Наемни остриета: Буря

Седмото правило на наемника:

Не спирай, дори и раните да са повече от здравите места, другарите ти да са мъртви, а печалбата да не ти е гарантирана. Задачата над всичко. Името над всичко, над смъртта, и над живота. Защото без него ти си нищо.

Пролог

            Сякаш самата природа се бе изправила срещу него. Вятърът виеше със зловещия си, презрителен смях в лицето му, заплашваше да го запрати на калната земя. Стени от дъжд плющяха във въздуха, разбиваха се с грохот срещу каменните укрепления, сякаш щяха да ги срутят. Не можеше да види на сантиметри от носа си, водата се изливаше от небесата. Не бе просто лятна буря. Сякаш облаците се бяха продънили и от небето, почерняло като посред нощ, се изливаше океана. Грохотът на падащите на всеки десетина секунди гръмотевици заплашваше да се слее в един постоянен, титаничен крясък, способен да накара дори и стените на Фишънт да потреперят. Очертаваше се едно наистина буреносно лято.

            Той се усмихна на стихията. Тук бе в своя елемент. Защото не водата, не дори и въздуха доминираха тази лятна буря. А огъня. Като пожар, тя заплашваше да унищожи всекиго, изправил се на пътя й. Точно като него.

            -Не можеш да ме победиш! – изрева той в тържество.

            Бе прогизнал до мозъка на костите си и се радваше като малко дете на бурята. Нейният плам не можеше да погаси неговия огън. Бе преживял по-лоши неща от нея. И нито едно от тях не успя да го победи. Какво бе една лятна буричка за него? Над двадесет години бе оцелявал срещу всички залози. Можеше да издържи на това.

            Продължи да крачи гордо напред, без да превива снага. Вървеше с опитната походка на мъж, роден на бойното поле. Бе наемник още отпреди да почне да се бръсне. Бе виждал неизмерими ужаси, от които червата на всеки един човек щяха да се обърнат. Отнемал бе стотици животи, и още хиляди щяха да опитат меча му. Да, какво бе една лятна буря за него?

            Землянката израсна пред очите му ненадейно. Знаеше, че е там, не можеше да се обърка. Приближи се до мястото, което наричаше дом от три години насам и натисна решително прогнилата, дървена врата. Мигом отвътре го лъхна топъл, спарен въздух и мириса на алкохол. Сбърчи нос, и все пак пристъпи навътре, без да бърза, засланяйки вратата с тялото си. Не виждаше добре стаята, светлината, която идваше отвътре бе твърде ярка в сравнение с почти среднощния мрак, властващ отвън. И все пак, не се изненада, като чу отривистия поздрав:

            -Родрик Буря, радвам се да те видя.

            Той се усмихна накриво. Буря щеше да е днес, а? Така да бъде и без това времето навън бе подходящо за прякора.

Глава 1

Ден за заплата

            Свали прогизналото наметало и го метна небрежно на закачалката. Огледа землянката с недоволство. Сградата бе наполовина вкопана под земята. Намираше се точно извън стените на Фишънт. Отвън изглеждаше непретенциозно, и отвътре впечатлението се засилваше още повече. Някак в тясното помещение бяха набутани седем легла, като шест от тях бяха на два етажа, а едно бе просто постелка на пода. Имаше още груба кръгла маса със седем стола, сковани от нерендосани греди, подредени около нея, голям шкаф, заемащ цяла една стена, и причудлив сандък със седем отделения, разположен на срещуположния край на землянката. Помещението се допълваше само от една самотна закачалка, изправена до вратата. Нямаше удобства, нямаше украси. През деня светлината идваше само от къси отвори, почти бойници на покрива, а през нощта – от стар газов фенер. Походната кухня бе навън, под малък навес, точно до варела, в който се къпеха. Родрик почти изпитваше неприязън към това място. Спомни си обаче как е, когато в него има седем потни, вонящи мъже и си запази негативните чувства за по-късно. Сега засега на закачалката висяха само три наметала.

            Скалата и Хлапака седяха един срещу друг от двете страни на масата, помежду им лежеше разпъната дъска за бойно поле в напреднал стадии. Двамата изглеждаха погълнати почти напълно от играта.

            -Шах. – изсмя се нисичкият елф. – Да видим какво ще направиш сега, а?

            Хлапакът бе с групата цели пет години, две повече отколкото Родрик. И все пак винаги си оставаше на първото стъпало. Нервният елф с пъргавите очи и още по-пъргавите пръсти никога не бе вдъхвал достатъчно доверие. Новодошлият му хвърли преценяващ поглед. С немирна черна коса, игриви зелени очи, които вечно шареха наоколо и на височина само малко над гърдите му, елфът не изглеждаше особено впечатляващо. Видът му в никакъв случай не разкриваше колко е добър мъжът с лъка и камата. Вечно в движение, младият, за елф разбира се, Хлапак, нямаше никакъв шанс да победи и макар и сега да изглеждаше в контрол на ситуацията…

            -Шах и мат. – гласът на Скалата бе дрезгав и гръмовен. – Май отново загуби, Хлапак.

            Огрето се отблъсна назад от масата, под протестиращите проскърцвания на стола и кимна на Родрик. Междувременно елфът се изправи на крака и трескаво започна да оглежда дъската, а очите му заприличаха на чинийки от изненада. Наблюдателят се подсмихна. Самият той се бе пробвал срещу Скалата. Никога не бе повторил. Възрастното огре не прощаваше на противниците си. С ръст от над два метра, космато тяло, голо само по предната част на торса, лицето и краищата на крайниците, ниско чело, сякаш смазващо очите и прегърбена фигура, Скалата не изглеждаше никак интелигентен. Огретата обаче, независимо, че живееха заедно с троловете и независимо от вида си, бяха сред по-интелигентните раси на Ентерия. А Скалата бе доста над средното ниво. С над седемдесет години опит в пущинаците, той не можеше да бъде подведен, дори и от близо триста годишен елф.

            -Но, но, но… - не намираше думи Хлапакът. – Аз държах всички козове.

            -Но не и всички фигури. – отвърна му Скалата. – Губеше още от началото.

            -Буря, той мами! – извика Хлапакът, адресирайки Родрик. – Печели вече за пети пореден път.

            Огрето безмълвно показа още десет пръста иззад гърба на елфа и поклати глава. Никога нямаше да се научи. Родрик се изсмя. Скалата бе с отряда още от създаването му и никога, никой не го бе побеждавал на бойно поле. Веднъж Старика извади реми и се носеха слухове, че един от някогашните им работодатели, съсухрен маг на име Нестор, който служеше на деветовърхата кула веднъж успял да го накара да се изпоти. Помежду тях, бе традиционна шегата, че ако Скалата играеше професионално, нямаше да има нужда от работата като наемник.

            -Някой ден ще се научиш да играеш, Хлапак. – рече му Скалата. – Някой ден, след няколкостотин години, когато аз отдавна съм отминал във Великия простор отвъд. Ако играеш всеки ден, с упорство като днес, можеш да отместиш и скала.

            -Да, да… - помаха отегчено с ръка елфът. – Ти и твоите поучения. Какво правиш тук, а не като шаман на племето си?

            Родрик направи недоволна гримаса. Всички знаеха защо Скалата не бе с племето си, но никой не говореше за това. Никога. Хлапакът наистина трябваше да се научи да си държи езика зад зъбите. Щеше да послуша още малко спора им, но нямаше цял ден, а елфът можеше с часове да се опитва да предизвика другаря си.

            -Както винаги, не си особено въодушевен при влизането си тук, Буря. – възрастното огре игнорира опитите на елфа да го ядоса.

            Човекът се втренчи в него, в месестото му лице с прекомерно големи зъби, подаващи се над горната устна, в широкото, издадено над очите чело и сливащите се в едно рунтави вежди. Под тях очите изглеждаха съвсем малки, като две черни точици, притиснати отвсякъде, почти загубени сред лицето. И все пак, виждаха всичко. Той въздъхна тежко. Почти се плашеше от Скалата понякога. Ако някой ден останеха съвсем сами до вечерта старото огре щеше да знае и кътните му зъби, без Родрик да научи нищо за него.

            -Печелим хиляди на месец. – отвърна му Буря с известно нежелание. – От тях влагаме само малка част, друга спестяваме. Поне половината пръскаме. Чудя се защо живеем в тази дупка.

            -Това е домът ни. – отвърна му Скалата. – Независимо как изглежда.

            Родрик щеше да изсумти недоволно, но после се отказа. Както винаги, той бе прав. Огрето почти никога не грешеше. Това бе домът им. На цялата компания. Още отпреди седем години, когато я бяха основали. И когато той стана едно от Черните остриета, тази землянка се бе превърнала и негов дом. И нищо, че беше дупка, тя си оставаше такъв.

            -Отново си прав. – накриво се подсмихна мъжът. – Както винаги. Но не за това идвам. Старикът ни вика в „Продъненото буре”.

            -Ден за заплата? – с надежда додаде Хлапакът.

            Родрик само кимна хладно.

            Както винаги, привличаше твърде много погледи. Не го обичаше. Предпочиташе усамотението. Но когато през вратата влезе едно Черно острие, всички очи се спираха на него. Легендарните наемници се биеха вече седем години на страната на най-благосклонния платец. В бранша това си бе цяла вечност. И макар и групата да сменяше състава си постепенно, славата се запазваше. Те бяха най-коравите, най-принципните и най-безпощадните проклетници от Остерсторм та чак до Меланта. И реномето им вече бе толкова голямо, че почваше да им вреди. А това не бе на добре.

            Разбира се, Родрик доста скромно пропускаше да отбележи вида си. Младият мъж бе в средата на двадесетте, висок, с къса и непокорна черна коса и решителни кафяви очи. Чертите му бяха леко ъгловати, заради тях наскоро обръснатата му брада винаги си личеше малко. Имаше малко бръчки, около устата, от чести гримаси, от смях до гневни озъбвания. Мускулестата му фигура бе изранена и нашарена с множество малки белези от вражески остриета. Винаги ходеше с броня и оръжие изпод наметалото, винаги бе готов за бой. Нещо във вида му го караше да изпъква. Не приличаше на наемник, а повече на рицар или благородник, независимо от постоянно наболата брада. Това повече го дразнеше, отколкото го радваше.

            Заведението бързо се върна към нормалното, когато трите Черни остриета се отправиха към обичайната маса. Никой не искаше да привлече вниманието им върху себе си. Не че те имаха такава репутация. Но, знае ли човек? При всяко положение, скоро ниската зала на „Продъненото буре” отново се изпълни с гълчава. Заведението бе известен локал за наемниците. Бе здрава постройка близо до портите на Фишънт, на два етажа, като на първия бяха сместени множество маси, топло огнище и дълъг бар, отрупан с питиета. Масата им бе близо до огнището и тройката бързо се насочи натам, докато няколкото мъже, които я заемаха още по-чевръсто се изнесоха.

            -Ах, хубаво е да си известен! – възкликна Хлапакът, отпускайки се на един от столовете, бързайки да изпъне краката си на съседния, протягайки ги към огъня.

            -Не чак толкова. – промърмори Буря.

            -Дайте наметалата. – рече им Скалата, изправен до закачалката.

            През последните няколко години, Черните остриета буквално бяха завзели този ъгъл от „Продъненото буре”, вдясно до огнището. Бяха си спечелили благоволението на собственика, сух възрастен мъж на име Флок, когато му донесоха една огромна препарирана мечешка глава. Оттогава той бе направил тази маса техен втори дом, със седем стола и лична закачалка. Още от самото начало ги обслужваше едно и също слугинче. Те се отплащаха, като носеха тук някои от трофеите си. От стените ги гледаха множество празни очи на зверове, които бяха убили. Сред колекцията блестяха грамадна лъвска глава със зинала паст, череп от боен звяр и огромни драконови рога. Историята как убиха притежателя на въпросните се бе превърнала в легенда, за която бардовете пееха песни още преди Родрик да се присъедини към групата.

            Скалата окачи наметалата и се отпусна на един стол. Дървото проскърца под над сто килограмовата планина от мускули, седнала на него. Огретата, освен голяма мускулна маса, имаха и тежки кости. В момента всъщност той бе още по-тежък, защото козината му се бе напоила. Освен в изключително официални случаи или в битка, Скалата не носеше нищо на горната половина от тялото си и само едни къси, опънати панталони под кръста. Бе добре окосмен и можеше и да преживее и най-лошото време само с едно наметало. Днес обаче това му бе изиграло лоша шега, защото козината бе попила ужасно много вода.

            -Сякаш Майката природа се е загрижила особено много за водните си деца. – рече огрето. Връзката на расата му с природата бе пословична и можеше да се сравнява само с взаимоотношенията между елфите и горите им.

            -Да, и иска да ги настани на земята. – додаде Хлапето. – Хей, слугинчето! – извика той.

            -Не съм виждал такава буря от близо четиридесет години. – продължи си, игнорирайки го, Скалата. – Последният път едва не ме удави. Целият Син поток бе пощурял.

            -Какво си търсил толкова на север? – попита го с интерес Родрик. Огретата живееха малко по-на юг.

            -Дълга история… - обикновено това значеше, че Скалата няма да разказва, но Буря знаеше как да го помоли. За жалост, така и не му се отдаде шанс.

            -Хей, слугинчето! – отново извика елфът.

            -По демоните, Хлапе! – скастри го Родрик. – Тя си има име. Истра, моля те, ела, преди другарят ми елф да се е напикал от нетърпение.

            -Идвам, Родрик! – дочу се женски глас.

            -Ооо, Родрик! – обади се подигравателно Хлапето. – Толкова си мъжествен и красив, Родрик!

            -Поне получавам нещичко. – подсмихна се в отговор мъжът. – А ти още не си…

            -Не говори за това. – поклати глава панически Хлапето. – Не и когато има дами в заведението.

            -О, разбира се, Хлапе. – разсмя се при вида му Родрик. – Няма да кажа и дума на момичетата, че сред нас има девственик на близо триста години. Ама сериозно, толкова ли са зле елфите? В смисъл, доколкото знам, още на двадесет и нещо можете да…

            -За стотен път. – започна мрачно Хлапето. – Преди да избягам от къщи не ме пускаха да си подам носа извън къщата, после съм живял в пущинака допреди пет години. С какво очакваш да започна житейския си опит? Със сестрите ми или с елените?

            -Заемаш доста защитна позиция по тази тема, Хлапе. – рече му с усмивка Буря. – Защо, не си ли гениалния горски елф, който е просто перфектен и винаги усмихнат?

            -Хайде, недей да ме подценяваш. – на устните на елфа цъфна нова усмивка. – Мисля, че един път ме нарекоха искрящ като слънцето.

            -Тези са били много слънчасали. – изкоментира човекът.

            -Липсват ти, нали? – додаде внезапно Скалата.

            -Ами… - Хлапето въздъхна тежко.

            Истината бе, че му липсваха. Майка му и сестрите. Но не можеше да продължи така. Копнееше да ги види отново, но знаеше, че ако отново го заключат в онова имение за още столетие, щеше да полудее. А се харесваше точно толкова щур, колкото бе в момента. Не искаше да започва да си мърмори несвързано с несъществуващи хора. Не искаше да свършва като баща си.

            Не му се наложи да мисли по темата твърде дълго, за негово щастие. Истра се появи отнякъде усмихнато. Бе просто слугинче, когато за пръв път Черните остриета седнаха тук преди седем години. Сега вече бе красива млада жена, на деветнадесет, с румено лице и огнено руса коса. Формите й бяха мамещи и пищни и за пореден път Хлапето се хвана, че се отнася и му е трудно да я гледа в лицето. А и то не бе никак за изхвърляне. Елфът обаче знаеше добре, че Истра се пази за Родрик. Прокле за пореден път съдбата. Глупавият Буря не виждаше каква благодат се стичаше към него. Той щеше да е хилядократно по-готов да се отдаде на красивата сервитьорка. Другарят му не бе напълно безразличен, все пак имено той бе първия на младото момиче. Но и не й обръщаше достатъчно внимание, мислеше елфът. На негово място щеше да заспива всяка нощ в леглото й, не веднъж на няколко месеца. Родрик прекарваше повечето си вечери съвсем сам. Не че Буря страдаше от липса на кандидатки да споделят постелята му. Просто сякаш не ги забелязваше. А Хлапето забелязваше всяка една от тях и не би имал нищо против да му подаде ръка и да му помогне. Знаеше добре обаче, че Родрик нямаше да приеме.

            -Родрик? – обърна се към човека Истра. – Ще се видим ли скоро?

            -Може би. – с нотки както и на умора и отегчение, така и на игривост й отвърна мъжа. – Засега, нека останем само с една добре подгряна медовина.

            -Разбира се. – кимна с известно разочарование момичето. – Скала, обичайното?

            Огрето кимна беззвучно. Хлапето изсумтя с известно презрение. Той винаги пиеше едно и също. Абсолютно винаги. И в жега, и в мраз си поръчваше греяно вино, горещ чай и студен, прясно изстискан сок от плодовете на причудливо растение, което самия той бе подарил на Филос. Бе странна диета, но, както елфът бе забелязал неколкократно, Скалата нямаше нужда от почти нищо друго освен нея. Той обаче никога не би се жертвал да се подложи на този режим, дори и да го насилеха. Беше елф на промените.

            -Хлапе? – Истра дори не се обърна към него.

            -Какво ми има? – прошушна сам на себе си елфът. Наистина, защо момичетата не му обръщаха внимание? – Дай един коктейл. Копието на нарвала.

            -Какво си поръча? – попита го с недоумение Родрик, докато Истра се отдалечаваше, клатейки бедра точно пред очите му. – Коктейл? Какво е това?

            -Смесват няколко неща. – отвърна му Хлапето. – Нова мода. Този специално е с вишнев сок, ракия и леден ейл.

            -Богове. – възкликна мъжът. – Никога не бих пил това чудо. Въобще, ти как го пиеш?

            -Странно е. – сви рамене елфът. – Но приятно.

            -Повтори това, когато те влачим в несвяст след два такива. – не се съгласи Буря.

            -Мога да те надпия. – предизвикателно скочи от стола си, повишавайки тон Хлапето. – Винаги! – такъв си бе, винаги готов за съревнование.

            -Скала, - с отегчение се обърна към по-едрия си другар Родрик. – припомни на този тук колко пъти се е дънил с тези надпивания и после е трябвало да го остъргваме от пода?

            -Загубих им бройката.

            Това бе толкова сериозен удар по гордостта на Хлапето, че елфът просто застина насред гневния отговор. Беше ужасяващо. Скалата никога не забравяше, имаше перфектна памет. И никога не се напиваше. Той потръпна и набра сили в гърдите си, готов да започне титанична тирада.

            Така и не успя. Вратата се отвори широко и през нея нахлуха двама мъже. По-право, един мъж и един младеж. Всички в бара познаха по-възрастният. Това бе Лудия Джак, един от Черните остриета. С Хлапето доста си приличаха – и той бе самохвалко, който постоянно бърбореше. За разлика от елфа обаче, неговите хвалби имаха по-голямо покритие. Лудият бе прекосил надлъж и нашир Ерванта, континента на хора, елфи и джуджета, и бе преживял много дълги и отчаяни нощи. Бе с отряда още от създаването му и бе преминал през всичко. Дори и на близо четиридесет, Лудият изглеждаше във форма. Не бе особено висок, нито пък твърде мускулест, но вдъхваше неувереност у противниците с вида си. Може би имаше нещо общо с щурите му прически или с факта, че едното му око бе стъклено и имаше неприятния навик да мени цвета си. Лицето на Лудия бе маска на постоянно веселие и лукавост, зад която се криеше един доста хладен и пресметлив мъж. Както винаги, пристигането му предизвика раздвижване у гостите на кръчмата. Лудият бе облечен в пъстра риза, над нея имаше елегантно наметало. С позата си той почти закриваше другият мъж.

            Имено по-младият човек заинтригува повече Родрик. Познаваше добре Лудия Джак. Знаеше повечето му пози, повечето му гримаси. Знаеше каква част от образа му е фасада и каква – не. Също така бе пределно уверен, че Лудият никога не би избрал да влезе с произволен младеж където и да било. Младият мъж до него изглеждаше като войн. Имаше внимателна и стабилна стойка и ръката му почиваше близо до бедрото, където личеше дръжката на едноръчен меч. И все пак, нещо във вида на младежа го разделяше от наемниците. Изглеждаше твърде невинен. Дългата му коса бе сресана на път, нямаше много мръсни петна по туниката му, нито пък белези личаха по тялото. Погледът му бе по-скоро любопитен и жаден, отколкото преценяващ. За пръв път от последната година на познанството между Родрик и Лудия Джак, той недоумяваше. Кой бе този младеж?

            Отговорът на въпросите му не закъсня твърде много. Лудият поспря за малко в рамката на вратата, колкото да покаже новата си поза, и продължи напред, чевръсто вървейки към тяхната маса. По пътя поздравяваше всички. Провикна се, доста високо, към Истра, когато наближаваше другарите си:

            -Истра, две халби ейл, и бързо! – Лудият се усмихна накриво на другарите си и се обърна към младия мъж. – Това, другари мой, е нашия нов герой. – понякога мъжът правеше такива малки рими. – Силен и смел е той, ще смути на много дами нощния покой.

            -И толкоз. – промърмори Скалата. Лудият наистина не бе особено добър поет.

            -Отново си прав, Скала, как го правиш?! – разсмя се Лудият. – Не е ли просто невероятен, а, момчета? – Хлапакът закима през смях, Родрик гледаше доста хладно към приятеля си. – Така. Да те запозная. Ти ще си Новака. Как се казваше?

            -Тириън Билси. – отвърна му с младежки глас другият мъж.

            -Грешка! – възкликна Лудият. – Оттук нататък ти си Новака. Така. Нека ти ги представя. Онзи ходещ килим в ъгъла е Скалата, някога известен като Огьоерн от племето Каменни зъби. Безпощаден е с копията, а ако имаш нужда от малко лечение – той е човека… Така де, огрето. Освен това е твърде умен за малките си очички и е огрето, което често ни измисля плановете. – новодошлият не се посвени да протегне ръка и да се здрависа със Скалата. Огрето пое дланта му приятелски и я раздруса крепко. – Така, - Лудият продължи. – това там, което си пече краката на огъня, дето прилича на младо момиченце всъщност се казва Хлапето. Преди беше Алеессин Листрон, почитаем елф. Неговият лък поразява без пощада и камата му е бърза след него. Разбира се, не чак толкова бърза, колкото него, когато тича след някое момиче. – Хлапето, който си бе придал малко по-достолепен вид след унижението, причинено му от Скалата, побърза да се здрависа с новодошлия. – А това, - Лудият мина към Родрик. – е… Кой прякор използвахме днес?

            -Буря. – с равен глас изрече мъжът.

            -А, да, Буря. – Лудият внезапно се разкикоти. – Заради… Заради… Ах, ще ме убиеш, Буря! Заради проклетата буря! – Родрик изпръхтя недоволно. – Неговият прякор се мени понеже, когато го приехме преди три години, беше само временно. Помниш ли още, Родрик? – въпросният кимна рязко. – Бил си и Торба лайна, и Оня, дето се влачи отзад. А преди това бе Родрик Кердан. За него се оглеждай, ако изпаднеш в беда посред битка. Мечът му има близо хиляда ножници и бройката бързо се увеличава. Другият меч също би имал толкова, ако той не бе обратен. – Буря изръмжа в отговор. Лудият не изчака новодошлия да се ръкува и с последния му другар и продължи направо. – А аз съм Лудия Джак, преди по-известен като Джак Лудия. Мен ме търси там, където има най-много пиячка и най-много разпилени вражески черва… - той внезапно премести вниманието си и се обърна към бара. – Истра! Напитките!

            Младата жена му махна, че идва и се отправи към бара. Поръчката на Хлапето се бавеше малко. Междувременно новодошлите понечиха да седнат, но Родрик кимна хладно на Лудия да го последва и посочи към стълбището към горния етаж. Джак огледа другарите си, но Хлапето просто сви рамене, а Скалата дори не го удостои с поглед. Разбира се, огрето знаеше, но не държеше да споделя знанието си. Затова и двамата мъже се отдалечиха към стълбището, оставяйки новият член на Черните остриета да се запознае с бъдещите си другари.

            Родрик едва изчака да се отдалечат от навалицата. Наемниците имаха специално отделена за тях стая на горния етаж, но не това бе целта му. Още щом се скриха в стълбището и Лудият понечи да тръгне нагоре, той го спря рязко, почти забивайки го в стената.

            -Какви ги вършите? – с гневно изражение изфуча Родрик. – Та той е едва момче!

            Бяха го обвинявали, че си пада малко идеалист, но не бе нужно да си с особено крепки морални устои, за да се погнусиш от ситуацията. Те бяха една от най-елитните компании в Остерсторм, славата им бе огромна, печелеха цяло състояние. Но не затова бе стреснат мъжа. Само за три години с Черните остриета броят на труповете зад гърба му бе скочил близо трикратно, животът му бе поставен на карта десетки пъти. Те нямаха право, колкото и да бяха безскрупулни на моменти, да приемат в редиците си толкова млади, неподготвени момченца!

            -Спокойно, драги другарю Буря! – усмихна се с обичайния си тон Лудият.

            -Не ми казвай да се успокоя! – разтърси го другият мъж. – На колко години е малкия? Има ли и шестнадесет? От родителите му ли го измъкваме?!

            -И по-млади момчета са отнемали живот. – отвърна му без да сваля усмивката си Джак. Нещо в тона му обаче започваше да се пропуква.

            -При изключителни обстоятелства. – тръсна глава Родрик. – Нашествия, нападения и прочее. Не можем да го приемем в отряда! Къде отива седмото правило тогава? Къде отива честта ни?

            -А, да. – подсмихна се Лудият, но в усмивката му имаше нещо хладно, почти хищническо. – Честта е над задачата и заплащането, защото без нея си просто един главорез. Така ли беше? – другият мъж кимна рязко. – Дам. – въздъхна Джак. – А на колко беше ти, когато те приехме в групата?

            -На повече. – отвърна му веднага Буря.

            -Аха. – съгласи се Лудият. – Слушай сега какво ще ти кажа, Родрик Буря. Имаме отчаяна нужда от нова кръв. След смъртта на Огнедишащия и Среднячката, останахме само петима. А пред нас има много нови задачи.

            -Това не ти дава право…

            -Ще ти кажа още нещо. – ледено го пресече Лудият. – Новака е добър. Може и да не е видял много смърт, но когато се изправи срещу Старика, успя да го отблъсква с минути. Помниш ли кой последно стори нещо подобно, Родрик Буря?

            -Аз. – гробовно промърмори Родрик и го пусна гневно.

            -Така. – усмивката на Джак се върна на устните му, заедно с игривия тон. – Надявам се, че сме приключили с това. Сега да се върнем при наш’те момчета и да видим как Хлапака ще се размаже на пода след коктейла, който си е поръчал отново.

            -Ще видим това. – изръмжа тихичко Буря.

            Лудият изтупа дрехите си и си придаде весел вид. Родрик обаче не направи и опит да изглежда доволен. Беше мрачен като буреносен облак, когато двамата прекосиха претъпканата зала на „Продъненото буре” и се настаниха на масата. В момента Новакът и Хлапакът се шегуваха един с друг. Младежът бе доста неопитен, но бързо привикваше на хумора на елфа. Огрето ги наблюдаваше, без да каже и дума. Когато и другите двама седнаха, а Истра донесе питиетата, Лудият се обърна към Новака с дяволито изражение:

            -Ха кажи, Новак, заради това, че обремени някоя пак ли дойде при нас в среднощния мрак? – игриво римуваше той.

            -Отново само три. – отбеляза хладно Скалата. Рекордът беше около десет рими.

            -Ами… - младежът порозовя. – Не точно. – дори и Родрик не успя да се сдържи и се подсмихна при вида на Новака. Само Скалата остана безучастен. – Предполагам, искаш да повторя историята си и пред тях? – Лудият закима отривисто. – Добре, така да бъде. Казвам се Тириън Билси, сега съм Новака. Роден съм малко по-на запад, в Пълен кръг. Баща ми беше кралски ковач и припечелваше добре. Майка ми е шивачка. Имам двама братя, единия по-голям, другия – по-малък. Записах се в армията, но… Ами… - младежът преглътна тежко и спря неуверено.

            -Кажи го, споделената тегоба понякога е по-лека. – рече спокойно Скалата.

