Ентерия: Трон от тръни

"Трон! Ах таз мръсна дума!

Трон! Клоака на народа!

Трон! Венец от тръни!

Трон! Трон да ми дадат!

Пък нека тръните бодат!

Защо ти е душа, щом на трон седиш?”

            -фрагмент от „Кар Старион”, из „Падението на кралете човешки”

„Кралете отминават, гинат.

Страните упадат, гният.

Троновете рухват, горят.

Само трънете окървавени стоят.”

-фрагмент от „Ларис Старион”, из „Падението на кралете човешки”

„Живот за трон!

Душа за трон!

Сърце за трон!

Кръв за трон!

Страна за трон!

Смърт за трон!

            -фрагмент от „Исан Старион” из „Падението на кралете човешки”

„Жалък стол, за глупци убежище.

Жалък стол, за страха прикритие.

Жалък стол, от тръни сътворен.

Жалък стол, що живота ми открадна.

Жалък стол, под злато скрита пепелянка.

Жалък стол, кой те трон пред мен нарече?”

            -фрагмент от „Велегар Старион” из „Падението на кралете човешки”

Пролог

Ендор изгря и озари малката стая. Тежки лъчи, осветяващи танцуващия във въздуха прах се плъзнаха по стария диван. Мъжът върху него не спеше. Беше седнал на ръба и държеше клюмналата си глава. Русите му коси се спускаха като водопад надолу и скриваха лицето му в дълбоки сенки. По него си личеше само наболата брада. Той изглеждаше уморен и сякаш изстискан. Седеше на това място в тази поза вече трети ден. Стражата се притесняваше дали е наред. Само няколко човека в кралството, в Ентерия знаеха какво му е. Мъжът се състезаваше, бореше се срещу съдбата си. Срещу прокобата, обвила рода му. И с тези си действия може би обричаше живота, който също като него се бореше в съседната стая.

Живееше в бурно време. Време на войни и предателства. На смелост и самоотверженост. Време в което всеки играеше със съдбата си. Но малко залагаха колкото него. Той бе сложил на масата всичко. Живот, семейство, приятели, хиляди други същества, власт, могъщество... Цялото му притежание. Правеше го за родината си. И заради себе си. Заради децата си. Дори заради стражите, които пазеха на входа. За Остерсторм.

И за Ентерия.

За ентерииците. За хората. За елфите, джуджетата, драконите, магьосниците... дори и за орките. И макар че го правеше за тях, той рискуваше да ги унищожи с действията си. Бе изпаднал в патова ситуация. Откъм стаята долетяха викове. Той се помъчи да остане безучастен и само лекото му потрепване бе сигнал, че е чул нещо. Постепенно звуците се усилваха, а той запуши ушите си. Това мъчение продължаваше твърде дълго. Можеше просто да влезе вътре и да го прекрати с две думи. Но не биваше. Бе длъжен да изтърпи всичко това. Бе длъжен да подложи на него и нея.

Тя. Спасението на хората. Мразена и обичана от тях. Самият той не бе сигурен какво изпитва към нея. Но нямаше място за колебание. Трябваше да го стори и тогава тя му се бе сторила най-подходящия кандидат. Само ако знаеше, че ще се обвърже толкова дълбоко... Мислеше си, че е по-силен. Но не беше. Бе човек от плът и кръв и не можа да се опази от собствените си чувства. А дори не бе сигурен дали те нямат друг източник. Чувстваше се изигран от съдбата. Защо той? Защо той трябваше да поеме това бреме? Нима брат му бе недостоен? Или баща му не бе достатъчно мъдър? Дядо му слаб? И защо, о защо, трябваше да сподели това бреме? С онези, които обичаше най-много? И с онези, за които трябваше да се грижи? Каква смъртна лудост бе обхванала човека, който го бе обрекъл на страдание? Знаел ли е каква вреда ще причини?

Мъжът вече не издържаше. Щеше да прекрати това веднъж за винаги. Скочи от дивана и се устреми към двойната врата на съседната стая. Изведнъж тя се отвори и от нея изхвърча усмихната лечителка в изцапана бяла роба.

-Принце, имате син.

Глава 1

Навечерието на един празник

Кар се стрелна мълниеносно напред. Очите му бяха потопени в тъма. До слуха му достигаше звука от дишането на противника му, равен и дълбок. От прозореца в ъгъла, който усещаше по някакъв непонятен нему начин, долитаха звуците на някаква песен. Разконцентрираше го. А това бе лошо. Предугади удара преди да усети свистенето на въздуха. Ботушът в корема му го изпрати назад, с тъпа болка. Притъпеният меч в ръката му излетя и издрънча по пода. Кар се превъртя и опря колене в земята. Ослуша се за врага си.

-Трябва да си едно с оръжието, момче. Не му позволявай да ти се изплъзне. – звукът идваше иззад него.

Кар се обърна мълниеносно и скочи напред. Ръцете му, протегнати търсещо, уловиха нещо, но то помръдна рязко и го отхвърли. Той се плъзна по гръб по коравия под. Падна близо до студения метал на меча си и го грабна уверено. После отново спря и се ослуша. Само миг след това нанесе удар наляво, и като усети разтърсващата сила на париращото острие, се завъртя и повтори.

-Впечатляващо. – дочу той гласа на противника си – И все пак...

Ударът му разсече въздуха. Кар, очакващ силна съпротива, бе вложил повечко сила в него и залитна опасно напред. Пред крака му се появи нещо твърдо и той се строполи шумно на пода.

-Мислех, че можеш да чуеш как се местя. – изкоментира врагът му – Като съм толкова... Как беше? Дебел и голям? Ставай!

Кар поклати глава и отупвайки се, се изправи. Цялото му тяло бе в синини и го болеше. Протегна ръката с меча напред към мястото, откъдето бе дошъл гласът и помаха повиквателно с острието. В отговор то бе отблъснато с огромна сила нависоко. Кар го остави да отлети и се стрелна с голи ръце напред. Срита врага си в областта на краката и замахна към мястото, където смяташе, че е лицето му. Ръката му се оказа стегната като в менгеме от дланта на противника.

-Да разчиташ на бързина и хитрост е добре, но никога не подценявай противника си. – каза му спаринг партньора му. – Свършихме за днес.

Кар пропъшка уморено и се протегна към очите си. Примижа, когато превръзката падна от тях. Стаята изглеждаше нереално размазана. Всяка фибра от тялото му го болеше.

-Ето. – чу той познатия глас – Пийни от това. – към устните му бе поднесено шише, от което се издигаше ароматна пара – Само не казвай на Абигейл. Старата вещица ще ме убие ако научи, че ти давам разни отвари.

Вкусът на нещото бе отвратителен. Като спечена кал, примесена с пикня. Кар едва преглътна. Само секунди след това усети как болката отстъпва пред зловонната отвара. Освен това светът започна да става по-ясен. Над него се бе надвесило огромното лице на учителя му. Мъжът бе висок над два метра. Беше изключително силен физически, както си личеше по асиметричните му на места мускули. Косата му бе катраненочерна, макар че по някои издайнически бял косъм стърчеше тук и там. Единствената несъвсем поддържана част на тялото на учителя му беше корема. Той бе малко по-голям от естественото, но нищо прекалено.

-Добре ли си? Всичко ли си е по местата?

Всъщност това бе нещо повече от учител. Беше приятел, пазител... както и най-близкото, което имаше до баща. Истинският му баща го бе изоставил. Това не значеше, че не го виждаше от време на време. Само дето един-два пъти в годината не бяха достатъчни за здрава връзка.

-Признавам, че те поразтърсих. – каза учителят – Но не може да се каже, че не си го заслужи.

-Да, да. – провлачено отговори Кар – Някой ден и ти ще си го заслужиш.

-Не и ако продължаваш с тези посредствени изпълнения, момче.

-Ама... – Кар не можеше да намери думи – Бой с превръзка на очите, по демоните! Какво очакваше да направя?!

-Ако си спомням правилно, ти каза ,,Толкова си голям, тромав и шумен, че мога да те надробя на малки парченца със затворени очи.”

-Амии... – Кар смутено сведе очи.

-Какво, ти го каза, нали? Или беше ейла? – изсумтя мъжът.

-Честно да ти кажа...

-Момче, най-големия порок на тоя свят не е алкохола, а напиването. Обещай, че докато не започнеш да носиш на пиене, а като ти гледам хилавата физиономия, това няма да е скоро, няма да пиеш. И защо по демоните въобще си близнал проклетия ейл?

-Аз такова... – смутолеви Кар като дете, което бива навиквано от родителя си.

-Интерес, а? Добре, че поне не успя да се нарежеш. Или по-скоро трябва да кажа добре че Кат ви е спипала навреме с онзи калпазанин сина ми. Имаш ли да кажеш нещо?

-Празнувахме рождения му ден.

-С ейл?! Кой умник го измисли това?

-Ама той навърши вече пълнолетие вчера.

-Да, но не е получил разрешение да пие. А ти не си пълнолетен, трябва да забележим.

-Само за два дни...

-И два дни да са, трябва да получиш от мен писмено разрешение. С кралски печат и подписа на някой от архимаговете, дори за да си помислиш за алкохол.

-Съжалявам, Ърн. – пророни със сведена глава Кар.

-Лорд Ърн! – изрева мъжът.

-Лорд Ърн. – още по-тъжно се поправи Кар.

Ърн не издържа и се разсмя. Могъщият му смях прокънтя из стаята.

-Ама ти ще ме убиеш. Още малко и носа ти ще се опре в пода. Издънил си се, скастрих те, ти обещаваш, че няма да се повтори, това е всичко. А ти... Сякаш току-що са ти казали, че те гонят от кралството, по демоните!

-Да, Ърн. – Кар си възвърна гласа.

-И все пак това бе най-голямата ти глупост до момента. Обмислям сериозно дали да те пусна на фестивала.

-Ама...

-Няма никакво ама. Присъствието ти на фестивала е под въпрос. Само да си гъкнал още един път, може и излизането от кулата да ти бъде забранено.

-Добре, добре... – въздъхна тежко момчето.

-Сега бягай. – каза му Ърн – Кажи на Жаклин, че днес ще закъснея за вечеря. Също така намери Питър и му предай, че наказанието му е свършило. Обаче ви искам и двамата в голямата зала до час след залез слънце и нито минута повече.

-Разбира се, лорд Ърн.

-Зарежи тази глупост с лорда. – изсумтя грамадният мъж – И да не си посмял да близнеш пак алкохол преди писменото разрешение.

-Да, сър. – чинно отговори Кар.

-Абе ей! – ядосано извика Ърн – Престани с тия титли и наименования. Наричай ме както искаш. Дори ако щеш и Буца. Само не използвай дебела свиня. Това е резервирано от жена ми... – Ърн се наведе над бюрото в ъгъла на стаята и се зачете в нещо. Като забеляза, че Кар не тръгва, му каза – Какво още чакаш?! Марш навън!

-Аз... Амии... – Кар пристъпи от крак на крак тревожно.

-Какво? – попита го Ърн.

-Бихте ли предал това на Кат? – Кар нервно подаде едно пликче на Ърн.

-Ако го беше казал правилно. – мъжът взе плика и го огледа – Не ми говори на вие. Разбирам, че е трудно да предадеш любовно писмо за момиче на баща й, но...

-Не, не, не! – извика изчервилия се Кар – Това е просто извинение за това, което тя видя снощи...

-Да бе, а аз не съм онзи Ърн, приятеля на архимаг Ленън. – изсмя се Ърн – Не говори глупости, хлапе. Не съм дебелокож като калаха. – така се казваха ездитните пустинни носорози от южния континент Аксен, територията на Алианса, ръководен от орките – Знам кое какво е. Тук може и да има извинение, но се басирам, че то е добре омесено с другото.

-Грешиш, Ърн.

-А така те искам! – усмихна се мъжът – Не съм нито лорд, нито сър, дори и когато те хокам. Хайде сега се махай, имам работа.

-Ама...

-Ще се погрижа Кат да получи писмото.

-Не й казвайте от кой е, преди да го е прочела.

-Много сложна система имаш момче. – поклати глава Ърн – Така не е лесно да се омая момиче.

-Повтарям ти за пореден път, че...

-Да, да. Знам. Ти нямаш интерес към дъщеря ми и други подобни глупости. Сега бягай.

-Но...

-Никакво но. Остави ме на мира, защото иначе Кат ще научи повече, отколкото трябва.

Кар преглътна тежко, кимна и излезе през дебелата букова врата. Отправи се надолу по витата стълба. Имаше известно време до вечеря и възнамеряваше да открие Питър и заедно да изхвърлят остатъка от вчерашния ейл. Последното, което им трябваше беше лорд Буца да попадне на двете бутилки. Бяха пили в една от високите кули, отдавна запуснат склад. Не беше особено удобно, но за сметка на това половината кула бе срутена, разкривайки добра гледка над Каз Модан. Бяха си направили приятен излет. Не бяха пияни, когато Кат влезе, но в никакъв случай не бяха и трезвени. Кар бе сгрешил сериозно, спорейки след това с наставника си, но си бе понесъл наказанието.

Момчето слезе до подножието на кулата и се отправи по пустия западен коридор. В Скалата на Модан обикновено никога не беше така тихо. Всички обаче се бяха събрали за ежегодния фестивал. Празникът се отбелязваше всяка година, на датата, когато Каз Модан бе обявен за пълноправна област, ръководена от лорд Модан, известен повече като лорд Буца. Ърн Буцата бе спечелил приятелството на много от придворните благородници, но това не правеше избора му за управник лесно разбираем. Огромният мъжага не се бе славел с умствени способности навремето. Или поне изглеждало така. С времето обаче Ърн се отрака и стана може би най-обичания лорд в човешкото кралство. Не че напоследък това бе трудна за придобиване титла. Нещо се мътеше. Дори и недобре запознатия Кар можеше да го разбере, макар и да нямаше представа какво точно ставаше.

Питър изсумтя, вдигайки още един път веригата.

-Отпусни! – прокънтя гласа на Кастор. Металът издрънча и се изсули бясно надолу. – По-леко!

-Правя каквото мога... – пропъшка младият мъж.

-Глупости. – до него изникна високият силует на престаряващия стражник. – Я се виж колко си як. – той го потупа по рамото. – А не си можел да придвижиш едно крило на врата.

