книги.

Ревюта на тази книга в интернет бол. Господин Блажев я е покрил, разбира се, все пак вече е на две годинки. Поразтърсете се и лесно ще намерите. А аз още утре обещавам двойно ревю. Двойно, защото и от двете неща съм доста недоволен…