            -Накратко казано, никога повече не искам да нося знака на Остерсторм. – продължи с въздишка младежът. – Баща ми бе убит, властите разследваха, но изпратените да се разправят със злосторниците войници бяха твърде страхливи. Избих всички проклетници, цялата гнусна банда плъхове. – като говореше, в очите на младежа се появиха яростни искри. – А ме обвиниха в убийство. Не искам да имам нищо общо с официалната власт. Извън закона съм… През целия си живот съм тренирал за войник, винаги съм искал да служа на добра кауза. Накрая обаче се оказа, че каузата, зад която стоях не е никак добра. Сега… Просто не знам какво да сторя. – Новакът си изливаше душата пред тях, искаше да му олекне. – Трябваше да се махна оттам. Дойдох към Фишънт, защото знаех, че се търсят здрави мъже с моите умения. Като разбрах, че Черните остриета търсят нови хора, веднага ви потърсих, момчета. Знам, че вие сте най-добрите и с вас имаме шанс за нещо велико… Аз… - той отново спря, неспособен да продължи. Бе излял целия си плам в тази реч и сега просто нямаше сили да говори.

            -Ти… - бавно пророни Родрик, преценяващо скръстил ръце на гърдите си, отпуснат назад в стола. – Да, точно ти. – изражението му бе ледено и някак презрително. – Ти все още вярваш в тази искряща кауза, нали? Още искаш да си рицар? И аз бях като теб, някога, преди десетилетие… Преди да смачкам тези мечти. Ще ти кажа едно, хлапе. Тази работа няма да те направи рицар. Очакваш да се биеш срещу зли, но все пак величествени врагове, с доблест и чест, да спасяваш красиви девойки и да защитаваш бедните? Е, нека ти отворя очите. В тази работа ще видиш ужасно много разпилени черва. Почти всички ще са на други бедни наемници. Ще те наемат низки лордчета, заблудени в политическите си игри. Ще избиваш много невинни мъже, които просто следват заповеди. Единствените красиви дами, които ще спасиш ще те третират като лайно. За теб ще са само кръчмарските проститутки и, ако имаш късмет, някоя дама, която да си поиграе с теб за една вечер. Ето ти твоята искряща кауза, хлапе. Ето ти реалността. Искаш да си рицар? Бягай оттук, колкото ти държат краката. На колко си? На шестнадесет? Върни се при майка си, тя се страхува за теб. Бягай, докато не видиш горящи линии в следата си. Бягай оттук, момче, преди да те е погълнала. Защото реалността не прощава на идеалистите.

            Цялата маса се умълча тревожно. Никой не бе очаквал това от принципно доста веселия Родрик. Мъжът се отблъсна леко от масата с отвратено изражение. Не бе очаквал това от другарите си. Какво право имаха те да причиняват това на младежа? Всички останали Черни остриета знаеха добре къде отиват и какво ги очаква. Този младеж? Той не знаеше нищо. Не бе виждал как другари умират в краката му, не бе чувал писъците на невръстни деца, докато подпалваше дома им. Не бе убил собствения си баща.

            Гневният му изблик така и не успя да достигне пика си, когато той щеше почти да преобърне масата и да се изстреля сам в унищожителната буря отвън, която така много му подхождаше. Защото през вратата, която иначе щеше да е негова цел, бе пристъпил един добре познат силует. Бе посивяващ, всъщност дори побеляващ мъж, леко прегърбен, но учудващо здрав на вид, жилест и сух. Лицето му сякаш бе усукано, обветрено и прорязано от времето до степента, в която не приличаше съвсем на лице. Нямаше брада, а очите, независимо от явната възраст още бяха прозорливи, ледено сини. Дори и на близо шестдесет години, Старикът се движеше като дива котка, с вид, който не търпеше възражения и съпротива. Всичко, от стегнатата броня, през оголения меч без ножница, окачен на колана му, до окаляните и очукани походни ботуши със затъкнати в тях ками издаваха войн, който далеч не бе в пенсия. За повечето му врагове си беше чиста мистерия как се изправя срещу тях и го подценяваха, намирайки бързо смъртта си. Старикът бе неумолим войн, който бе прекарал над половината си живот в битка и дори и на тази възраст, като по магия, продължаваше да воюва като на двадесет.

            -Старикът. – въздъхна Родрик. Дотук с изблика му.

            Основателят на Черните остриета нямаше да изтърпи поведението му, а той не искаше да влиза в пререкание с обветрения войн точно днес. Беше твърде уморен. Затова и само изсумтя и си седна. Като сянка, Старикът се плъзна през тълпата, която просто се разтвори пред него и седна на стола си без да каже и дума. Останалите още бяха в шок от внезапното избухване на Буря и така и не го поздравиха. Само Скалата му кимна безмълвно.

            -Виждам, че си представил Тириън? – Лудият едва успя да кимне смутено. Дори и той бе разтърсен от случилото се и маската му се бе сринала. – Родрик, подозирам по вида ти, че имаш нещо против, но няма да търпя възражения точно сега. Имаме задача от първи приоритет.

            -Ама, мислих че… - додаде тревожно Хлапето. Парите му трябваха.

            -Заплатата също е тук. – кимна Старикът. – Но ще я харчим после.

            -Поръчител? – попита Родрик, опитвайки се да успокои гнева си, залъгвайки го с рутината на мисиите.

            -Крал Ларис Старион от Остерсторм. – Лудият и Хлапето подсвирнаха едновременно, като чуха напълно спокойните думи на Старика. – Разбира се, има подставено лице, някой си лорд Аркандайс.

            -Заплащане? – отново додаде Буря.

            -Нека да цитирам писмото на Аркандайс. – Старикът отиде до наметалото си, метнато на закачалката и извади пергамента, после зачете. – „На вниманието на Черните остриета. От лорд Аркандайс при двора на Ларис Старион. Кралска преференция. Предлага ви се сравнително лесна задача, която обаче крие и голяма отговорност. От елфическите земи, малко на изток от Просеката трябва да се вземе важна личност. По-голямата част от ескорта е сформирана, но нужното число не е достигнато и е нужна експертна намеса, тъй като конвоят е от ключово – Старикът наблегна на тази дума. – значение. Платата ще е сто на острие. Периодът е две седмици, считано от датата на напускане на Фишънт. За всеки ден закъснение ще ви се плащат по двеста жълтици поради усложненията. Ще имате и личната ми благодарност, в случай, че успеете. Считано, че това писмо пристига на тридесет и трети Исана, заминаването на конвоя е на следващия ден, призори, на портите на Фишънт. Трябва да се отчетете на сър Колис, рицар от Древния орден. Покажете му това писмо. Надявам се, че ще приемете. С уважение, лорд Аркандайс, от името на Ларис, крал Старион.” – Старикът замлъкна за кратко, после продължи. – Да чуем мнението ви?

            -Против. – веднага му отвърна Родрик. – Много неизвестни, малка заплата, а и освен това тъкмо свършихме по-доходоносна задача.

            -За. – побърза да се включи Хлапакът. – Парите са винаги добре дошли, не звучи трудно, а и ще навестя пак горите… Далеч от майка ми.

            -За. – само се усмихна Лудият.

            -Хм… - изръмжа леко Скалата. – За. Старионите може и да са сред най-паметливите крале, но Ларис е стабилен мъж и благодарността му е много добро нещо. Ще изчисти името ни след убийството на лорд Кердан. – Родрик потръпна леко при споменаването на баща си, но това бе забравен случай и те не задълбаха повече.

            -Не, не и не! – повиши тон Новакът. – В никакъв случай! Не искам да имам нищо общо с короната.

            Всички очи се втренчиха в Старика. Ако той беше против, значи нямаше да ходят никъде. В Черните остриета цареше относителна демокрация, но ако гласовете бяха наравно, щяха да си останат тук, в чакане на друга оферта. Не им бе притрябвала тази работа, но както Скалата бе отбелязал, бе шанс да се изчисти името им след шумните събития отпреди три години. Родрик обаче не гореше от нетърпение да се впусне в нова мисия, особено за да изчиства реномето си, накърнено след убийството на баща му. Никога нямаше да прости на онази отрепка.

            -За. – надеждите му бяха попарени от думите на Старика. – Чухте Скалата. Отиваме на мисия.

Глава 2

На мисия

            Беше нещо като ритуал. Шестимата, начело със Старика се събудиха посред нощ, дори и Хлапакът, който бе пиян миналата вечер, и Новакът. Родрик трябваше да му признае, момчето влизаше в крачка бързо. В тъмата, дори без да запалят фенерите, се отправиха безмълвно към сандъка със седемте отделения. Всеки отвори своето с личния си ключ. Извадиха снаряжението си и без да кажат и дума се подготвиха в мрака, с нечовешка целенасоченост. Един по един излизаха сами, в нощния хлад, загледани в безлунното небе. Времето се бе успокоило, макар че облаците още бяха надвиснали над тях. Земята обаче се бе превърнала в кишава каша. Последен излезе Новакът, бе му отнело почти половин час да се пребори с чуждия сандък. Бе наследил отделението на Среднячката и през повечето време се чудеше какво да стори с вещите й. Накрая ги покри с едно пътно наметало и ги остави за после, взимайки само един-два предмета. Това бе традицията, всяко Черно острие наследяваше екипировката на отминалите преди него войни. Седем наемника, четири човека и трима от други раси. Един от тях винаги имаше магически способности. Не и в момента, обаче. Сега просто нямаха време да намерят магьосник, нито пък дори и прост вълшебник. Загубата на Огнедишащия, бивш магистър в джуджешкото кралство бе тежък удар. Умелото джудже бе с групата до злополучните събития миналата година, бе един от създателите й, за разлика от Среднячката. Жената – войн ги бе напуснала наред с магьосника след само четири години в редиците на Черните остриета.

            И ето, че те се събраха отново в нощния хлад, готови за нова мисия. Бяха само шестима и без магическа подкрепа, но си оставаха Черните остриета. Старикът проговори пръв, след като допреди бяха чакали в пълно мълчание.

            -Всички готови?

            Мрачно, един по един, с една-единствена дума, всички се отчетоха. Дори и Лудият Джак не посмя да вметне нещо остроумно. Ритуалът по напускане на дома бе  толкова стар, колкото и неговия престой в Черните остриета.

            -Тогава напред. – хладно кимна Старикът.

            Сър Колис не беше никак доволен от новата промяна. Вярно, уважаваше репутацията на Черните остриета, но просто мразеше начина по който му се бяха натресли. Аркандайс трябваше да го предупреди. Шест воина, колкото и да са добри, можеха да се окажат в тежест, ако първоначалния план не ги предвиждаше. А Колис бе видял доста зле осмислени планове през дългия си живот. Застаряващият рицар не беше чак толкова по-млад от Старика, а вече бе планирал оттеглянето си догодина. С посивяващите си коси и атлетичната си, макар и жестоко белязана от един вражески чук, който бе смазал горната част от торса му, фигура, той бе сред най-добрите рицари от Древния орден, най-елитната група воини на Остерсторм, останка от времената на Небесния остров, Каз Модан, величествени и доблестни мъже, сякаш излезли от древните приказки.

            Независимо от реномето си и независимо от уважението си към Черните остриета, Колис не се посвени да им тегли няколко сочни ругатни, когато научи за тях. Те ги приеха доста добре и след като конвоя се забави още няколко минути заради неразборията, докато товареха малко допълнителни запаси, потеглиха на път. Групата бе забележителна. Заедно с тях войниците ставаха точно деветдесет и девет. Повече от половината бяха рицари с масивни брони и расови жребци, макар че имаше и доста рейнджъри. Беше заплашителна група, толкова мощна и опасна, че Черните остриета започнаха да се чудят за какво точно са им те. Пръв, разбира се, изказа съмненията си, Хлапакът, докато бързо яздеха на изток, към границата на близките елфически гори, далеч от безопасните стени на Фишънт.

            -Сериозно, - възкликна от седлото си елфът. – защо сме им? Без нас биха били точно толкова добре. Цели деветдесет и трима, и то без нас. Рицари и рейнджъри. Сериозно, кой ще ескортираме, кралицата ли? – посрещна го мълчание, през което той осъзна, с шок, че може би бе налучкал истината. – Какво, мислите, че… Самата Алария? – за пръв път от много време, Хлапакът замлъкна като треснат.

            -Е, - опита се да го успокои Буря. – може би не самата кралица, но някой много, много важен.

            -Да, но защо им трябваме? – за момент Новакът свали маската на недоволство, която си бе лепнал, откакто научи, че ще работят заедно с армията на тази мисия. – Деветдесет и трима елитни воина. За какво са им още шестима?

            -Защото те не са Черни остриета. – простичко му отвърна Старикът.

            -Но, ариегарда? – с погнуса рече Хлапакът, сякаш изплюваше думата. – Искат да им пазим дълбокия тил? Далеч от всеки проблем, далеч от забавлението? За това ли сме му на Колис, да пазим гърба на онези, които пазят неговия гръб?

            -На Колис не му трябваме. – отбеляза сухо Старикът. – Аркандайс ни иска тук, за застраховка. И кралят се доверява на мнението на лорда.

            -А и отзад няма кой да ни следи, нали? – смигна им Лудият. – Можем да донесем колкото си искаме пиячка и жени. А и помнете, врага идва най-често отзад. Ще има достатъчно кръв за жадните.

            -Знаеш ли какво още идва отзад? – мрачно рече Родрик.

            Смехът избухна рязко и отми притесненията за групата. За момента. Но не можеше да отмие съмненията. Нещо не бе в ред и с тази задача. Но все пак, кога ли бе в ред?

            Километрите летяха под тях, както летяха и дните, бавно и протяжно. Яздеха по четиринадесет часа на денонощие, докато конете не почнеха да изнемогват. После стъкмяваха лагер, голям и доста шумен, и спяха непробудно, опитвайки се да се отърсят от умората. От дългата езда Родрик, а и другите покрай него, имаше чувството, че чаталът му се е превърнал в огромна рана. Само Скалата и Старикът сякаш нямаха нищо против. Огрето бе като направено от стомана, а престарелия войн не му отстъпваше по коравина с много. Неслучайно двамата никога не се съревноваваха. Последният път, когато Лудият Джак бе настоял да го сторят в продължение на близо шест часа се бяха въртели по бойния ринг, преди дори и той да се съгласи, че между такива воини не може да има истинско съперничество. И двамата мислеха с ходове напред пред съперниците си. Всъщност, ако не бяха различните раси, човек можеше да ги сбърка с братя, толкова много си приличаха. Единствената сериозна разлика между тях бе вечния поучителен тон на Скалата, заменен от режещите упреци на Старика. И двамата можеха да говорят и инак, но през повечето време единият обучаваше, а другият нападаше с гласа си.

            С наближаването на деня, когато щяха да се срещнат с важната личност, която трябваше да продължат обратно до територията на Остерсторм, мъжете утихваха напрежението рязко ескалираше. Дори и Лудият Джак се затвори в себе си и се умълча последната нощ преди да се срещнат с пратката. Въздухът можеше едва ли не да се реже с нож край лагерните огньове онази сетна вечер.

            Родрик се прозя шумно и се протегна. Не му беше ден. Беше използвал малко от лечебния балсам, за да намаже туптящите си от болка бедра. А уж трябваше да свикне. Истината бе, че не бе яздил почти никога преди и огромните преходи го убиваха. Поне палатката го радваше. Едва ли не бе по-просторно от землянката им. Бе сам с Новака, а младежа винаги се свиваше в един ъгъл. Той отвори уморено очи, оглеждайки се за спътника си. Още искаше да го разубеди, но след онзи спор Новакът бе отстъпил в себе си и не говореше много. Даваше му време да размисли, после отново щеше да го притисне. Две предупреждения. Нямаше да си прави труда за трето.

            За негова изненада, в палатката нямаше никого. Завивките на младия мъж бяха разхвърляни, но в той не беше в тях. Изглежда и на Новака не му се спеше, като на него. Той щеше да потъне обратно в постелята си, в безплодни опити да заспи, но после дочу нещо. Не бяха удари на метал в метал, а свистене. Поредици от шумове, като от свистене и ритмични, дълбоки поемания на въздух. За момент Буря се сепна и посегна за меча си, но после разсъди пак. Бяха в лагер, обграден от професионално подредени часови, защитени от още близо сто воини. Какво можеше да се случи? Той се надигна морно, наметна си една риза, без дори да я закопчава и излезе навън.

            Отново беше валяло, но кишавата земя на пречеше на Тириън. Родрик, застинал до входа на палатката, се загледа в него със смесица от изумление и пресметливост. Новакът бе сам навън. Бе гол до кръста, а младежката му, ненакърнена от вражески остриета фигура бе обляна в пот. Гърдите му се издигаха и спускаха ритмично, независимо от резките му движения, а късият меч с изчистен дизайн изписваше кръгове около тялото му. Дори и в тренировка Тириън не бързаше. Действаше като по книга, изписвайки стегнати защитни кръгове около тялото си, пристъпвайки напред-назад около невидим враг. Блокираше въображаемите удари умело, без да спира, отсичайки ъглите, без ненужна демонстративност, без особена красота, но с брутална ефективност. Защитата му граничеше с перфектното. Редуваше я с бързи, стегнати замаси, изпълнени с точността на елфически дуелист, внезапни и унищожителни. Родрик осъзна, че не би желал да бъде негов противник. Чак сега видя онова, което и Лудият и Старикът бяха видели в него. Момчето имаше талант и го чакаше светло бъдеще, ако останеше с меч в ръка. Осъзна също и как да го победи, ако му се наложи. Видя леките пролуки. Не бяха слабости на боеца, а на самия стил – практичен и елементарен. Сякаш Тириън бе самоук войн, който никога не бе чел за различни захвати, различни видове замаси и защити. Видя как устните на трениращия играеха наравно с мускулите му и разгада движенията им. Неусетно си зашепна, изричайки онова, което Новакът само оформяше с уста.

            -Десен блок, ляв блок. Високо, високо, високо, ниско, отскок, смяна на гарда, ляво, удар ребра, ребра, сменяй страните, стъпка надясно, смяна на водещия крак, предпази с меч отпред, два отскока назад…

            Неусетно думите му привлякоха вниманието на Тириън. Младежът се спря объркано и се огледа, после го видя. Отпусна се видимо и метна меча си на земята, близо до ножницата.

            -Съжалявам. – припряно се извини Буря. – Не исках да те смущавам, продължавай.

            -Няма нищо. – усмихна се в отговор Новакът. – Е, как мислиш? – въпросът му изненада Родрик.

            -Ами… - по-възрастният мъж реши да е честен. – Самоук си, нали? – Тириън кимна. – Ще ти трябва малко практика и някой добър учител, но с тези заложби ще стигнеш далеч. Много далеч.

            -Да приемам ли това за кандидатура? – приятелски рече младежът.

            -Когато видя талант като твоя, желая да му помогна. – отвърна му Родрик. – Така стоят нещата с мен. Но не вярвам, че ще мога да помогна много, не съм учител.

            -Подценяваш се. – разсмя се Тириън. – Я каква реч ми дръпна във Фишънт.

            -И? – внезапно веселието на Буря се беше изпарило.

            -Ами… - Новакът преглътна тежко. – От смъртта на баща ми насам животът ми е един кошмар. Една по една… Една по една кулите ми се срутват. Първо едно разочарование, след това друго… Мислех, че с Черните остриета ще си стъпя на краката.

            -Но не можеш да си стъпиш на краката с наемническа компания. – рече Родрик.

            -Имено. – кимна събеседникът му, морно посядайки на мократа трева. – Мислех, че сте стане. Знаеш, свободата, простичкия живот, постоянния приток на адреналин.

            -Знам. – мрачно промърмори по-старият наемник. – Може би твърде добре го знам. Живея така от близо десетилетие. И така и не мога да си стъпя на краката.

            -Да. – замислено въздъхна Тириън. Главата му клюмна, той загледа земята. – Просто е толкова трудно, разбираш ли? Да се върна на мястото, където го убиха, да погледна пак старата пещ, да видя леглото му, почернялото наметало, метнато до вратата… Майка ми така и не намери сили да го вдигне. Властите вече няма да ме гонят. Избих цялата шайка, която… Която го уби. До последния. Бяха рекетьори, малки, но вредни. Умираха като плъхове под острието ми. И след това искаха да ме арестуват… Почувствах се предаден и побягнах. А сега… Липсват ми. Старата, малка къща с липата в двора, майка ми и братята ми… Липсва ми подкрепата ми. Подкрепа и топлота, която май няма да намеря тук, а Буря?

            -Не. – поклати глава Родрик. – Повярвай ми, ако имах това, което ти имаше, и го бях изгубил, и аз щях да постъпя така. Но после щях да се върна. За жалост… Аз няма къде да се върна, Тириън. Но ти имаш. Не пропилявай живота си с нас. Ние сме… Загубени.

            -Да. – кимна мрачно Новакът. – Мисля, че ще те послушам. Ще се върна при семейството ми… Буря… - наемникът вдигна поглед към него въпросително. – Искаш ли да дойдеш с мен?

            Родрик застина замислен. Този непознат му бе подал ръка, просто така. Бе му предложил семейство в опит да му помогне. Бе му предложил… Той просто не можеше да измери колко много бе готов да му даде младия Тириън насляпо. Без да го познава. Без да иска от него нищо в замяна. Не можеше да намери думи. Но накрая, като преглътна тежко, все пак успя да отмести бучката от гърлото си и да проговори.

            -Не, Тириън. Това е твоят живот. Аз… Аз съм паднал твърде далеч. Не искам да отровя и другиго.

            Родрик Буря горчиво отмести покривалото на входа. Истина бе. Бе видял твърде много. Отнемал бе безброй животи. Уби собствения си баща без да изпита и капка жалост. Този живот не можеше да го остави без белези. И той бе отишъл твърде далеч. Бе белязан за цял живот и никога нямаше да може да живее отново нормално. Осъзна го едва сега, в този миг. Щеше да умре като наемник, сам, забравен на някое безименно поле, за чужда кауза и без никого до себе си. Той потръпна трескаво. Този миг бе най-ужасяващия в живота му до момента. Той бе загубен. Без дори да е вдигал оръжие, сам се бе победил в тази битка.

            Наближаваше пладне. Вече яздеха от часове, под дълбоките сенки на елфическите гори. Тази земя не можеше да им вдъхне нищо друго освен страхопочитание. Дърветата бяха огромни, сякаш идваха чак от древните времена и създаването на света. През тях едва си пробиваха път отделни слънчеви лъчи, като копия от светлина, пронизващи сумрака под величествените корони. Дори и светлината падаше някак зелена надолу, осветявайки земята, покрита с дебел слой от изкапали листа. Дърветата бяха вечнозелени, постоянно сменяха листата си. Пътят едва си личеше под тях, затрупан наполовина.

            И все пак, имаше нещо в тази гора, което, незнайно защо, ужасяваше хората. Никой не можеше да каже точно откъде е, но поне рейнджърите го разбираха добре, макар че не смееха да го изрекат. Огромната гора бе необичайно тиха. Нямаше и отделен звук, и шума на заблуден бозайник или енергично насекомо. Нямаше и фиданки. Нито едно ново дърво, особено по-ниско от останалите не се изправяше нагоре, борейки се за живителна светлина. Където имаше повалени дънери, нищо не растеше около тях, протегнало глава нагоре, към създалата се дупка в покривалото над почвата. Горите създаваха неприятното впечатление, че са застинали, че животът е изстискан от тях. Затова и всяка секунда, прекарана под тежките корони бе трудна и изпълнена със съмнения и страхове.

            -Как си живял тук в продължение на стотици години, Хлапак? – попита Новакът. Елфът потръпна неволно, но тръсна глава и почна да му разказва.

            -Реално погледнато, аз не съм живял тук, Новак. Имението ни беше далеч-далеч на север. Нека ти разкажа малко повече за мен. Роден съм в богато семейство… Семейство с проблеми. Баща ми полудя, майка ми май също. Държа ме, допреди двайсетина години, под ключ, в къщата ни, сам с трите си сестри. Момичетата май нямаха чак толкова много против… А може би просто и те бяха побъркани. Накрая намерих начин да избягам. Живях близо десетина години сам в пущинака. Там се научих на изключителните си умения, макар и да имах малко тренировка отпреди. После ми писна и се отправих на запад, през джуджешките земи, докато накрая стигнах до Кръстопътищата. Там бях наемник за кратко, след това привлякох вниманието на Черните остриета.

            -По-скоро ни се натрапи, тоз юнак с голям мерак. – разсмя се Лудият, яздещ най-отпред на малката им групичка.

            -Всъщност, колко си възрастен? – попита го Новакът.

            -Ами… - почеса се леко по главата елфът. – В имението нещата се бяха размили леко… Или по-скоро доста. Мисля, че на около двеста и осемдесет, плюс-минус пет години. – събеседникът му подсвирна с изненада.

            -Два века и половина под ключ при родителите ти? – с недоверие възкликна младежът.

            -Отлежавах. – Родрик се подсмихна на тези думи. Сух хумор, колко рядко за Хлапака.

            -Ами ти, Скала? – обърна се към огрето Новакът. – Каква е твоята история?

            Старият наемник щеше да се размърда неспокойно, ако бе с нрава на елфа, но той бе непоклатим и дори не трепна, разказвайки, доста суховато и лаконично, няколко основни факта за живота си.

            -На седемдесет и три съм, ако това питаш. Роден съм в една паланка на границата… На граница на твърде много неща. Точно между Близнака, Черната долина, и Южните низини. На границата на Предела на огретата. Ничия земя. Племето ми бе малко, но задружно. Учил съм за шаман, имам някои дарби. Така и не завърших, заради някои неразбирателства, възникнали около тридесетата ми годишнина. Живях дълги години в пустошта, сам, както често правят огретата. Накрая ми дотегна. Не потърсих топлина в Трон Брестар, столицата на Алианса, за да не се срещна с огрета от племето ми. Отидох на север, в тези негостоприемни земи. Надявах се да пазаря каюта на кораб, който да ме отведе на неопитомените западни континенти, за да се боря с Тъмния култ, но нещата не се развиха както трябваше. Накратко, Стареца и един негов другар ме спасиха от линчуване. Бродих малко с тях, после основахме Черните остриета. И ето ме тук, днес.

            -Каза, „както правят огретата”. – с любопитство рече Новакът. – Не знам много за расата ми. Ще споделиш ли нещо интересно?

            -Интересно? – попита с нотка на умора в гласа Скалата. – Какво толкова интересно има в децата на Баланса? Живеем по правилата на Майката природа и предците. Ние се грижим за просторите между Великата пустиня и равнините на кентаврите. Междувременно пазим и по-големите си братовчеди, троловете, от самите тях. Обществото ни е племенно и традиционно. Ние сме просто деца на Майката природа и не сме по-чудни от един човек, например.

            -Какво толкова чудно намираш у нас? – попита го с изненада Тириън. Изглежда нямаше опит с чужди раси.

            -Всичко. – за пръв път откакто го познаваше, Скалата се усмихна, макар и накриво. – Имате странния навик да се претрупвате с дрехи, заради който сте загубили и малкото си естествено окосмяване, дарено ви от Майката природа. Държите животни, свои братя, в плен. Ядете месо, което не е получено с чест, от свободни животни. Живеете в гигантски градове, където не познавате дори и хората, които ви пазят живота. Вярвате на крал, който повечето от вас никога не ще видят и който не познава хората си. Мажете се със странни помади, за да изглеждате по-добре. Сочите доблестни същества с пръст, защото са различни или защото не живеят по вашите закони… Кажи ми, момче, какво толкова не чудно намираш у себе си?

            Тириън не беше оценил колко различен е Скалата, колко коренно се различаваше културата на огретата и на целия Алианс от тази на Остерсторм, на хората. Дори и джуджетата и елфите не бяха напълно еднакви с тях, независимо от хилядолетията съжителство, а за толкова различна раса като огретата хората бяха напълно непонятни. Скалата се бе научил на търпение в пустошта, но дори и то не го бе подготвило за първия сблъсък с културата на хората. Оттогава се бе променил, но още не ги разбираше. И никога нямаше да ги разбере. Отказваше да се отчете пред властите, никога не ядеше месо от животни, които не е уловил сам, дори и панталоните на краката му бяха лично негова изработка. Яздеше без седло кобила, която бе хванал и обяздил сам. Огрето не се бе примирил, не бе асимилиран в културата на хората. Приемаше я, но си оставаше огре, независимо колко дълго не бе виждал свой сънародник.