Кастор беше командирът на охраната, още откакто Ърн бе анекал, дребен лорд, и имаше малко имение на югозапад от Огнен меч. Бе помазан лично от владетелят на Каз Модан преди около двадесет години. Рицар на дела, но не и на думи, Кастор бе приятел с хората си. Познаваха го като справедлив и добър мъж. Командирът бе на петдесет и възрастта не му се отразяваше добре, но все още бе способен боец... И още по-способен мъчител, поне според Питър.

-Ама то е поне триста кила! – възмутено възкликна младият мъж.

-И е добре смазано, а ти подръпваш един от най-добрите портови механизми в познатия свят.

-Не може ли Олар да се погрижи? – Питър говореше за магьосника на баща му, лорд Ърн.

-Придворните магьосници обикновено не се занимават с такива дреболии. Още повече че баща ти заповяда лично ти да раздвижиш вратите.

-Вече не. – дочу се от вратата.

-Е добре. – Кастор се почеса. – Предполагам, че аз ще довърша. Питър, отивай.

На входът на кулата на вратата стоеше Кар. Питър подсвирна радостно и се отправи към него.

-Спасяваш ме. – прошепна му тихичко, докато се отдалечаваха. – Тия проклетии тежат като крайпътни колони. А и Кастор щеше да ме накара да тегля докато ръцете ми прокървят.

-Сега си ми длъжник. – кимна Кар. – Да намерим майка ти, имам да й предам нещо.

Двете момчета започнаха да си разказват смешни истории и стигнаха разсмени до кухнята, където обикновено се подвизаваше лейди Жаклин. Не че жената на Ърн обичаше много да готви. Просто помещението бе пресечна точка за цялото семейство и там тя можеше да държи домочадието под око по всяко време. Тя имаше цели седем деца, три момичета и четири момчета. Най-голямото бе на двадесет, най-малкото едва бе навършило три. Жената тъкмо му обясняваше защо не трябва да пипа горещите тигани, когато Питър и Кар нахлуха като ураган в стаята.

Двете момчета си приличаха изключително много. Кар бе висок около метър и осемдесет, тъмнокос, макар и с изсветляващи връхчета на късата си коса. Винаги бе усмихнат, макар че нещо в очите на момчето караше Жаклин да потръпва. Бяха някак прекалено дълбоки за възрастта му, и твърде тъжни. Никак не съвпадаха с вида му. Кар бе шеговит, винаги раздърпан, и твърде избухлив. Питър бе същия като него, доколкото се отнасяше за външния вид. По характер обаче двамата се различаваха. Синът й бе доста по-тих, внимателен и спокоен. Лоялен и на моменти твърде сериозен. Бе наследил повече от нея, отколкото от мъжа й. Дори след толкова много години, Ърн си оставаше хаплив и доста спонтанен.

-Здравей, мамо. – усмихна й се Питър.

-Милейди. – ухилено й се поклони Кар, дъвчейки. В ръката си стискаше питка с масло, която сръчно бе взел от един от плотовете.

-Не се говори с пълна уста. – въздъхна при вида му Жаклин. – Никога няма да се научиш. Какво има, момчета?

-Мъжът ви каза, че ще се забави, милейди. – продължи с подигравателния си тон Кар.

-Момче, да ти предложа ейл? – усмивката на лицето на младия мъж замръзна. – Така. Питър, - Жаклин се обърна към сина си – погрижи се този празноглавец да не си разбие главата някъде. Искам те тук по залез слънце. Трябва да ми помогнеш с малките.

-Но мамо... – лицето на Питър придоби гробна гримаса.

-Никакво но.

-Ърн каза, че ни иска чак час след залез. – намеси се и Кар.

-Ърн има организаторския потенциал на репей. – поклати глава жената. – По залез. Това се отнася и за теб, Кар... – Жаклин отправи поглед към стенния часовник. – Това значи, че ви остават точно петдесет минути.

Кар изсумтя и се отправи към изхода. Питър се позавъртя притеснено.

-Спокойно, отивай. – кимна му майка му.

Момчето се усмихна вяло и хукна след приятеля си. Настигна го едва на първото разклонение на коридора, водещ извън кухнята.

-Не трябваше да изскачаш така. – каза му спокойно.

-Писна ми. – промърмори гърлено Кар. – Наистина ми писна. Вече почти съм пълнолетен... По демоните, на тази възраст баща ти вече е бил анекал и е имал деца. Бил се е с дракони, с немъртви... с култисти. А аз... Аз съм обречен да кисна в този мухлясал замък. Докато свят светува, че може би и след това.

-Не говори глупости.

-Не са глупости. – поклати глава Кар, отпускайки се на една от стените. – Далеч не са глупости. Ърн няма да ме пусне оттук. Докато баща ми не пожелае. Или поне така си мисля. А баща ми... На него не му пука за мен.

-Не можеш да знаеш това! – възкликна ядосано Питър.

-Напротив, мога... – Кар се отблъсна от стената. – Ще те чакам при ейла.

Момчето внезапно се стрелна напред. Питър дори не можа да проследи с очи накъде хукна. Сви по някакъв коридор и се загуби от поглед.

Кар тичаше, сякаш от това зависи живота му. Тичаше сам по пусти коридори. Тичаше, но не можеше да избяга. Не можеш да се отървеш от мислите си със спринт. Младият мъж видя капандурата и отскочи. Прелетя почти два метра, улови се за процепа, блъсна прозорчето и сръчно изскочи на покрива на коридора. Той бе ограничен от по-високи стени и двора в другата посока. Момчето се набра по ъгъла между две от тях. Скочи на съседния покрив, покатери се по близката стена и застана над бойниците. Под погледа му беше жълтия плаж на Каз Модан. В центъра му имаше голям монумент. Огромен обелиск от бял камък с прост надпис на висшата реч на него. Той гласеше ,,Алар нар залари танол бор килин. Калар ланария нонаил”, преведено на човешки като ,,На жертвите на Дарамар и неподозираните приятели. Помним, пазим, уважаваме.”. Кар си го повтори наум и тъжна усмивка се плъзна по устните му. Ако бе разбрал правилно откъслечните обяснения на Ърн имено тези воини бяха повода той да няма истински родители. И все пак, Ентерия бе спасена. Момчето въздъхна и продължи дивия си бяг. Само след няколко минути, запъхтян и почервенял, седеше на върха на кулата, и чакаше Питър.

-Какво ти стана?

Питър се появи на вратата не по-малко уморен от Кар. Той беше избрал по-консервативен но не и по-лесен маршрут.

Отговор не дойде. Приятелят му гледаше с широко отворени очи през разнебитената северна стена на кулата. Почти цялата фасада липсваше, разкривайки половината остров пред погледа. Той бе горист и неравен, на северния му край стърчеше висок връх, наричан Зъб от местните. Малко под него, засенчена от четиристотин метровата скала стърчеше магьосническа кула от черен камък. Тя не бе в много по-добро състояние от онази, в която седяха двамата приятели, но въпреки това бе населена. Там бе училището, там живееха и няколкото мага на острова. Малко по-близо до замъка, насред голяма поляна се бе разстлало селото. То бе малко, но сградите бяха нови и здрави, а жителите се радваха на богата реколта. Никой не бе морил почвата на Каз Модан от хилядолетия. Някога островът е бил столица на едноименното източно кралство. Ала остерстормци, подпомогнати от магия и Дейлран, тъмния дракон, избили населението. Оттогава островът бе останал пуст. Допреди седемнадесетина години, когато Ърн и домочадието му се бяха заселили тук.

-Не може да продължи повече така. – прошепна тихичко Кар. – Искам да видя света. Да се махна оттук. Да намеря баща си и да му кажа какво мисля за него.

-Ще го направиш, спокойно.

-Никога няма да се случи. Освен ако... – Кар замълча смутено.

-Освен ако какво? – нетърпеливо попита Питър.

-Ако не избягам.

-Да... какво? – приятелят на Кар бе напълно шокиран.

-Да избягам. Да се махна оттук без никой да знае. Иначе никога няма да ме пуснат.

-Ти си луд. – Питър поклати глава. – Разбира се, че ще те пуснат. Защо си си втълпил в главата, че няма да се случи.

-Преди два месеца... – Кар преглътна тежко. – Преди два месеца подчух един разговор. Говореха родителите ти. Не чух началото. Първото, което разбрах, беше казано от баща ти. Завършваше някакъв разказ. Че... – Кар въздъхна тежко. – че не ми било дошло времето, че още не съм бил подготвен. Майка ти каза, че ставам неспокоен. Той се съгласи и добави, че ще ми трябва желязно търпение. Жаклин промърмори, че това е нещо, което повечето от хората в замъка не притежават. Той каза, че ръцете му са вързани. Тя тъжно промърмори нещо от сорта на ,,знам” и се отправи към изхода. Вече се бях разкарал, когато тя излезе.

-Това не доказва нищо. – не се съгласи Питър.

-Напротив.

-И така да е, не е нито времето, нито мястото да говорим за такива неща. Хайде, да се поразходим, дано се поуспокоиш.

-Няма да проработи.

-Хайде, ще го направим и ще видим.

Питър протегна ръка. Кар я прие послушно и се изправи. Приятелят му набързо метна бутилките ейл, скрити зад един кашон, през разбитата стена, и заедно тръгнаха към стената.

-Започват да ми се привиждат сенки. – каза внезапно Кар.

-Защо?

-Мога да се закълна, че там имаше някого. – той кимна към един от покривите в сложната структура на вътрешния замък. – Но няма къде да се е скрил.

-Прав си. – кимна Питър. – В твоето настроение не е нищо странно да ти се привиждат такива неща.

Двамата минаха през една врата в замъка под звука на грозния грак на самотния гарван, кацнал тъкмо над нея.

Глава 2

Фестивал на разделите

-Татко, татко, фойерверки!

Малкото дете скачаше въодушевено, сочейки към магьосника, подмятащ огньове из въздуха. Баща му се усмихна и го поведе към сивокосия старец.

Фестивалът кипеше с пълна сила. Празненствата започнаха още на изгрев слънце. Голямата поляна бе огласена от музика и виковете на децата. Пъстро и шумно множество я бе заело почти изцяло. От пристанището до ливадата течеше постоянна колона от хора, почти като река. По-малки групи бяха останали на кейовете или под стените на замъка и се забавляваха там. Имаше посетители от Фишънт, рибарския град на брега на езерото, и дори малка група джуджета, докарали със себе си товар пиво и фойерверки. Множество търговци бяха предвидили добре възможността и поляната бе почти напълно заградена от сергии. В центъра й имаше сцена, от която всеки желаещ можеше да се изяви. Разбира се, онези, представящи се зле, бяха гонени с освирквания но никой не ги спираше да опитат. От много други места звучаха различни мелодии. Две трупи артисти се конкурираха за вниманието на посетителите. Няколко магьосника сякаш се плъзгаха из тълпата, обградени от почетен шпалир от малчугани, желаещи да видят нови и нови фокуси. Дори стражите бяха разсеяни. Не че някой очакваше проблеми точно на този ден.

Фестивалът бе внимателно планиран и макар и всичко да бе привидно хаотично, всъщност честването следваше перфектна схема. Авторът й бе лейди Жаклин. Кестенявата жена бе господарката на замъка по всичко освен титла. Ърн никога не би бил способен да се оправи с такава отговорност. Огромният мъж беше фаворит на хората, решителен, смел и предпазлив, стига да не бе провокиран. Но си нямаше и понятие от организация на нещо по-голямо от обоз. Лорд Модан бе сред най-обичаните от хората си благородници... и сред най-малко влиятелните. Ърн никога не напускаше замъка си по държавни дела. Плащаше си данъка чинно, от време на време изпращаше войници, но нищо повече. Самият лорд Буца многократно бе казвал, че ако не са жена му и старите му приятели, ще бъде не лорд на замъка, а негов коняр.

Кар и Питър се отправиха към главната порта на замъка с лека стъпка. Наближаваше обяд и скоро тя щеше да се отвори за посетители. На площада-градина пред вътрешните сгради щяха да се проведат боеве, а след това и пир. Засега обаче там шетаха сама няколко прислужници, заели се да подготвят мястото. Двете момчета тъкмо бяха привършили със своята част от подготовката и бяха щастливи, че най-сетне имаха шанс да излязат от сянката на замъка.

-Не мисля, че оръжията ще са нужни. – поклати глава лейди Жаклин щом ги видя.

Господарката на замъка разговаряше с двама души от вярната й армия от работници край открехнатата порта. Тези мъже и жени бяха лоялни само на нея, дори Ърн не им заповядваше. Големият мъж дори се шегуваше, че ако ги изправи срещу своите воини, ще се появи внезапна нужда да събира нови стражници.

-Спокойно мамо, само за показ са. – Питър потупа лекия едноръчен меч на бедрото си. – А и са притъпени.

-Можете да уплашите някои от гостите. – поклати глава жената.

-Кои? Джуджетата, мъкнещи брадви, големи колкото самите тях? – иронично попита Кар.

-Тези оръжия им бяха иззети. – Жаклин въздъхна. – Хайде, бягайте. Шансът да ви налея малко благоприличие в главите е нищожен, струва ми се.

-Какво е неблагоприличното в носенето на оръжия? – повдигна вежди Кар. – Току що обидихте паладинския орден, центурионите от столичната стража, мъжа си и още куп други хора.

-Не е красиво да се разхождаш, сякаш се страхуваш от нападение по време на собственото ти празненство, обграден от собствените си стражи.

-Защо? – Питър недоумяваше. Майка му се бе заплела тотално. Кар понякога имаше такова влияние над хората. – Лордовете носят най-малкото церемониални оръжия в подобни случаи.

-Показва недоверие в стражата... – лека нотка отчаяние се промъкна в гласа на Жаклин. Господарката на замъка не си обясняваше защо толкова често губи при спорове с Кар, особено когато Питър бе край него.

-Кастор! – провикна се Кар към рицаря, подаващ се през една от бойниците на стражевата кула. Старият мъж го погледна въпросително. – Обиждам ли те като нося оръжие край твои хора?

-Да не си се наквасил?! – командирът изрази доста явно мнението си.

-Ето... – разпери ръце демонстративно Кар. – Милейди. – момчето се поклони на жената и се отправи към изхода.

-Извинявай, мамо. – Питър се усмихна накриво и се отправи след приятеля си.

-Чудя се как го прави... – въздъхна тихо Жаклин, когато синът й се отдалечи.

Кар се шмугна сръчно край двама възпълни търговци и се отправи право към павилиона, на който бяха наредени напитките. В главата му се въртеше идеята за медовина. Денят си беше хладен. Той мина между масите и се усмихна на продавача, непознат нему селянин. Облегна се леко на дървената маса и сякаш между другото подметна:

-Две медовини.

Втората беше за Питър. Приятелят му бе останал да послуша един бард, но със сигурност щеше да се зарадва на питието. Кар потропа по импровизирания тезгях. Междувременно пивоварят се изправи и го погледна от високо.

-За теб-вода. – каза му равнодушно.

-Хайде, приятелю. – весело му рече Кар – Не бъди лош, вече съм пълнолетен.

-Не, не си. – отвърна му гладко селянинът. Изведнъж нещо изскочи в ума на Кар.

-Познаваме ли се? – попита младежът.

-Би трябвало. – кимна мъжът. – Продъни всички бурета в избата ми преди осем години, три месеца и шестнадесет дни. – гласът му все още оставаше равен, макар че вратът му започваше да порозовява.

-Е, пито-платено. – отвърна му Кар – Лорд Модан наистина се охарчи тогава, за да ти плати. Нали успя да си върнеш загубите? Хайде сега сипи.

-Не си пълнолетен.

-Глуупости. – усмихна се младежът. – Ти сам отбеляза, че продъних каците ти преди цели осем години. Навърших пълнолетие преди няколко дни.

-Знаеш ли какво ми каза тогава, момче?

-Какво? – Кар поотстъпи леко. Гласът на мъжа бе трепнал. Макар и почти неусетно, това можеше да бъде сигнал за задаваща се буря.

-На въпроса ми ,,На колко си, момче?”, ти отвърна ,,Седем години, десет месеца и три дни, господине.”. Смятай. 16 месеца в годината, от 31 до 35 дни на месец, 530 дни на година. Не си пълнолетен, момче. – гласът на селянина потрепера доста по-силно. – Сега се махай оттук, преди аз да те изхвърля.

-Е, нека не бъдем дребнави за някакви си два месеца. – Кар дразнеше пивоварят, рискувайки така да го пребият, но забавлявайки се чудесно.

-Махай се! – тихо прошепна мъжът.

-Какво? – младежът се подготви за бързо бягство.

-Казах ти да се разкараш. – селянинът повиши леко тон.

-Така... – Кар щеше да продължи, но вместо това размаха ръка недоволно и с пропъшкване обърна гръб. – Не си струва.

Лейди Жаклин щеше да го разпъне на кръст, ако бе провалил внимателно подготвения й фестивал, започвайки кавга. Не му се стоеше в кулата с месеци, докато ,,желязната лейди” най-сетне се смили над него. Затова и просто се отдалечи. Позавъртя се около една от платформите, на която пееше, не особено успешно, младо момиче. Там го намери и Питър.

-Как върви? – попита го приятелят му.

-Незле. Успях да вдигна кръвното на стария Йонт.

-Кар... – обвинително възкликна Питър.

-Не съм виновен, дори не знаех, че е той... – момчето се усмихна дяволито. – До един момент.

-Ще свършиш с кама в корема, ако продължаваш така. – въздъхна Питър. – Хайде, ела. – младият мъж се отдалечи от сцената. – Кат е някъде наоколо.

-Ааа... – Кар се дръпна притеснено. – Кат ми е бясна, нали знаеш?

-Глупости. – усмихна се приятелят му. – Беше малко ядосана, когато ни завари да пием, но вече всичко е наред.

-Надявам се... Иначе ти ще ми купуваш стъклени очи като ми ги издере. – промърмори Кар.

Двамата с Кат попринцип не се харесваха. На моменти малко по-възрастното момиче дори го мразеше, поне според него. Често се караха и се вбесяваха един друг редовно. Като котка и куче, като ролите се сменяха често. Кар разхлабва седлото й, така че да падне в калта? Тя ще го прецака, оставяйки го да се грижи за малките. Кат умишлено прави вечерята му неядивна? Кар ще се погрижи тя да не може да спи от сърбежи през нощта. Напоследък двамата бяха сключили крехко примирие. Някои в голямото домочадие на Ърн, включително и самия лорд Модан смятаха това за нещо повече. За Кар то бе просто шанс да си отдъхне за малко, докато се подготвя да се махне от острова... Или поне така му се струваше.

-Кат! – провикна се Питър.

Едно момиче, стоящо до синя шатра се обърна. Кат беше красавица, дори и в очите на ненавиждащия я... май ненавиждащия я Кар. Неслучайно край нея винаги се навърташе някое момче. Имено едно такова побърза да се скрие от поглед, когато видя двамата, приближаващи се към дамата му.

-Поредния страхливец? – попита Питър вместо поздрав.

-Не го виня. – каза момичето някак равнодушно. – Той ги наплаши всичките. – Кат сочеше неучтиво Кар.

Преди време той се бе сбил с един от ухажорите на сестрата на приятеля си. Не бе заради нея, поне така му се струваше. Онзи му се бе подиграл. На Кар му бе прекипяло и бе предизвикал момчето на дуел. Не бе никакъв проблем да го победи. Противникът му бе извадил късмет, че Кастор ги разтърва секунди преди побеснелия Кар да го обезобрази, халосвайки го през лицето с тъпото на меча си.

-Не бе умишлено. – мрачно промърмори младият мъж.

-Да бе. Неумишлено щеше да го убиеш.

-Хайде да не се караме сега. – Питър застана между двамата, сякаш го беше страх, че ще се сбият. – Няма смисъл... Какво правеше, Кат?

-Тъкмо щях да вляза при гадателя, когато вие двамата прогонихте кавалера ми.

-Кавалер... – изсумтя Кар. – По-скоро наплашено прасенце.

-Поне имаше маниери, нещо което на теб ти липсва. – гневно му каза Кат.

-Да. – съгласи се младежът. – А аз имам смелост, галантност и чест. Все неща, които той не притежава.

-Смелост, галантност и чест? – Кат се разсмя. – Смени ги със самохвалство, помпозност и себелюбие, за да си поне донякъде прав.

-Някой ден... – промърмори Кар.

-Някой ден какво?

-Хайде стига. – отново се намеси Питър. – Защо всички не влезем при гадателя? – надеждата му беше това да уталожи страстите.

-Не, благодаря. – Кар се облегна на забития в земята знак, гласящ ,,Гадател”. – Не вярвам в такива простотии.

-Страх те е от бъдещето? – попита го шеговито на влизане Кат.

-Страх ме е да не загубя няколко минути от него с тези простотии.

-Ти губиш. – момичето се шмугна в палатката, последвано от брат си, който поклати глава, гледайки осъдително Кар.

-И двамата приличат на майка си. – промърмори си той, когато те се отдалечиха.

Кар постоя за малко опрян на знака, преди нещо да привлече вниманието му. Беше странен мъж, израстващ като черен стълб насред тълпата от цветове. Очите му, стоманено сиви, се впиваха в него, сякаш искаха да прогорят дупка в черепа му. Младежът не потръпна, макар че му се стори, че повя студен вятър. Не се плашеше и нямаше да започне да го прави днес. Отблъсна се от гредата и се отправи към мъжа с уверена крачка. Внезапно черната фигура изчезна безследно. Кар спря, насериозно притеснен. Огледа се напрегнато. Внезапно чу глас, идещ иззад него.

-Търсиш ли някого?

-Любопитно, търсех вас. – Кар дори за секунда не се съмняваше, че онзи зад него е странният мъж. За негова изненада зад него нямаше никого.

-Не можеш да търсиш нещо, което не познаваш. – гласът идеше от някакво неопределено място. Сякаш се увиваше около него.

-Познавам и други перковци, на които им хлопа дъската. – Кар въобще не се опита да го потърси с поглед. Можеше да усети къде е по шумовете, които издаваше, но не и да го види с очи. Действаше някаква магия.

-Прилепчето имало и зъби... Но не и обноски.

-Нищо в сравнение с вас, господине. Защо сте се облекли като за погребение на фестивал?

-Облеклото ми е мой проблем. Също както и ти.

-Какво съм сторил, за да ви обидя дотам, че да стана проблем за вас?

-Съществуваш.

Изведнъж Кар усети как мъжът се извърта и припряно се отдалечава.

-Ще се видим пак, Кар Бандерлин.

Младежът объркано се озърна. Нямаше никакви черни мъже, никакви шепоти. Той недоумяваше какво се бе случило. Кой беше този? Откъде знаеше името му? И какво по демоните беше бандерлин?!

-Отиде си. – пред погледа му се плъзна една сянка. – Но скоро ще се върне. – гласът бе мек и познат.

-Татко? – невярващо попита Кар.

-Аз съм, Кар.

Баща му беше един от най-младоликите хора, които познаваше. Висок, но не прекалено, с къдрава златиста коса и сини очи, той винаги бе мистерия за него. Беше го изоставил на три годишна възраст. Кар не помнеше почти нищо от детството си. Не познаваше майка си. Предполагаше, че баща му има важна причина да го остави на лорд Модан, но никога не му бе простил за това. Мъжът, който познаваше само като ,,татко”, го посещаваше два-три пъти в годината. Всеки път пристигаше уморен, в едно и също раздърпано, старо пътно наметало над кожена броня без различими обозначения и със стандартизиран дизайн. Говореше малко, ако въобще го правеше. Няколко одобрителни слова, преди да си отиде. Скъперник бе на думи, поне в очите на сина си. За сметка на това наблюдаваше. По цели дни просто стоеше някъде, където смяташе, че Кар не го вижда, и го гледаше. Само дето синът му всеки път знаеше с точност че той е там. Младежът ненавиждаше баща си. Ненавиждаше го защото го бе изоставил. Ненавиждаше го защото не му бе казвал за майка му. Ненавиждаше го защото се скъпеше на думи. Ненавиждаше го, защото му бе баща само по наименование.

Сега бе принуден да стои очи в очи с него. Седяха в малка беседка дълбоко в гората. Баща му го гледаше мълчаливо. Усещаше изгарящия му, изучаващ поглед да пълзи по тялото му, но отказваше да проговори пръв. Нямаше да се предаде на човека, който бе опропастил живота му.

-Променил си се. – пръв наруши мълчанието баща му.

-А ти не. – пророни едва-едва Кар.

-Ненужно ласкателство. – наистина няколко бръчки се бяха плъзнали по иначе младоликото лице на мъжа, но нищо повече.

-Знаеш, че никога не бих те ласкал, татко. – думата бе по-скоро изсъскана, отколкото казана.

-Знам, че през годините имахме няколко неразбирателства, но...

-Няколко?! О, няколко! Имали сме няколко неразбирателства! Ти си ме изхвърлил като мокро коте!

-Не исках...

-Не искал. Запрати ме на заточение на това място! – гневно извика Кар. – Затвори ме сред стени от вода!

-Трябваше да те държа далеч от мен... Наложи се.

-Далеч от теб... – изсумтя Кар. – А от майка ми?! Защо ме лиши от семейство, татко?

-Нужно беше. – тъжно сведе поглед мъжът. – В противен случай рискувах живота ти и чрез него-много повече.

-Какво? – ядът на Кар още набираше сила. – Какво си рискувал?

-Не мога да ти кажа.

-Отново тази тайнственост. – повиши тон Кар. – Не можел да ми каже! Това щяло да заплаши живота ми! Нужно било! – младежът вече викаше. – Знаеш ли какво ще ти кажа?! – той скочи от пейката си и се наведе заплашително над баща си, почти докосвайки носа му със своя. – Направил си го, за да спасиш собствената си мръсна, страхлива кожа!

-И това е вярно. – примирено спусна клепачи баща му. – Но не мога да направя нищо. Не мога да върна времето назад и да предотвратя  задействането на механизма на събитията.

-Какъв механизъм?! – гневно възкликна младият мъж.

-Механизмът на събитията, принудили ме да те отпратя... Да не ти кажа за майка ти... Механизъм, който все още работи.

-Какви събития, по демоните?!

-Съжалявам, не мога да ти кажа.

-Съжаление, откази, извинения! – изсъска Кар. – Това е всичко, което получавам от теб! ,,Съжалявам но, не мога. Извинявай.” Това сякаш са най-често използваните от теб думи. Можеш ли въобще да направиш нещо?!

-Не. – тихо му отвърна баща му. – Но се опасявам, че ще се наложи ти да направиш нещо.

-Какво? – недоумяващо присви очи Кар.

-Да, ти. – отвърна му със съжаление в очите мъжът. – Събитията започват да ме достигат и силата ми вече не може да те пази. Вече видя първите признаци. Мъжът в черно на фестивала е само предвестник на по-неприятни неща. Трябва да си готов.

-Готов за какво?!

-Не мога да ти кажа. – Кар се отдръпна, гледайки към баща си както към гнусен червей.

-Писна ми от теб. – изсъска младежът. – Мразя те. Дано се видим за последен път.

Баща му не каза нищо. Замълча конфузно и се загледа в гърба на отдалечаващия се Кар преди да изчезне в сенките за по-малко от един миг.

-Какво стана?! – Питър тичаше по петите на Кар.

Той бе търсил приятеля си близо половин час преди да го мерне как тича като фурия право към замъка. Вярно, вече наближаваше залез слънце, но той не очакваше да го види да се връща без да го чака, и то така уверено. Беше го загубил след като излезе от шатрата на гадателя и нямаше намерение да го изпусне пак.

-Кар, спри! – изкрещя му през гърмежа от един фойерверк. Канонадата щеше да се усилва. Минути след залез слънце щеше да е главната част.

-Точно сега няма да спра. – отвърна му гневно приятелят му.

-Защо?!

-Време е да получа някои отговори. – изсумтя вместо отговор Кар.

-Какви?

-Онези, които баща ми не ми дава... Ърн ще се види принуден да проговори.

Баща му. Това обясняваше всичко. Кар изпадаше в подобни състояния след всяка среща с мистериозната русокоса фигура. Само дето тази криза беше най-силната до този момент.

-Спокойно, всичко ще е наред.

-Нищо няма да е наред.

Внезапно двамата изскочиха на главния път за замъка. Една каруца бавно се търкаляше напред, придружена от шестима мъже. Кар веднага усети нещо нередно. Те бяха образували защитен кордон около товара си. Още по-странно, освен кожените ризници, носеха и оръжия, нещо което стражите никога не биха позволили. При вида му те внезапно спряха.

-Я виж ти. – проговори един от тях. – Да не би да сте се загубили?

Точно зад гърба на Кар без изскочил Питър.