            -Истината е, че огретата са умираща раса. – Родрик яздеше до Новака днес. – А Скалата има твърде голяма тежест на плещите си. Живее по други правила, напълно различни от тези на хората. – говореше му тихо, само на него. – Както го правят и всичките му другари. Някой ден може и да ти разкаже повече, но само ако той пожелае. Не го притискай. Няма да го нараниш, но може да го отчуждиш. Такъв си е Скалата.

            -Мъже и момченца! – весело се провикна Лудият. – Не искам да ви притеснявам и разговора ви да скъсявам, но отпред се вдига врява и на меча ми му се доиграва.

            Като ужилени, те се размърдаха в седлата и започнаха да се оглеждат трескаво. Нищо в гората не се бе променило, но отпред долитаха шумове. Още откакто напуснаха Фишънт, те яздеха най-отзад, на около километър зад последните мъже от основната група и им покриваха гърба. Колис без съмнение умишлено ги бе поставил там. Сега те не знаеха какво става, но дочуваха различни звуци и се тревожеха. Не бяха шумове от битка, а цвилене на коне и развълнувани разговори. Сякаш мъжете пред тях се бяха натъкнали на нещо.

            Когато свиха зад поредния малко по-гъст участък от гората, пред очите им се разкри любопитна гледка. Целият конвой бе спрял на място и сякаш изчакваше нещо. Броят на бронираните гърбове пред очите на Черните остриета бе твърде голям и те не можеха да видят нищо, дори и огромния Скала не пробиваше с очи над тълпата. Дочуваха обаче високо изричаните думи, които сякаш идваха от сър Колрис.

            -… Подгответе се за обръщане и кратък лагер… - после той смени леко тона си и до тях едва-едва долетяха следващите му слова. – Принцесо, радвам се да ви видя в добро здраве тук. Надявам се, че ескорта ви задоволява…

            Морето от войници започна да се разтваря и пред очите на наемниците изникна „пратката”. В центъра на множеството се бяха изправили неколцина стройни елфи. Бяха около дузина. Фигурите им бяха източени, като за горски елфи, с тъмни коси и заострени уши над типично меки, заоблени черти на лицата. Всички бяха в стегнати кожени брони без излишни волности и декорации и на коланите им висяха по къс меч и сърп. Не можеше да се разбере коя точно е принцесата.

            -В името на звездите! – възкликна с притаен дъх Хлапакът. – Самата млада принцеса!

            -Какво знаеш за нея? – хладнокръвно попита Старика. Трябваше да знаят с какво си имат работа.

            -Не много… - трескаво поклати глава елфът. – Не и от моето имение. Всъщност никой не знае много за нея. Малко по-млада е от мен, с двайсетина години, струва ми се. Още помня как една вечер майка ми донесе новината. Когато се роди, цялото Зелено кралство ликуваше. Кралската двойка бе чакала за това с векове… После за нея не е имало някакви сериозни новини, поне не толкова сериозни, че да се разчуят в малкия ми свят. Всеки случай, ако питаш за подробен профил или поне за външно разпознаване, нямаш късмет… - Хлапакът замря неуверено.

            -И все пак? – додаде Старикът.

            -Ами, виждал съм портрет на кралското семейство от дните малко след раждането й. – уклончиво рече елфът. – Знам как изглеждат майка й и баща й. Опитва се да се слее с тълпата, разбира се, за безопасност, но тя е трето поколение елф, чертите й са почти като на древните ни прародители. И, ако трябва да заложа насляпо, бих казал, че е онази, която не е точно зад Колис, а един елф и малко вдясно зад него.

            Очите на останалите Черни остриета веднага се впериха в набедената за елфическа принцеса. Хората в групата, дори и Старика, останаха поразени. На външен вид момичето надали бе на повече от шестнадесет. Дори и на тази възраст, можеше да зашемети всеки мъж. Бе нисичка, около метър и шейсет и нещо, с ефирни черти и грациозна фигура. Високото чело, обрамчено от лъскава черна коса, стигаща сигурно чак до кръста й, разкриваше две любопитни и топли кафяви очи, под които личеше игрива усмивка. Острата брадичка на младата елфа, както и решителната й походка разкриваха неочаквана за този младежки вид сила на характера. Жената можеше дори и да мине за обикновен човек, ушите й бяха почти напълно покрити от косата, а очите не бяха издължени, както при тъмните елфи.

            Всяко съмнение за личността й отпадна, когато тя отговори на някакви думи на Колис с лека усмивка. Въпреки това, дори и отдалеч, наемниците можеха да видят неспокойството й и тревожния, макар и не чак уплашен поглед, който шареше по огромния ескорт. Изглежда или количеството на войниците или самия им вид я притесняваше. Те обаче не останаха дълго да я наблюдават, тъй като другите войни от конвоя започнаха да се щурат наоколо, а тя се отдалечи в противоположната посока, следвана от личния си ескорт и от няколко от доверените рицари на Колис. Затова шесторката примирено тръгнаха обратно назад, за да намерят приятно място за лагеруване.

            Тръгнаха в ранния следобед, надявайки се да отметнат няколко километра зад гърба си преди слънцата да залязат. Конете си бяха починали за кратко и сега отново вървяха напред, с подновени сили, обратно по познатия вече път. Бе им отнело шест дни да стигнат дотук и нищо не подсказваше, че връщането ще е по-дълго. В средата на колоната, елфите яздеха наравно с хората, на расовите си коне. Принцесата още се криеше сред защитниците си, но поне за Колис, приближените му и Черните остриета самоличността й не бе тайна. Всъщност, Старика бе използвал кратката почивка, за да събере данни за нея. Когато бяха потеглили отново, яздейки в ариегарда, покривайки тила на конвоя, той и Скалата се бяха усамотили малко по-назад и обсъждаха принцесата, подготвяйки й профил. Винаги правеха подобни неща, както за мишените си, така и за работодателите си.

            Когато приключиха, Старика въздъхна уморено и дръпна пергаментите с думите:

            -Изумително е колко малко знаем за тези хора. – Всички наостриха уши. Бе чудно когато огрето рече нещо подобно, затова и искаха разяснение. – Нека почнем от началото. Тъкмо оформих профилите и на четиримата замесени. Първо поръчителите. Ларис Старион. Крал е от петдесет и една години насам, самият той е на осемдесет и седем. И прилича на четиридесет годишен. Никой не знае каква е тайната. Предполага се намеса на магия, има дори и слухове за тъмни ритуали. Левичар, дуелира се добре, но разчита повече на своите бодигардове, разбира се. Стабилен владетел, доста консервативен и дипломатичен. Направил е много за държавата. Особено плодовит, има петнадесет сина и девет дъщери, само до момента. Сменил е пет съпруги, има ужасен късмет с жените, умират изключително бързо… Вече е погребал първородния си, мъжът е умрял от старост. Тревожен факт.

            -Звучи като жилав старец. – възкликна Хлапакът. – И аз бих искал да имам неговата жизненост и потентност като навърша хиляда.

            -Любопитно колко трябва да си похотлив, за да изтърпиш пет брака? – попита Новакът.

            -Или колко луд. – довърши Лудият. – Тоя е по-луд и от мен. Направо самоубиец!

            -Така. – Скалата изчака коментарите да се уталожат. – Нататък. Лорд Аркандайс. Просто лорд Аркандайс. Мъжът сякаш няма първо име. Нов благородник, откритие на Ларис Старион. Появява се от нищото преди две лета. На тридесет и три, десничар, не обича да се бие, но имаме данни, че е на добро ниво. До момента няма никакви титли, освен противоречивото „лорд”, нито пък официална служба… Но е един от първите съветници на краля. Мистерия, която дори и нашите информатори не могат да разчетат.

            -Има ги с тонове. – промърмори Родрик. – Копелета на нечии лорд, дребни благородници от почти незабележими фамилии, дори и предприемчиви мъже от улицата. Това е една голяма игра и всички я играем. Всеки може да се издигне, ако си изиграе добре картите. Политиката е чудно нещо и няма по-могъща сила в нея от благосклонността. Особено кралската благосклонност.

            -Правилно. – кимна Старика. – Имено за това се борим в момента.

            -Искаш да влизаш в политиката, Старик? – подсмихна се Лудият. – Моите съболезнования.

            -Нека продължим. – като не последва отговор, Скалата пак поде разказа си. – Минаваме на сър Колис. Петдесет годишен. Рицар от Древния орден. Сенешал, едно стъпало под лорд-протектора на рицарите. Десничар. Бие се с двуръчен меч. Не е точно легенда, но е безупречен. Абсолютно чисто досие. Командвал е армии с гномска прецизност. – доста противоречив израз, но в случая Скалата определено го използваше в добрия му смисъл. – Два ордена „Защитник на розата”. Един „Лъв на Остерсторм”. Изключително праволинеен и принципен. Неподкупен, решителен и целеустремен. Ще се пенсионира скоро. Няма семейство, живее с една своя племенница. Информаторите ни осведомиха че противно на слуховете, няма нищо с нея. Перфектен е във всяко едно отношение. Точният мъж за подобни мисии, всъщност неколкократно са го пращали да почиства след нас. Но не е добър, когато той взима решенията, липсва му малко фантазия.

            -Хм, звучи ми добре. – промърмори Родрик. – Точно мъжът до който бих искал да се бия.

            -Може би твърде добре. – промърмори Лудият. – Помните какво стана преди години с един такъв перфектен, нали? – мъжете закимаха мрачно, само Новакът ги гледаше с недоумение. Той не бе присъствал на събитията, нито пък бе чувал историята преди.

            -Какво е станало тогава? – попита Тириън с нескрито любопитство.

            -Нека завърша с профилите. – промърмори огрето.

            -О, Скала, защо не ми даваш да разказвам за подвизите ни?! – с маска на огорчение извика Лудият. – Така обичам да раздувам надълго и нашироко как убих с голи ръце дракона!

            -Тази заслуга се пада повече на Драконоубиеца. – рече Хлапакът. – А и моите стрели помогнаха.

            -Е, той не е днес сред нас, а и твоите стрелички не сториха много, така че… Аз печеля!

            -Ти винаги печелиш, поне ако огре те слуша внимателно. – рече му спокойно Скалата. – А и драконът не бе убит точно с голи ръце, макар и ти да имаше сериозен пръст в цялата работа. Така че, нека продължим с профилите, става ли? – Джак кимна с досада. Все пак, това си беше традиция. – Следващият и последен профил е на принцесата на елфите…

            По умиращите лъчи на късното слънце, Фаналар, се понесоха тихи сенки. В началото не ги бяха забелязали, но до ушите им достигна зловещото и изключително познато свистене. Летящи стрели и то много. Като закъснял гръм, от околните дървета се разнесе шума на обтегнати тетиви. Нов залп. Нямаше време за мислене. Родрик сведе глава и понечи да смушка коня си. Животното обаче бе застинало на място. Стрелите профучаха над гърба му, но няколко бяха по-ниско и се впиха жадно в животното. То изцвили като полудяло и просто заби крака на място, отказа да направи и една стъпка напред. Буря се изстреля напред, почти увисвайки на юздите, над врата на добичето си. Чу, докато падаше, гласа на Старика, дори и сега – уверен и хладнокръвен.

            -Засада! Бягайте за живота си!

Глава 3

Рисковете на професията

            Черните остриета се задействаха бързо, независимо от ситуацията, в която бяха попаднали. Стрелите валяха като дъжд, но още нямаше никой наранен.

            -Зарежете конете! – изрева Лудият.

            Животното над него беше уцелено на пет места, той се бе свил под него, все още държейки се за стремената, но сега се пусна да падне и бързо се устреми встрани от пътя. Останалите го последваха, скачайки от жребците си. Дори и така, почти закъсняха фатално. Новият залп заля пътеката секунди след като и малко по-бавният Скала беше скочил далеч от нея. И тъкмо навреме. Надолу по пътя се задаваше гръмовен грохот, който не предвещаваше нищо добре. Десетки ездачи, ако не и повече от това трябваше да препускат напред. Черните остриета видяха приближаването им. Бяха наемници, разбира се, мъже и жени с мрачни изражения и разнообразно въоръжение. Твърде много бяха. Дори и легендарната дружина не можеше да им устои. Затова и Черните остриета побързаха да се оттеглят навътре в гората.

            Те не бяха единствените изненадани. По цялото протежение на конвоя, капанът бе щракнал безмилостно. Стрелите валяха отвсякъде, а от страните на пътя, спускайки се от дървета и изскачайки от предварително изработени заслони, изникваха все повече и повече наемници. Дори и рейнджърите не ги бяха забелязали, ясен знак, че имаше магия, която помагаше на нападателите. Те заляха редовете на пътната колона внезапно, като свлачище, спускащо се от всички страни над мощните защитници. Които се бяха сетили да се скрият под конете си от стрелите, сега бяха принудени да се бият срещу постоянно напиращ враг. Изненадата бе пълна, никой не я предполагаше, дори и умелите елфи. Само онези, които се бяха сетили да побягнат далеч от пътя, където бяха твърде на открито успяха да се откъснат от враговете и да си дадат някакъв шанс. Останалите бяха избивани, методично и безмилостно. Когато отряда, прогонил Черните остриета достигна до основната колона, заедно със залеза, те вече нямаше кого да довършат. Шокът и паниката на рицарите бяха толкова силни, че изпечените войни бяха надвити за минути от нападателите.

            Черните остриета добре осъзнаваха, че не могат да се изправят срещу врага. За зла беда продължаваха да ги преследват. Шестимата се отклониха от пътя, тръгнаха директно на север, колкото се може по-далеч от опасната ивица. Светлината бързо изчезваше, а нито един от тях не бе запознат с терена. Всичко това никак не им помагаше срещу многократно надвишаващия ги по бройка враг. Лудият тичаше пръв, бе повел още в началото, насочвайки ги безпогрешно по една дива пътека през гората. След него бяха Хлапакът и Новакът. Родрик бе поизостанал малко заради проблемите с коня си, а Старика и Скалата покриваха тила им, както винаги. Зад гърба им, точно на границата на бързо спадащата в спускащия се мрак видимост личаха силуетите на неколцина преследвачи. Тропотът предполагаше поне една дузина мъже. Не бе нищо с което не можеха да се справят, но никой не знаеше колко още идват зад тях.

            -Как се забъркахме в това?! – възкликна Родрик Буря, когато една стрела изсвистя край главата му.

            -Мисля, че имаше нещо общо с ниско рискова работа! – отвърна му Лудият. – И наистина, много малък риск, тичал съм по подобен начин пред двадесет метров дракон.

            -Седемнадесет. – поправи го с обичайния си, незаинтересован тон Скалата.

            -Можеш ли да се оправиш из тези места? – попита Джак, обръщайки се към Хлапакът. Елфът само поклати глава. – Страхотно. Имаме си елф, който не познава елфическите гори. За какво си ни въобще?

            -Защото съм красив? – подхвърли в добро присъствие на духа Хлапакът и се обърна за момент.

            Стрелата му, изстреляна от късия извит лък намери безпогрешно целта си. Иззад тях се чу гневен вик. В най-добрия случай, един преследвач по-малко. В най-лошия, бяха ги разярили сериозно.

            Пред тях се появи масивна стена от шубраци. Не можеха да минат оттук. Пътеката свършваше внезапно. Отляво и отдясно израстваха подобни гъсталаци, през които не можеха да тичат бързо, но напречно на пътя, малко преди гората да го завладее, минаваше просека. В единия й край личеше внезапно пропадане в малък дол, а другият не се виждаше, прикрит от няколко масивни дървета.

            -Разделяме се? – предложи Родрик Буря.

            Точно тогава кошмарите им се сбъднаха. Зад тях, на около стотина метра в мрака, който се спускаше над тях като покров заради дебелите корони, се чу цвилене на кон. Не можеха да продължат да бягат с конници зад гърба си, щяха да ги хванат, особено на този терен. Не беше пресечен, както в много други гори, а сравнително изчистен и равен. Нямаха шанс да надбягат конете. Стана още по-зле като стигнаха до просеката. В единия й край тя свършваше рязко, с буен поток. Изглеждаше заплашителен и невъзможен за преминаване, бе просто твърде бърз и скалист. Те се обърнаха с надежда на другата страна, към дола. Останалите понечиха да тръгнат, но Скалата и Старика сякаш бяха заковани за пътеката.

            -Какво правите, момчета? – попита ги с известно съмнение Лудият, когато видя, че не мърдат.

            -Ще отстраним конниците. – каза му решително Старикът.

            -Няма да ви оставим да се пожертвате за нас. – решително пристъпи напред Родрик.

            -Ще се справим с това, справяли сме се и с по-лоши неща. – уверено рече Скалата. Огрето застопори крака в земята, разкрачен широко и вдигна копието си.

            -Но заедно. – възпротиви се Родрик.

            -Няма достатъчно място на пътечката. – отвърна му Старикът и му обърна гръб. – Вървете, те идват! Ще отстраним конниците и ще се опитаме да ви настигнем.

            -Няма да ви оставим! – намеси се и Новакът.

            -Твърде рисковано е. – добави Буря.

            -Рисковете на професията. – сви рамене Скалата.

            -Те са прави, Буря. – Лудият отново бе загубил някъде усмивката си. – Би било неефективно и следователно напълно безотговорно и опасно да останем тук.

            Другият мъж понечи да спори, понечи да вдигне меча си, готов да се изправи срещу нападателите. Осъзна обаче, че той бе прав. Щяха само да се пречкат тук. Старикът и Скалата бяха сред най-добрите в бранша, трябваше да се справят. А и все пак, те знаеха, че имаше риск да загубят другарите си. Трябваше да продължат. Затова и само кимна хладно на двамата си спътници и последва Лудият напред. Само Новакът остана там, стискайки гневно юмруци до бяло. Отне му няколко трудни секунди да се обърне. Спомни си обаче за майка си, за братята и старата им, малка къщичка. Имаше дълг към тях да оцелее. Затова и се обърна, хукна след Хлапака към дола и остави двамата изпечени войни сами.

            Точно тогава надолу по пътеката се появиха двама конника. Яздеха заедно, един до друг, почти се сблъскваха, докато галопираха напред. Зад тях личаха още двама, следвани, както огрето беше предположил, макар и без да изразява мислите си на глас, от елфически следотърсачи. Тъмни елфи, експерти по маскировката. Познаваха терена перфектно и можеха да надбягат всеки от малката група без проблеми. Сега засега обаче проблемът им бяха ездачите.

            -Огьоерн, готов ли си? – попита го Старикът.

            Той кимна решително. Не бе ползвал дара на предците от месеци, но още знаеше думите. А и онези срещу тях го правеха твърде лесно. Яздеха толкова близо, че щеше да ги повали с една магия. Призова спомните си за шаманистичната магия. Помоли се, доста припряно, на предците, и, втренчен в прииждащите коне, изкрещя високо на родния си език.

            -Кхирай хин нахал!

            Ослепителната светлина лумна от дланите му за секунди, заслепявайки онези пред него. Конете се изправиха на задни крака, ужасени от убийствената светлина. Мъжете на гърбовете им, самите те като слепи заради магията, отчаяно се опитваха да успокоят животните си, да овладеят дивите им мятания. Не за дълго. Копието на Скалата се понесе към единия и потъна в гърдите му. Той загуби контрол над коня си. Огрето изчака няколко секунди, втренчен в разигралата се сцена. Мъжът, вече мъртъв, изпусна поводите и със сърцераздирателно цвилене животното му скочи рязко, хвърляйки къч. Удари събрата си странично и двата жребеца се катурнаха шумно в храсталака, загубили представа за равновесие. Телата на ездачите бързо се намериха под животните и бяха смазани болезнено, до смърт. Двамата наемници стояха решително на пътеката, като вклинени в земята.

            -Обратно! – извика Огьоерн.

            Копието му се появи изпод кървавия труп на убития и тупна в ръката му послушно. Той го огледа доволно. Не беше метателно копие, но с огромната си сила той можеше да го метне на десетки метри. Бе право, сръчно издялано дърво, дълго почти колкото него самия, с връх от почернен и заздравен обсидан. Магическото оръжие се връщаше при него при команда, а и имаше някои други способности, както другите нападатели щяха да установят скоро.

            Другите двама ездачи бяха по-внимателни и слязоха от седлата си преди да ги нападнат, притеснени от кончината на другарите си. Приближиха се внимателно, с дебнещи крачки, явно респектирани от вида на огрето и доста объркани от възрастта на Старика. Възрастният наемник още не бе свалил легендарния си черен меч от колана. Острието бе магическо, разбира се. Изсмукваше енергията на падналите, а и бе отровно. Те решиха, че имено притежателят на черното острие бе по-безопасен и скочиха заедно към него.

            Като на пружинка, Старикът отскочи назад. Скалата подхвана с копието си меча на един от нападателите и го изви нагоре, после удари с дръжката сащисания мъж. Другото Черно острие изтегли меча си и перна вражеското оръжие, отбивайки го настрани. Скочи обратно напред и удари един юмрук на нападателя. Той залитна и вдигна меча си високо, за да блокира последвалото нападение. Почти изпусна оръжието. Бе изумен от силата на удара, която Старика бе приложил. Все пак издържа, падайки на едно коляно. Щеше да се измъкне и се подготви за скок настрани. Внезапно почувства ужасна болка в гърдите си. Впери поглед натам и с почуда видя как през тях се подава обсидановата глава на някакво копие. После очите му се затвориха за последен път. Скалата смени бързо целта и заплашително замахна към лицето на противника си, изтръгвайки копието от пресния труп. Онзи отскочи, все още мудно и дезориентирано, след удара в главата. После се поокопити и тръгна напред, убеден, че ще успее да пробие гарда на огрето. Нанасяше бързи удари, опитвайки се да разколебае по-мудния си противник. Скалата отстъпи малко. Той замахна към корема му и като видя, че огрето тръгва да парира, веднага смени движението с чупка на китката и замахна към лицето на врага си. Тържествуващо видя, че огромният му противник не прави нищо. После обаче изтръпна шокирано. Острието му спря на сантиметри от лицето на огрето, пресечено с един напълно черен меч, държан от възстар, побеляващ мъж. Дори и не усети как огрето го намушква в бедрото, после в корема. Умря си така, безкрайно озадачен от случилото се.

            Двете Черни остриета отстъпиха малко назад. Отдавна се биеха така, като един. Над десет години бяха заедно и знаеха всичко за стила на другия. В битка винаги си помагаха. Всъщност Скалата лесно можеше да парира удара на онзи нападател, но знаеше добре, че Старика идва зад него и ще му остави шанс да обезвреди врага си. Двамата дотолкова си бяха свикнали, че вече го правеха машинално, без да се замислят.

            -Добри удари. – поздрави го Старика. – Да се махаме.

            -Не. – поклати глава огрето, после посочи към тъмните елфи, които вече наближаваха. – Идват още. Трябва да им дадем време. Тези ще ги намерят, ако не ги спрем тук.

            -Значи да се жертваме? – попита го без сянка на притеснение другарят му. – Да умрем за младите си другари?

            -Както каза, те са млади. Заслужават живота си. Ако побегнем, ще спасим само нашия.

            -Май сам го казах преди малко. – усмихна се накриво Старика. – Рисковете на професията, нали?

            -Да. – Скалата кимна еднократно. – Беше чест да се бия рамо до рамо с теб, Елин Ланкасъл.

            -Ще бъде чест да умра с теб, Огьоерн от племето Каменни зъби.

            Двамата втренчиха погледи мълчаливо в нападателите. Знаеха, че това ще е последната им битка, на тази забравена от Баланса пътечка. Но не се притесняваха. Отдавна бяха приели собствената си смърт. Тя просто бе решила да дойде днес, а не утре и това не бе чак такава лоша изненада.

            Елфите им се нахвърлиха като един, демонстративно въртейки остриетата си. И двамата се биеха с къс меч и кама. Онзи срещу Огьоерн подхвана копието му с острието си и го подхвърли нависоко, мушкайки с камата. Огрето се извъртя и наруши баланса му, почти мятайки го на земята. Елфът отстъпи назад, малко стреснат и се спогледа с приятеля си. И другият не беше постигнал успех, няколкото му ветрилообразни удара бяха парирани с перфектно изпълнена кръгова защита от престарелия войн. Двамата си кимнаха и внезапно потънаха назад в сенките. На тяхно място изникнаха други нападатели, двама неопитни на вид наемника. Те оправдаха веднага външния си вид, хвърляйки се като лъвове към двойката защитници. Старикът отстъпваше под градушката от гневни, небалансирани удари на противника си. Повечето падаха встрани от него, той се извиваше като змия около острието на противника си. Изчака онзи да се откъсне малко от евентуалната подкрепа на другаря си. Отпусна опорния си крак демонстративно, имитирайки старческа умора. Онзи победоносно наддаде вик и вдигна високо меча си, готов да посече врага със замах над лявото си рамо. Старикът чакаше точно това. Желязната му хватка се стегна около китката на нападателя, който изквича стреснато. Секунди след това вече нямаше сили да протестира. Черното острие на Старика се впи в подмишницата на младия мъж и изпи силите му. Той падна на земята и повече не помръдна. Старият войн прекрачи трупа му и се изправи до Скалата. Междувременно огрето протегна копието си към корема на нападателя, който веднага го удари със сила, надявайки се да го среже или поне да го наклони. Внезапно Огьоерн дръпна оръжието назад и онзи трябваше да се протегне, за да задържи меча в ръцете си, защото острието сякаш бе залепнало за дървото, увлечено след него. Огрето го удари с дръжката веднага и го довърши с бързо бодване в сърцето, докато лежеше в несвяст.

            -Ако идват двама по двама, ще издържим доста дълго. – обади се Старикът, чакайки следващата вълна.

            -Повече ме притесняват тъмните елфи. – хладнокръвно му отвърна Скалата.

            И той бе притеснен заради тях. Секунди след това обаче беше твърде късно за притеснения. Чу се жуженето на тетиви. Старикът дори нямаше време да извика на приятеля си да залегне. Самия той понечи да скочи на земята, но огрето го дръпна мощно зад гърба си, крещейки:

            -Кирахас, гайар!

            Тялото му сякаш се покри с фин слой камък. Всъщност никак не беше фин. Стрелите зачаткаха по него като по масивна скала. Оттук бе получил и прякора си. И все пак, огрето изсумтя недоволно, когато две-три от тях пробиха през магията и през посивялата временно плът и се впиха в гърдите му. Не бяха засегнали нищо важно, сърцето на огретата бе доста дълбоко и по-надолу, но болеше ужасно. Замахна гневно с ръка и ги счупи. Зачака трескаво следващ залп. Такъв не последва. Вместо това гората се умълча. Старикът пристъпи иззад гърба му, вдясно до него, с благодарно изражение.

            Нямаше време за благодарности. От гъсталаците до тях изскочиха тъмни елфи. Бяха същите двама, които преди малко ги бяха нападнали фронтално. Атаката им беше перфектно синхронизирана. Онзи, нападащ Старика протегна и двете си остриета към ребрата му. Войнът го видя в последния момент и размаха меча си бясно, в защитна дъга, опитвайки се да отмести прободните удари. Успя да избие късото острие, но камата намери тялото му и мина през кожено-металната ризница, оставяйки кървава следа на и без това изранената му снага. Елфът отскочи далеч от гневния замах, който Старика бе направил, използвайки инерцията от парирането, и се завъртя, готов за ново нападение. Престарелият войн почти се изсмя. Бе виждал същия ход от твърде много елфи преди това и винаги ги наказваше за предсказуемостта. Завъртя се заедно с него, използвайки дисбаланса, създаден от напразния замах, за да засили скоростта си и се приближи до нападателя. Тъмният елф можеше само да гледа шокирано, когато, още докато излизаше от уж перфектното си дефанзивно завъртане, усети как острието на противника му изсвистява над гарда му и го тупва по темето. Главата му бе разцепена от нечовешка болка и той падна напред с невиждащи очи. Междувременно другарят му, след началния си триумф, когато бе намерил и с двете си оръжия ребрата на врага, остана потресен от ефекта. Сякаш бе ударил камък. Огрето просто изпухтя и завъртя копието си към него в широка дъга. Той отскочи назад и понечи да се оттегли отново в сенките. Не прецени обаче добре магическите умения на врага си. С молитва в ума, понеже силите, които предците му отпускаха вече намаляваха, Огьоерн изрева:

            -Кирахас, халтирия!

            Масивен каменен блок се изстреля от разперената му длан право към уплашения елф. Той пое снаряда с гърдите си и бе премазан от него, политайки като перце поне пет метра назад. Скалата изсумтя недоволно. Беше приложил твърде много сила, нямаше да му остане достатъчно. Кожата му придоби отново нормален вид, сивотата изчезна от гъстите косми. Дотук със защитата срещу стрели.

            -Отрова! – изсумтя гневно Старика, притискайки ребрата си отдясно.

            Огрето отново изсумтя и се приближи припряно до стария си приятел. Притисна раната с ръце. Беше съвсем малко пробождане и къс порязване до него, доста чисто и безвредно, но достатъчно, за да го отрови. Бившият ученик на шаманите започна да си мърмори монотонно и от дланите му се разля мека топлина, загрявайки раненото място. Така започваше заклинанието.

            Следващият залп дойде ненадейно, от другата страна. Огрето изръмжа, когато няколко стрели се забиха в масивния му гръб. Заобиколили ги бяха! Беше им отнело минути, но бяха успели да минат през гъсталака. Само след секунди обаче той забрави за това и се втренчи в другаря си. Старикът бе мъртъв. Легендарният войн бе умрял в ръцете му, без дори да осъзнае смъртта си. Няколко стрели бяха намерили гърдите му, той се бе извъртял на другата страна, за да даде на Огьоерн да огледа раната. Огрето понечи да му помогне, но поклати глава тъжно. Нямаше смисъл. Не и тук, не и сега. Не се сещаше за подходяща молитва за един чужденец, макар и приятел. Затова и просто го положи на земята, коленичи до него, и рече, с обичайния си глас, уверен и спокоен.

            -Майко, приеми го. Предци, приемете го… - после позволи за момент да въздъхне и да положи длан на челото му. – Идвам, приятелю.

            Това бе кръговратът на живота, напълно естествено бе. Не съжаляваше за неговата смърт повече, отколкото щеше да съжалява за своята. Щяха да продължат съществуването си на едно друго равнище, сред предците. Имаха пълен живот и щяха да умрат с чест. Нямаше съжаления. Видя, че те се приближават, с вдигнати лъкове, трима отпред и двама отзад. Имаше и още, зад тях, но това бяха смелчаците, дошли да погледнат коленичилото огре, което явно умираше. Той усещаше отровата, просмукваща се през осемте стрели, които бяха обкичили мощната му снага, но още имаше сили. За едно последно заклинание. Положи длани на земята и изкрещя, с цялата сила на предците в гърлото си:

            -Кирахас!

            Звукът бе като лавина, толкова гръмовен и ужасяващ. Десетки каменни шипове изскочиха от земята и се впиха в крехките тела на нападателите. Точно както бе искал. Магията му се подчини и унищожи, премаза и прободе наемниците. После, когато силите му го предадоха, просто изчезна, скалите потънаха в земята. Той усещаше подкрепата на предците. Не, те не се бяха оттеглили. Просто всяко нещо имаше своя лимит и той бе достигнал своя. Усмихна се леко. Скалата. Колко подходящ прякор.

            Близо дузина стрели се забиха в могъщото тяло на огрето. Той се строполи на земята, просто седна и хвана главата си в ръце. Повърхностни рани. Чуваше обаче как сърцето му забавя ритъма си, светът се въртеше пред очите му. Едва имаше сили да пророни:

            -Предци, ето ме…

            Огрето разпери ръце назад и погледна покрова над главата си. Скоро щеше да е част от него и това бе добро. Огьоерн се отпусна. Очите му още гледаха зелените му братовчеди, които скоро щяха да се слеят с него, родствениците му по произход, покриващи всецяло тази гора. Гледаха, но не виждаха нищо. Скалата бе рухнала.

            Долът изглежда някога бе коритото на малък поток, дъното му бе каменисто и трудно проходимо. Четиримата бегълци тичаха успоредно на него, далеч от старите, назъбени камъни. Дочуваха отделни трясъци на битка иззад гърбовете им, но бързаха на север. Щяха да се оттеглят на няколко километра и да се прегрупират, после да нападнат отново, като сенки, през горите. Засадата щеше да се обърне срещу нападателите. Бяха прилагали тази тактика често и винаги с успех.

            -Пожертваха се за нас, нали? – наруши трескавото мълчание Новакът, прескачайки един стърчащ над листата камък.

            -Пази си дъха за бягането! – изрева в отговор Родрик.

            Едва си сдържа гласа. Да. Бяха се пожертвали за тях. Знаеше го още тогава, независимо от думите им. Още две смърти щяха да тежат на раменете му. Едни от многото. Отново умираха приятели. Вече бе свикнал на някои неща, но дълбоко в него нещо винаги трепваше при тези ситуации. Опитваше се да го смаже, да заглуши това измамно гласче, но никога не бе успявал напълно. В ушите му и сега се изреждаха имената на много от мъжете и жените, които бе убил. Между тях и едно, което и до днес го плашеше.

            Песента на стрелите го изтръгна от унеса. Металните остриета заваляха около тях в нощта, когато и последните светлини умираха. Моментално групата ускори крачка, разменяйки си трескави реплики под дъжда от смърт, падащ от небесата.

            -Мислех, че сме далеч пред тях! – възкликна Буря.

            -Изглежда са по-добри, отколкото мислехме! – Лудият се наклони внезапно и една стрела мина над рамото му. – Но няма по-добри от нас, нали?

            -Колко можеш да повалиш, преди сам да паднеш? – отвърна му другият наемник. – Колкото и да си добър, едва ли са под двадесет.

            -Надали са толкова. – подсмихна се Джак.

            -Толкова са. – в гласа на Хлапакът се четеше нещо ново, паника, която не бе присъствала преди в него. – Поне двадесет, за да ни обстрелват така. При това вероятно сред тях има и елфи. Лудият, криеш ли някакъв трик в ръкава си?

            -За моментално изчезване? – наемникът поклати глава. – Едно наметало, отклоняващо погледи и минимално количество отвара за невидимост.

            Запазената марка на Лудият Джак бяха тези трикове. Почти цялата печалба, която той получаваше се изливаше в кесиите на вносителите на различни артефакти. Останалото отиваше за дрехи, пиене и жени. Изпеченият войн разполагаше с много номера в запас, от магическа рапира, през димни бомби до статуетка, способна да призове илюзия на гигантски дракон. Всичко това той криеше в изкусно направеното си наметало, макар че голяма част от предметите му останаха във Фишънт.

            -А къде отиде телепортаторния камък? – веднага попита Родрик.

            -Маркера в землянката ни се развали последния път като го ползвахме. – отвърна му Лудият. – Спестявах, за да платя на един ренегат да го прегледа.

            -По демоните! – изфуча Хлапакът. – Защо винаги нещата се прецакват така?

            -Там! – внезапно извика Лудият. – Просека!

            На десния край на дола, където той започваше рязко да се издига няколко дървета бяха повалени като от брадвата на дървосекачи. Просеката започваше оттук и продължаваше напред през гъсталака. Това бе шансът им да се отклонят от смъртоносния дол. Лудият Джак извади малък объл предмет от чупливо стъкло. Беше димна бомба. Подготви се, вдигна ръка и зачака. Четворката взе последните няколко метра до разклона като окрилена, стрелите святкаха край тях. С оттренирано движение мъжът, който водеше групата, хвърли бомбичката в краката си и кривна вдясно. Зад гърба му се появи димна завеса, която обърка преследвачите. Те изскочиха от гъстия, черен пушек и се устремиха напред. Щеше да се разнесе след секунди и нямаха време.

            -Хей, къде е Хлапакът? – спря ги внезапно Новакът.

            Елфът така и не беше изскочил от пушека. Лудият ги погледна объркано, после се ухили. Родрик само му кимна. Джак веднага тръгна обратно. Той щеше да се измъкне повторно най-лесно. Бързо премина обратно през дима, който вече се разпадаше в нощната тъма. Огледа се. В първия момент не видя нищо различно. Просто тесен дол, осеян с камъни и листа. После една белопера стрела прелетя на сантиметри от лицето му. Понечи да отскочи, но очите му проследиха траекторията й. Тя полетя безпогрешно напред и намери гърдите на един елф, стоящ с вдигнат лък близо до границата на дърветата. Той изхърка объркано и се строполи на земята. После Лудият обърна глава и видя стрелеца.

            Хлапакът се беше свил зад една малко по-голяма скала и бе вдигнал лъка си. Притискаше хълбока си, който кървеше обилно. От месото стърчеше черна стрела. Раната бе зловеща, дървото минаваше от единия край на крака му почти до другия. Беше счупил острието, но нямаше време да се опита да я измъкне. Изтегли нова стрела от колчана на гърба си и се прицели в тъмата. Лудият го виждаше перфектно заради стъкленото си око, но иначе горският елф би бил твърде малка мишена за тъмните си събратя.

            За разлика от него. Няколко свистящи стрели прелетяха край снагата му. Той се заметна с наметалото рязко. Металните остриета изчаткаха по копринения плат. Още една магия, поредният трик в ръкава.

            -Дръж! – иззад наметалото си Лудият метна една колба от колана си на Хлапака. – Лечебна отвара. Трябва да помогне.

            Беше обичайната смесица от кръвосъсирваща и обезболяваща отвара. Имаше и по-добри от нея, но раната не изглеждаше чак толкова зле. Щеше да вдигне на крака бързо елфа и да се махнат оттук.

            От сенките на гората се появиха две фигури. Бяха тъмни елфи, осъзна той. По-високи от горските си събратя, с още по-тъмни коси. Някои от тях бяха смугли и очите им бяха леко заострени и наклонени. Носеха кожени декоративни брони и стискаха комбинация от рапири и ками в ръцете си. Веднага се хвърлиха към него, докато стрелите валяха. Лудият само се закикоти тихичко. Време беше за показно. Отметна плаща си и изтегли рапирата. Единият елф застина шокирано. Беше го погледнал в окото. Голяма грешка. Омагьосаният кристал го парализира и стрелата на Хлапака веднага намери гърлото му. За жалост магията се изтощаваше след употреба и й трябваха няколко минути, за да се възстанови. Другият елф продължи атаката си необезпокояван, нанасяйки поредица от ниски, мушкащи удари. Лудият отскочи като кукла на конци и изчака напора на врага му да спре. После сам размаха рапирата си. Бе толкова бърз, че тъмният елф не виждаше оръжието. Парира няколко удара отчаяно, Джак мушкаше все напред, бърз като светкавица. Пред очите на врага му рапирата сякаш се удвои. После елфът осъзна грешката си, но бе твърде късно. Рапирата не просто изглеждаше удвоена заради скоростта. Още едно оръжие се бе появило в другата длан на врага му, втора рапира, копие на първото острие. Притиснат внезапно от две страни, той не можа да парира и острия връх на рапирата на противника му намери сърцето му. Лудият я изтегли и я изтри в бронята на нападателя, после се обърна към Хлапака.

            -Готов ли си? – попита, вдигайки наметалото си срещу евентуален залп на стрелците.

            Хлапакът поклати глава, сочейки към краката си. Кръвта бе спряла, раната бе започнала да се затваря, но той не можеше да мръдне крака си. А и нещо не бе наред в гърдите му, сърцето биеше твърде бавно.

            -Парализираща отрова. – рече с увереност Хлапака. Самият той мажеше с такава стрелите си, ако имаше време. – Имаш ли антидот?

            -Хм, - Лудият се подвоуми малко, ровичкайки в торбичката на колана си, където държеше отварите, после му метна малка стъкленица със зелена течност. – това май трябва да свърши работа. – после се обърна, защото усети, че стрелите, валящи по наметалото му спряха. – По демоните, много са.

            Десет тъмни силуета изплуваха от сенките. Водеше ги тъмен елф, въоръжен като вече мъртвите си другари, но всички останали бяха хора с вид на наемници, при това от различни компании. Изглеждаха респектирани от противника си. Приближаваха се бавно и несигурно, в защитни позиции. Той чакаше, спокоен. Втората рапира бе изчезнала от дланта му, магията я бе сляла с двойника й. Можеше да я призове веднага, но за кратко. Оръжието му трябваше да се презареди. Вместо това използва друг трик и тръсна рязко острието, насочвайки го към лидера на групичката, тъмния елф. От върха на рапирата се изстреля, без да произведе и един звук, синкава светкавица. За жалост тя се отклони от пътя си и се заби в един нищо неподозиращ наемник, застанал между елфа и Черното острие. Мъжът падна на земята с писък, притискайки ръце до обгорените си гърди. Не беше фатално попадение, но щеше да го извади от битката за момента.

            Деветимата оставащи воини стесниха обръча с гняв в очите, но Лудият разчете и страх в погледите им. Реши да го използва. Скочи внезапно напред, без предупреждение. Мъжът срещу него беше шокиран от действията му, блокира ниския удар към бедрото си, но после просто нямаше време и фаталното, натопено в отрова острие на рапирата намери рамото му и той падна назад с писък, докато киселината разяждаше тялото му. Лудият се завъртя на пета и с широка дъга уплаши налитащите отдясно наемници. Премина в настъпление, удари високо към лицето на единия. Той парира с уплаха в очите. Врагът му направи една бърза крачка към него, и го срита в корема, преди онзи да може да се освести. После се завъртя около него, виждайки как другия му противник напада. Острието на мъжа мина в опасност близост от другаря му и почти засегна наметалото на Лудия. Той бутна в движение другия мъж на земята и нанесе удар по хоризонталата, към гърдите на връхлитащия човек. Той блокира, но не бе подготвен за скоростта с която Джак смени посоката и го перна леко по торса. Мъжът игнорира раната и се хвърли с цяло тяло напред. Лудият отскочи далеч, нанасяйки един лек удар по гърба му. Това беше достатъчно и мъжът се стовари на земята в адски мъки. Другите решиха да се втурнат вкупом към врага си. Той се наведе под едно острие, спъна собственика му и протегна рапирата си напред, под високо вдигнатия за удар меч на друга нападател. После се претърколи назад, и като намери упора за краката си, се изстреля обратно към скупчените до мястото, където допреди малко бе стоял, мъже, с острие напред. Перна още двама с бързи движения и след секунди вече бе зад гърбовете им. Огледа загубите на противника. Оставаха само четирима без рани, а двама от тях тъкмо се изправяха от земята след като ги бе съборил. С оттренирано движение отскочи назад и изтегли две ками от скрития държач на бронята на китките му. Остриетата се понесоха напред с поразителна точност и намериха гърдите на двама от нападателите, които изхъркаха шокирано и се стовариха на земята. Оставаха още двама. Наемниците се спогледаха. Бяха тъмния елф и висок мъж с двуръчен меч. Елфът кимна на другаря си и внезапно потъна в сенките. Дори и магическото око на Лудия не можеше да го проследи, особено с намалените запаси от магия в себе си. Другият не се забави да атакува с мощни, гневни дъгови замахвания. Бяха с цяла тежест. Мъжът взе за няколко мига десетината метра между себе си и врага и го притисна. Лудият започна да отстъпва, имитирайки уплаха. Всъщност мислеше трескаво. Не се плашеше толкова от двуръчния меч на нападателя, колкото от липсващия тъмен елф. Изчака мъжът да спре за малко и да възстанови баланса си и скочи напред. Замахна към рамото му, но онзи парира и го остави да се увлече напред. Перна го леко в гърба с острието на меча си, но ударът бе твърде слаб и припрян, за да мине през бронята. Лудият спря напора си и пак скочи към мъжа, отново махайки към рамото му. Пак беше спрян, по същия начин. Отново продължи и спря на метри от него. Мъжът бе напълно дезориентиран от бързите смени на посоката. Джак замахна към корема му с посичащо движение, скачайки напред. Онзи направи дъга на нивото на гърдите с по-дългото си острие, но Лудият се сви, мина под него и после внезапно скочи нагоре, пренасочвайки върха на рапирата. Намери брадичката на едрия войн и мина през костта за секунди. Джак я изтегли рязко, бутайки мъжа да падне със свободната си ръка. Междувременно замахна иззад гърба си, в широка дъга. Както и очакваше, намери плътта на тъмния елф, който падна назад, поразен в стомаха. Лудият се обърна, само за да установи, че не е имало нужда от замаха, белопера стрела стърчеше от средата на незащитеното чело на наемника. Черното острие се обърна към Хлапака с усмивка.

            -Сега вече готов ли си? – по плаща му изтрополиха още няколко стрели.

            Магията поддаде под закаленото, омагьосано елфическо острие. Стрелата прелетя през тънкия плат и право към корема на Лудия. Бронята му забави снаряда, но не го спря и той намери стомаха на наемника. Той се хвърли веднага на земята, под кръстосан огън от десетина лъка. Погледна раната си и счупи стрелата. После посегна за торбичката с отварите. Внезапно нещо твърдо и остро мина през гърба му, оставяйки огнена следа от унищожителна болка. Не можа дори и да извика, нито да затвори очите си, ръката му се сви конвулсивно около стъкленицата с антидота и после се отпусна, потопена в кръвта от подалия се през стомаха му меч. Лудият само се усмихна накриво, после и двете му очи, дори и магическото се изпълниха с пустота.

            Хлапакът пусна стрелата и тя намери гърдите на нападателя. Каква нечовешка сила трябваше да го тласка, за да издържи на ужасяващата корозивна отрова в рапирата на Лудия? Нямаше значение всъщност. Елфът се сви зад камъка си, когато по него изтракаха няколко стрели. Прецени шансовете си. Можеше да побегне след приятелите си, макар че краката му още се бяха схванали. Можеше и да го надупчат на решето, докато тичаше натам. Съжали, че не е взел наметало като на Лудия или брошка като на Родрик. Вместо това бе предпочел глупавия колчан преследващи стрели и Кръвопускача, камата на кръста му, както и една глупава, но красива шапка, която ползва един-единствен път. Сега отчаяно му трябваше някаква защита. Потри пръстена си, който го пазеше от няколко елементални заклинания. Не, и това не му помагаше.

            Над ръба на дола, зад позицията му се появи търсещият силует на противников наемник. Заобиколили го бяха. Стрелата му излетя на момента и намери гърдите на врага. Тогава осъзна, че няма шанс. Още една белопера стрела полетя от тетивата на извития му лък. Един враг, който тъкмо вдигаше своето оръжие, падна. Тетивата на Хлапака запяха за трети път още преди те да са се осъзнали.

            Мълния на болка премина през ума му и той се втренчи в рамото си. От него стърчеше напълно черна стрела. Вдигна своя лък и пак стреля. Още един писък се надигна в нощта. Бе тъмно, твърде тъмно дори и за елфическите му очи и следващия изстрел отиде на халос, а това бе рядко за изпечения стрелец. Нова стрела. Малко под дясната му гръд. Почти. Пак вдигна оръжието си. Този път белоперата стрела не прости на врага му.

            В крайна сметка му липсваха, да. Улови се, че се чуди как ли са сестрите му. Попипа за нова стрела, но пръстите му не намериха нищо. Опита се да стане. Пак нищо. Значи това щеше да бъде? Щеше да умре по средата на елфическата гора, но толкова отчаяно далеч от семейството си? В този момент той съжаляваше безмерно. Съжаляваше за обширното имение, за майка си и за сестрите. Дори и за това как бе затворен там. Трябваше да ги види още веднъж, осъзна той. После се разсмя. Защо се сещаше за това точно преди смъртта? Защо не съжаляваше за нещо друго, за факта, че не е бил с жена например? После усмивката му се сгърчи и по устата му се стече една-единствена струйка алена кръв. Четвъртата стрела бе намерила белия му дроб.

            Тичаха насляпо, през шубраците, с издрани ръце и крака. Нощта се спускаше над тях като ръкавица, натискайки ги в тъмата, задушавайки всяка мисъл. Не виждаха почти нищо, не смееха да използват осветителния кристал, който Родрик винаги носеше със себе си. Тичаха сами от двайсетина минути. И двамата знаеха добре, че са сами. Отдавна Лудият и Хлапакът трябваше да са ги настигнали, ако се бяха справили със стрелците. А нямаше никого. Само тишина изпълваше гората, неестествената, страшна тишина, която ги бе срещнала тук още когато бяха стъпили сред вековните дървета.

            Внезапно изскочиха на малка полянка. Луната беше ярка днес и тук светлината бе достатъчно силна, че да спрат спокойно. Дори и без да го съгласуват, двамата спряха бега си и се насочиха, рамо до рамо, до стария, прогнил дънер на гигантското дърво, паднало напреки на полянката. Седнаха заедно на прогнилата дървесина, за да си поемат дъх.

            -Какво ще правим сега? – задъхано рече Новакът, оглеждайки изранените си ръце.

            -Не знам. – дори и Родрик бе изнемогнал. В момента наместваше бронята си. – Просто не знам.

            -Къде сме? – попита по-младият мъж.

            -И това не знам. – поклати глава Черното острие. – Тичахме първо на север, после на изток, после май на юг, после като свихме внезапно в гъсталака трябва да е било североизток, по онази дива пътека. И сега сме тук, по средата на нищото.

            -И как ще се измъкнем оттук? – настояваше Новакът.

            -Наистина не знам. – въздъхна Родрик. – Ако тук бяха Скалата или Хлапака с техните познания или Лудия с неговите джаджи, всичко щеше да е наред. Аз се оправям с посоките на света и толкоз. А в тази тъма, с това бягане, съм напълно дезориентиран.

            -Да огледаме мъха? – предложи другият наемник.

            -Не. – тръсна глава Буря. – Тук няма мъх, елфическите гори са благословени с магически климат и е твърде топло за мъх.

            -Значи какво, ще чакаме утрото, за да видим накъде е изток? – невярващо попита Новака.

            -Ако не искаш да се загубим напълно. – отвърна му Родрик. – А и в тая тъма и гъсталака, кой знае дали и нещо по-лошо не може да ни се случи?

            -Ами ако ни преследват? – в гласа на Тириън се четеше тревога, граничеща със страх.

            -Толкова дълго и настойчиво? - почти се разсмя Буря. – В тъмата? През тея шубраци? Елфи трябва да ги водят, а и се съмнявам, че имат желание…

            -Не се съмнявай, човеко.

            От ъглите на полянката израснаха четири силуета, всеки идваше от различни страни. Мигновено двете Черни остриета скочиха на крака, готови за сблъсък. Такъв обаче не последва. Мрачните нападатели, скрити в сенките, не бързаха да нападнат.

            -Дълго преследване бе, признавам. – понесе се същия глас. – Но ето, че стигна до края си.

            -Убихме другарите ви, човеци. – намеси се друг от наемниците. – И вие ще се присъедините към тях.

            -Твърде много от нашите измряха, за да ви простим така леко. – и третият нападател проговори. – А тъмните елфи не прощават леко.

            -Страхувайте се от дългата ръка на Хаоса. – добави четвърти глас.

            -Покажете се! – с гняв изкрещя Родрик. – Елате тук, мерзавци, и опитайте стоманата ми!

            Четиримата тъмни елфи изплуваха от сенките в четирите края на поляната сякаш бяха част от тях. И четиримата бяха обветрени ветерани, готови на всичко, за да убият Черните остриета. Отрядът им бе тръгнал срещу тези бегълци, защото заповедта бе да не оставят свидетели. А сега бяха останали само те. Щяха да си платят, при това скъпо. Много скъпо. Тъмните елфи не прощаваха. Никога.

            Новакът и Буря се спогледаха. По-младият мъж прескочи дънера и изтегли късия си меч от другата страна, готов да поеме двама от тъмните елфи. И двамата размахваха по две оръжия, рапира и кама, а онези срещу Родрик държаха къси мечове вместо рапири. И той изтегли острието си от ножницата. Отцеубиец, както го наричаха след една фатална есенна вечер беше мрачен дълъг меч, неразрушим и обвързан със заклинание за неуморна атака. Когато го държеше, Родрик черпеше енергия от магията му, подхранвана от вражеска кръв и така можеше да се продължи да се бие и след като би трябвало да е изцеден от умора. Иначе оръжието бе доста изчистено, от закалена стомана, с изумруд на мястото, където се срещаха дръжката и острието и изгравиран по острието рунически текст, който дори и той не бе разчитал. Мечът бе древен, много древен. И бе познавало много ножници.

            Първият елф връхлетя, въртейки се на бърза скорост, първо с меча, после с камата. Родрик отби първия и отскочи далеч от втората. Другият нападател обаче побърза да го настигне, с гневни пробождания, насочени към рамото му. Той само се наведе под меча му. Елфът веднага свали надолу острието си, надявайки го да го засегне. Мъжът обаче се извъртя сръчно на другата страна, край летящата кама и вдигна меча над главата си, удряйки със замах към рамото на нападателя. Той обаче отскочи назад. Веднага другият елф пристъпи напред, атакувайки още докато Родрик не бе върнал Отцеубиец в защитна позиция, сечейки към лявото рамо. Мъжът обаче отстъпи назад, остави го да се увлече. Вместо това обаче нападателят спря и замахна към корема му без да връща оръжията си назад. Буря пак скочи назад, и посече отчаяно към лицето на врага. Камата на елфа бе там и меча се плъзна по нея, отбит настрани. Опита се да възстанови баланса си, но нямаше и секунда почивка, другият елф веднага скочи напред, принуждавайки го да блокира встрани, без да е стъпил добре. Почти падна. Онзи видя шанса си и замахна към рамото му, за да го довърши. Родрик с удоволствие поддаде нараменника си и замахна към корема на врага, докато залиташе, разтърсен от удара, който почти бе пробил бронята му. Дори и толкова нестабилно насочен, Отцеубиец щеше да изкорми елфа. Той замахна умело с камата и подхвана острието, изкривявайки го нагоре и настрани. Буря обаче бе подготвен имено за това и изви острието си с изненадваща лекота в китката. Всъщност, използва противниковото острие като лост и прониза гърдите на собственика му. Елфът изкрещя и падна назад, облян в кръв. Бронята му бе поддала. Другарят му веднага скочи към залитащия Родрик, с яростни крясъци. Буря парира посичащия му удар, но това напълно наруши баланса му и той падна назад, повличайки след себе си и елфа. Той обаче бе по-опитния от двамата и се извъртя във въздуха, забивайки противника си в земята. Двамата се сборичкаха там, елфът му удари две крошета, но нагръдника на Родрик бе разместен и пое втория удар. Междувременно човекът посегна за камата си и я заби дълбоко в корема на врага, втренчен в очите му. Елфът потръпна. Заби я още веднъж, с неподозиран гняв. Видя как мъжът под него се опита да го заплюе в лицето. Пак зарови острието в корема му, от върха до дръжката.

            -Това е за приятелите ми, копеле! – изрева той в лицето на умиращия елф.

            Двамата, които се бяха изправили срещу Новака очакваха неопитен враг, визирайки възрастта му. Оказа се, че не е така. Рапирите им винаги срещаха неговия къс меч, също както при тренировките си младежът затваряше защитните си дъги почти сякаш режеше дърво, без особена елегантност, но безкомпромисно и безупречно. Тъмните елфи координираха атаките си, единия отляво, другия отдясно. Той обаче бе твърде бърз за тях, танцуваше с опита на дългогодишен дуелист, посрещайки първо единия, после другия. Единият елф скочи малко по-отривисто напред и насочи рапирата си право към главата му, раздразнен от защитата на врага си. Остави другаря си назад, в опит да изненада човека. Мъжът обаче пак го изпревари и хвана здраво тънкото острие в дебелата си ръкавица. Присви очи от болка, но пак пристъпи напред. Елфът замахна с отчаяние с камата, насочвайки я към корема му, но Новака я изби с предпазителя на късия меч, после го заби дълбоко в стомаха на врага си, през бронята от щавена кожа, притискайки се с тяло в него. После напрегна мишци и изблъска трупа наляво, към другия нападател. Онзи отскочи уплашено и размаха рапирата си панически, докато бе във въздуха. Тънкото острие перна Новака в ключицата, оставяйки малка, но дълбока рана, но не спря устрема му. Той пресече в полет елфа и замахна мощно към главата му. Късият меч описа коса дъга и хищно се впи в лицето на противника, отваряйки смъртоносни рани. Елфът се приземи несръчно и се свлече на земята, неспособен да стои на крака. Смъртта го застигна бързо. Новакът изчисти острието си в гърба му и се обърна към другаря си. Родрик тъкмо се надигаше над трупа на друг нападател.

            -Добра работа. – поздрави го Новака.

            -Ти май си се справил по-добре. – отбеляза Буря, оправяйки бронята си, разместена, докато бе на земята. – Учудващо бързо и успешно. Мен ме изкараха лесно от равновесие.