-Май вие сте се загубили. На този остров е забранено други, освен ловците и стражите, да носят оръжие.

-Но ние сме стражи. – усмихна се един от мъжете.

-Познавам всеки от мъжете на лорд Модан лично. – поклати глава Кар. – Вие не сте от тях.

-Нови сме.

-Кой е начело на стражата?

-Ааа... – веждите на говорителя на групата за момент почти се събраха. – Лорд Модан.

-Лош опит. – поклати глава Кар, полагайки ръка на меча си.

-Добър колкото другите. – сви рамене мъжът. – Имам заповеди да ви ескортирам до пристанището. Нямате представа какъв късмет беше, че се засякохме.

-Няма да мръдна оттук без заповедта на лорд Модан. – поклати глава Кар.

-Оторизиран съм да използвам сила, макар че наистина не искам да става така. – мъжът отхвърли наметалото си и напипа тежък двуръчен меч. Останалите последваха жеста му. – Моля ви, последвайте ме, за да не се наложи да ви принуждавам.

-За жалост ще се наложи. – Кар изтегли меча си. Чу как острието на Питър иззвънтя, излитайки от ножницата.

Нямаха шанс. Шестима мъже, добре въоръжени и подготвени, на двама, изненадани и зле екипирани за бой. Внезапно на Кар му хрумна нещо. Слънцето бе потънало отвъд планините докато разменяха любезности с нападателите. Точно сега би трябвало да започне...

В небето се стрелна огромен дракон от огън. Той ревеше и свистеше като истински. Шестимата мъже се свиха уплашено, но Кар и Питър дори не трепнаха. Те знаеха добре, че това бе просто фойерверк. По-младото момче извика:

-Бягай! – и само се стрелна.

Преследвачите им се опомниха бързо, но не достатъчно. Двете момчета се втурнаха с невероятна скорост и ги надбягаха до вратите на замъка, които бяха едва на стотина метра от мястото на спора им, макар и закрити от високите корони на дърветата. Мъжете, като доста по-възрастни, не можаха да ги догонят. Ала много други като тях се бяха насочили право към сърцето на острова.

Падането на Каз Модан бе неочаквано за всички. Атаката дойде внезапно, неусетно. Разсеяни от шума и веселието около фестивала стражите така и не разбраха, че не всички от гостите имат добри намерения. Войниците на Кастор падаха под остриетата на нападателите без да осъзнават, че всъщност домовете им биват превземани точно под носовете им. Нападателите бяха безжалостни и добре организирани. Удряха от уж обезопасени места, излизаха сякаш от нищото. Групи от тях се бяха смесили с тълпите, дори имаше такива, вмъкнали се в двореца. Защитниците разбраха какво става чак когато вражеска колона се отправи към замъка, но така и не можаха да вдигнат аларма. Комуникация почти липсваше, тъй като маговете бяха елиминирани или обезсилени от непознат враг, а обикновените воини имаха достатъчно проблеми дори и без да им се налага да разгласяват за опасността. Само за десетина минути след началната схватка на пристанището, Каз Модан бе във вражи ръце. Единствено в замъка бе оказана някаква съпротива. Защитниците му бяха имали късмета да забележат отрано враговете. Стражите се опитаха да удържат напора на непознатите, но това бе загубена кауза. Броят им сякаш бе безчетен. Вратите на крепостта, единственото можещо да спре нападателите, бяха чудодейно застинали отворени. Никой не можеше да ги затвори, макар че механизмът бе проверен само преди часове. Скалата на Модан, никога преди падала пред остриетата на обикновени мъже, бе загубена.

Кар се хвърли през вратата на голямата зала. Там вече бяха Ърн, Кастор и Олар, придворния магьосник.

-Милорд, мъжете ми бяха напълно изненадани. – говореше Кастор – С прискърбие ви съобщавам, че Скалата на Модан падна. Моля ви да приемете оставката ми.

-Отказва се, може да имаме нужда от теб преди зората.

-Но аз...

-Достатъчно. – Ърн забеляза новодошлите едва сега. – Кар, Питър, елате насам. Бързо.

-Татко, непознати мъже ни нападнаха в горите. – каза му в движение синът му.

-Знам. Стражата влезе в бой с тях, но загуби. Събитията започнаха малко преди да забележат как втичате вътре, с боеве из замъка и на кейовете. А и преди това... Не можем да победим. Твърде много са. Ударът е бил добре подготвен.

-Мама... – очите на Питър зашариха из залата.

-Евакуирах семейството още щом първият удар дойде.

-Искам отговори. – Кар пристъпи напред. – Какво става? Защо баща ми беше тук и какво трябваше да ми каже?!

-И отговори ще получиш. – кимна Ърн. – Но не сега. И не тук. Трябва да се измъкнете от острова.

-Това е просто, по евакуационния тунел... – прекъсна го Питър.

-Не. – поклати глава лордът. – Ще ви хванат. Те търсят теб, Кар. Целта им не е падението на Каз Модан. Това е просто странична облага. Всички останали са в относителна безопасност, дори и да бъдат заловени. А вие... Кастор ще ви изпрати до един друг тунел... Олар. Блокирай вратата на голямата зала с някакви дървени отломки и придружи последните бегълци.

-А вие? – попита го магьосникът.

-Аз ще ги забавя.

-Татко... – Питър беше шокиран. – Няма да те оставя да умреш тук. Ще остана с теб.

-Синко, Кар ще се нуждае от подкрепата на добри приятели при това пътешествие. А аз... – Ърн извади меча си и го положи на коленете си. – Аз нямам намерение да умра.

-Но...

-Никакво но! – Ърн повиши тон и Питър кимна примирено. – Кар, запомни това. Трябва да стигнете до Кръстопътищата и да потърсите Сивата лисица в хана на стария Ларкин. Кастор ще ви обясни подробностите в движение.

-Ърн, нужни сме... – момчето щеше да се възпротиви.

-Нужни сте живи и здрави. Заедно и в Кръстопътищата. Това е по-важно и от Скалата на Модан и от живота ми. Сега вървете.

-Сбогом, татко. – рече му Питър, с леко навлажнени очи. Кар само кимна.

-До нови срещи, сине. – уверено му отвърна Ърн.

Всички се оттеглиха примирено. Никой не можеше да противоречи на лорда насред залата му. Той остана сам на стола, с меч на коленете си.

Войниците разбиха портала след няколко напъна. Очакваха да срещнат съпротива, но в залата намериха само един грамаден мъж на дървен трон. Предводителят им, висш благородник, излезе напред.

-Лорд Модан. – той кимна учтиво на мъжа на трона. – Надявах се да се разберем без ненужното кръвопролитие.

Ърн не отговори, само се усмихна вяло.

-Предайте ми момчето, или ще отнема живота ви.

-Сега чуйте моите условия. – Ърн се изправи в целия си над двуметров ръст, и се опря на меча си. – Вие ще оттеглите войските си и ще оставите хората ми да се върнат по домовете си. В противен случай ще бъдете избити до последния човек.

Гласът на Ърн в този момент имаше такава сила, че мъжете край вражеския предводител потръпнаха и те се огледаха за скрити войници. Лидерът им обаче само се изсмя.

-И това го казва обграден и обречен мъж.

-Не очаквах от тебе мисъл, Талбард... Всъщност не очаквах и кураж... или липса на разум, за да нападнеш Каз Модан. И все пак, куклите на конци нямат собствена воля, нали? Кажи ми, усещаш ли още камшика на господаря си по гърба си? Студения му дъх във врата си? Дълбоко ли са впити конците му в гърба ти?

-Не служа ни ничии интерес освен на моя.

-Глупости. – разсмя се Ърн. – Дори не действаш самостоятелно, камоли да мислиш. Един от помагачите е тук, нали?

Черна фигура се отдели от сенките между редовете на воините. Беше като сянка, изтъкана от мрак. И все пак бе човек, това бе несъмнено. Всеки виждаше злия умисъл в очите на мъжа. Той се изправи пред Ърн, стоящ непоклатимо пред него и не каза нищо. Просто протегна ръка с думите:

-Убийте го.

От арбалета в собствената му ръка излетя тежка стрела. Ърн просто сви лакът и вдигна долната част на ръката си пред себе си. От протектора на китката се беше разтворил малък щит, които бе поел летящата право към врата му стрела.

-Какво правите, глупаци, убийте го! – изврещя грозно лордът.

Стрелите на войните закъсняха. Ърн развъртя меча си над главата и го метна с цяла сила напред. Мъжът-сянка, към когото бе насочено оръжието се извъртя грациозно и Талбард се оказа на пътя на оръжието. Острието се превъртя във въздуха и се впи като змия в гърдите на предводителя на мъжете. Ърн изсумтя недоволно и се устреми със скоростта на лавина към прозореца и се хвърли с разперени ръце в тъмната вода далеч под него. Никой не можеше да оцелее след този скок. Мъжът, облечен в черно го установи лично, преди да се върне към тялото на падналия лорд. Заповяда на войниците да се разпръснат. Нямаше смисъл да търсят момчето. То вече не бе тук. Тъмният мъж бавно се наведе над трупа. Докосна гърдите му и промърмори:

-Стар глупак.

Откъсна един амулет от врата на лорда след което положи леденостудена длан на по-топлото от нея спряло сърце.

-Сега ти... си мой.

Ако воините бяха останали, щяха да бъдат ужасени от гледката. Сив дим, оформен като силуета на лорда, се преля от гърдите му в тези на тъмния мъж. Той извика нещо нечленоразделно пронизително и се изправи. После застана над прозореца и прошушна:

-Кар Бандерлин, ти си следващият.

Само секунди след това мъжът бе изчезнал, а над замъка се понесе грозния грак на черния гарван.

Глава 3

Бягство

Кастор се протегна и свали гоблена. Ръцете му се стрелнаха по оголената стена и натиснаха няколко на пръв поглед произволни места по нея. Рицарят изсумтя доволно, чувайки тихичко проскърцване, идващо по дългия коридор и махна на двете момчета да го следват.

-Хайде, не искаме да ви хванат.

Питър се бе умълчал откакто оставиха баща му сам в голямата зала. Движеше се с нежелание и сведен поглед. Кар дори не се опитваше да го ободри. Не само че не смяташе, че ще успее, а и самия той бе в не по-малка каша. Кои бяха тези? Защо го гонеха? Какво знаеше баща му за тях? След морето от тези въпроси изплуваше един доста по-притеснителен: ,,Кой съм аз?”

Единственото, което Кар знаеше за самия себе си, бе името му. Кар Стар. Не го харесваше. Кар беше последния крал на Остерсторм. Безпощаден и кръвожаден, такъв спомен бе оставил на повечето си поданици. Фамилията му също не му понасяше. Стар бе доста простовато. Като малък му се бяха подигравали заради римата в двете му имена. Фамилията му нямаше история. Нищо добро не бе дошло от нея. Някои хора го наблюдаваха с безпокойство. Най-малкото защото това име не бе никак типично в Остерсторм.

Младежът не знаеше нищо и за историята си. Никога не бе притежавал официални документи. Винаги се бе смятал за дете на Ърн и Жаклин, макар че знаеше суровата истина. Загубил дом и почти всичките си приятели, Кар се чувстваше като празно пространство. Човек дупка, просто грешка на Великата магия. На никой не му пукаше за него, никой, дори и самия той, не го познаваше. Никъде, в нито една книга или регистър, която бе преровил навремето, с тайната надежда, че ще намери нещо свързано с произхода си, не фигурираше неговото име. Единствения Кар, който намираше бе проклетия отцеубиец, стоял само допреди две десетилетия на трона. Няма Кар Стар. Няма име, няма човек. Той не би трябвало да съществува според всеки закон.

Тъжните мисли на Кар бяха прекъснати от скърцането на метал.

-Тук се разделяме. – Кастор току-що бе отворил на пръв поглед незабележима врата, буквално сливаща се със стената. – Слезте надолу, ще намерите лодка в пещерата. Оттам отивайте директно на Скалата на удавника. Това е малка джуджешка мина на югозападния край на Костния гребен. Няма начин да я пропуснете, точно на границата на планината е. Точно пред нея има малко рибарско селце. Заселниците са хора, можете да сте спокойни. Оттам сте по западния път до Кръстопътищата... – Кастор сякаш приключи с най-важното и започна да дава съвети. – Там е пустиня, внимавайте за пясъчни бури и подвижни пясъци... – Нещо изтрещя наблизо и  мъжът се огледа, но нямаше никого. – Стоите далеч от пътищата доколкото можете. Хайде сега, бягайте. – Кастор извади меча си и провери коридора преди пак да се обърне към тях. – По демоните, никой не е умрял, поосвежете се малко... – Питър кимна, Кар само сви рамене. – И момчета... – Той изчака, докато очите им се фиксират на него. – Умната.

Кастор се обърна и се насочи бързо надолу по коридора. Извика спокойно:

-Ще се видим скоро!

И изчезна зад ъгъла.

Кар тръгна надолу по хлъзгавите вити стълби в тъмата зад вратата. Усети че нещо не е наред, когато не чу стъпките на Питър зад себе си. Обърна се притеснен. Но приятелят му беше там, седеше до вратата, затулвайки слабата светлина на факлата.

-Хайде, да побързаме! – Кар му махна.

Питър сякаш не го чу. Стоеше като статуя и гледаше празно в някаква произволна точка на стената.

-Какво не е наред? – по-младият мъж посегна за меча си.

-Той ще умре, Кар. – каза му равно Питър.

-Какви ги говориш? – недоумяваше приятелят му.

-Баща ми. Обрече се на сигурна смърт.

-Не можеш да кажеш това! – с гняв в гласа му отвърна Кар. – Хайде сега, бързо!

-Аз оставам тук. – поклати глава Питър.

-Не, не оставаш. Той ти каза да бягаш, не помниш ли? Обеща му, че ще се махнеш оттук... – младежът не помръдваше. – Умолявам те Питър, да се махаме оттук!

-Той умира... И ти си виновника. – Питър погледна приятеля си с омраза. – Точно ти. Те дойдоха заради теб, нали? Искаха теб, не него. Ако не беше ти, татко щеше да бъде жив.

 Ето че се случи. Кар бе напълно заличен от Ентерия. Вече на никой не му пукаше за него. И последния му приятел го изостави. Бе сам на ръба на пропастта. Нужна му бе само една малка стъпка и щеше да приключи безсмисленото си и болезнено несъществуване.

Не я направи.