            -Глупости. – усмихна се малко свенливо Тириън. – Просто единия скочи глупашки напред. Лошо, че ризницата ме предаде. – той посочи към мястото, където леката броня от метални халки под кожения му жакет бе прокъсана. – Добре, че беше рапира. Иначе…

            -Щеше да те обезглави. – съгласи се Родрик. – Всеки случай, превържи го.

            -Чакай…

            Светът се завъртя пред очите на Новака и той залитна, направи няколко неуверени крачки, после се стовари тежко на дънера. Краката не го слушаха, натежали и изтръпнали. Цялото му тяло бе изтръпнало, устата му пресъхна. Усети сърцето си, полагайки длан на гърдите. Едва туптеше.

            -Отрова. – пророни дрезгаво, едва оформяйки думите с натежалия си език.

            -Не, не, не…

            Родрик скочи до него, дръпна глава му в скута си и огледа раната. Съвсем малка дупчица, не можеше да му навреди така. А ето, че Новака гаснеше пред очите му. Посегна за тежката си пътна торба, която обикновено висеше на кръста му, но се сети, че тя остана при коня. С намаляваща надежда пребърка по-малката торбичка на колана, където държеше лековита отвара. Напипа антидота и го измъкна припряно.

            -Не. – отблъсна ръката му Новака. – Твърде бързо е. Запази го…

            -Пий! – Буря се опита да излее шишенцето в гърлото на по-младия мъж, но той пак го изблъска.

            -Няма смисъл. – едва му рече Тириън.

            -Не! – пророни Родрик и сведе глава над него.

            Беше му казал. Защо беше дошъл с тях? Беше му казал да се маха, да се върне при родителите си. Защо този глупак, това момченце, заиграло се сред мъже бе дошло с тях? Всички те бяха осъдени на смърт, но той имаше бъдеще.

            -Защо него? – възкликна внезапно Буря.

            Защо не той, отцеубиеца, загубената душа, която не струваше нищо и си нямаше никого на този свят освен няколко приятеля, които вече бяха измрели? Какво поддържаше окаяния му пламък горящ? Кому бе нужен, че сега оцеляваше, а този мъж, който все още имаше надежда умираше пред очите му?

            -Обещай ми… - с пресъхнало гърло пророни Тириън. – Обещай ми…

            -Не… - опита се да го спре Родрик. Не можеше да обещае това, което щяха да му поискат, нямаше сили да го направи.

            -Обещай ми, че ще им кажеш… В Пълен кръг.

            -Не… - шептеше Буря.

            -Потърси Мина Билси… Тя… - той едва говореше, отровата му бе отнела контрола над гласните струни. – Кажи им, че не съм свършил сам… Че ги обичам…

            Светът бързо губеше цветове, изтляваше, стопяваше се пред очите му. Не усещаше болка, само изтръпване и някакъв неестествен хлад. Усети една-единствена гореща сълза, капнала на челото му. Беше на Родрик. Коравият войн плачеше. Плачеше, защото бе загубил всичко, на което бе държал, а самия той бе оцелял. Защо той? Защо презрения отцеубиец бе оцелял, когато бяха паднали толкова много други мъже? Беше отишъл отвъд всяка граница, бе отнел хиляди животи, а когато часът му трябваше да дойде, вместо него си беше отишло едно момче, изпълнено с надежда и мечти. Толкова извратен ли беше този свят?

            -Татко, - като въздишка полетя от устните на Тириън. – ето ме…

            Светът пред очите му изтля, а заедно с него и неговата светлина загасна, очите му се склопиха за сетен път. Седейки там, с тялото на последния си приятел в ръцете си, Родрик осъзна, че вече е сам.

Глава 4

Сам

            Това бе краят на Черните остриета, мислеше той. Приказката свърши така неусетно, така нелепо, в един забравен дол по средата на нищото. Великите воини, които преживяха всичко умряха на едно ниско рискова задача. Колко глупаво. „Риск на професията”, би рекъл Старика, а Скалата би допълнил „Просто кръговрата на живота”. Лудият просто би се разсмял. Той обаче просто не можеше да го стори. Не можеше да преглътне този край. Мисията оставаше неизпълнена. Никога повече Черните остриета нямаше да се завърнат в дома си, никога повече нямаше да седнат на масата в „Продъненото буре” и да си говорят на по чаша греяно. Приказката свършваше тук, брутално и кърваво. Нямаше щастлив край. Нито за тях, нито за който и да е друг наемник.

            После в ума му се промъкна нещо друго. Не, това не бе края. Той още бе тук. Последното Черно острие. Още имаше мисията си. А помнеше втория закон твърде добре. Поетият ангажимент трябваше да се изпълни, на всяка цена. И той имаше поет ангажимент, към краля. И към приятеля си. Не една, а две задачи стояха пред Буря и той бе длъжен да ги изпълни, в името на старите другари. Черните остриета нямаше да оставят недовършена работа зад гърба си. Дори и сам, той щеше да стори всичко и да успее или да умре, опитвайки се.

            Родрик се изправи по средата на поляната и положи Новака на меката трева. Не можеше да стори нищо за него, не само че не знаеше молитви, а и не можеше да му стъкми толкова набързо клада. Все пак направи каквото можеше, сви ръцете му на гърдите и положи меча върху тях и разпъна наметалото му върху трупа, след това набързо събра оръжията на повалените врагове и ги струпа в краката му. Изправи се мълчаливо до приятеля си. Опита се да каже нещо, преглътна отчаяно, но не можа да погълне тежката буца, заседнала в гърлото му. Затова и прекрати опитите си и се обърна на другата страна. Не можеше да понесе да гледа повече. Насили се да мисли за задачата, която го крепеше и погледна към труповете на елфите. На тях нямаше да им даде предсмъртни почести, те бяха виновни за смъртта на другарите му. И все пак, в ума му се зароди една идея. Щом бяха следотърсачи, трябваше да имат нещо, някакъв компас, с който да определят посоките на света. С решително изражение той остави назад трупа на Тириън, както в мислите, така и зад гърба си, и се отправи на последната си мисия.

            Нямаха компаси, нито пък карти, но имаха нещо много по-добро, установи скоро Родрик. След като обра отварите им и претършува джобовете им за писма със заповеди и не намери такива, той забеляза, че на главите им, почти напълно скрити от гъстите коси имаше някакви предмети. Приличаха на очила, но рамките им изглеждаха по-леки, а стъклата бяха черни. Предполагайки какво може да е това, той свали един от предметите и го сложи на своите очи.

            Мигом взора му се изпълни с ярка светлина. Бе почти като да гледа същата тази гора през деня, но без слънце. Светлината се разливаше отвсякъде, без източник и посока. После забеляза още нещо. Картината пред очите му сякаш туптеше. На равни интервали от по няколко секунди гората леко заиграваше, като туптящо сърце. Движението, също както и светлината нямаше посока. Родрик се озърна. Видя ясната следа, оставена там, откъдето бяха дошли. Третото откритие дойде ненадейно, докато завършваше огледа на трупа. В една посока сякаш туптенето бе по-силно. Объркано извъртя глава, за да сравни с другата страна. Проверката потвърди съмненията му. Откъм долния край на полянката долитаха по-силни вибрации. Буря имаше известен опит с магическите артефакти и след като се подготви, стегна бронята си и хвърли един последен поглед на Тириън, се отправи по посока на по-силното туптене.

            Засадата се бе превърнала в клане. Напълно изненадани, остерстормските войски бяха надвити за минути. Който беше имал късмета да избяга надалеч, беше преследван безжалостно. В тъмата и без магическа подкрепа, войниците бяха загубени и приклещвани, един по един и на малки групички от добре подготвените наемнически сили. За близо час от конвоя бяха останали само неколцина оцелели.

            Имено тях търсеше Родрик. Знаеше добре каква е задачата на Черните остриета. Да опазят пратката и да я занесат до Фишънт. Нямаше илюзии, че фината елфическа принцеса, независимо от заплашителната й екипировка, е оцеляла. Все пак бе длъжен да я потърси и след като потвърдеше, че я няма, да се изнесе оттук на запад, за да информира поръчителя за събитията. Затова и бе тръгнал към туптенето, очилата на лицето му вероятно бяха детектори за жизнена енергия. Родрик се усмихна хищно. В най-лошия случай щеше да отнеме живота на много от убийците на приятелите му.

            Вървеше безшумно, с лека стъпка, следвайки туптенето. Теренът бе пресечен, с вълнист релеф на поредица от ниски долове, където можеше да се скрие цял отряд. Не и от очилата. Усети силно туптене точно пред очите си и за момент вдигна уреда от очите си. Както и очакваше, тъмата не бе пълна. Пред него, отвъд ръба на дола, танцуваха искри и светлини. Огънят осветяваше колоните от дим, летящи към небесата. Родрик се подсмихна с презрение. Аматьори.

            -…Как върви, впрочем? – достигнаха отделни думи до него. Той се спотаи в сенките, залягайки ниско, оглеждайки се трескаво за часови.

            -Добре, разбира се. – долетя отговора. С облекчение Буря се надигна на крака и внимателно тръгна нагоре, приведен, придържайки се към най-дълбоките сенки.

            -Проклети тъмни елфи. Мислят се за големи шефове само защото те могат да виждат що-годе в тая тъма.

            -Ами, с едни очила като техните и аз ще виждам добре!

            -Зарежете тези приказки. – намеси се друг глас, много по-авторитетен и уверен. – Елфите ни водят, защото познават терена. А са презрителни… Защото са тъмни елфи. Както те попитах преди, Питър, какво става по фронта? И искам нещо повече от „добре”.

            -Ами… - несигурно трепна другия глас. – Ние си изпълнихме задачата, тила им е разбит, в момента проклетите тъмни елфи излавят отделните бегълци. Нали така заръчаха, без свидетели?

            -Да, и платата им бе добра за това. – пак рече първият. Родрик достигна до ръба и се сви точно зад него, оглеждайки за часови. – А елфата?

            -Не. – с тревога съобщи другият. – Още я търсят сред труповете в центъра.

            -Кога ще се махаме оттук? – попита трети глас, нечут досега.

            Буря надигна главата си над ръба, уверен, че няма часови. После веднага я скри обратно. Бе видял достатъчно. Близо една дузина мъже стояха около голям огън и се грееха на него. Часови имаше, но бяха само двама и стояха до огъня, гледайки навън, без да са загърбили източника на светлина напълно. Още по-добре, нямаше ни един тъмен елф, което, комбинирано с невнимателните стражи, гарантираше, че може да се промъкне оттук. В ума му обаче се появи един по-кръвожаден план и той се усмихна хищно. После се отблъсна от ръба и започна да заобикаля внимателно лагера. Щеше да нападне от друга страна, тук бяха на по-висока земя от него.

            -Не знам. – отвърна му след кратко двоумене мъжът, който изглежда водеше групичката. – Когато Закачуленият рече. Каза, че ще останем докато не свършим всичко, което влизаше в плана. Да пленим или убием принцеската и да изколим всички останали. Ако върви както допреди малко, ще се разкараме до часове. Ако има засечки, може да се бавим чак до зората… Докладва ли на Закачуления, Питър?

            -Предадох му, че нашия отряд е готов. – Родрик бе на позиция, вдясно от мястото, където бе чакал в началото, зад един масивен дъб, но изчакваше да чуе края на тази размяна на реплики.

            -Той какво ти рече?

            -Каза, че засега можем да почиваме, но да сме готови за евентуални заповеди.

            -Има ли засечки?

            -Не. – Родрик различи говорещия, сравнително дребен мъж с къс меч и щит в краката си, седнал до огъня. – Всичко върви по график, само с ариегарда е имало някакво забавяне, но очаква до няколко минути да му докладват и онези преследвачи и да приключим.

            -Едно ще ви кажа. – Буря позна и лидера на групичката, прав мъж в кожена ризница и арбалет в ръката му. – Никак не ми харесва Закачуления. Нито колко е едър, нито че не мога да видя лицето му.

            -Разправят, че бил някакъв мистичен наемен убиец. – обади се друг наемник.

            -И кому служи той? – имено това се питаше и Родрик.

            -Не знам. – прекъсна ги лидерът на групата. – Всеки случай, златото му е добро и плановете му работят. А сега, момчета, нека да починем малко, кой знае какво ни чака тази нощ.

            Родрик се спусна над тях като сянка. Ръката му описа добре преценена дъга и платнената торбичка с барут кацна в средата на големия огън. Пламъците изригнаха като фонтан от светлини, озарил нощната тъма. Сред мъжете настана дива паника, бяха заслепени и оглушени от експлозията. Първият така и не видя нападателя. Отцеубиец се впи във врата му и даже не му даде да изкрещи уплашено. И следващият наемник не усети Черното острие и заплати с живота си. Третият понечи да се обърне към Родрик, озъртайки се дезориентирано и видя как един меч лети към лицето му. После не виждаше нищо. Следващият успя да види нападателя и дори да докосне меча си. Бе все още стреснат от експлозията, а неумолимата сянка, носеща смърт със себе си налиташе над него. Не успя да извика, нито да извади меча си. Първият удар отсече ръката му, после сърцето му бе пронизано. Отцеубиец намери още две гърла на врагове, които не се бяха вдигнали от земята, където ги бе запратила ударната вълна. Някой обаче го видя:

            -На оръжие! Убиец!

            Прескочи огъня, хвърляйки рояк искри изпод себе си. Понесе се напред като хала и удари двукратно викащият, после го метна в огъня с едно движение. Пламъците се разиграха и се разпръснаха навсякъде, потапяйки арената на кръвопролитието с танцуващи сенки. Родрик ги използва добре. Дезориентиран, мъжът, който му връхлиташе, замахна напред. Буря вече не беше там, а зад гърба му, свит в една сянка. Намушка го и го остави да падне, след това се обърна за да посрещне двама нападатели. Отскочи назад, далеч от едновременните им замаси. Бяха твърде тромави. Перна единия по рамото, когато успя да стъпи отново на краката си, контраатакувайки на момента. Другият се препъна в падащия си другар и Буря го довърши бързо с меча си, прокарвайки го през гърдите му. Към него скочи трети нападател. Вдигна бързо Отцеубиец и парира над главата си вертикалния удар. После срита в слабините мъжа и заби коляното си в лицето му, когато онзи се преви. Настъпи адамовата му ябълка с крак и продължи напред. Оставаше само още един мъж, лидера на групата. Той вече държеше високо арбалета си и тъкмо бе заредил стрела. Изръмжа гневно, втренчен в убиеца на хората си и натисна спусъка. Металното острие се понесе към Родрик. Той обаче вече се бе хвърлил настрани. Претърколи се, оттласна се на крака и се завтече към мъжа, който трескаво се опитваше да презареди арбалета си, с треперещи пръсти. Бе опитен стрелец и успя да вдигне оръжието си, тъкмо когато Буря налиташе. Дори и така, бе закъснял. С един гневен удар на меча си Родрик запрати арбалета на земята. Наемникът веднага се наведе след оръжието, опитвайки се да дръпне спусъка. Веднага последва обратен удар, който намери ребрата на човека. Лидерът на малката група наемници се стовари на земята, стиснал дръжката на арбалета, ала нямаше достатъчно сила да дръпне спусъка, мечът му бе отнел живота. Родрик се огледа, без да бърза да вдигне Отцеубиец. Веднага осъзна грешката си. Имаше един оцелял. Тантурестият мъж търчеше напред, далеч от лагера, в тежката си броня. Като видя, че зловещия демон, отнел живота на другарите му го гледа, мъжът се разкрещя панически:

            -Помощ! Помощ!

            Родрик го погледа малко, после се наведе към трупа в краката си и вдигна арбалета. Внимателно блокира оръжието на рамото си и се прицели. Разстоянието между него и бягащият наемник се удължаваше всяка секунда. Той сви леко пръста си, коригира мерника и натисна. Стрелата се понесе към мъжа и се заби между плешките му. Онзи падна напред с писък. Буря се подсмихна хладно. Бе се справил с тези наемници. Не бяха същите, които отнеха животите на другарите му, но бе един добър успех. Време беше за разплата.

            Някаква зловеща сянка бродеше из гората. Край лагерите мъжете стискаха до болка оръжията си, треперещи от страх. Дори и онези, които търсеха бегълци се оглеждаха трескаво. Някой ги избиваше, един по един, безмилостно, без да остави следа. Първо загубиха една голяма група, после малък екип от преследвачи бе избит до крак. С напредването на нощта все по-малко и по-малко бойци смееха да излизат и да преследват остерстормския конвой. Дори страха от Закачуления не можеше да ги накара да го сторят. Сякаш самата гора се бе изправила срещу тях и ги отблъскваше.

            Родрик не бе в обичайното си амплоа, но нападайки от сенките също бе ефективен. Бе виждал Лудият да го прави стотици пъти и сега не му бе чак толкова непривично да се промъква в тъмата и да напада рязко. След първоначалния успех бе свалил няколко отделни групи преследвачи и още един, по-малък лагер. Избегна други два, защото бяха твърде шумни и големи. Отчаяно търсеше Закачуления, за да отнеме и неговия живот, но където и да бе, водачът на нападателите се криеше добре.

            Забеляза, че повечето от тях бяха обикновени хора. Но не и всички. Сред тях имаше и множество тъмни елфи, които служеха за водачи в тъмнината, а дори и сред представителите на неговата раса имаше разделение. Обикновено край лагерните огньове имаше две групички, едната – доста по-шумна и празнично настроена от другата. Всичко това намекваше, че другите мъже, по-мрачни и тихи, не бяха прости наемници. Буря достигна до решението, че вероятно са войската на някой лорд, решил да се изправи срещу краля и елфите. Политиката на Остерсторм бе сложно поле, на което той никога не би искал да се изправя и не бе изключено някой феодал да се изправи срещу господаря си.

            Беше непривичен тандем – тъмен елф и млада жена, носеща коничен шлем и плетена ризница. Дори и така, двойката изглеждаше добре сработена. Между двамата сякаш имаше някакво доверие, забеляза Родрик. Той лично надали някога би вярвал на тъмен елф. Не и на тъмен елф. Расата им се славеше с това, че винаги се сражаваха за най-богатия поръчител. Имаха известен вкус към предателствата, доколкото той знаеше, но не за това не им вярваше. Причината бе друга. Те ненавиждаха горските си събратя заради някаква стара война и тази ненавист се бе прехвърлила и върху хората, а тъмните елфи бяха сред най-злопаметните същества, които той познаваше. Никога не би поверил живота си на един от тях.

            Имено такива мисли минаваха през главата му, докато наблюдаваше двойката. Забеляза, че действат в синхрон, единия гледаше наляво, другия – надясно. Преследваха някого, предположи той. Движеха се през просеката целенасочено, като елфът от време на време хвърляше един поглед към земята, търсейки следи. На главата си имаше очила, но ги бе вдигнал, за да оглежда по-добре пътя. Буря изчака малко, докато онзи пак погледна надолу и се хвърли в атака от неговата страна. Елфът се забави малко, но, чувайки как Родрик тича, вдигна очи към него. Зениците му се разшириха рязко и той изкрещя, изтегляйки дългия си меч от ножницата му.

            -Джамая, насам!

            Жената мигновено се обърна. Тя можеше само да гледа, докато Буря налетя на партньора й. Отцеубиец се срещна с вражеския меч високо над главата на елфа. Черното острие се опита да повали противника си на земята с тяло, но той отскочи назад, залитайки. За негово щастие, спътничката му го спря и го хвана здраво за рамото, фиксирайки с поглед Родрик. Той застина за момент. Познаваше отнякъде тези зелени очи. После се сети и бе негов ред ирисите му да се разширят.

            -Джамая Шестте резки и Ратан Дългия! – възкликна той, сваляйки леко меча си. Все още бе готов да се върне в битката, разбира се. – Какво правите тук?

            Джамая, Ратан и още една жена, Ликса, бяха една от малко по-известните групи наемници в Фишънт и в цял източен Остерсторм. Черните остриета се бяха били рамо до рамо с тях, както и на няколко пъти – срещу тях. Тройката бяха опасни и по отделно, но когато се биеха заедно, почти накараха Старика и Скалата да се изпотят. Родрик по никакъв начин не искаше да се бие с тях, още повече когато Ликса не се виждаше никъде наоколо и можеше внезапно да го нападне. От друга страна, Джамая вероятно още му бе бясна, задето спа с другата жена. Двете имаха връзка допреди това. За него тази история вече бе твърде стара, за да пази някакви чувства, но Джамая не бе известна с благия си нрав.

            -Аз… - объркано промърмори елфът, гледайки сваленото острие на противника си. После се сети. – Онзи с многото прякори от Черните остриета!

            -Родрик. – отбеляза хладно Джамая. – Черно острие, вдигни меча си, искам честен двубой.

            -Чакай малко. – засмя се нервно Ратан. – Това е Черно острие. Няма да се бия с Родрик.

            -Той е само един, ние сме двама. – Буря скръсти ръце на гърдите си, връщайки Отцеубиец в ножницата и се усмихна накриво. – И да е Черно острие, какво от това?

            -Прочее, Родрик Буря е за тази мисия. – без да сваля усмивката си продължи Черното острие. – И мисля, че не е разумно да се бием.

            -Защо, мислиш, че си по-добър? – гневно се завъртя към него Джамая.

            -Успокой се! – додаде Ратан, после се обърна към Родрик. – Прощавай, Буря, тя си е такава. – Джамая само изръмжа в отговор.

            -Къде е Ликса? – Родрик се огледа за третия от групата им.

            -Някъде наоколо. – озъби се жената.

            -Няма я. – отвърна му честно Ратан, докарвайки си един гневен поглед от партньорката си. – Не я виня, че пропусна тази мисия. И ние не смятахме да идваме, ама парите бяха добри.

            -Не е ли рисковано да се биете директно срещу краля на Остерсторм? – попита ги с усмивка Родрик. Знаеше какво ще последва.

            -Кралят?! – очите на Ратан щяха да изскочат от орбитите, а челюстта на Джамая тупна на гърдите й. – Казаха ни… Казаха ни… - елфът заекна и не можа да продължи.

            -Казаха ни, че е продоволствен керван на някой си лорд Аркандайс. – намеси се и другият наемник.

            -И вие им повярвахте? – завъртя очи Родрик. – Слушайте, знам, че сте добри бойци, защо не ми спестите изпотяването и директно не кажете какво става тук, без да се бием. Нямам вкус към излишните кръвопролития.

            -Хм. – изсумтя гневно Джамая. – Ако…

            -Родрик, - обърна се към него Ратан, прекъсвайки с рязко махане приятелката си. – да ти кажа честно, ако и тримата бяхме тук, нямаше да си говорим. Но без Ликса не е същото. Знам, че Черните остриета са мъже на честта и ще ни пуснете, нали? – Буря само кимна. – Това е добре. Наистина не исках да се бия с един от вас. Кажи, какво те интересува?

            -Кой е поръчителят? – попита го Родрик.

            -Някой си Асамандър от Нуева. – елфът бръкна в панталона си и му подаде един навит на руло пергамент. – Това е писмото му. Вземи го, ако искаш.

            -Последният път като се срещнахме, бе по-бърз с острието, отколкото с езика, Ратан. – отбеляза дружелюбно Буря, грабвайки писмото.

            -Последният път… - подсмихна се Ратан. – Извинявай за раната в ребрата.

            -А ти прощавай, че те метнах от петия етаж на онзи склад. – отвърна на усмивката му Родрик. – Тогава се бихме, защо не и сега? Не ме разбирай погрешно, нямам никакво желание, но ме изненадвате.

            -Защото, Родрик Буря, - жлъчно се обади и Джамая. От началото на разговора се чудеше кой да гледа по-гневно, него или партньора си. – тази задача отиде по демоните и никак не ни харесва, затова. И не ми се иска да цапам меча си с такива като теб.

            -Нека перифразирам? – предложи с усмивка елфът. – Поръчителят ни измами, особено с тази нова информация, която ти ни даде. Още повече, твърдеше, че задачата е безопасна и само за малък отряд. Е, не наричам близо триста души малък отряд. Нещо просто не е в ред. И един бой с Черно острие само ще ни вкисне още повече нощта. Особено като знам, че четиримата ти приятели сигурно са спотаени в сенките… - Ратан се обърна към тъмата и извика. – Хей, Лудият Джак, как я караш, приятел?

            -Няма смисъл. – усмивката на Родрик бе куха и фалшива. – Старикът му е запушил устата, след като едва не ни навлече неприятности при последния лагер. – трябваше да запази един коз в ръкава.

            -Разбирам. – закима елфът. – Е, по живо, по здраво?

            -Най-добре се разкарайте оттук. – предложи му Буря. – Яхнете си красивите елфически коне, които купихте с наградата от онази мисия и тръгвайте на запад преди нещата да станат още по-кървави и объркани.

            -Това смятаме да направим. – потвърди Ратан.

            Двамата се обърнаха обратно и тръгнаха забързано в другата посока. Новите разкрития бяха променили рязко мнението им за мисията, което и преди не бе твърде добро и в момента бързаха да се разкарат оттук. Когато Джамая минаваше край него обаче, не успя да се сдържи и просъска в ухото му.

            -Още помня как ми отне момичето, Буря. Винаги ще помня. – после продължи напред, гневно заоравайки пръст с всяка крачка.

            -Страхотно! – извика към гърба й Родрик. – Значи следващия път ще можем да си направим тройка?

            Тя вдигна високо безименния си пръст и продължи напред невъзмутимо, макар че Буря се разсмя, а Ратан си позволи да се усмихне широко, макар че така рискуваше поне крайник. Родрик продължи да се усмихва дълго, след като те се скриха в нощта. Припомни си Лиска от онази нощ и постави във фантазията си Джамая до нея. Усмивката му стана малко по-широка. Срещата с тези двамата го беше изкарала от състоянието, близко до транс, в което бе изпаднал след смъртта на другарите му. Сега вече в ума му се прокраднаха и други мисли. Светът щеше да продължи да се върти, дори и без Черните остриета. Какво щеше да стане с него? Може би в онова трио щеше да има място и за него? Той почти се разсмя на тази идея. Ако искаше да се събуди някоя сутрин с отрязано копие, да, защо не, можеше да отиде при Джамая. Помисли за момент, че може и да възобнови групата, но отхвърли и тази мисъл като нелепа. Черните остриета щяха да са нищо без Старика и Скалата. Дори и Лудият не би могъл да възстанови групата сам, камоли Родрик, който бе с тях само три години. Тогава какво? След като не бе сам в продължение на толкова дълго време, Буря постепенно осъзна, че отново ще е самотно острие. Бе отвикнал, но щеше да се справи. Черните остриета винаги се справяха.

            Стъпките му го водеха напред, докато той се бе замислил за бъдещето. Бе нещо необичайно за него, допреди бе живял ден за ден. Затова и го погълна дотам, че почти не забеляза докъде бе стигнал и чак когато навлезе на полянката се огледа и осъзна пейзажа. Около него бяха проснати няколко десетки трупа на рицари, всичките – в доспехи с непознат нему символ на туниките, пронизан от копие кит. Бе като касапница, бегълците бяха премазани от многочислен противник в тъмата. По броните им личаха много разкъсвания, дори на места бяха буквално надробени. Повечето обаче бяха умрели от отрова. Между тях имаше един рейнджър, който стискаше празна колба с антидот с мъртвешка вкочаненост. Една стрела бе намерила гърдите му и го бе убила. Родрик бързо понечи да се отдалечи, защото знаеше, че веднъж щом наемниците ударят някъде, вероятно ще проверят отново, дали някой не е оцелял. После чу нещо. Бе дишане, неравно и хрипливо, съвсем тихо, но бе там. Свали очилата и мигом светлината изчезна. Бе тъмно като в рог, нямаше луна, звездите бяха покрити от бързо събралите се облаци. Усещаше първите капки на лек дъжд. Светът обаче престана да тупти леко пред очите му и бе по-лесно да се абстрахира от движенията му и да намери оцелелия. Насочи се по дишането и след секунди откри рицаря.

            Беше сравнително млад мъж, някъде на неговата възраст, русокос, в тежка броня от метални слитъци. Един удар бе разцепил шлема му, който лежеше до него, на парчета, друг бе отрязал ръката му на нивото до лакътя, чисто, сякаш бе нанесен с елфическо острие. Трети бе засегнал корема. Бе си малко чудо, че човекът бе оцелял. В краката му лежаха труповете на двамата тъмни елфи. Родрик забеляза и причината за чудодейното оцеляване на войника. До него лежаха, празни, поне четири шишета с лековити отвари. Буря поклати тъжно глава. Беше предозирал лекарствата, най-вероятно. Дори и да използваше от своя запас, нямаше да му помогне, а само да го засили към смъртта. В момента животът на рицаря зависеше само от това колко силен е организма му.