-Няма да те оставя да умреш тук. – той грабна с една ръка Питър, с другата взе най-близката факла, затръшна вратата и тръгна надолу, влачейки съпротивляващия се мъж без никакво затруднение.

-Пусни ме! – крещеше неистово Питър. – Убиец!

-Ти щеше да убиеш повече хора от мен, ако те бях оставил. – отвърна му без да спира Кар. – Щеше да убиеш себе си.

-Вече няма значение! Те убиха баща ми, майка ми, братята ми, сестрите ми!

-Не са докоснали нито един от тях. Никой не е достатъчно луд да убие лорд Модан в собствения му замък пред свидетели.

Питър продължаваше да се противи, но крясъците му постепенно заглъхнаха, заменени от тихо отчаяние. Тунелът продължаваше сякаш безкрайно. Въртеше се все надолу и надолу. Стълбата продължаваше от самата основа на острова до замъка на най-високата му точка. Бе над триста метрова. Дори и на окриления Кар му отнеха цели двадесет минути да довлече Питър до основата на стъпалата. Наложи се да пусне факлата за кратко, за да разтвори някаква тежка двукрила врата. Още не смееше да остави Питър. Портата проскърца и разкри пред очите му неочаквана гледка.

Двамата мъже се намираха в огромно тъмна помещение. Кар забеляза форми, прилични на купи и пъхна факлата в една от тях. От каменната купа лумна силен пламък и освети кухината. Пещерата бе огромна. Поне сто на сто метра. На места се издигаха сталактони, поддържащи като колони, нереалистично висящия таван. Из пещерата, сумрачна дори и с масивния огън, горящ край една от стените й, израстваха огромни сенки. Двамата мъже се намираха на ръба на едър каменен кей, чиито камъни бяха протъркани от употреба. На него сега бе завързана само една лодка.

Резервния евакуационен тунел криеше най-добрия едномачтов кораб в Голямото езеро. Той имаше елегантна източена форма, с украсен, извит кил. Бе плоскодънен, явно с плитко газене. Платната бяха подготвени за бързо вдигане, греблата свалени.

Кар безцеремонно завлече Питър по свалената дъска за слизане и се зачуди как въобще ще помръдне малкото корабче сам. За негова изненада веднага щом докосна едно от четирите гребла, то се задвижи само. За младежът остана само да поеме рула в задната част на кораба и да наблюдава сякаш изпадналия в хибернация Питър, който се бе свил на кълбо на палубата.

Лодката се плъзна по водата безшумно и леко като призрак и се насочи към светлия процеп, личащ си в края на тунела. На моменти корабчето плаваше сред пълен мрак, но Кар не изпусна от очи пътеводната светлина на отвора. Питър все така лежеше безмълвно. Не помръдна дори когато лодката излезе извън зашеметяващата пещера.

Бяха се озовали на южния край на острова. Отвесните скали над тях бяха увенчани с масивни каменни стени. Нищо не можеше да заплаши Скалата на Модан откъм езерото. А входът към скрития пристан приличаше на дребна пукнатина, едва няколко метра широка и прикрита от околните скали. Надали дори и току-що прекаралия корабчето оттам млад мъж би могъл да намери процепа отново. Кар обаче бързо се принуди да отклони очи от невероятната гледка на надвисналите скали и да спусне платното. Младежът можеше да усети как магията вложена в греблата отслабва. Можеха да ги хванат всеки момент, а той определено не искаше да избяга от дома си, само за да бъде заловен на няколко метра от него.

Кар поддържаше стабилен курс на северозапад. Познаваше звездите и не бе проблем да се ориентира под светлината на лунния сърп. Още повече че масивния силует на Големия гребен си личеше съвсем ясно.

Питър не бе произнесъл и дума, макар че се бе преместил на кърмата и се бе облегнал на дървото в полулегнала поза. Все още гледаше към Каз Модан, макар че островът почти бе изчезнал под мъглата, която, доста необичайно, се стелеше около него днес.

Кар се чувстваше като последния човек на света. Нямаше с кого да поговори, нито кой да му даде съвет. Можеше само да обмисля отново и отново събитията и фактите, които знаеше. А те бяха малко. Никога никой не му бе позволявал да види цялостната картина. Дори и Ърн и Жаклин. Нямаше представа защо бяга. И все пак го правеше... Не можеше да си обясни и това. Защо знаеше, че трябва да бяга? Не беше просто заради държанието на баща му и Ърн. Нещо подсъзнателно го караше да иска да се махне по най-бързия начин от обсега на неизвестните нашественици. Винаги се бе доверявал на странната си интуиция и тя никога не го бе подвеждала... От друга страна тя никога преди не го бе тласкала към толкова отчаяни действия. Мъжът реши да не мисли повече по темата, защото единствения резултат, който може да постигне бе да се отчая и се отпусна до кърмата, завивайки се с някакво одеяло, разумно оставено на лодката. Преди да се унесе, погледна към Питър и погледите им се засякоха. Приятелят му го огледа, сякаш едва сега го виждаше, и му кимна сдържано. Кар се отпусна, спокоен че другият мъж ще се погрижи за лодката докато той си почива. Очите му бързо се склопиха веднъж щом се успокои.

-Кар Бандерлин... – гласът съскаше тихичко в ухото му. – Кар Бандерлин...

Кар отвори очи, само за да регистрира, че не вижда нищо. Нито лодка, нито Питър, нито дори езеро. Някак си между другото умът му регистрира, че сънува и се помъчи да измести фокуса на съня към нещо по-приятно.

-Не сънуваш, Кар Бандерлин. – прошушна, сякаш прочел подсъзнателните му мисли, гласът. – Може да се каже даже, че едва сега проглеждаш. Всяко нещо с времето си, Кар. Всичко трябва да се приема постепенно. Засега ще видиш съвсем малко.

Младежът отново отвори очи. Само дето не бяха неговите очи. Нещо не беше в ред с цветовете... Всичко пред погледа му бе червено. Червени стени, под, таван, някакъв червен предмет в ръката му... Чак сега Кар усети и промяната на декора.

-Казват, че всеки човек има наследствена памет. Спомняш ли си това, Кар Бандерлин?

Младежът усети как в очите, през които гледаше се набират сълзи. Чу се как изговаря нечии чужди думи:

-Какво направих? – гласът бе дълбок, на доста по-възрастен мъж. – Защо? Дейлран, защо?

-Да, защо? – намеси се гласът. – Питал съм се многократно. Слаб ли бе? Глупав? Или може би твърде амбициозен?

Гледката пред Кар се замъгли. От дълбините изплува нещо съвсем друго. Той се промъкваше тихо по покривите на някакви ниски сгради. Устата му бе изпълнена с непознат металически вкус. Виждаше жертвата си под себе си. Мъжът се оглеждаше притеснен. Подуши страха му. Усети прилива на адреналин докато скачаше. Еуфорията, когато острието му се впи между ребрата на жертвата.

-Достатъчно. – видението бе прекъснато грубо от гласа. – Гатанката е зададена, време е да намериш отговора. А сега, Кар Бандерлин, събуди се. Врагът те е открил!

Беглецът се изправи рязко, отваряйки внезапно очи и гълтайки жадно влажния нощен въздух. Сякаш онова нещо се бе опитало да го задуши. Първото, което видя бе лицето на Питър, надвесен над него.

-Кар, не сме сами.

Момчето тихо отстъпи и посочи към небето. Там се въртеше някакъв странен силует, почти като малък облак, ала все пак по-плътен. Кар впи очи в нещото и успя да различи някаква човешка фигура върху неизвестен летящ звяр.

-Ездач. – момчето се изправи и се отправи към кърмата.

Точно до нея бе поставен малък метален сандък. Кар го бе разгледал по-рано. Съдържанието му бе доста голямо – резервни дрехи, очевидно предназначени за малко по-едри от тях хора, суха храна, неизползвани факли, няколко странни камъка, два къси меча, няколко ножа, и един единствен лък с пет стрели. Кар извади оръжието и бавно започна да обтяга тетивата. Междувременно Питър изтегли меча си и започна да следи с поглед летящата заплаха. Нито едно от двете момчета не се съмняваше, че това може да е приятел. Съществото летеше твърде бавно.

-Не се приближава. – изсумтя Питър. – Може би просто ще ни проследи от далеч.

-Не можем да позволим това. – отвърна му Кар.

-Какво можем да направим?

-Да го убием. – момчето вдигна лъка и постави стрела.

-Не можеш да го удариш от такова разстояние. – поклати глава Питър.

-Напротив.

Тетивата иззвънтя и първата стрела полетя. Съществото във висините сякаш очакваше това. Гмурна се надолу, право към лодката. Кар обтегна лъка отново. Вторият му изстрел бе точен. Стрелата се заби в един от крайниците на нещото, чиито форми още бяха неразличими, но не го забави. Врагът вече пикираше към тях.

-Дръж се! – изкрещя Питър и сам прегърна мачтата.

Нещото удари с цялото си тегло корабчето. От десния борд се разхвърчаха трески и парчета дърво, а лодката се люшна опасно наляво. Кар залитна и само парапетът го спря да се плъзне в студеното езеро. Лодката постепенно се уравновеси. Водата не нахлуваше в нея и младият мъж успя да се изправи. Питър бе издържал без проблем удара и в момента разглеждаше пробива.

-Късмет. – промърмори той. – Само няколко сантиметра по-ниско и вече щяхме да потъваме.

-Идва отново. – Кар вдигна лъка с третата стрела.

Съществото плавно зави и набра височина необезпокоявано, но в момента в който започна да се спуска стрелата на Кар проби лявото му крило и то изкрещя ужасяващо и отново се отправи нагоре. Ездачът му изглежда бе недоволен и го сръга с върха на копието, което държеше. Нещото неохотно пикира отново. Следващата стрела на Кар отиде на халос, отбивайки се от някакви рогови плочки на гърдите на съществото.

-Минава високо. – Питър подготви меча си.

Нещото се устреми имено към него, може би от страх, че другия му враг отново ще го ужили. Младежът стоеше неподвижно и спокойно. В момента, когато ноктите на нападателя бяха на около метър от него, той отскочи и разсече на сляпо със завъртане. Върхът на меча му остави кървава резка по страната на чудовището, но отлетя, избит от мощта на устрема на съществото. Питър се втурна към сандъка за нов меч. Междувременно летящият нападател се подготви за нова атака. Копието на ездача стоеше забито в мачтата, зад която се бе свил Кар, и той изтегли боздуган. В това време стрелецът постави последната си стрела на тетивата. Съществото сви и за пореден път се спусна към лодката.

-Не ме проваляй. – прошепна Кар, пускайки стрелата.

Само секунди след това нещото изврещя грозно и се извъртя във въздуха. Изглежда не можеше да поддържа височина. Извика още няколко пъти и започна да пада, все още летящо към корабчето. За късмет на двамата в него, то пропадна под вълните няколко метри преди да достигне целта си, само леко разтърсвайки лодката. Питър се отпусна уморено, опрял гръб на кърмата, а Кар въздъхна:

-Свърши се.

Точно в този момент огромна тъмна фигура скочи на палубата. Беше човек, без съмнение. Само дето не бе трудно да се осъзнае, че в него няма почти нищо човешко. Очите му бяха две черни точки сред лице, наполовина покрито от масивна броня, а изпод нея – набръчкано и прорязано от дълбоки белези. Устата сякаш бе замръзнала в някакво изражение на безкрайна болка. Цялото тяло бе защитено от дебел пласт стомана. Тя придаваше на огромното и без това тяло наистина великански размери.

Мъжът развъртя боздугана над главата си и замахна към Кар. Металната топка се заби със страшна сила в палубата, разхвърляйки трески наоколо. Питър нападна отдясно, размахвайки меча, който бе взел от сандъка. Врагът му просто се пресегна и игнорирайки ударите, барабанящи по бронята му, го стисна за врата. Питър се опита да го посече с острието си, но на изчадието сякаш не му пукаше. Кар се спусна фронтално към него, но мъжът просто замахна с опакото на ръката, държаща боздугана и го запрати замаян на другия край на палубата.

-Пусни ме, демоните да те вземат! – мечът на Питър се заби между гънките на тежката броня и се счупи на две.

-Детето на предателя... – гласът на грамадният ездач беше гробовен и съскащ – Ще уважа молбата ти.

Изчадието вдигна младежа нависоко сякаш беше перце и се запъти към борда. В този момент Кар скочи на гърба му, забивайки на сляпо останките от меча на Питър, които бе хванал в бързината. Парчетата метал намериха някаква пукнатина в бронята и раздраха плътта на бузата на великана. Той дори не издаде звук, само хвърли Питър към борда. Момчето успя да се извърти във въздуха и се хвана здраво за парапета. Кар пък още се държеше за гърба на мъжа. Противникът му се опитваше да го свали с груби удари. Металната му ръкавица жестоко се забиваше в плътта на младежа. Скоро той се изтощи и отпусна гарда си, позволявайки на гиганта да го грабне за тила. Изчадието го хвърли към десния борд за втори пореден път. Този път Кар обаче имаше друга стратегия. Втурна се веднага към сандъчето. Най-отгоре лежеше последния резервен меч и той в едно движение го грабна, извади от ножницата и замахна с извъртане към гърба си. Острието не срещна съпротива. Гигантът стоеше спокойно на няколко метра от него.

-Моят господар не иска да умреш все още. – каза му равнодушно великанът. – Избирай. Ела с мен или...

Младежът дори не отговори. Вместо това се стрелна напред. Очакваше реакцията на великанът и когато боздуганът му полетя към него, отскочи със завъртане и завърши финта с диагонален удар. За негова изненада единственото, което постигна бе да накара великанът да се извърти. А това беше една от най-дълго тренираните му техники... Нямаше време за притеснение обаче. Боздуганът на мъжа идваше отдясно. Двамата противници се спуснаха в поредица от подобни на първата размени на удари. Кар беше като оса, въртяща се около едър човек. Беше невъзможно да бъде ударен, но и слабите му удари не постигаха нищо. Беше като да се биеш със скала. Без съмнение все още водеше, но мечът му натежаваше бързо в ръцете, а и рано или скоро врагът му щеше да разпознае бойния стил, който ползваше, и да го използва срещу него. Тъкмо когато младежът вече мислеше, че не може повече, Питър шумно се стовари на палубата. Той се беше измъчил докато се набере по мокрия парапет. Великанът погледна към него и Кар видя шанса. Момчето се хвърли в бясна атака напред. Мъжът беше изненадан от внезапния напор и смяната на тактиката на противника си и отстъпи. Кар изведнъж разчете извратена усмивка на лицето на ездачът. Какви ги вършеше?! Мечът му бе безсилен пред бронята на мъжа и ръцете му се уморяваха с всяка секунда. От всичкото нагоре бе принуден да отваря фланга си, за да не остави шанс на противника си да нападне. Защото точно в момента не можеше да се отдръпне. А какво щеше да стане като другия спре да отстъпва?