            -Хей, войнико! – привлече вниманието му Родрик, шепнейки тихо. – Приятел съм. – мъжът се озърна бавно и внимателно, притискайки напоена с кръв превръзка до раната си на ръката. – Стоя точно над теб.

            -Отвара… - немощно промърмори рицарят, гледайки към празните шишенца.

            -Не, приятелю. - Буря започна да раздира плаща си, за да направи превръзка. – В момента може и да не си предозирал, но ако ти дам още, ще произведа обратен ефект.

            -Разбирам. – мъжът въздъхна благодарно, когато усети, че Родрик превързва ръката му. – Благодаря… Имаш ли вода?

            -Ето, пий. – Буря му подаде манерката си и войникът изпразни половината й съдържание на лицето си със здравата си ръка.

            -Какво стана с битката? – малко по-уверено попита раненият.

            -Касапница. – отвърна му Родрик, опитвайки се да свали бронята му, за да разгледа раната в стомаха. – Изколиха почти целия конвой, вероятно някой може и да се спаси, но… Не гарантирам.

            -А ти?

            Буря огледа преценително раната. Бе доста дълбока, но острието бе влязло и излязло чисто, с върха напред, без да прави големи разрези. Кървеше зле, макар че отварите бяха помогнали малко. Зае се да прави нова превръзка. Съжаляваше, че Хлапакът или Скалата не са тук, единият имаше познания за лековитите билки, а другия бе почти шаман и щеше да помогне с магия. Отговори на въпроса, докато работеше.

            -Аз бях в тила. Избиха другарите ми, но аз се измъкнах. Така… - той положи внимателно превръзката и започна да я стяга. Бе раздрал половината си наметало, но за негово успокоение, то не бе магическо. – Толкова мога да сторя за теб сега. Ето ти и наметалото ми. – той свали чевръсто раздрания плат от раменете си и го даде на ранения. – Не мога да те взема с мен.

            -Моля те, дай ми меч поне или отвара.

            Родрик погледна Отцеубиец, после поклати глава. Не, нямаше да му даде меча си. После огледа околните трупове и грабна едно произволно оръжие и го подаде на оцелелия. После взе една отвара от колана си и я постави на около пет метра от рицаря.

            -Сложих отвара от дясната ти страна, на малко разстояние. Като се оправиш достатъчно, че да станеш и да идеш дотам, вероятно организма ти ще се е прочистил поне малко от миналите бъркочи. Не бързай много, онова е доста силно. Надявам се, че няма да дойдат насам.

            -Ако го направят, ще се правя на умрял. – каза му рицарят с подобие на усмивка, която Родрик така и не можа да види. – Макар че няма да е далеч от истината.

            -Може да… - Буря не намери сили у себе си да му каже, че вероятно няма да има смисъл. Щеше да тръгне, но внезапно се сети за нещо. – Знаеш ли какво стана с принцесата?

            -Ами… - мъжът се почуди замалко, после продължи, неуверено. – Много беше тъмно и много кърваво, но май последно се отдели заедно с Колис и част от неговите хора и две от телоохранителките си и побягна на север. Сега трябва да са малко на северозапад оттук. Доста от онези гадове тръгнаха след тях обаче, така че не бих очаквал още да е жива. Колис може и да се е спасил. Аз… - рицарят изхриптя и утихна. Родрик се уплаши да не е умрял, но продължаваше да чува накъсаното му дишане. После раненият продължи, още по-накъсано и неуверено. – Аз съм Айвън, впрочем… Айвън от Мермант… С кого имах честта… Да говоря?

            -Почивай сега, Айвън. – рече му Родрик, докато се изправяше и проверяваше отново екипировката си преди да продължи. – Аз съм Родрик Буря от Черните остриета. Живея във Фишънт. След като се измъкнеш оттук, можеш да наминеш за по едно питие.

            -Да, разбира се… - закашля се мъжът. – По питие с Родрик.

            -След няколко седмици. – усмихна се накриво Буря, тръгвайки обратно по пътя си. – До тогава.

            -Да, до тогава… - пропъшка раненият, когато раната му на корема пак заплаши да се отвори.

            Ако лежеше достатъчно тихо, нямаше да я намерят. Стискаше сърпа си до гърдите, кокалчетата й бяха побелели до болка. Беше се свила между Миная и някакъв рицар от ескорта на Колис. Още помнеше как се бе хвърлил самоотвержено на пътя на копието, летящо към нея, и го бе счупил на две, когато то се бе забило в хълбока му. С усмивка й каза, че е повърхностна рана, че бронята му е добра и тези копия са нищо пред един рицар. Само след минута бе мъртъв в краката й, отровен. Бяха избили до крак нападателите. Но нямаха достатъчно антидот за отровата. Само три шишета. Тя взе едното, Колис – другото. Останалите теглиха чоп. Накрая всичко се бе оказало напразно, едва действието на отровата бе отминало и дойде нова вълна нападатели. Тя поменеше добре и тази битка, писъците и плискащата кръв. Помнеше как танцува сред вражеските остриета. Как меча й се счупи на две в някаква закривена броня. Как Колис и другарят му паднаха. И тогава бе оцеляла, бе се разправила с последния тъмен елф секунди след като рицарят бе издъхнал. Бяха я ранили обаче. Една дълбока рана в крака и една в ребрата, повърхностна. Предостатъчно за отровата. Антидотът се бореше с токсините с часове, но напразно. Бе ги забавил, но не можеше да ги прочисти напълно и тя бе парализирана. Едва бе намерила сили да се свие сред труповете. А после и тези двамата се бяха появили. Методично проверяваха труповете. Тя можеше само да се моли на луната и звездите, че ще я подминат. Но дори и те сякаш я предаваха, бяха изчезнали от небосвода.

            -Още един рицар. – дочу тя гласа на единия от търсачите. – Поредният. Само няколко дребни монети и хубава гривна.

            -От нашите е. – обади се другият. – Или по-право, от техните. Странно, колко малко имат тези хора в джобовете си. Държат половин континент, а имат само копейки.

            -Медни монети? – попита първият. – В името на Доброто, дори и аз нося жълтици в джоба си.

            -Ха, не знаех, че си вярващ! – възкликна другият грабител.

            -Не съм… Е, не особено… - Другият прекъсна рязко думите си и извика. – Елфа! Дали не е нашата принцеса?!

            Елфата присви очи болезнено. Лая. Бе побягнала с нея и Миная към това място с надеждата за избавление, а накрая бяха стигнали до смъртта си. Останалите телохранители паднаха в онази първа, отчаяна схватка на пътя, от която тя не помнеше почти нищо, само че някой я бе избутал далеч от нея. Не бе очаквала тези смърти и те щяха да тежат на съвестта й цяла вечност. А всичко бе започнало като глупаво приключение!

            -Надали. – отговорът на другия търсач я върна към реалността. – Помниш ли рисунката, която ни показа Закачуленият? Принцеската е по-красива. Макар че и на тая не бих отказал.

            -Ако беше жива. – похотливо светнаха очичките на другия. После той застина за момент, осъзнавайки нещо. – Щеше да го допълниш, нали?

            -Да, разбира се. – разсмя се другият. – Да не съм някой ненормалник?

            -Не си. Нататък...

            Дори и през стиснатите си клепачи тя усети ярката светлина на факлата. Онези не бяха като тъмните елфи, не виждаха в мрака и осветяваха по този груб начин пътя си. Тя можеше да вижда добре в мрака, но не посмя да отвори очи. Можеше да видят проблясъка им. Затова само стисна още по-здраво сърпа в ръката си и се подготви да скочи напред. Мускулите й се опънаха до скъсване и тя зачака да усети каквото и да е движение край себе си. Чуваше как тупти сърцето й, бавно, почти лениво. Чуваше и как грабителите преглеждат труп след труп, вдигайки високо шум.

            Нещо я докосна по рамото. Тя веднага се задейства. Отблъсна се назад, изви гръб като котка и скочи на крака. Замахна в широка дъга със сърпа и разтвори очи. Усети разтърсващата сила на блока и понечи да развърти оръжието си и да повтори атаката. После осъзна нещо нередно. Пред нея стоеше висок мъж с непокорна черна коса, сплъстена от пот и все пак рошава. Чертите му бяха леко ъгловати, подчертавайки брадата му. Не изглеждаше да е особено възрастен, кожата му не бе сбръчкана. Бе му мускулест и леко мургав, от дълъг престой на слънце. В кафявите му очи се четеше не толкова очакваните шок и гняв, колкото обикновено объркване и някаква странна искра на смях. Определено не приличаше на наемника, който бе очаквала да види. Чак после забеляза други детайли от сцената. Сред полянката, покрита от трупове имаше още двама, все още стискащи мъртвешки запалени факли. Двамата грабители на трупове.

            -Защо искате така да убиете човека, който дойде да ви спаси? – иронична усмивка цъфна на устните на Родрик. – Толкова ли сте потресени от факта, че не идва на бял кон и в искряща броня?

            -Кой сте вие? – Буря отбеляза учудено колко правилен е изговора й, мелодичен и мек, но почти перфектен. – Не сте от рицарите на Колис.

            -Не, милейди. – Родрик направи крачка назад и се поклони. – Аз съм Родрик Буря, Черно острие, и съм последната ви надежда.

Глава пета

Двама 

    -Родрик Чии? – объркано попита тя.
    -Родрик Кердан, милейди. – отвърна й той. – Приятелите ми ме наричат Родрик Буря, или просто Буря.
    -Господин Кердан, не съм уверена, че сте част от силите на Остерсторм.
    -О, да. – закима мъжът, без да сваля усмивката си. – Аз съм един от вражеските войници и тъкмо убих двама от другарите си, за да ви заблудя и да… Какво? Да се направя, че ви спасявам, водейки ви към господаря си, когато и така щяхте да отидете там.
    -Аз…
    Краката й я предадоха и тя се свлече надолу. Вместо да тупне на земята, непознатият се хвърли напред и я грабна в прегръдките си. Тя се опита да се освободи, но бе твърде слаба. Сърцето й биеше така бавно, че сякаш спеше. Имаше чувството, че ще получи удар. Нямаше сили дори да отблъсне вонящия войн по-далеч от себе си. Не можеше да понася ироничната му насмешка. Тя бе елфическа принцеса, как можеше да говори така с нея? И въпреки гнева й, тя осъзна, че той е прав. Надали бе от врага. Но тогава, какво оставаше? Не бе виждала членове на конвоя различни от рицари.
    -Няма ли благодарност за бедния ваш слуга? – подсмихна се непознатият. – Една целувчица, може би?
    -Калдора! – възкликна тя шумно на еленахер, родния си език.
    -Колко голяма чест, че ме смятате за свиня. – подсмихна се той. Принцесата застина смаяно. – Да, оказва се, че свините не са толкова зле образовани.
    -А от къде идват тези свини? – попита го тя, когато си върна дар слово. Не и бе никак приятно да стои безмълвна пред този непоносим мъж и да гледа похотливия му поглед. – Представихте се като част от силите на Остерсторм, господин Кердан, като какъв фигурирате в тях?
    -Наемник, милейди. – кимна Родрик, докато я полагаше на земята. – Черно острие. Вероятно не сме толкова известни на ваша територия, но в Остерсторм сме доста популярни, принцесо.
    -Откъде знаете? – изненадано се обърна към него тя.
    -Имам очи, за да виждам. – подсмихна се Черното острие. – Видях ви този следобед, сред вашите елфи.
    -Как сте ме познали сред телохранителите ми? – съмнението й бе явно за него, тя посегна леко към сърпа.
    -Говорехте с Колис, когато той ви попита за нещо. А и един от приятелите ми е елф и ви позна. – отвърна Буря, после положи длан върху нейната. – И моля ви, не се пресягайте за оръжието, когато се опитвам да ви помогна.
    -Аз… - тя отново застина нерешително, независимо какво си бе обещала преди малко и се насили да продължи. – Простете за това със сърпа. Къде е този ваш приятел, като елф той без съмнение знае как да се държи порядъчно с една принцеса.
    -Убиха го. – мрачна сянка премина през лицето на наемника.
    -Съжалявам. – искрено му рече тя.
    -Няма нужда. – Родрик отклони поглед и зарови в торбичка на колана си. – Не казвайте неща, в които не вярвате, принцесо. – очите му не се върнаха на нея, дори и когато той намери каквото търсеше, просто и метна две колби и се обърна на другата страна. – Предполагам, че сте отровена, макар и не смъртоносно. Това е антидот, зелената течност. Другата е лековита отвара, за да можете да поддържате темпо. Трябва да се махнем оттук.
    -Няма ли да потърсим за оцелели? – тя погълна първата течност и се смръщи болезнено. Този антидот изгаряше езика й като алкохол.
    -Само ние двамата сме. – отвърна й той, без да се обръща. – И ако не се махнем скоро, и ние няма да сме сред оцелелите.

    Дъждът падаше леко и неусетно, почти като роса. От изток се развиделяваше, съвсем скоро Ендор, ранното слънце, щеше да се появи на хоризонта. Принцесата се бе принудила да гледа изгрева почти на сила. След като тичаха два километра, през които изкуствения прилив на сили от лековитата отвара бе започнал да я напуска, тя просто нямаше сили да продължи, изтощена както от раните си, така и от дългата битка. Без да каже и дума, непознатият мъж я беше метнал на рамото си и я бе понесъл напред. За нейно изумление, той не просто не обърна внимание на гневните й протести, а дори и не се извини за деянията си. Просто тичаше напред, без дори да забави ход заради допълнителния товар. Всъщност не тежеше кой знае колко, замисли се тя, но все пак си бе впечатляващо, че някакъв си наемник е толкова силен. Вземаше километрите с изумителна скорост, въпреки пресечения терен. По някакъв чудотворен начин избягваше враговете, сякаш виждаше къде са лагерите и търсачите. Дори и тъмата, твърде гъста и за елфическите й очи не му пречеше, а той не бе магьосник. Двамата се отдалечиха от бойното поле в посока северозапад на висока скорост. Не си разменяха и дума, или по-точно, Родрик не казваше и дума, докато принцесата го засипваше с ругатни на собствения си език. Речникът й в тази област не бе особено богат и дори и тя спря след около час, втренчена в изгрева. Не бе осъзнала колко много часове бяха изтекли от началото на битката. Гледайки хоризонта, препречен от дърветата, тя бавно и неусетно се унесе.

    Събудиха я тихи движения. Нещо влажно се триеше о бедрото й, нагоре и надолу, от него, до коляното. Изпъшка уморено. За пореден път я будеше котката. Бе настоявала против този подарък, но пак й го бяха дали. За какво й беше такъв другар? Не отричаше, че котката бе красиво, забавно и изненадващо предано животно, но колко щеше да живее? Нея я чакаха хилядолетия, може би дори безкраен живот, а малкото пухесто животинче щеше да си отиде толкова бързо. Слънцето играеше по очите й. Зачуди се защо не е спуснала завесите. Винаги го правеше вечер. Това й осигуряваше дълъг сън. Не си спомняше какво бе правила миналата нощ. Заподозря, че може да е пила. Главата я цепеше леко. Не обичаше особено алкохола, но някой можеше да я убеди, случвало се бе преди. Понечи да се протегне и усети колко бе грубо леглото под нея. Нещо не бе в ред, твърде много странности се струпваха на едно място. Да не би да бе заспала на пода? Така изглеждаше, повърхността под нея бе корава като дърво, ако не и повече. И независимо от съня, бе убийствено уморена. Почуди се въобще да става ли, но после реши, че щом слънцето е толкова силно е време да го направи и уморено разтвори клепачи.
    Шокът бе почти убийствен. Това не беше стаята й. Нито пък беше двореца, а онова на крака й не беше котарак. Лежеше посред гората, с раздрани до коленете бричове, а някакъв мъж опипваше голото й бедро с бавни триещи движения и съсредоточен поглед. Отскочи назад като ужилена и замахна да го изрита. Непознатият отскочи настрани и я погледна не по-малко стреснато. Тя бързо се опитваше да стане, но крака й просто не й се подчиняваше както трябва, влачеше се, изтръпнал по земята, а тя можеше само да се набере на ръце и крака по-далеч от този човек. Да, точно, човек, защото това не бе никакъв елф.
    -Какво става, принцесо? – попита я той, а на устните му постепенно се плъзна усмивка. – Не ме ли помните, вашият героичен спасител?
    Внезапно всичко нахлу в главата й. Битката, тъмата, нападателите в нощта. Бягството, кръвта по ръцете й и мъртвите й телохранители, елфи които бе познавала от години. Тя не можа да отговори, разтърсена от спомените, а устната й играеше, сякаш щеше да се разплаче. Някаква буца бе заседнала в гърлото й.
    -Хайде, хайде. – успокоително каза странникът. – Наистина ли ще се разплачете просто защото почиствах раната ви?
    Тя си спомни името му. Родрик Кердан. Приятелите му викаха Родрик Буря. Тя определено не искаше да му е приятел. Погледна крака си. Наистина беше почиствал раната й. Дори и така да беше, обидата и унижението от вчерашното му държание нахлу в главата й и я накара да погълне бучката на гърлото си. Скръбта бе заменена от гняв.
    -Няма да ви доставя удоволствието да се държа като ревлива женичка. – озъби се тя.
    -О, я стига! – възкликна гневно Родрик. – Не съм ви спасил само за да се държите така по време на целия ни път до Фишънт! Промивам ви проклетата рана, в името на всичко свято!
    -Съжалявам. – опита се да замаже положението принцесата, после пак се приближи към него. – Можете да продължите, макар че…
    -Да? – гневно промърмори той, докато вдигаше отново мокрото парче плат.
    -Имате ли нещо, с което да се покрия, не обичам да стоя пред мъже по бельо.
    Родрик се усмихна накриво. Да, определено беше по бельо. Всичко стана заради твърде тесните й бричове, почти целите ги разкъса, като се опита да оголи само областта на раната. Левият предпазител на крака беше на парчета, а под него имаше дълга и дълбока резка, диагонално, от вътрешната страна на бедрото, до няколко сантиметра над коляното където имаше друг елемент от бронята. Когато ги бе свалил и бе разкъсал бричовете му бе отнело няколко секунди да си върне мислите в главата, разумното мислене, голите женски крака и прикритите само от ефирна дантела женски слабини май не се вързаха добре при него. И въпреки, че принцесата го дразнеше изключително, тя си оставаше доста красива млада жена, не можеше да отрече това.
    -Не. – отвърна й той честно. – Пътната ми торба остана с коня. Вашата?
    -Също. – с нежелание рече тя. – Значи какво, нямаме резервни дрехи? – той кимна. – Нямаме храна. – ново кимване. – Нека да обобщя. Единственото, което имаме е онова на гърбовете ни, както и един сърп и един меч.
    -И две лечебни отвари. – отвърна й наемникът.
    -Прелестно. – изсумтя тя.
    -Милейди, може ли крака ви? – пак я попита той, протягайки длан към бедрото й.
    -Ами… - принцесата прехапа несигурно устни, после кимна. – Да. – пропъшка, когато той пак прилепи влажния парцал до раната. – И как планирахте това бягство? Звучи перфектно обмислено. Двамата с вас се измъкваме с тежки рани от лапите на врага, после бягаме без посока, далеч от пътищата, без храна и без средства да си я набавим, без провизии от какъвто и да е вид… И какво? Пеша са близо две седмици оттук до Фишънт, нали? От глад ли планувахте да ни уморите или от жажда?
    -Ако не съм се самоубил дотогава, защото не мога да понеса мрънкането ви. – изръмжа в отговор Родрик, докато методично промиваше раната. – Честно казано, не съм мислил за бягство за двама. Не очаквах да ви намеря жива. Ако бях сам, щях да заграбя един кон от някой по-голям вражески лагер и да яздя. За жалост си навлякох и елфическа принцеса на гърба и във вашето състояние не можехме да останем и секунда повече по средата на битката. Така че, да. Точно това ни очаква. Гладна смърт.
    -Превъзходно.
    Родрик натисна малко по-силно и тя изпищя болезнено, после светът сякаш се завъртя около нея и тя пропадна в тъмата. Буря се усмихна накриво, втренчен в затворените й очи. Пак бе припаднала. Всъщност, това бе по-добре за него, нямаше да слуша оплакванията й.

    Очите й се отвориха бавно, на пресекулки. Пред тях светът трепереше и се въртеше. Този път поне нямаше момент на забрава, когато да мисли, че е у дома. Вероятно не би го понесла още един път. Вдигна се на коляно и огледа раната си. Нямаше какво да се види, наемникът я бе обвил с парчета от бричовете й. Под грубата материя обаче нещо смъдеше, а импровизираната превръзка бе обагрена в червено. Болеше я, с тъпа, пулсираща болка. За разлика от тази рана, вече не усещаше убождането на ребрата.
    Насили се да забрави за състоянието си и вдигна поглед. Изненада се, когато видя къде са слънцата. Или по-скоро, къде не са. Макар че още бе светло, и Ендор, и Фаналар бяха потънали отвъд западния небосвод. Бе проспала целия следобед. И времето не беше помогнало на раната, дори напротив. До нея, видя тя, лежеше още една празна ампула. Изглежда нещо наистина лошо се случваше с крака й. Отново й отне усилия, за да отклони ума си от раната и да продължи огледа си.
    Откри фигурата на наемника. Беше изненадващо, не очакваше, че той ще е там. Мислеше, че я е изоставил или че е легнал да спи, изтощен от нощната битка. Вместо това Родрик седеше на фона на западния хоризонт, коленичил, с крака под тялото си и гледаше към залязлото слънце. Не изглеждаше нито насмешлив, нито похотлив в този момент. Само замислен и малко тъжен. Тя си спомни, че и той бе загубил приятели в тази битка и изпита съчувствие към него. Тя бе загубила просто телохранители, мъже и жени с които едва бе разменила няколко десетки думи през годините, а той се бе простил с другарите си тази нощ. Не можеше да го остави така, осъзна принцесата. Мъжът страдаше, бе се погрижил за нея, а тя не бе направила нищо, за да му помогне.
    -Съжалявам. – неуверено рече тя, привличайки вниманието му. Независимо, че я чу, той не се обърна. – За приятеля ти, за онзи елф.
    -Де да беше само той. – отвърна й тихо Родрик.
    -Колко бяха? – попита елфата.
    -Петима. – Буря не отклони поглед от мястото, където допреди малко беше късното слънце. – Старика, Скалата, Лудият, Хлапака, Новака. С мен шестима. Всичките Черни остриета. Това беше краят на приказката. Аз съм последния и след края на мисията ми и последното Черно острие ще изчезне.
    -Съжалявам. – пак рече тя, неспособна да каже нещо друго. – И аз изгубих приятели, но надали е същото, те ми бяха просто телохранители, едва ги познавах.
    -Не е същото. – съгласи се той. – Три години. Три дълги години живях рамо до рамо с тях. Най-важният момент в досегашния си живот преживях заедно с тях… Ще ми липсват, но… Животът продължава.
    -Доста цинична гледна точка. – неволно рече тя.
    -Аз съм наемник, принцесо. – подсмихна се той. – Цинизма е второто ми име. А и не е ли така? Животът продължава. Дори и те биха ми го казали, ако можеха да говорят от гробовете. Животът продължава и… Не е никак лек. – той смени темата изкусно. – Чудех се, какво ще правим сега с вас, принцесо? Ще умрем от глад или от нещо друго? Един от приятелите ми е живял дълги години сред тези гори, съвсем сам, възможно ли е и вие, като негов събрат, да ни спасите?
    -Имал е лък, нали? – попита тя. – Или поне някакво друго далекобойно оръжие. – Родрик кимна еднократно. – Разбира се. С оръжие тук може да се преживее, има дивеч, стига да знаеш как да търсиш. Има и достатъчно хранителни корени, но… Няма да ни залъгват глада за дълго, двама сме все пак.
    -Значи гладна смърт? – попита той отново.
    -Дойде ми друга идея. – започна тя. – Специално предвидени за елфи като нас… Така де, за бегълци като нас, из гората има разположени малки скривалища със запаси. Към тях водят едни трудно забележими знаци. Не са много, но не трябва да има твърде голямо разстояние между нас и най-близкия запас, не повече от стотина километра.
    -Във вашето състояние и стотина километра са много, милейди. – отвърна й Родрик.
    -Но не са две седмици път. – контрира тя.
    -Не можем да отидем в най-близкия склад. – поклати глава Родрик. – Ще ни чакат там, вероятно вече са намерили бягството ви и ви търсят.
    -Тогава към Рем’Бар? – предложи тя. – Крепостта трябва да отвори портите си за принцесата и нейния спасител.
    -Звучи добре. – кимна той. – Но няма да можем да стигнем до прехваления ви аванпост с този крак. – той изглежда визираше нейната рана.
    Тя погледна отново към бинтовете. Не виждаше нищо, но знаците бяха показатели. Изглежда раната бе забрала, въпреки отварите. Една потенциална инфекция можеше да й струва живота. Все пак се опита да запази самообладание и се обърна с уморена усмивка към Родрик.
    -Още една отвара? – попита тя, макар че знаеше какъв ще е отговора.
    -Не. – поклати глава мрачно наемникът. – Няма да помогне, вече сте изпили две, а крака ви се влошава. Магията не е всесилна, знаете. Най-често тези бъркочи само облекчават болката и спират кръвотечението. Вашия случай… Инфектиран е, доста зле.
    -Гной? – попита тя тревожно. Знанията й по медицина се изчерпваха дотук.
    -Да. – потвърди Черното острие, после с надежда рече. – Случайно да имате лечителски дарби? Чувал съм, че при елфите магьосниците са повече, отколкото сред нас, хората.
    -Нямам. – въздъхна елфата. – Какво ли не бих дала брат ми да е тук. Алеар щеше да се справи с това.
    -Той магьосник ли е? – учудено попита Родрик.
    -Не точно. – отвърна му принцесата. – Учил е дълги години в храма на слънцето. Нещо като негов пазител е. Има доста обширни познания по медицина…
    -Значи жрец. – заключи мъжът.
    -Да, жрец. – с неудоволствие се съгласи елфата. – Но не точно, той е…
    -Разбрах, разбрах. – прекъсна я Родрик. – Няма нужда от подробна информация. Значи остава само втория начин.
    -Втори начин? – тя се навдигна на лакти тревожно.
    -Да, втория начин. – кимна наемникът. – Винаги си нося малко кремък в джоба. Ще си направим огън. Рисковано е, знам, особено в тъмнината, но по-добре това, отколкото другото.
    -И какво от това? – принцесата не разбираше накъде бие мъжа.
    -Ще дезинфекцирам раната с огън, милейди. – усмихна се накриво Родрик. – И ще боли. Много.
    -Прекрасно.

    Отне му около половин час да стъкми достатъчно голям огън. Съчки имаше много, но повечето бяха мокри от сутрешния дъжд, а в падащата тъма не бе чак толкова лесно да ги намира. Още повече, втренченият поглед на принцесата в гърба му никак не му помагаше. Усещането, че го наблюдават го сковаваше. Бе толкова непривично за него някакъв непознат да го гледа толкова дълго. Повечето отклоняваха поглед. Или умираха. Но никой не го гледаше така втренчено, а пък с жена не бе оставал насаме толкова дълго откакто живееше с майка си. Ако бе с някой от другарите си, нямаше да работи в тишина, щяха постоянно да се подкачат и да си говорят, ако трябва за някакви глупости. Не можеше обаче да поведе непринуден разговор с чуждестранна принцеса просто така.
    Имено за това беше изключително доволен, когато най-сетне пламъците се разгоряха. Рискуваше с голям огън, за да може да го загаси колкото се може по-скоро. Нарочно седна от другата страна на пламъците, далеч от елфата. Изтегли меча си и го пъхна в пламъците. Отцеубиец бе добро оръжие, трябваше да издържи на това.
    -Какво правиш? – въпросът дойде толкова внезапно след дългото мълчание, че почти го накара да подскочи стреснато.
    -Подготвям инструментите, принцесо. – отвърна й той, после стана бързо.
    Почти беше забравил, че пак ще се наложи да подготви и самата нея. Нямаше богат запас от утешителни думи, нито пък алкохол, който да замае главата й, но поне можеше да се погрижи за раната. Бързо заобиколи огъня и се наведе над крака на принцесата.
    -Може ли, милейди? – Родрик се усмихна накриво, наблюдавайки недоволното й изражение. Не дочака отговора.
    Под превръзката се разкри грозна гледка. Раната беше забрала. Вонеше на гной, тя почти се поддаваше от прореза. Плътта около него бе почервеняла, възпалена. Огледа преценяващо раната. Като че ли дори се бе разширила малко. Прецени повърхността й и реши, че принцесата отново ще изгуби съзнание. Бе виждал едри мъже да припадат при дезинфекция с огън, не вярваше, че крехката елфа ще изтърпи болката. Хвърли мръсната превръзка в огъня, който я погълна с весели припуквания и се зае да прави чист компрес.
    -Е, докторе, - усмихнато каза принцесата. – ще живея ли?
    -Какво е това, хумор ли долавям да се лее от височайшите ви устни, милейди? – отвърна на усмивката й Родрик. – Мисля, че днес се случи едно чудо.
    -Може да има и второ. – продължи весело тя, после внезапно стана сериозна. – Наистина, колко е зле?
    -Много. – рече й директно той, докато правеше нова превръзка от другия й крачол. – Забрала е и се е инфектирала. Освен това, с тази повърхност… - той не довърши.
    -Какво, ще боли? – тя гледаше, докато той довършваше превръзката. Родрик само кимна. – Свикнала съм.
    -Кога сте изпитвали голяма болка, милейди? – изненадано я попита наемникът.
    -Е… - принцесата не можа да каже нищо.
    -Имено. – кимна Родрик.
    -Не се ли притесняваш за меча си, Родрик? – попита го тя, кимайки към огъня.
    -Не, - усмихна се той, ставайки на крака, за да донесе нажеженото острие. – Отцеубиец е добър меч, твърде добър за да се разтопи на такъв огън.
    -Отцеубиец? – попита тя. Гласът й не го издаваше, но сърцето й биеше бясно, учите й бучаха, а мозъкът й почти бе блокирал от уплахата. – Доста плашещо име. Има ли история, свързана с него?
    -Твърде дълга история. – принцесата видя как изражението на Родрик помръква за момент, когато й отговаряше.
    Той грабна отривисто острието, замислен за него. Не можеше дори да го изрече. Истина бе. Този меч бе отнел живота на баща му. Дотолкова бе вглъбен в мрачните си мисли, че забрави да се приготви за шока, когато грабна оръжието. Почти го хвърли и пропъшка болезнено. Беше нажежено до червено, сякаш пулсираше, сияейки в нощта. Вярно, материала бе добър и дръжката не бе толкова гореща, но дори и през ръкавиците, които бе навлякъл за целта преди малко, пак усещаше болезнената топлина. Само можеше да си представя колко много щеше да я боли елфата. После се подсмихна. Поне щеше да си го върне за държанието й.
    -Няма ли алкохол, за кураж? – попита го игриво тя. Той виждаше напрегнатите й очи и усети как гласа й бе на ръба да се пречупи.
    -Не бих отказал. – изръмжа в отговор той. Шегуваше се, за да не издаде колко е притеснен и самия той. – Къде го криеш?
    -Не го… - принцесата така и не можа да отговори, когато видя нажеженото острие. Думите просто замряха в гърлото й.
    -Захапи това. – той и подаде малка съчка, която бе откъснал от един клон.
    -Защо? – попита тя, макар че изпълни заръката му безропотно.
    -За да не си прехапеш езика. – отвърна й той, като видя, че елфата е захапала здраво дебелото клонче.
    Тя щеше да отговори нещо иронично, но така и не можа дори да го оформи в главата си, преди тя да бъде разцепена на две от светкавица на болка. След секунди реши, че светкавица е твърде спокойно. Бе като буря, която постоянно я нападаше, с всяка следваща секунда, все по-болезнено и ожесточено. Сякаш разрязваха крака й на малки парченца. Бе по-ужасно от всичко, което бе познавала преди. Блажената чернота я обгърна в ледените си прегръдки след секунди и тя не помнеше нищо повече.

    Поклащаше се ритмично нагоре-надолу, безсилна. Едва си спомняше къде е. Като призраци, отминалите събития танцуваха около нея, под камбанния звън, идващ от главата й. Припомни си за раната и потърси познатата болка с ума си. Не усети нищо. Имаше някакъв неприятен сърбеж на крака й и тя понечи да го почеше. Протегна се сънено, но ръката й удари само нещо твърдо. Тя отвори объркано очи. Чак сега забеляза, че съвсем не лежи на земята, както бе предположила, а е провесена на рамото на Родрик, а косата й се навираше в лицето. Отхвърли я решително и се огледа. Носеха се бързо през горския пейзаж. Не виждаше слънцата, но усещаше откъде идваше светлината им. Падаше почти вертикално към земята, през зеления балдахин над главите им. Изглежда наближаваше обяд.
    -В името на луната, колко дълго съм спала?
    -Достатъчно! – изръмжа веднага спътникът й.
    Тя се остави да я оставят, доста рязко на земята. Бе толкова дезориентирана, че дори не усети в първите няколко секунди, че спасителят й се беше проснал върху нея, по-точно бе положил глава в скута й. Опита се да го отблъсне, но той бе твърде тежък. Огледа го тревожно. Лицето му бе изпито и обляно в пот, а под очите имаше дълбоки сенки. Дишаше дълбоко и хрипливо, сякаш бе ранен. С една ръка още придържаше кръста й, а в другата стискаше малък вързоп, направен от ризата му. Беше останал само по броня и тънка ленена жилетка под нея и мускулестите му ръце бяха оголени до лакътя.
    -Какво става? – попита го тя.
    Чак сега принцесата свърза фактите. Беше я носил на ръце, вероятно през половината нощ и цялата сутрин, не бе спал и не се бе хранил от повече от два дни. По-голямата част от това време бе прекарал, носейки я на запад. А сега се питаше какво му бе? Елфата се почуди защо този странен мъж рискуваше всичко, дори и живота си, за да я спаси, макар че явно не я харесваше и чувството бе взаимно и макар че бе преживял толкова много падения наскоро. В този момент тя осъзна, че чувството на непоносимост, което бе изпитвала към наемника с хапливия език бе изчезнало.
    -Предположи. – едва пророни Черното острие.
    -Ще потърся храна. – тя понечи да го отблъсне от себе си и да стане, но той я спря с едно помахване.
    -Намерих. – вдигна вързопчето пред очите й. – Диви сливи. Доколкото знам, би трябвало да имат вкус на пресечено мляко, но са хранителни.
    -Спорно. – елфата веднага посегна да грабне храната, но спря внезапно с изумено изражение. – Чакай, намерил си храна и не си хапнал?
    -Пазех я за вас, милейди. – опита се да изкара усмивка Буря.
    -Глупак. – каза му тя, отваряйки вързопа и грабвайки една слива. – Хайде, яж.
    -Дамите първо. – отвърна й той, доста сериозно.
    -О, хайде бе! – извика тя. – От циничен наемник се превърна в рицар в искряща броня. Я почвай да ядеш преди да си отишъл при звездите!
    Родрик успя само да отвори уста, за да протестира и принцесата я запуши с една слива. Бе вече свръх силите му да се бори с желанието за храна и впи зъби в плода.
    -Това не са диви сливи! – едва успя да каже той през примляскванията си.
    -Не. – отвърна му принцесата, нападайки втория плод от пакета му. – Вероятно са издънка на някое опитомено дръвче.
    -Значи сме близо до цивилизацията? – предположи той.
    -Може да се каже. – съгласи се тя. – Вероятно в радиус от няколко десетки километра има малка хижа. Предлагаш да кръстосваме гората, за да я намерим ли, Родрик?
    -Кога минахме на малко име, принцесо? – усмихна се наемникът, довършвайки сливата си. Бе намерил достатъчно сили, за да вдигне главата си от скута й и да седне малко настрани.
    -Откакто ме спаси вместо да ме зарежеш онази нощ. – отвърна му тя.
    -Толкова дълго, милейди, ми говорите на „ти”? А аз ви знам само като „принцесо”. О, господарко на моето сърце, - той разпери ръце театрално, после се хвана за сърцето, втренчен в очите й. – не бъди жестока с мен и ми разкрий името си, за да знам какво да шептя довечера, докато заспивам. – тя не можа да устои на това и се разсмя високо.
    -Ландора. – едва успя да изрече тя през вълните на смях.
    -О, прекрасна Ландора! – продължи с ролята той. – Ще благоволите ли да разделите с мен скромната ми трапеза? – подаде й слива.
    -Разбира се. – закима тя.
    -Какво значи това име, красиво цвете? – попита я той без да сваля очи от нейните.
    -Стига, ще реша, че наистина флиртуваш. – усмихна се широко елфата.
    -О, не бъди жестока с мен, милейди. Мислех, че след като си говорим на „ти”, вече сме минали периода на жалките флиртове и вашето сърце е мое, а нощта ще си я поделим.
    -Не знаех, че имате такъв талант, милорд. – разсмя се тя.
    -Аз съм човек с много умения. – игриво се подсмихна Родрик. – И, сериозно, името ми звучи като дума на еленахер. Какво значи на езика ви?
    -Лунно цвете. – отвърна му тя.
    -Красиво име за красива дама. – този път комплимента бе изречен насериозно и Ландора усети, че почервенява.
    -Да. – закима тя, мъчейки се да отмие прилива на кръв от лицето си. – Името си има дълга история. И може би ми беше някак по-удобно като ми говореше на „принцесо”. Разбираш ли, до десетата ми годишнина бях просто „принцесо”. Родителите ми чакали за мен изключително дълго и появата ми била благословия за тях. Търсели най-добрия възможен кръстник и затова десет години съм останала без име. Накрая Насмарил, великият златен дракон склонил да отиде при тях и да ме кръсти. Голяма жертва от негова страна, болката е била ужасна. Знаеш, че Насмарил е тежко ранен в някаква битка и с векове раната му не заздравява. – Родрик кимна. Насмарил бе ранен от млад дракон на име Енеарон, покварен от Тъмния култ. Бе го убил в онази битка, но бе останал с тежка рана в крилото. – Яви ни се като престарял елф. Кръсти както мен, така и брат ми, Алеар. Той е с девет годинки по-малък от мен. Не знам защо Насмарил е избрал това име, но ми беше много трудно да го приема. Бях свикнала да ми викат „принцесо”. Бе просто ужасно, когато спряха и слушах за някаква си Ландора, сякаш е друг човек. Само Алеар винаги ме е знаел като Ландора. Имено той ми помогна да се приуча към името.
    -Разбирам, че имаш брат. – Родрик прие историята без да бъде особено шокиран. Бе преживял много по-странни неща. – Защо си на тази мисия, а не той, или всъщност, някой от родителите ти? Да не би да са те пратили да си търсиш подходящ политически съпруг?
    -Не, не. – разсмя се Ландора. – Съпруг? Изключено. Не е изключено елф да се сроди с човек, случвало се е преди и ще се случва и занапред. Но в уговорен брак? Никога. Кой от нас би приел нещо подобно, да гледаме как съпрузите ни, които дори не обичаме, загиват бавно, стареят с всеки изминал ден?
    -Мислех, че за вас би трябвало да е по-лесно. – объркано рече мъжът. – За вас това е само малък период.
    -Шестдесетина години не са малко за каквото и да било, освен може би за камъните в планините, Родрик.
    -Добре, да се върнем на другия ми въпрос. – настоя мъжът. – Защо ти? Защо не брат ти?
    -Май не разбираш добре обществото ни, Родрик. – усмихна се в отговор принцесата. – Ако бяхме пратили Алеар, това би било обида. Ние елфите смятаме дъщерите за по-важни, макар че от… - тя замря несигурно, после продължи напред, премълчавайки нещо. – от известно време насам, се опитваме да интегрираме и мъжете. А родителите ми… - Ландора въздъхна тежко. – Е, те са възпрепятствани.
    -Какво не ми казваш, принцесо? – попита я замислено наемникът.
    -Някои неща. – мистериозно му отвърна елфата, докато дъвчеше поредната слива. – А ти не ми казваш нищо, Родрик. Разпита ме за името ми, нека аз да питам за твоето.
    -Родрик ли? – почеса се по главата мъжът. – Какво толкова странно? Обичайно име в Остерсторм, има стотици мъже, които се казват Родрик.
    -А фамилното? – попита го тя.
    -Кердан. – мрачно промърмори Родрик, свеждайки поглед към земята. – Проклетото име ме преследва от години. Аз съм копеле, принцесо. Майка ми била достатъчно лекомислена, че да прикачи фамилията на лорда, който ме е зачел към името ми.
    -Значи… - тя неволно погледна към меча му, Отцеубиец.
    -Да, аз го убих. – отегчено й рече той. – И не бързайте да си вадите заключения, принцесо.
    -Ето пак минахме на „вие”. – опита се да го успокои Ландора. – Щом не искаш, няма да настоявам. Още един въпрос. Как попадна в Черните остриета?
    -Това ли? – изненада се мъжът. – Как попада човек в наемническа компания? – принцесата само сви рамене в незнание и той кимна мрачно. – А, да, ти не си оттук, нали? Нямате ли си наемници при вас?
    -Не много. – отвърна му тя. – И не съм контактувала с тях.
    -Разбира се. – промърмори Черното острие. – Та, как попаднах при Старика, Скалата и останалите. Както винаги, някой трябваше да умре, за да заема мястото му. Е, в случая не беше точно смърт, Драконоубиеца внезапно се отказа от групата и останалите търсеха спешно заместник за важна задача. Всъщност, аз щях да съм само временно с тях, бях заместник, понеже не всички искаха да съм част от групата. После… Просто останах. Всички в групата имат прякор, с който ги познават. Артистичен псевдоним. И понеже бях временен, ми го сменяха постоянно. Дори и когато останах в групата. Бил съм „Лайно”, „Гнилоч”, „Последния”, „Бавния”. После нещата се подобриха. За тази мисия съм „Буря”. Покрай ужасното време, което властваше над Фишънт онзи ден.
    -Какви бяха те? Черните остриета?
    -Семейство. – простичко й отвърна Родрик. – Единственото семейство, което съм имал, откакто майка ми почина. Седмина наемника, които живееха един за друг. Най-коравите воини в Остерсторм. Легенда. Просто седем мъже, изкарващи си хляба с кръвта на другите.
    -Звучи…
    -Как? – попита той гневно. – Жалко? Позорно? Недостойно? Знам всички тези неща. Наричали са ни позор за Остерсторм и преди, принцесо. Няма да позволя никой да петни името ни пред мен.
    -Щях да кажа „добре”. – успокоително положи ръка върху рамото му тя. – Пак съжалявам за случилото се.
    -Отмина вече. – рече мъжът. – Заминаха си всичките. Останах само аз.
    -Какво ще правим сега? – елфата зададе имено въпроса, който го тормозеше вечер след вечер.
    -Ще ви заведа до Фишънт. Втори закон на наемника. Поетият ангажимент се изпълнява. На цената на всичко.

    Не говореха много, докато вървяха напред. След онзи разговор по време на импровизирания обяд Родрик се бе затворил в себе си. Ландора отчаяно искаше да говори с него и поне да го накара отново да се държи по-непринудено. Нямаше голяма полза. Той бе затворен в своя собствен малък свят, изпъстрен с вина и страдание. Бяха я учили да помага в такива случаи, но не можеше да пробие чуждоземните бариери, които Буря издигаше между себе си и околните. А и постоянното движение никак не й помагаше. Не знаеше колко път бяха изминали, докато бе спала, но в четирите дълги денонощия след тях отминаваха километрите сякаш бяха на коне. Гората летеше под краката им, а Просеката се приближаваше с всеки изминал час. Спяха само по няколко часа, хранеха се с каквото намереха край пътя си. И двамата изнемогваха и бяха на ръба на силите си, когато Просеката се появи на хоризонта.
    Елфическите гори свършваха така рязко, сякаш някой ги бе изсякъл. Имено затова наричаха зоната между тях и Зелената гора Просеката. Беше парче напълно гола земя, покрита само с трева и ниски шубраци, простираща се между горите и полето Фаладер от едната страна и океана и джуджешките планини от другата. Нито едно дърво не вирееше тук. Само Зелената гора, като откъснато петно от по-голямата зелена пустиня на изток, разнообразяваше гледката. Сред нейните дъбрави се криеше аванпоста на Зеленото кралство, дървената цитадела Рем’Бар, често наричана просто Рем от чужденците. Имено дотам искаше да стигне Ландора.
    Родрик от своя страна имаше своите съмнения. Без съмнение, принцесата искаше да се спасят, но не бе убеден, че това бе най-добрия маршрут. Вероятно врагът ги бе изпреварил дотук и ги изчакваше. Още повече, Рем’Бар бе доста по-южно от Фишънт и се отклоняваха малко от маршрута си, а и между елфическата цитадела и човешкия град нямаше директен път. Най-голямото му притеснение обаче бе обвързано с факта, че Ландора можеше да откаже да продължи. Той нямаше нищо против тя да вземе няколко от елфите си за ескорт, но ако останеха в крепостта, това си бе равнозначно на провал.

    Бяха го налегнали познатите тежки мисли за бъдещето. Не бе привикнал да мисли за повече от няколко дни напред и тези нови мисли го тревожеха. Дали не се разколебаваше? Дори и мястото за лагер не бе подбрал уверено. Бе се оставил да върви напред и просто спря на мястото, където умората започна да затваря очите му. Ландора се бе строполила няколко метра зад него. Искаше да заспи, но мислите не му даваха покой и той можеше само да се мята по коравата земя.
    -Не спиш ли? – достигна до него въпрос, който можеше да идва само от едно гърло.
    -Ето един въпрос, на който не можеш да отговориш с „да”. – кисело възкликна той. – По-добре заспивайте, принцесо.
    -Не мога. – тя вдигна поглед към него и видя, че не се е обърнал към нея. – Също както теб. Чудиш се, нали?
    -За какво според теб се чудя? – бе в кисело настроение, разбира се.
    -За много неща. И покрай всичко останало, за това кой точно е след мен… Така де, след нас.
    -Имам някои предположения. – уморено промърмори той.
    -Сподели. – веднага предложи елфата.
    -Добре. – кимна наемникът. Щеше да му помогне да се разсея. – На първо място, води ги странник на име Закачуления. Не мога и да предполагам кой е този или дори от коя раса е. Не съм го виждал със собствени очи. Съществуваше някакво странно деление между онези войници. Едни стояха на единия край на лагерите, други – на противоположния. Имаше тъмни елфи… Богати поръчители, позволили са си триста наемника. Искат отчаяно смъртта ви. Имам едно писмо, от някой си Асамандър от Нуева. Дори и не съм се сетил да го прочета. – той зарови вяло из джобовете си, после вдигна пергамента пред очите си и зачете на ярката лунна светлина. – „На вниманието на получателите. От Асамандър от Нуева, почитаем джентълмен. Предлага ви се ниско рискова задача в елфическите гори. Вие и подбрана група от професионалисти трябва да пресрещнете продоволствен конвой на лорд Аркандайс и да го унищожите, без да оставяте свидетели. Платата е сто и двадесет на острие. В случай, че приемате, на деня след получаването на това писмо се явете край градските стени, близо до главната порта и търсете много висок закачулен мъж. Той ще е вашия лидер за конкретната задача.” – Родрик остави настрани пергамента с уморена въздишка. Никаква нова информация. – Да ви говорят нещо тези имена? Нещо въобще да ви подсказва някакви идеи?
    -Не. – поклати глава елфата. – Нищо. Кой би искал смъртта ми? Някой от вашите лордове? Би го направил после, когато съм във Фишънт, без да вдига такъв шум. Джуджетата? Съюзът ни с тях не е точно стабилен, а и таим стара омраза помежду си. Съмнявам се обаче от студените им зали да идват убийци. За тях това е под достойнството им, а и не видях ни едно джудже. Алианса? Те никога не работят с наемници. За тях това е изключено и дори не осмислят този вариант. Неутралните? Не е изключено, този гмеж от раси и страни има твърде разнообразни цели. И са твърде разнородни. Винаги съм се чудила как така успяват да удържат съюза си непокътнат. Тъмния култ? И това не би било изключено, но трябва да са проникнали наистина дълбоко в Остерсторм, за да успеят да влияят на събития на цял свят разстояние от техните територии. Какво остава? По-малки групировки не биха имали ресурса да опитат това. Просто не знам.
    -Аз бих заложил на Тъмния култ. – рече внезапно Родрик. – Само те са достатъчно зложелателни и имат ресурса едновременно. Целите истории със закачулени мъже им подхождат. А и си спомням, че един тъмен елф спомена Хаоса.
    -Тъмният култ… - потръпна елфата.
    Тъмният култ беше най-лошия кошмар на Остерсторм. Многовековен враг на кралството, макар и на далечния западен континент Танис. Преди векове Тъмният култ бе унищожил Западното кралство и почти бе отнесъл с него и Магесингер, ордена на хората магьосници. Само навременната намеса на Остерсторм бе спряла култа преди да завземе магьосническия град Вем и едноименната кула Магесингер сред Планините на плача в източния край на Танис. От онази далечна епоха до наши дни Остерсторм, подкрепен от Магесингер и планинците, последните остатъци от гордите западняци, отблъскваха Тъмния култ от източен Танис, но без да печелят нова територия. Тъмният култ изстискваше ресурсите на Остерсторм методично и често негови заговори заплашваха да унищожат кралството. Подозираше се, че много остерстормски крале са умрели, убити от култа. Започнал като искрен култ към Хаоса, той се бе превърнал във фасада за няколко влиятелни магьосника, наречени адепти, които нямаше да се спрат пред нищо, за да придобият още власт. И убийството на една елфическа принцеса определено беше както във възможностите им, така и, без съмнение, в плановете им.
    Имено тези мисли започнаха да танцуват в ума на Родрик. Дори и принцесата бе утихнала, но той не можеше да заспи. Почувства се толкова стар. Беше едва на двадесет и шест, но вече сякаш носеше света на гърба си. Бе изстрадал колкото за два живота. И всичко това бе негов избор. В момента обаче искаше просто да го забрави и да заспи, поне сега. Затова и уморено се обърна към Ландора. Знаеше, че и тя не спи. Той не можеше да се разсея и, преглъщайки известната неприязън, която още хранеше към нея, я попита:
    -Милейди, можете ли да заспите?
    -Не. – поклати глава принцесата. – Мисля за култа.
    -И аз. – тихичко каза Родрик. – Но сега не е времето за това. Трябва да поспим. Простете за въпроса, но… Може ли да разкажете някаква история, за да ни разсеете?
    -Питаш ме за приказка? – разсмя се Ландора. – Добре. Но при едно условие.
    -Кажете, милейди. – отвърна й Буря.
    -Ще спреш да мениш формата си на обръщение към мен. Спаси ми живота, ще сме заедно поне още седмица, в най-добрия случай. Нека да си говорим на „ти”. Става ли?
    -Добре Ландора. – бе негов ред да се усмихне. – Но стига с разговорите, помолих те за история. Ще я разкажеш ли или да се опитвам да заспя напразно?
    -Попита ме за приказка, драги ми Родрик. – отвърна му принцесата. – Но, така да бъде, щом големия лош наемник се страхува да я нарече с истинското й име, нека й кажем „история”. Ще ти разкажа история, наемнико. История, която е по-реална от всяка приказка. Попита ме преди дни защо брат ми не е дошъл тук. Казах ти, че при нас жените са по-важни. Но не уточних защо. Чуй сега плача на елфите, тъжната история на Разцеплението… Преди хилядолетие, преди повече от хилядолетие всъщност, може би преди две хилядолетия, времето е забравило и само кога се е случило, всички елфи живеели заедно в мир и хармония. Всъщност, съществували само горските елфи и тъмните елфи. Те живеели, заедно, както никога след това, насред горите, които сега знаем просто като елфическите гори и чието истинско име се е загубило в годините, в мир и хармония. В равенство. Както между расите, така и между мъже и жени. Нашата пазителка, Алесиндра, била доста близка до нас, до децата си. Била мъдра и силна. Когато създавала антарекс обаче, моста от светлина, източника на магията ни и вечния ни живот, нещо се случило с нея. Искала да използва три магически кристала, но третия претоварила. Нещо не било в ред с онзи камък, изглежда е бил прокълнат от някой демон или нещо подобно. Той подлудил пазителката. Тя започнала да става параноична. Скарали се с Ан’Халатурен, пазителят на висшите елфи и неин любовник, защото той създал друга раса по подобие на нейните деца. Висшите елфи били „перфектни”, според него. Не целял да я нарани. Любимата му, Алесиндра обаче го приела като лична обида. Озлобила се срещу всички мъже и предала своята омраза на кралица Ланар. Години след това имало сблъсък, жесток сблъсък между трите светилища на магията, завършил с унищожението на Вътрешното светилище. И трите били ръководени от мъже и Ланар го разчела като знак. Последвалите събития били… кървави. Ланар екзекутирала почти всички членове на светилищата. После продължила. Убила мъжа си. Деветдесет процента от мъжете елфи били избити по заповед на кралицата. Тъмните елфи побягнали и никога повече не се завърнали. Затова и до момента отказват да се включат в Белия кръг и живеят в патриархат, ужасени от перспективата това да се случи и с тях. Висшите елфи отстъпили на своите острови и се изолирали напълно от света, дотам, че допреди няколко века, когато корабите им се появили на източния хоризонт, дори и ние не сме знаели за тях. Част от нашите, горските елфи, полудели и избягали в горите, превръщайки се в децата на нощта, нощните елфи. Но на Ланар това не й стигнало. Огромната й армия от жени, пречупени от волята на пазителката тръгнала на поход, целящ да промени всички страни на света, да избие мъжете, да ги превърне в роби. Първи щели да паднат джуджетата. Наричаме тази война Войната на сълзите. Нашите армии се увлекли, напредвайки в Острието или Илеад, както е на древната реч, и попаднали в капан. Клането било ужасно, войските са се избили до крак. Нямало оцелели, от която и да е страна. Самата Ланар паднала. Не оставила наследници, убила сина си в яслите му. На трона се възкачила една решителна елфа на име Алария. Майка ми. Имала достатъчно смелост да се изправи лице в лице с пазителката си, Алесиндра и да й каже, че елфите се отричат от нея. Както можеш да предположиш, това убило пазителката на място. Оттогава насам се променяме, опитваме се да включим мъжете в управлението, като процеса започнал от баща ми, който бил включен в управлението. И до днес обаче мъжете остават три пъти по-малко от жените. Това е лудостта на елфите. Разцеплението се случи един път и най-ужасните кошмари на всички нас включват неговото повторение. А то е само на една крачка от нас…
    Ландора завърши тъмната си приказка и замълча, оставайки тишината и мислите да ги притиснат. Скоро обаче, успокоен от гласа й, Родрик се унесе, а тя го последва след минути, от своя страна заслушана в равното му дишане.
 

Глава 6

Рем’Бар

            Отне им доста време да прекосят безплодната Просека и да се приближат до Зелената гора. Мястото бе безрадостна, мъртва пустош, дори и в сравнение с плашещите елфически гори. Не се срещаше жива душа, нямаше и едно дърво, което да ги скрие от жестоките слънчеви лъчи. Бяха само те двамата и морето от изсъхнала, жилава трева и гъстите, непроходими гъсталаци, които се бяха преплели като бръшлян по повърхността на Просеката. Трафикът по пътя между елфическите гори и Рем’Бар бе минимален, а и те страняха от него. Друг път през тази област нямаше, само един маршрут, притиснат от истинския океан от една страна и безбрежната мъртва земя на Просеката, сама прилична на океан, от другата. Не бе трудно да се досети човек защо никой не се заселваше тук. Остерсторм в по-голямата си част бе равнинна земя, с огромни полета и гигантска пустиня в центъра си, но дори и там, сред онези безбрежни поля имаше поселища, при това процъфтяващи. Нещо в това място обаче убиваше всяко желание на който и да било да прекара и минута повече в него.

            Тежката атмосфера на Просеката бе налегнала и двамата пътешественици. Двамата вървяха безмълвни. Всъщност, те нямаха сили да говорят много или да размишляват за ситуацията си. Докато в горите намираха по нещо за ядене и имаше потоци да пълнят манерките си, тук нищо ядивно не вирееше, а и нямаше вода, цялата влага се изсмукваше от храсталаците, които буквално убиваха земята под себе си. Затова и моментът, в който двамата стъпиха в Зелената гора бе най-щастливия в животите им.