Имено това се случи в момента в който великанът почти допираше парапета на борда. Кар прокле на ум и се зачуди какво да направи. Вече виждаше как ездачът вдига боздугана си. Бягството беше безсмислено, само щеше да отложи края. Страхът на младежът избуя в див, неразумен гняв и той скочи към врага си, изоставяйки меч и тактика назад. Тялото му се заби в металната обвивка на великана. Плътта не беше предвидена да надвива метала. Не можеше да го повали. Кар се подготви да посрещне смъртта си. Но часът му не бе дошъл. Мъжът така и не заби боздугана си в гърба или главата му. Иззад него се чу див вик:

-МОДАН!!!

Питър беше изтеглил ножа си и го бе забил в свивката на коляното на гиганта. Острието просече през по-тънката броня, през магия и плът, чак до ставата. Кракът на ездача веднага поддаде и той се люшна назад.

-Кръв за кръв! – гневно изкрещя Питър и дръпна към ръба жертвата си.

-Няма да успееш... – Кар натискаше назад с всички сили, игнорирайки думите на гиганта. – Кар Бандерлин... Ти си обречен, момче. Знаеш ли защо родителите те изоставиха? Ти беше слаб, те не те искаха... Объркани бяха. Никой не те иска, момче. Обречен си да живееш и умреш сам...

-Млъкни! – Кар бе спечелил дребно предимство, но отровата на думите на ездача плъзна из мозъка му.

-Ти си слаб, Кар Бандерлин. Слаб като баща си. Податлив като майка си. Не можеш да оставиш следа в баланса. Всяко твое дело е напразно... Ще заслужиш името си, Кар. Онези, които те познаваха за кратко в късия ти житейски път ще те запомнят като него.

-МЛЪКНИ! – Питър с последни сили натисна острието и мъжът се огъна още повече, но просто отказваше да падне.

-Ти нямаш име, нямаш приятели, нямаш дом, нямаш родители, Кар. Никой няма да тъгува за теб. Ела, предай се и поне ще бъдеш запомнен, момче! Ела и ще запишеш името си в историята!

-НИКОГА!!!

С неподозирана сила, подхранвана от кипналия му гняв Кар блъсна назад изчадието. Най-сетне тялото на ездача го предаде и той се люшна назад и се стовари в бурните води, разплисквайки огромно количество вода. На лицето му бе замръзнало някак безразлично изражение. Двете момчета дълго време се опомняха след двубоя. Няколко минути по-късно Питър най-сетне си бе поел дъх. Младежът се изправи и се загледа към хоризонта.

-Ще го видим ли пак?

-Да, ще го видим.

Погледът на Кар бе фиксиран на малко черно петно в далечината, носещо се бързо на югоизток. Гигантът не можеше да бъде повален лесно. Въпреки че бе победен, той бе изпълнил мисията си. Семената на съмнението бяха посети.

Кар скочи над парапета и хвана здраво въжето, повличайки го към кея. На борда на лодката Питър събираше каквото бе останало от провизиите в сандъчето. Бяха достигнали Скалата на удавника. Селцето бе незабележително – две-три дузини еднотипни каменни къщурки с кални улици между тях. Беше средата на нощта и никой не видя пристигането на самотната лодка. Единственият ням свидетел беше дървения кей, в полумесец около който бяха изградени къщите.

-Не е точно посрещането което очаквах. – Питър скочи на сушата, докато Кар привързваше корабчето.

-Ами? – мрачно възкликна другият младеж.

-И баща ми и Кастор говореха сякаш има някакъв план. Някаква предварителна подготовка за тези събития... А даже не са оставили раница или някаква чанта.

Багажът им бе събран в импровизирана торба, направена от най-голямата дреха, която намериха в сандъчето.

-Не мога да ги виня че не са прогнозирали добре кога ще падне Каз Модан. – тихичко отбеляза Кар. – Хайде, да тръгваме.

-Шегуваш ли се?! – възкликна изумено Питър. – Нямаме храна, дрехите ни са мокри, нямаме коне, капнал съм и ни очаква най-малко двуседмичен преход.

-Ще си уловим нещо по пътя.

-С какво?! С мечовете? Кар, не можем да потеглим сега!

-Рискуваме с всяка секунда която прекараме тук.

-Не мисля че имаме избор. – поклати глава Питър.

-Добре. – Кар се отправи към къщите. – Какво предлагаш? Да чукаме поред на всяка врата, молейки за храна и дрехи?

-Трябва да има някаква страноприемница...

Е, страноприемница нямаше, но пък имаше злобни кучета. След няколко минути лутане двете момчета попаднаха на тях и щат не щат се видяха принудени да започнат пътуването си преди да бъдат нахапани до смърт.

-Страхотен план! – Кар едва си поемаше дъх. – Да предизвикаме кучетата! На ти една страноприемница!

-Не съм аз виновен! – защити се другият младеж. – Не аз предложих да минем напряко по онази уличка!

-Не, но ти беше човекът който настъпи проклетото куче!

-Страхотно... – Питър се огледа. – Къде сме?

-Някъде на северозапад от селото. – Кар посочи към сенките на сградите зад тях. – Не можем да се върнем. Кучетата ще ни посрещнат, а и междувременно ще вдигнем селото на главите си. Не влиза в идеята за незапомнящо се посещение.

-Да, не влиза... – въздъхна синът на лорд Модан. – Предполагам че ще е най-добре ако потеглим на запад. Така и така ще сме гладни и жадни...

-Имам идея. – мисълта осени внезапно Кар.

-А? – изненадано възкликна Питър.

-Харесваш ли джуджешка бира? – тънка усмивка се плъзна по устните на младия мъж.

-Да, но... – Питър не загря още в първия момент какво имаше впредвид приятелят му. – Ааа, не... Не, не, не, не, не!

-Ще...

-Не искам и да чувам! – младежът си запуши ушите.

-Няма да е проблем да заблудим джуджетата.

-Ще ни използват за боксови круши! – възкликна шокирания Питър.

-Няма да използват за боксови круши две джуджета.

-Какви ги дрънкаш?! Съвсем ли си загуби ума?

-Всъщност планът е елементарен...

-Не те слушааам... – Питър си затананика.

-Джуджетата може и да са подозрителни към странници. Ще ни изритат, ако се опитаме да влезем в мината им. Но ще приемат с отворени обятия двама от събратята си... Имаме толкова много големи дрехи. Ще се навлечем така, че никой няма да забележи, че сме се присвили за да изглеждаме по-ниски. Ще ни приемат като по-едрички джуджета в най-лошия случай. Нещо повече, ще ни дадат дрехи... Е, малки дрехи, но все пак... И ще ни нахранят. Може даже да поспим на сухо и топло! Никое джудже не би отказало гостоприемството си на свой събрат... или поне така съм чувал... Само си го представи. Печено говеждо... Питки с масло. Дори може би нещо освежаващо и приятно топло... грог, медовина, бира... Топло ложе.

-О, по демоните... – Питър прокле тихичко. – Давай насам пелерините преди да съм размислил.

Джуджешката мина край Скалата на удавника бе лесна за откриване. Към нея вървеше широк път, резултат от търговията между селото и града. Тунелите бяха сравнително нови и доста плитки. Част от сградите дори бяха над земята. Дори и джуджетата имат нужда от време за да си прокопаят нормални домове. Градът бе облян от светлина дори и през нощта. Джуджетата мразеха тъмнината. Дълбоко под земята тя бе синоним на смърт. Бяха се научили да се борят с нея, да я използват, да оцеляват въпреки нея. И да я презират. Никое джудже не се боеше от мрака. Но ако бе поставено между светла елфическа дървена къща високо над земята и тъмен джуджешки палат дълбоко под нея, то щеше да предпочете дома на отколешните си врагове. Имено заради ореола от светлина около Скалата на удавника двамата млади мъже се насочиха безпогрешно към него.

Кар и Питър бяха странна гледка. Определено можеха да бъдат сбъркани с джуджета. Заради многото дрехи изглеждаха набити, а стойката им умело наподобяваше тази на малко по-едричко джудже. Смятаха че няма да имат никакви проблеми с влизането. Само дето такива се появиха още преди да стигнат до надземните сгради. Към тях се бе насочила каруца с джудже на капрата.

-Какво по демоните... – възкликна изненадано Кар щом я видя. – Къде е тръгнал този посред нощ?

-Не питай мен. – Питър не бе по-малко озадачен от него. – Всеки случай май ще се наложи да го поздравим... Знаеш ли нещо на джуджешки?

-Що годе се оправям с висшата реч, но джуджешкото наречие...

Двамата се видяха принудени да млъкнат, защото каруцата ги наближаваше.

-Хей! – извика коларят. – Кадрим ду дхариа?

Кар му кимна, надявайки се така да избегне разговора.

-Хлет! Кадрим?

-Аларио, дим олане ни дон тонил. – Кар се извини, добавяйки че не знае наречието на което коларя говори, надявайки се да се махнат колкото се може по-скоро.

-Ладе... – за ужас на младежа това бе едно от малкото джуджета, знаещо чистата висша реч. – Аниро дур далар? – питаше го накъде отиват.

-Даларе ро дилма. – Кар заяви че са се насочили към града.

-Ладе. Ани дур нанлар? – джуджето се интересуваше от имената им.

-Ае нанла Онин, ен нанла Онах. – Кар представи себе си и приятеля си като Онин и Онах.

-Ае мин нанла Ентавор. Дар ланталин мали лаар. – джуджето отбелязваше, че Кар не се изразява правилно. И наистина, момчето бе допуснало грешка.

-Гханд. – младежът инстинктивно се извини. Само дето на човешкото наречие „съжалявам” бе сериозно изменено.

-Ани? – изненадано възкликна джуджето. – Дон нателар далахранихаран нол! – в гласът му се промъкнаха нотки на гняв и любопитство. – Вие сте хора.

-Сега го закъсахме... – прошепна Питър. Той също знаеше висшето наречие, макар и по-зле от Кар, и бе проследил разговора.

-По-добре да дадете някакво обяснение, при това бързо. – джуджето скочи от капрата.

Ентавор беше нисичък за расата си, с посивяващи коси, заострена дълга брада и пълничък. Очите му обаче бяха живи и оглеждаха с любопитство двамата младежи.

-Съжалявам. – отвърна му Кар. – Просто... – после замлъкна притеснено.

-Просто какво? – изсумтя джуджето. – Мислехте да се набутате в града с такава дегизировка? Да си направите бъзик с глупавите джуджета?! Имате късмет че ви срещнах, момченца! Щяха да ви напердашат здраво, когато ви пипнеха.

-Ако ни пипнеха. – отбеляза Кар.

-С такова изпълнение?! – възкликна Ентавор. – Изключено! Още пазачът на входа щеше да се усети, докато ви разпитва. Никой, който не знае наречието не може да влезе току така...

-Съжаляваме. – виновно каза Питър.

-И трябва! – гневно отбеляза джуджето. – Имате късмет че съм в добро настроение. Сега казвайте бързо какво точно бяхте намислили, за да знам какво да кажа на родителите ви когато ви замъкна обратно в селото.

-Не сме деца, че да ни мъкнеш накъдето и да било! – повиши тон Кар.

-Напротив. Можеше и да минеш за младо... и странно джудже преди да беше изтърсил своите съжаления с този твой гласец... Не си на повече от двадесет, момче. И по това че знаеш висшата реч съдя, че имаш добри родители, при които още живееш.

-Предполагаш твърде много. – промърмори Кар.

-Тонът ти не ми харесва...

-Кар, недей. – спря го Питър преди приятелят му да изтърси още нещо.

-Послушай другаря си, Кар. – каза спокойно Ентавор. – А ти, момче, изглежда си по-сговорчив. – той адресираше по-възрастния младеж. – Струва ми се че историята ви е интересна, а до селото има малко път. Качете се при мен, аз ще ви закарам, а по пътя ти ще ми разкажеш едно-друго.

Кар понечи да се отдръпне, но Питър го спря и го побутна към каруцата.

-Сякаш имаме друг избор. – каза му тихо.

-Правилно, нямате друг избор. – джуджето бе дочуло думите му. – Хайде... – той изчака двамата да се качат на капрата при него преди да подкара каруцата. – Давай, Ланс! – понито послушно потегли.

Тройката помълча малко в студената нощ преди Ентавор отново да повдигне въпроса за историята им.

-Това е доста обширна тема. – започна Питър. Кар мълчеше обидено. – Не мога да кажа много. Вчера бяхме принудени да побегнем от дома си. Каз Модан падна под меча на неизвестни нападатели, може би знаеш. – джуджето не каза нищо, но видимо потрепна при новината. – Бяхме само двамата. Другите се качиха на различни лодки. След кратко плаване пристигнахме посред нощ в селото. Мокри, уморени и гладни. Никой не биваше да ни забележи, тъй като ни... преследваха ни. Освен това бяхме принудени да бързаме и не можехме да изчакаме зората. Затова и потърсихме внимателно страноприемница. За зла беда кучетата ни принудиха да сме оттеглим преди да сме вдигнали селото на главите си. Пред нас е около двуседмичен преход към Кръстопътищата. Не можехме да тръгнем неподготвени, още по-малко уморени и гладни. Трябваше поне да отпочинем някъде. Знаехме за гостоприемството на джуджетата към собствения им род... И ето ни тук.

-Това е доста информация над която трябва да размисля. – Ентавор каза само това, преди да замълчи.

Селото и съдбата на двете момчета се приближаваха бързо. Те вече бяха приели, че са загубили битката преди дори да имат шанс да я спечелят. Междувременно сградите се плъзнаха край тях и те отминаха селото както и се бяха приближили – тихо и бързо.

-Къде отиваме? – попита притеснено Питър.

-Щом ви преследват, трябва да стигнем колкото се може по-бързо до Кръстопътищата. – отговори му простичко Ентавор преди да замълчи отново за следващите десетина часа.

Когато джуджето най-сетне благоволи да проговори вече се бяха поотдалечили от планините. Питър и Кар бяха провели малък пир със запасите на Ентавор, а той изглежда нямаше нищо против. Двамата младежи се бяха наспали в движение и се събудиха освежени когато джуджето най-сетне спря каруцата.

-Хайде, слизайте! – каза им Ентавор. – Щом ще пътуваме заедно трябва да си помагаме. Ти, Питър, иди да напълниш меховете. – джуджето кимна към близкото поточе. – Това е последното място където можем да се запасим с вода... А ти, Кар, събери дърва за огрев. Ще сготвим нещо топло за закуска.

След няколко минути малкия лагер бе приготвен и тримата се събраха около огъня. Ентавор готвеше някаква супа с много подправки и заешко месо. Устите на двете момчета се бяха изпълнили със слюнка. Изненадващата вечеря от вчера макар и обилна не бе особено вкусна нито пък можеше да ги засити напълно. Младежите се нахвърлиха на храната веднага щом бе готова. Ентавор бе доста по-бавен. Нахрани се след тях, докато двамата се тъпчеха с някакви плодове за десерт, и ги загледа.

-Ще унищожите бизнеса ми, ако плюскате така всеки път. – отбеляза шеговито джуджето след като младите мъже най-сетне опоскаха и последния плод, който то бе извадило.

-Съжалявам, просто не съм слагал почти нищо в стомаха си от два дни... – извини се Питър.

-Ами миналата вечер?

-Това беше само дребно похапване. – отвърна му Кар. – Не можеш да задоволиш глада както трябва със сурови неща.

-Вярно, до някаква степен. – кимна Ентавор.

-Любопитно ми е, защо се умълча така вчера? – полюбопитства младежът.

-Смятах.

-Смяташе? – с изненада възкликна Кар. Математиката не му бе любим предмет. Всъщност не харесваше много ученето.

-Всяка нова ситуация има нужда да се изчисли внимателно. Затова и когато се появи такава аз прекарвам известно време в смятане. Това е много полезен навик. На него се основава състоянието ми.

-Състояние? – възкликна неволно Кар. Последното нещо, което можеше да предположи за Ентавор бе, че джуджето е богато.

-Да, защо не? Състояние. Е да, каруцата ми е малко старичка и прогнила тук там, а и Ланс не е расов жребец, но погледнете стоката! – той потупа товарната част на колата.

-Какво? – изненадано попита Кар. – Данеби да имаш тайник? Последния път когато погледнах отзад там имаше малко осолено и опушена месо, бъчонка бира, торба тютюн, два-три комплекта инструменти и няколко дребни накита.

-Богатството на търговеца не се измерва в стоката а в сладкодумността му. Мога да продам тези неща на такава цена, че да ви се завие свят, като си помислите, че може би трябва да купувате от мен! – разсмя се джуджето. – Няма да повярвате колко е лесно. Мога да ви продам проста гривна за сто жълтици. „Тя е древно наследство. На баба ми беше. Тя почина и ми предаде това малко бижу... Жена ми е болна, там в планините. Реших на тази обиколка да събера пари за лекарството... Ето, вижте колко е красива! Какъв изчистен дизайн! Как само блести среброто на слънцето! Гениален дизайн, казвам ви. Лично от Барем, един от кралските златари. Ето, даже и знака му отвътре. Виждате ли тези знаци? Не, не са драскотини, тук пише Аниа тер Барм. Да, това значи Сътворено от Барм... Моля ви, за жена ми. Сърцето ми се къса че трябва да ви продам тази частичка от миналото.” Пхах! Частичка от миналото е задника ми! Тази гривна за която ви разказвам беше метална гайка с няколко резки отвътре. Неуспешно излята. Иначе щеше да придържа една порта. Продадох я за сто и тридесет жълтици! Сто и тридесет! Да не забравяме, че предишните собственици ми платиха още десет само за да ги отърва от проклетото нещо. Вратата на залата им беше заяла отворена посред зима.

-Значи си богат? – невярващо възкликна Питър.

-Богат? Хрмпф. Моите съкровища са по-големи от тези на краля! Съкровищницата ми се пука по шевовете от злато и елмази. Бил съм богат! Ще ви кажа нещо, когато някой иска заем, ако ще и десет килограма злато, от мен дори не го натискам да ми го върне ако се забави.

-Какво търсиш тъдява тогава? – съмнението в гласа на Кар бе силно, но Ентавор не се обиди.

-Историите ми започнаха да свършват. Установих, че последния път като се пазарих с един момчурляк замалко да се повторя! Аз никога не се повтарям. Когато бях млад пътувах много. Обиколил съм света надлъж и нашир и съм видял много странни неща. Но изглежда не достатъчно. Реших да тръгна на повторна обиколка. Потеглих както някога – с понито ми, брадвата ми, трийсет медника в джоба и голяма амбиция.

-И очакваш да повярваме на тази глупост? – попита Кар. За изненада и на двамата мъже джуджето не се засегна.

-Не, разбира се! И това имено е целта! Нали затова тръгнах както някога. Ако някога бях разказал нещо подобно на който и да е, щеше да ми се разсмее. Целта ми не е комерсиална при това пътешествие.

-И все пак... – Питър се почуди малко преди да попита. – Защо ни взе със себе си?

-Добрата история струва колкото можете да излапате... или поне си мислех така допреди да ви видя как плюскате. Кой знае? Някой ден можете да се прочуете. Тогава дори и дрипите, които носехте на пътя за Скалата на удавника могат да се окажат безценни. Някои идиоти са готови да плащат изключително много за стари, използвани дрехи. Дори ги носят в битка, сякаш ще им дадат някаква сила, представи си! А ако не се прочуете... Е, предполагам че добрата история си е добра история независимо дали има продължение или не, нали?

Глава 4

Сивата лисица

 

Кръстопътищата бяха уникален град. Дори наименованието град някак си не пасваше добре на това място. Това бе куп от сгради, разпилели се като трохи около голям оазис. Имаше и няколко сякаш загубили се фермички и имения, обграждащи малките оазисчета около Кръстопътищата. Градчето нямаше точно определена граница. Просто в един момент установяваш, че си навлязъл в нещо, което силно прилича на населено място. Но реално не беше така. Постоянните жители на Кръстопътищата бяха само една четвърт от онези, вървящи по улиците му. Целият град бе като гигантски пазар, въртоп от цветове и хора, пясък и вода. Сергиите израстваха сякаш от нищото и се бяха слели със стените на множеството страноприемници. Всеки пътник, решил да прекоси Ерванта неминуемо минаваше оттук. Повечето хора някак не харесваха южния маршрут. И наистина, Пълен кръг и Риджънт далеч не бяха интересни за посещение. Докато Кръстопътищата бяха всичко друго, но не и безинтересни. Тук можеше да се купи дори и от дракон мляко. Градът беше шумен и цветен. Всички търговци се напрягаха да крещят, предлагайки своите стоки. Всеки един уважаващ себе си керванджия с малко разум в главата минаваше оттук. Градът нямаше стени, които да ограничават търговията, нямаше и лорд, който да поставя такси. През годините Кръстопътищата многократно бяха оставали независими и същото можеше да се каже за тях сега.

-Тук се разделяме.

Тримата пътешественици стигнаха до Кръстопътищата по мръкнало. Бяха много изморени и тъкмо щяха да се насочат към хана на Ларкин, когато джуджето ги изненада така внезапно.

-Какво?! – невярващо възкликна Питър. – Мислех, че искаш да чуеш историята ни докрай!

-Да, искам. – кимна Ентавор. – Но вече съм заплаха за вас. Лесно ще ви уловят, ако се навъртам наоколо. Не ми рискува да се лиша от възможността да продавам старите ви дрехи, защото сам съм ви прецакал. – джуджето ги бе пременило в нови пътни одежди, напълно безплатно. – А и вярвам, че пак ще се видим.

-Но... – Кар се опита да възрази. Най-малкото не му се искаше да останат само двамата с Питър.

-Ще се справите момчета, защо ви е старо джудже? – попита ги Ентавор. – Само ще ви бавя... Ако ви потрябвам, потърсете Ентавор Стоунхед или Ентавор Златоуст. Който и да е търговец оттук напред до точката зад гърба ми ще може да ви каже къде съм горе-долу в момента. Не мога да виня тези момчета, че винаги знаят местонахождението ми. Странна работа е тази емпатия, която са развили към мен, но понякога помага.

-Ще ни липсват кървавиците ти. – каза му с усмивка Кар.

-А на мен няма да ми липсвате! Загубих сума ти провизии заради вас, проклети да сте! Хайде, сега, тръгвайте по пътя си.

-Довиждане, Ентавор. – сбогува се с него Питър.

-До скоро, момчета. – смигна им джуджето преди да подкара каруцата си по една странична уличка.

Двамата младежи стояха като загубени сред водовъртежа от хора. Макар и трафика тук да отслабваше през нощта, той никога не спираше.

-Сега накъде? – объркано се огледа Питър. Около тях висяха десетки табели на кръчми, всичките широко отворени, светли и шумни.

-Мисля, че ще си имаме ядове, докато открием този хан. – промърмори Кар.

-Жалко, че Ентавор не го знаеше. – отбеляза Питър.

-Да, наистина жалко.

-Ей! Извинете! – по-възрастният младеж бе спрял един от хората, вървящи по улицата.

-Какви ги вършиш... – прошепна му ядосано Кар.

-Бихте ли ни казали как можем да намерим страноприемницата на Ларкин? – Питър дори не се опита да спори с приятеля си.

-Разбира се, хлапе! – отвърна му едрият мъжага, който бе спрял. – Третата улица вляво, после четвъртата сграда от дясната страна. Няма начин да го изпуснете. Само кажете, че търсите кръчмата и те ще се погрижат.

Двете момчета останаха в недоумение, но последваха съвета на мъжагата. За жалост той ги бе упътил грешно. Когато стигнаха до мястото, което той бе посочил, разбраха, че това не бе никакъв хан, а караулно. Ако бяха изтърсили на някой страж какво търсят най-вероятно щяха да имат неприятен разговор за възрастта им, който щеше да завърши с още по-неприятен престой в затвора.

-Ха-ха. – изсмя се театрално Кар като видя къде се озоваха. – Онзи беше голям шут.

-Иронично, щяхме да посрещнем рожденния ти ден в тъмницата, само няколко часа преди да станеш пълнолетен, за престъпление, което няма да извършваш като такъв.

Кар само се начумери още повече. Почти бе пълнолетен. Очертваше се най-лошия рожден ден в живота му. Не че попринцип тези събития бяха много светли. Той не се радваше особено на рожденните си дни. Бяха нещо като пореден символ, че той реално не съществува. Обикновено се събираха само десетина човека, повечето от които идващи по-скоро по задължение. Единствената му радост на този ден бе, че с времето шансът да напусне Каз Модан се увеличаваше. Сега, като го беше напуснал, бе установил, че това не е чак толкова хубаво.

-Както и да е... – пророни той уморено. – Трябва да намерим Сивата лисица. Иначе всичко отива по демоните.

-Мхм... – Питър отново се обърна към един от хората на улицата. – Извинете, можете ли да ни упътите?

Петия човек, който спряха най-сетне ги насочи правилно. След близо час лутане те се оказаха пред голяма двуетажна постройка с доста непригоден за пустинята вид и строеж, с големи прозорци и масивни каменни плочи. Сякаш бяха някъде в далеч по-умерения запад, а не в центъра на четвъртата по големина пустош на Ентерия.

-Е, не може да се каже, че е негостопиремно. – отбеляза Кар, когато един мъж излетя през вратата.

-И повече не се връщай! – на входа стоеше висок здравеняк, изглежда биячът на заведението. – Може ли да ви помогна, хлапета? – попита ги той, като ги видя.

-Това ли е страноприемницата на Ларкин? – попита го Питър.

-Не предлагаме пълно обслужване на непълнолетни. – отбеляза биячът, отстъпвайки назад, за да ги пусне.

-Е, поне е нещо. – Кар влезе първи.

Отвътре ханът не изпълняваше очакванията им, създадени от мъжа, който бе изхвърлен. Заведението не приличаше на пиянска дупка. Първия етаж бе висок, с множество големи дъбови маси и осветен с притъпена светлина. Помещението бе пълно, с хора насядали както по големите, така и по малките маси в отделените от останалата зала ниши, където можеха да бъдат водени разговори на спокойствие. Огнището припукваше весено, а до него един бард и няколко свирачи се опитваха да задържат вниманието на посетителите, пеейки похотлива версия на „Девицата и дракона”. Рицарят на белия кон, също както и другите двама действащи герои в историята не бе никак... добродетелен, научиха двете момчета още с влизането си. Имаше малък бар, по-скоро маса, в една ниша, зад която явно бе съдържателя. Точно до него се намираха стълбите за нагоре. Напитките и храната бяха разнасяни и предлагани от постоянно сновящи слугинчета.

-Предлагам да заемем една маса и да почакаме? – предложи Кар.

-Напълно съм съгласен. – Питър се бе втренчил в един поднос. Ястията на Ентавор бяха питателни, но джуджето страдаше от сериозна липса на прясно месо.

-Само не прекалявай. – каза му другият младеж, докато се настаняваха на малка маса за двама в една от многото ниши. – Имаме само десет жълтици. – изглежда Ентавор бе започнал отдавна пътуването си, защото началните му медници се бяха превърнали в жълтици, част от които той даде на момчетата.

-Няма, разбира се.

Двамата седнаха и започнаха внимателно и методично да оглеждат тълпата. Сивата лисица не им говореше нищо. Можеше теоретично да бъде всекиго в стаята. Не че се вързваше да е пияницата, който разказваше на всички, че е лорд на Кръстопътищата, но нямаше и много подсказки кой може да е всъшност.

-Така нищо няма да стане. – отбеляза след малко Кар. Почти не бе докосвал чая си. Изглежда съдържателя държеше много на възрастта, доказано от халбата медовина пред Питър.

Другото момче изцъка с език и помаха на едно от сервиращите момичета да се приближи.

-Да повикаме съдържателя? – предложи Питър.

-Другия вариант е да питаме всеки човек в тази зала как се казва. Вариант, който не ми харесва. – мрачно се съгласи Кар.

-Мога ли да ви помогна? – момичето бе стигнало бързо до масата им.

-Да, разбира се. – усмихна се приятно Питър. – Искам две питки, четвъртинка пиле, една порция задушени зеленчуци и... какво беше Кар?

-Печени картофи на скара.

-Добре, запомних. – кимна момичето и се обърна да си ходи.