            Дърветата бяха добре поддържани, забеляза Родрик докато вървеше, или по-скоро, се влачеше напред. Някой ги бе подрязвал доста методично и короните им бяха високо в небесата, само отделни растения бяха оставени по-ниски. Почвата бе покрита с листа, но по тях личаха много стъпки, установи той.

            -Наблюдават ни. – сипкаво прогъргори иззад него Ландора.

            -Можем само да се надяваме, че са от вашите. – отвърна й Родрик. – Култът може ли да е толкова силен, че да надвие елфите в Рем’Бар?

            -Вече не знам. – отвърна му объркано тя.

            И той усещаше погледите, втренчени в гърба му, но ги игнорираше. Бе умишлено, ако бяха врагове не искаше да се издава, че знае че са там, а ако бяха приятели не искаше да забавя и с един момент завръщането си в цивилизацията. Повече усети, отколкото видя, че Ландора го подминава. Принцесата изтръгваше и последните си сили от изтормозения си организъм, искаше да види Рем’Бар час по-скоро. Знаеше добре, че Зелената гора бе съвсем малка в сравнение с гиганта на изток и почти тичаше напред, тръпнейки да види аванпоста. Тя изскочи зад поредната неравност на пътя и застина смаяно. Чу изумените думи на Родрик, когато и той пристъпи до нея, но не можа да им обърне внимание.

            Бе чувала легенди за Рем’Бар, но никога не бе очаквала нещо подобно. Пред нея, на изкуствена обла поляна се издигаше най-огромната крепост, която бе виждала. Бе с формата на осмоъгълник, със стени от огромни трупи, положени по дължина и споени с магия, толкова едри, че можеше да са от гигантите от столицата, Елвен’Тар. На ъглите стърчаха широки наблюдателници. Зад десет метровите стени беше натрупана достатъчно пръст, че да стигне до тяхното ниво. На върха й растяха по-малки растения, декоративни дървета, хвърлящи дебела сянка върху десетките сгради, накацали по пръстения насип, свити в сенките на стените. И това бе само първия кръг. Имаше общо осем, всеки по-тесен и с по-малки трупи в ограждащите го стени. Всички палисади бяха десет метрови, а общо, заедно с височината на кулата от сив гранит, издигната на върха на крепостта тя достигаше сто метра височина. Порта не се виждаше, активност – също. Всъщност цялата огромна крепост изглеждаше като заспала в обедната жега. Нито един елф не личеше на наблюдателниците. Само от няколко отделни източени красиви елфически домове се лееше мелодичната глъчка на гласовете на горския народ.

            -Къде са… всички? – проговори Родрик, когато отново можеше да говори, разбира се.

            -Не бързай с въпросите, човеко. – разнесе се елфически глас. Буря понечи да се обърне към източника му. – Не, недей. Никакви резки движения. Аз и елфите ми държим двадесет опънати лъка срещу гърбовете ви, и сме много изнервени като видим елфическа дева в плен.

            -В плен? – объркано пророни Ландора.

            -Не се месете, милейди! – нареди гласът. – Ще се разправим с този мъж.

            Чу се обтягането на тетиви. Родрик посегна за Отцеубиец с мрачно изражение. Щом искаха битка, щяха да я имат. Нямаше да се остави, независимо колко бе уморен.

            -Спрете! – изкрещя панически принцесата и скочи пред наемника. – Спрете всички!

            Стоеше между близо две дузини стрели, държани от изнервени и разгневени млади елфи. и един наемник, който имаше желание за смърт с ръка на острие, получило името си след като бе отнело живота на баща му. Допреди никога не бе попадала в по-опасна ситуация, но за всичко си имаше пръв път. Лидерът на групичката, елф, по нейна преценка на около сто, с гъста руса коса, изключителна рядкост за горските елфи, и мрачно изражение, пристъпи напред и помаха с тисовия си лък към нея.

            -Отстранете се, милейди, не искаме да отнемем и вашия живот. – говореше изключително сериозно. Ако не направеше нещо, щяха да стрелят, независимо, че бе застанала между него и стрелите.

            -Този мъж не ме е отвличал! – извика тя, придържайки с длан Родрик, който се опитваше да пристъпи напред и да каже нещо. – Даже напротив, той ми спаси живота!

            -И така да е, милейди, а аз се съмнявам, че е така, - не отстъпваше елфът. – пак съм длъжен да го убия. Никой смъртен не бива да вижда Рем’Бар без изрична заповед от кралското семейство. Заповеди. – простичко рече той, макар че гнева в очите му издаваше нещо съвсем друго. – Сега, отстранете се, или предпочитате да умрете със спасителя си? – погнусата в гласа му бе дълбока и явна.

            -Заповядвам ви да спрете! – гневно тросна глава Ландора, надмогвайки умората си. Никога не бе заповядвала никому нищо. Опитваше се да имитира майка си. Говореше тихо, със съсредоточено изражение, сякаш можеше да ги убие само с думите си. – Аз съм принцеса Ландора, наследницата на Високия трон, а това е Родрик Кердан, мъж, комуто дължа живота си. Заповядвам ви да отстъпите, да свалите лъковете си и да ни заведете в Рем’Бар, в Кулата на дългата нощ.

            Гласът й беше толкова твърд и уверен, че повечето елфи се спогледаха неуверено и свалиха оръжията си, но водачът им не беше уверен и скептично отпусна тетивата, гледайки я накриво, но не отмести лъка си.

            -Добро представление, милейди. – рече й той саркастично. – А аз съм Аларик от гарнизона в Рем’Бар, последовател на листото и лъка от третия кръг. И, за разлика от вашите твърдения мога да го докажа. Вие, от друга страна, сте просто една елфа в раздрани пътни дрехи, която се довлачи до прага на крепостта ми. Принцеса Ландора в момента трябва да е във Фишънт. Можете ли докажете, по някакъв, по какъвто и да е начин, че вие сте царствената Ландора? – принцесата замря за момент несигурно, после кимна рязко.

            -Този гарнизон все още се води от мелирея ин ноналирая Асия, нали?

            -Да. – Аларик кимна. – Но старата… Така де, лейди Асия е болна.

            -Тогава води ни при нея. – рече му Ландора. – Тя ще ме познае.

            -Съмнявам се. – поклати глава елфът. – Тя напоследък и офицерите не може да познае, но добре. Да вървим.

            Поведоха ги през широките порти, по издълбаната в почвата пътечка. Бяха от обратната страна на мястото, откъдето бяха видели крепостта. Тук имаше и малко повече активност. Пътят бе издълбан в меката земя, насипана отвъд стените. Отвън не си личеше, но те бяха малко по-високи от пръстта зад тях и така се създаваше близо еднометров праг между стените и самата крепост. Родрик оглеждаше с интерес, почти бе забравил както за предишния си гняв, така и за умората. За пръв път влизаше в елфически град. Оглеждаше преценяващо архитектурата им. Елфическите земни къщи бяха дълги, направени от дърво, с извити, покрити със слама покриви. Прозорците им бяха обли, с красиви стъклописи. Целите къщи бяха оформени като произведения на изкуството, с деликатни резби и богати орнаменти от дърво. Тези домове буквално се сливаха с растителността, бяха обградени с храсти, обкичени с цветя, растящи от всякакви саксии, както истински, така и импровизирани. За жалост не виждаше прочутите им дървесни къщи, но разсъди, доста правилно, че едва ли са коренно различни.

            Онова, което го изуми повече от огромните размери на крепостта и прелестните сгради в двора й, бе че над нея постоянно се носеше музика. От всеки прозорец, от всяка къща долитаха звуците на бавни, нежни мелодии, с каквито бяха най-известни елфите. Това напълно противоречеше с липсата на живот по добре отъпканите пътеки, които служеха за улици. Само някой отделен елф пробягваше, някак уплашено и трескаво, от врата на врата. Никой не проявяваше интерес към страниците. Дори нямаше часови. Той изложи притесненията си на Ландора, която само сви рамене.

            -Така е, човеко. – отвърна му вместо нея Аларик. – Нашите елфи са навън, чакат за врагове в гората. Никой не може да се промъкне край тях, а ако насам нападне голяма сила, чак тогава вдигаме на крак крепостта.

            На Родрик не му трябваше да е телепат, за да усети плитката лъжа. Нещо много нередно се случваше с този град. Като го съпостави с образа на горите на изток, усети общия елемент, видния застой, мъртвилото. Като че ли целия елфически народ линееше, наред със самата земя, на което живееха децата на Алесиндра.

            -Да ти разкажа ли за битката за Рем’Бар, Родрик? – попита го Ландора, докато те заобикаляха масивните стени на втория кръг, за да стигнат до портата, далновидно разположена от противоположната страна на първия портал, през който бяха минали. Наемникът просто кимна.

            -Милейди, не мисля, че това е… - понечи да се намеси Аларик.

            -Една принцеса може да реши сама, Аларик от Рем! – скастри го Ландора, после пак се обърна към спасителя си. – Вероятно знаеш за Великата война. – Родрик кимна, но тя беше влязла в такт и продължи да разказва автоматично. – Когато демоните нахлули в Баланса за пръв път след създаването на вторите Колони…

            -Момент, момент, момент! – пресече я рязко Родрик. – Втори Колони?

            -Ах, забравих непросветеността на вашата раса. – усмихна се принцесата. – Да започна от самото начало? – наемникът закима. – Вероятно знаеш по-голямата част от историята, нека я разкажа по-сбито. Като отклонение на Великата магия, мощта, която движи всичко във вселената, в космоса се създала една планета, която по-късно сме започнали да наричаме Ентерия. Тя имала само едно измерение, постоянен сблъсък между Хаос и Ред. Оформили се две равнини, в постоянен сблъсък, постоянна война, заплашваща да унищожи планетата. Още не се били появили мислещи същества, но енергиите на Хаоса и Реда били достатъчно мощни, за да опустошат и сами Ентерия. Между тях обаче, където успявали да се уравновесят се появявал Баланса. В него неведома сила създала Колоните, огромен магически монумент, разделящ измеренията на три, така че войните между тях да не заплашват съществуването на планетата. С времето от Хаоса се появили демоните, а от Реда – ангелите. Те искали да унищожат Колоните, за да могат пак да се борят свободно с противните си врагове. От Баланса се появили пазителите, хиляди сиви същества с невъобразима мощ. Хаоса и Реда едновременно нападнали Колоните, чиито скелет още личи по средата на елфическите гори, връх Аграман. Там, на горския връх се разиграла кървава битка, за която не са се запазили почти никакви детайли. Накрая на сечта Интарах и Аланор, аватарите на Хаоса и Реда съответно, се изправили сами срещу оцелелите сто пазители, тъй като не можели да победят. В тях се вливала цялата мощ на армиите им. На бой излязъл Ларандзу, първодракона. Въпреки подкрепата на всички пазители, той щял да загуби. И тогава те създали драконите, които им спечелили битката. В процеса Колоните обаче били загубени и измеренията щели да бъдат унищожени във вечна война. За щастие неведомата сила пак се намесила и създала вторите Колони на някакво тайно място. И до днес не знаем къде са… Пазителите създали стоте изначални раси по свой образ и подобие, за да пазят Колоните… Оттогава сме започнали да се избиваме помежду си и се е стигнало дотам, че в момента е жив само един-единствен пазител, не знаем и ние кой… - тя въздъхна тежко. – Ето, сега знаеш за какво водеха война демоните. Тогава аз не съм била родена, разбира се, било е преди повече от хиляда лета. Те залели нашите земи, стремейки се към Колоните, вярвайки, насляпо, че те са някъде в горите. Всъщност, тяхната инвазия опустошила половин Ентерия, отваряли портали почти навсякъде. Избили невероятно много ентериици. Когато най-сетне успели да съсредоточат силите си, нападнали към Рем’Бар, за да влязат в горите ни. Ние, заедно с войски от човешкото кралство на Каз Модан, което по-късно Остерсторм погълнал, се изправихме срещу тях в полята Фаладер. Било клане. Дошли сме насам и сме успели да ги отблъснем. Те нападали на притъпи срещу тези стени, като черен прилив, вълна след вълна, катерили се по главите на умрелите си. Такава страшна сеч било, че земята почервеняла от леещата се кръв. Завзели първите шест кръга, но мъжете и жените в седмия кръг отказали да се предадат и ги отчаяли след тридневни боеве, през които демоните просто се пречупвали пред тях. Накрая армията им отстъпила с брутални жертви. Било триумф. После хората от Каз Модан надвили и самия лидер на демоните, в друга битка, в която загубили и краля си, но онази история не знам добре. Трябва ти друг разказвач за да чуеш и нея. – тя се усмихна на Родрик. – Е, изтощих се. Какво ще кажеш?

            -Какво да кажа? – попита я той. – Много сили имаш за елфа на прага на това да припадне от умора.

            -Окрилена съм от събитията…

            Той обаче само изсумтя презрително. Историята му бе харесала, разбира се. Както и онази вечер, „приказката” й за Разцеплението. Ала не обичаше обаче да му говорят като на хлапак и направо побесняваше, когато приятелите му крият тайни от него. Не че Ландора му бе какъвто и да бе приятел. Но нещо не беше в ред с Рем’Бар и с всички елфи, като че ли и той не можеше да разбере защо принцесата не иска да се концентрира върху конкретните проблеми и най-сетне да му разкрие какво става. Тази неизвестност, в която бе в момента бе непривична за него, а и той знаеше твърде добре как обикновено свършват нещата, когато някой крие информация от Черните остриета – с много кръв.

            Асия, разбира се, не живееше в каменната кула. Сградата не й понасяше. Имаше си малка къща близо до стената на осмия кръг. Тази най-висока част от крепостта бе съвсем тясна. В нея се помещаваха всичко на всичко пет сгради – оръжейното, Кулата на дългата нощ, складовете за храна и водохранилището, и нейния дом. Тя обаче дори не прекарваше повечето си време в него, а в личната си градина, от където се разкриваше красива гледка на изток. Стоеше на колене на мозайката на малкия си дървен павилион и медитираше под звуците на магическа лира, която й бяха подарили преди векове, за сто годишнината й. Това пречистваше ума й и й даваше поне минимална възможност да се бори с болестта, да я забави.

            Имено там заведоха принцесата и наемника. Ландора потръпна като видя Асия. Старата елфа бе посещавала двора веднъж. Тогава тя още беше жизнена, с лъскава, гъста грива, дълбок смях и красиво, макар и малко сухо издължено лице. Оттогава беше минал само век и половина, което беше малко време за елфите, дори и да не се бяха потапяли в антарекс, източника на безкрайния си живот и магията си. Въпреки това обаче елфата бе залиняла, с побеляла, окапваща коса, оставена неподдържана, докато стигне до кръста й, падаща като наметало около немощните старчески рамене и дълбоки бръчки по допреди младежкото лице. Промяната в очите й обаче бе най-ужасна. От наситено сини те бяха избелели, станали бяха почти прозрачни, само с най-слабия намек за синьо.

            -Какво се е случило? – принцесата се обърна потресена към водача си. – Тя е мелирея ин ноналирая. Не съм виждал нито един от мъдрите в това състояние.

            -Заради медитацията е. – обясни смутено Аларик. – Помага й да запази разсъдъка си, но изстисква жизнената й енергия, капка по капка. Стои тук с дни, втренчена в слънцата, без да ги вижда, до ослепяване. Страхуваме се за нея, но тя не дава да…

            Той замлъкна, неспособен да продължи. Вместо него, Родрик се намеси, с любопитен въпрос:

            -Какво точно е мелирея ин ноналирая и за каква медитация говори той?

            Ландора въздъхна уморено и се зае да му обяснява, като на малко дете.

            -Мелирея ин ноналирая значи на човешки мъдра и уважавана. Това е ранг на елфическите благородници. Ние си нямаме лордове като вас. Този ранг е най-високия сред аристокрацията, мъдрите и уважаваните са елфи с определена душевна и умствена сила, достойни да преминат през тежки изпитания. Титлата не се предава по наследство. Колкото до медитацията, това е нещо като упражнение за ума, с което го изчистваме от всички мисли. Елф от нейния ранг владее някои умения, които може да употреби, докато медитира. Може да се бори с болестта, да защити ума си от развала… И е платила цената, доколкото виждам. Това не е точно магия, но също като нея, претоварва организма на използващия я с времето и води до… Това. – тя още не можеше да свали очи от Асия.

            -Какво е това? – тревожно попита Родрик. – Каква е тази болест?

            Ландора не го удостои с отговор, просто продължи напред. Асия не й обърна внимание. Той също понечи да пристъпи към побелялата елфа, но Аларик го спря, решително хващайки го за рамото. Никой не смущаваше мелирея ин ноналирая, особено непознати чужденци. За принцесата можеше да направи изключение, за него – не.

            Тя внимателно обиколи Асия, оглеждайки я. Осъзнаваше колко нелепо изглежда, колко е различна отпреди, но се молеше, че елфата ще пребори болестта си и ще потвърди за нея. Ако ли не, я чакаше доста неприятна съдба, щяха да я отпратят позорно от Рем’Бар, а в нейното състояние това можеше да е фатално. Дори и сега едва ходеше, смазана от дългия път дотук. Накрая се реши и леко докосна елфата по рамото, през дебелия слой коса.

            -Илрестан, мелиран. – поздрави Ландора официално.

            -Але? – попита на еленахер жената, после видя кой стои пред нея и сведе глава. – Лирела… Ландора, ая лаянала… - след това тя пак изпадна в транса, продължавайки с медитацията.

            -Але? – неволно се обърна към Аларик на своя собствен език, после, за удобство на Родрик, пак мина на човешки, макар че подозираше, че той има някои познания за еленахер. – Какво стана? Защо така… прекъсна?

            -Такава е, принцесо. – почтително сведе глава елфът. – Но поне успя да потвърди самоличността ви. Какво ще заповядате?

            -Аз…- немощно рече принцесата.

            Светът се завъртя бясно пред очите й, причерня й. Опита се да се задържи за парапета на павилиона, но така и не успя, просто падна на земята, докато сенките танцуваха пред очите й.

            Отново отвори очи, изплува рязко от кошмарите, които я преследваха, откакто се срещна с Асия. Сънуваше, че и тя бе залиняла така и тази мисъл я ужаси до мозъка на костите й. Стаята й беше напълно непозната. Сви очи в опит да се улови за познат обект. Сърцето й тупкаше бясно от страх. Сякаш отново бе малко момиченце и се бе загубила в двореца. После видя Родрик. Наемникът стоеше на един стол, точно срещу нея, от другата страна на леглото и я гледаше. Или по-право, опитваше се да я гледа, докато клепачите му се спускаха над очите. Неволно усети пристъп на свян. Усети, че е само по една тънка нощница и придърпа завивките нагоре.

            -А, събуди се… - Родрик се прозя шумно и се протегна. – Най-сетне.

            -Родрик, какво… - принцесата се хвана за главата, която още туптеше с ритъма на сърцето й. – Какво стана?

            -Припадна, това стана. – отвърна й уморено наемникът, докато се вдигаше от стола си и отиваше към един близък шкаф, където бе оставена кана вода. – Точно преди да дадеш на Аларик, онзи идиот, заповеди. Нямаш представа колко ми беше трудно да го убедя да ме послуша и да не ме натика в тъмниците. Много е упорит, този Аларик. И се държи сякаш е единствения командир в този замък.

            -Къде сме? – попита го тя, все още дезориентирана.

            Огледа стаята преценително. Лежеше на резбовано, извито легло, стените бяха изписани с картина на гъста гора в реален мащаб, която ги обгръщаше отвсякъде, създавайки впечатлението, че е истинска, а на пода имаше дебел тъкан килим с флорални мотиви. Нямаше много други мебели, само един люлеещ се стол, в който допреди малко бе дремал Родрик, един гардероб и някакъв шкаф. Светлината идваше от мангал на висок триножник, запален в единия ъгъл и две свещи, сложени в красиви дървени свещници от двете страни на леглото. Единственият висок прозорец със заострена арка бе напълно тъмен.

            -Това е една от стаите в кулата. – отвърна на въпроса й Родрик. – Предположих, че би желала да те настанят в някоя къща, но предпочетох да е тук, по-защитима позиция е. Кулата е доста голяма, макар че не е висока. На втория етаж сме, има още четири стаи на него. Аз съм точно срещу теб, не можеш да сгрешиш вратата. Вода? – попита я той, наливайки от каната в приготвена чаша.

            -Разбира се. – кимна елфата. – Колко дълго съм спала?

            -Сега е девет вечерта. – отвърна й той. – Някакъв елф, жрец май те позакърпи след като припадна и те донесохме тук. Аз гледах като пълен идиот, макар че хванах някои от думите. Елфите ти не ме харесват, впрочем, чух най-разнообразни обиди.

            -Хранил ли си се? – попита го тя. Тревожеше се за него. – Спал ли си?

            -Реших да те изчакам. – рече Буря.

            -Пак ли се правиш на рицар в искряща броня, наемнико? – усмихна се топло Ландора.

            -Аз… - бе смутен от думите й, както и от вида й. Не й личеше през последните няколко дни, но принцесата можеше да завърти главата на всеки мъж. Още повече, май говореше истината, което още повече го притесни. – Май да. – и той се усмихна, малко свенливо.

            -Няма нужда, нали ти казах. – тя пое чашата, когато той я подаде и запи жадно, с удоволствие, после пак продължи да говори, вече по-уверено. – Разваляш си реномето.

            -Аха. – за пореден път принцесата видя сенки, танцуващи на лицето на спасителя й. – Реномето ми. Какво здраво е останало от него?

            -Ще ядем ли? – веднага го прекъсна тя. Знаеше какво ще последва и не искаше да го слуша.

            -Да. – кимна той. – Но първо, нещо отложено… - после се изправи, загледан в нея. – Знаеш ли, принцесо, извади късмет че припадна. – Ландора разшири изненадано очи. – Ако не беше станало, нямаше да съм толкова мил и да изчаквам. Щях да те притисна още там, сред онази малка градина. Не ми казваш нещо, малка моя Ландора. А когато не се казва всичко на Черните остриета… - Родрик надвисна заплашително, като тъмна, огромна сянка, над принцесата, която остана непоклатима на външен вид, макар че вътрешно потръпна. – Нещата обикновено свършват кърваво и болезнено.

            -Това заплаха ли е? – попита го тя, мъчейки се да събере сили, за да говори предизвикателно от своя страна.

            -Просто приятелско предупреждение. – отвърна й той, после седна на стола, като й хвърли един последен втренчен поглед, преди да сведе глава уморено. – А и не съм казал, че кръвта и болката ще са твои. Просто те предупредих. Когато не ни казват всичко… - той така и не довърши мисълта си, а скочи директно на въпроса. – Ти не ми каза всичко важно. Напълни ми главата с информация за отминалите дни на елфите, за което съм ти благодарен, но така и не ми каза за сегашната ситуация. Какво става, Ландора? Каква е тази болест, която е поразила толкова много елфи? Какво мори и вас, и горите ви?

            -Щом питаш директно… - тя въздъхна тежко. – Искаш истината? Тежка история е това. Не съм преживяла другите истории, които ти разказах, но тази е твърде болезнена. За мен и за всеки други елф. Тя е и причината за посещението ми в човешките земи. Знаеш за антарекс, нали, за огромния енергиен източник на елфите, който е в сърцето на нашата нация. – Родрик кимна в потвърждение. – Той е огромен и безкрайно мощен, но… Преди векове е бил още по-могъщ… Оттогава, от няколко века, може би около пет или шест, той линее, бавно и постепенно, като дърво, поразено от болест. Също като него, и ние линеем. Можем да се подмладяваме, като се потопим в този източник, иначе и ние не живеем вечно. Вечни са само драконите, ако не се убият едни други, подлудени от глупавите си междуособици. Но без силата на антарекс, такава каквато е била някога, нашите сили чезнат и не можем да се подмладим. Ни външно, ни цялостно. Цялата раса линее без животворната му сила, цялата гора умира… Не знаем какво го причинява. Мъдреците ни са умували векове над този въпрос, все напразно. Просто отмираме бавно. И един ден и майка ми и баща ми заболяха. Започнаха да линеят. Без подкрепата на източника те се превърнаха в апатични същества. Опитаха с медитация, но силите им бързо се изчерпваха и те просто се предадоха. Стоят в стаята си и… Просто гледат… В една точка, втренчено, сякаш от това зависи живота им. Вече не реагират почти на нищо, преди две седмици… Преди седмици, - тя усети как бучката вече се образува в гърлото й. – тогава отидох… При майка си и баща си. – трудно й беше да говори. – Те… Те не ме познаха, Родрик. Собствената им дъщеря. – гласът й се прекърши, тя избухна в сълзи. – Не ме познаха, плът от тяхната плът… Не ме познаха…

            Той не знаеше какво да прави, скочи на крака и се приближи до нея. Поглади страните й и я прегърна. Опита се да я успокои. Никога никой не бе плакал така пред него. Ландора бе разтърсвана като от буря, сълзите й капеха по жакета на гърба му шумно, тя не можеше да говори, думите просто оформяха тапа в гърлото й. Опита се да я успокои, да й шепти, че всичко е наред. Нищо не помогна. Притискаше се към него, сякаш бе последната й опора. Накрая, след минути, сторили му се дълги като часове, тя се овладя и го пусна. Наемникът, сам той разтърсен, се надигна с тежка въздишка.

            -Принцесо, аз… - не намираше правилните думи да се извини за държанието си отпреди малко. – Ландора… Съжалявам… За… За онова, преди малко. – той тръсна глава гневно и продължи. – Не знаех, че е толкова сериозно. Толкова лично. Прости ми.

            -Аз съжалявам. – нервно се разсмя тя. – Разциврих се като малко момиченце.

            -Ти всъщност не изглеждаш толкова възрастна, принцесо. – отвърна й той. – Ако беше човек, може би щеше да си на осемнадесет, но ни година повече.

            -Благодаря. – усмихна се Ландора. – Годините не ми личат, нали?

            -Все още си красива, милейди. – Буря отвърна на усмивката.

            -Аз… - Ландора почервеня. – Благодаря. Никой не ме е…

            -Никой не те е наричал красива? – невярващо възкликна той, докато се любуваше на чертите й. – Във вашия двор всички ли са слепци?

            -Не, глупчо! – отвърна му тя, осъзнавайки с изненада колко близка бе станала с този човек. Осъзнаваше и още нещо, сърцето й не биеше равномерно, когато той я гледаше така, нито май по което и да е време, когато говореше с него. – Никой никога не е флиртувал с мен наистина. – Родрик само можа да произведе звук подобен на хълцане, стъписан от думите й. – Да, никой. – потвърди тя. – Май се плашеха от мен. Ти си ми първият.

            -А дали ще съм първия и за една…

            Родрик се надвеси над нея, приближаваше се бавно. И неговото сърце туптеше така неравномерно, сякаш се опитваше да излезе от гърдите му. Стомахът му бе слязъл в краката. Какво му ставаше, обикновено не бе толкова несигурен с жените. А сега се държеше сякаш бе ученик. Тя го гледаше с широко отворени очи. В тях видя учудване, граничещо с уплаха. Лицата им почти се докосваха, той можеше да почувства топлия й дъх на лицето си. Бе точно там, на една ръка разстояние от него. Не можеше да говори, бе онемяла, втренчена в очите му. Той посегна да я докосне, да погали бузата й елфата се сви като ударена, когато усети горещата му длан. Внезапно, като жегнат от мълния, Родрик се изправи назад. Не можеше да го направи. Не можеше да я целуне, нито да направи нещо повече с нея. Не и тук и сега. Вероятно никога въобще. Нещо го спираше, държеше го далеч от тази жена. Затова и той само се отдалечи, несигурен, сякаш някой му бе ударил звучна плесница в лицето. Тялото му още пулсираше от възбуда, искаше да направи стъпка в другата посока, но залитайки, той го убеди да отстъпи.

            -Вечеря? – дрезгаво завърши той.

Ландора още не можеше да свали огромните си, ококорени очи от неговите. Притискаше длан до мястото, където я бе докоснал. Гореше сякаш го бе докоснал с огън. Искаше той да продължи, и едновременно с това, бе безмерно уплашена от онова, което можеше да се случи помежду им, ако я целунеше. Той бе чуждоземец, освен това бе непоносим през повечето време. Не можеше да го харесва наистина! Тя се насили да мисли за нещо друго, за вечерята, която идваше. Накрая успя да се успокои достатъчно, за да се усмихне лъчезарно, с усмивка от която коленете му омекнаха отново.

-Нямам търпение. – рече тя.