-А, да, искаме да видим съдържателя. – сякаш между другото вметна Питър.

-Има ли проблем? – притеснено се обърна слугинчето.

-Не, само искаме да си поговорим. – момичето се отпусна облекчено.

-Ще му предам. – слугинята се обърна и се загуби сред навалицата.

На съдържателя му отне известно време да доиде, особено като се вземат впредвид многото посетители. Ларкин бе възрастен, може би над шейсетте, с достолепен вид.

-Какво желаят младите господа? – обърна се той официално към тях.

-Интересуваме се от една особа, която може би е в заведението. – отвърна му предпазливо Кар.

-Хмм... Проблем ли има въпросната особа?

-Не, просто искаме да поговорим с нея... – не последва отговор, затова младият мъж продължи. – Сивата лисица е тук, нали?

Ларкин явно бе притеснен от думите му. Старецът ги огледа преценително, придърпа си един стол от съседната маса и седна.

-За какво ви е той? – попита ги почти шепнейки.

-Както казах, трябва да говорим с него. – с лека досада отбеляза Кар.

-Можем да ви уверим, че не му мислим злото. – допълни Питър.

-Не мога да рискувам да го разкривам пред всички... – сякаш каза по-скоро на себе си съдържателят. – И все пак. Откъде идете момчета?

-Фишънт. – изстреля веднага Кар.

-Аха... И как се казвате?

-Аз съм Питър, той е... – младежът бе прекъснат от приятеля си.

-Кастор.

-Питър и Кастор от Фишънт, значи. Хмм... Е, предполагам, че не може да сте голяма заплаха. Имайте впредвид, че ако създадете размирици в моята страноприемница, ще си имате много по-големи проблеми от тези, които имате сега.

-Тоест?

-Момче, никой не идва при Сивата лисица ако всичко му е наред. Ще го изпратя при вас.

Двете момчета се спогледаха объркано, после продължиха вечерята си. Часовете си минаваха, песните, а веднъж и самия бард, се сменяха, хората намаляваха. Нито Ларкин ги навести повторно, нито Сивата лисица се появи. Приятелите почти бяха загубили надежда, че той ще се появи, когато най-сетне една висока фигура сякаш се появи от нищото с плъзгане през тълпата и се запъти към тях. Лицето не се виждаше, закрито от кафява качулка и високо вдигната яка. Сякаш бе потънало в сенки. Фигурата на човека също бе непознаваева, покрита от широка перелина. Сивата лисица изглежда не обичаше да се разкрива.

-Искали сте да говорите с мен. – мъжът бе седнал на масата сякаш бяха първи приятели. Не свали качулката си. Гласът му беше дълбок и дрезгав, дори типизиран. Кар установи, че бардът пееше по същия начин. Изглежда събеседникът им не искаше да разкрие дори гласа си.

-Мисля, че като между приятели можем да свалим маските. – подхвърли Кар, гледайки към сянката, където би трябвало да бъде лицето на Сивата лисица.

-Не се разкривам дори пред близки приятели, камоли пред почти непознати.

-Както искаш. – вдигна рамене младият мъж. – Аз нямам нужда от маска. Наричат ме Кар Стар. Идвам от Каз Модан.

-Аз съм Питър Модан. – кимна младежът.

-Аз Сивата лисица. – безизразно се представи мъжът. – Не ме интересува кои сте и откъде сте. Въпросът е защо сте тук.

-Така ни бе казано. – отвърна Питър. – От баща ми, минути преди да умре от остриетата на нахлуващите мъже. Идете в Кръстопътищата. Търсете Сивата лисица.

-Баща ти? Модан...

-Да, лорд Модан. – мрачно отговори Питър. – Макар че титлата вече принадлежи на брат ми Даниел... Ако вече не е мъртъв. Скалата на Модан падна.

-Питър, не може да сме сигурни... – Кар го адресира тихичко.

-Такава информация достигна и до мен. – кимна мъжът със скрито лице. – Каква е вашата история?

-Накратко бяхме подгонени от неизвестни мъже. – започна Кар. – Те бързо превзеха замъка. Лорд Модан ни насочи по таен евакуационен път. С лодка прекосихме Голямото езеро, макар че имахме една неприятна среща със слуга на силите, които са изправени срещу нас. Слязохме при Скалата на удавника, откъдето пътувахме дотук с едно джудже на име Ентавор.

-Добре, добре. – Сивата лисица се облегна назад. – Значи се случи.

-Какво се случи? – повдигна вежди Питър.

-Беше ми казано, че в скоро бъдеще две момчета на име Питър и Кар ще се появят и ще поискат помощта ми. Знам какво да правя. Може да се каже, че имам... инструкции. Ще ми е нужно малко време да преведа нещата в действие. Говорете с Ларкин. Кажете му, че аз ви изпращам и той ще ви даде безплатна стая за през нощта. Освежете се. Тръгваме утре рано сутринта.

-Разбирам. – кимна Кар.

Сивата лисица стана и изчезна в оредяващата навалица също както се бе появил. След малко двете момчета си наеха стая и се качиха на горния етаж, за да починат поне малко след този напрегнат ден.

-Кар Бандерлин... Кар Бандерлин!

Кар сънуваше нещо приятно преди отново да бъде замъкнат сякаш насила в тъмното пространство. Гласът идваше сякаш от всички страни. Беше като шепот. Съзнанието му знаеше добре какво ще последва и младежът се подготви за кошмара, който можеше да го сполети.

-Внимавай в избора на съюзниците си, Кар Бандерлин.

Светът се изкриви и се преоформи. След секунди младият мъж сякаш гледаше някъде отвисоко две фигури. В първия момент не ги различи, но след това... Изглежда едната бе Сивата лисица, а другата – някакъв мъж.

-Къде е? – попита Сивата лисица.

-Няма... – мъжът изглежда бе ранен. Кръв се стичаше по ребрата му, а изражението му изразяваше огромна болка.

-Къде е? – сурово попита новоткритият им съюзник и срита мъжа в раната. Онзи изви и се задъха.

-Махай се, изчадие!

-С упорството си само увеличаваш болката, която ще ти причиня, ако не проговориш. – мъжът плю в обувките на Сивата лисица. – Кървиш. Ще умреш до половин час ако не ти се помогне. Аз имам толкова време. Ще стоя и ще наблюдавам последните ти мигове. Сега говори!

-Никога! – опитът на мъжа да изкрещи се превърна в немощна кашлица, когато бе сритан отново. Започна да плюе кръв.

Втората фигура бавно се обърна, изглежда изгубила съзнание. Кар бе изумен от това, което видя. На гърдите на мъжа имаше малък амулет. Това бе паладин! Защитник на доброто и честта. Защо по демоните Сивата лисица го пребиваше?

-Да, знаеш ли с кого крачиш към края, Кар Бандерлин? – гласът сякаш идваше от вътрешността на ушите му. – Знаеш ли на чия страна са те?

Светът отново се завъртя и изкриви. Само след секунди той отново се намери в някакво видение. Лежеше на някакъв под, мръсен и кървав. Виждаше само долната част от тялото си. Не можеше да извие главата си така че да види торса. Кървеше от няколко места. Усети как се придърпва назад, набира се на лакти. Опря се на някаква стена и задиша тежко. Точно в този момент отнякъде се появи една фигура, която страшно напомняше на Сивата лисица. Качулката обаче бе свалена и под нея... Кар бе изумен от гледката. Сивата лисица нямаше лице. То бе просто маска от плът и кръв. Дори нямаше очи, нито пък уста. Фигурата обаче не остана дълго неподвижна, за да я разгледа добре. Тя бързо се втурна към него. Падна на коляно до тялото му и изтегли една кама, която блестеше не като метална изпод някаква светлина, най-вероятно лунна.

-Съжалявам, Кар. – гласът беше другоземен, гъгнещ и неопознаваем.

Още една сянка изскочи през вратата. Беше Питър. Лицето му бе окървавено, дрехите – разкъсани. На бузата му имаше дълга кървава рязка от някакво оръжие.

-Не! – изкрещя той отчаяно.

Сивата лисица вдигна острието и го насочи право към сънната му артерия. Мигове преди да усети студения полъх на смъртта Кар бе измъкнат от видението.

-А сега, събуди се, Кар Бандерлин. Събуди се и виж кой е над теб.

Кар скочи нагоре, задъхан и объркан. В момента в който го направи, усети как нещо раздира рамото му. Огледа се стреснат в тъмната стая. Над него се бе надвесил Сивата лисица, с кама в ръка. Кар посегна за оръжието си, но то не бе там.

-Питър, помощ! – изкрещя той, но думите му бяха пресечени от ръката на Сивата лисица. Той притискаше устата му, за да мълчи.

-Шшш... – изшътка закачуленият мъж. – Спокойно. Не исках това да се случи. Не бе умишлено. – на Кар не му се вярваше. – Не предположих, че ще скочиш толкова рязко нагоре.

-Убиец. – изсъска тихо младежът.

-Да, отнемал съм живот. Но никога не съм възнамерявал да отнема твоя, Кар. Камата е извадена по една друга причина. – Сивата лисица отпусна устата му, после заговори високо. Питър вече се размърдваше в леглото си. – Кар, Питър, разкриха ни. Изглежда някой ви е разпознал и ви е предал. Имаме дребна преднина. Стигнах дотук преди тях. Събирайте какъвто багаж можете набързо и ме последвайте.

-Не може да се каже, че събуждането е приятно. – отбеляза Питър. Той си нямаше и представа каква сцена се бе разиграла преди малко.

-Извинявай отново, Кар. – каза му съжалително Сивата лисица. После мъжът излезе и стъпките му бързо заглъхнаха.

-Лоша работа. – отбеляза Питър, навличайки бързо ризата си. – Пак ще се наложи да бягаме. Дано лисицата да е подготвил нещо, иначе...

-Той ме притеснява повече отколкото другите. – тихичко каза Кар, докато събираше багажа си в една раница, подарена им от Ентавор.

-Защо?

-Не знаем нищо за него. Нито кой е, нито какъв е. Може и да е убиец, изпратен, за да ни отстрани.

-Татко ни прати при него, не може да е от лошите. – отговори му Питър.

-Баща ти не бе излизал отдавна от Каз Модан. За няколко месеца хората се променят много, камоли за над година. Още повече, че няма никакъв начин да установим дали този е истинската Сива лисица или не.

-Предполагам че поне сега за сега ще трябва да му вярваме. – сви рамене Питър. – Какъв избор имаме?

-Нямаме. – Кар грабна меча си и излезе от стаята. – Хайде.

Двамата се насочиха към стълбите за първия етаж и влязоха в кръчмата. Тя бе напълно празна. Беше малко преди изгрев слънце и Ларкин се бе оттеглил за да почине. Долу беше само Сивата лисица, стоящ до един от прозорците и надничащ навън.

-Добре, момчета. – каза дори без да се обръща Сивата лисица. – Когато излезем, ще трябва да поддържате темпото. Ясно?

-Ти ще трябва да поддържаш темпото. – гневно му отвърна Кар.

Сивата лисица не каза нищо, само се отправи към вратата, отбелязвайки пътьом.

-Имаме компания.

Закачуленият мъж отвори вратата и излезе навън, последван от двете момчета. Наистина пред страноприемницата се бяха събрали няколко мъже. Също както онези, които бяха нападнали Каз Модан, и тези не носеха отличителни знаци. Всеки един от тях бе поставил ръката си на дръжката на своя меч, но не го бе изтеглил. Бяха четирима, стоящи в полукръг пред вратата.

-Добър вечер. – поздрави формално един от тях. – Ще се наложи вие, момчета, да дойдете с нас и да оставите предателя тук, за да бъде изпълнена присъдата му.

-Няма. – дори не се замисли Кар.

-Оторизирани сме да използваме сила. Никой няма да пита защо в центъра на улицата лежат три трупа, особено в този град и по това време.

-Оторизирай това. – гневно каза Сивата лисица и направи мълниеносно движение с ръка.

Камата излетя като стрела от дланта на мъжа и се впи жадно във врата на говорещия. Той я погледна невярващо преди да се свлече на земята. Другарите му изтеглиха мечовете си и се впуснаха в атака. Битката бе кратка и неприятна за тях. Сивата лисица извади кама и къс меч и така ошашави противника със скоростта си, че онзи така и не усети как мечът го промуши в корема. Онзи, изправил се срещу Кар бързо откри, че не може да се мери с него. Младежът го обезоръжи и почти разряза ръката му на две, оставяйки го скимтящ от болка на земята. Междувременно Питър бе запратил в дървена сергия своя противник, където той бе намерил бързо смъртта си, чупейки гръбнака си.

-Хайде. – махна им Сивата лисица и се втурна по някаква странична уличка.

Тримата тичаха като полудели, прескачайки каруци, спрени на пътя им, минавайки през сергии и на моменти дори напряко претичвайки по покривите на ниски сгради. От време на време виждаха мъже, тичащи след и около тях, но като изключим няколкото стрели, които на моменти се забиваха край тях, почти не забелязаха присъствието им. Тримата едва успяха да достигнат до границата на града преди преследвачите. Сивата лисица посочи към някаква трудно забележима дупка, скрита от околните растения, и сам скочи в нея. Кар и Питър го последваха без особено желание. Намериха се на дъното на малка пещеричка. Под тях имаше малко вода и повърхността беше някак тинеста.

-Къде сме? – задъхано попита Питър. Синът на лорд Модан не бе свикнал на такива спринтове, за разлика от Кар, който често тичаше по покривите на Скалата на Модан за упражнение през свободното си време.

-Това е дъното на кладенчова система. – каза Сивата лисица, вървейки напред в тъмнината. – Пресъхнала е преди няколко години. Има втори кладенец, на стотина метра оттук. Едва ли ще разберат къде сме се дянали.

Мъжът извади малко камъче и го потърка усилено. То светна, разливайки мека светлина около тях. Оказа се, че се намират в началото на широк тунел с много извивки. Тримата вървяха в тишина докато достигнаха другия край, където се изкатериха от ниския кладенец. Сивата лисица загаси някак светлината и се огледа. Просветляваше, но слънцето още не се бе появило на хоризонта. Зората идваше.

-Сега какво? – попита Кар, оглеждайки се. Бяха в центъра на малък, запуснат кръг от сгради. Сигурно бяха изоставени след като кладенеца бе изсъхнал. Надали някой можеше да ги намери тук скоро, но те трябваше да продължат.

-Пст, лисица! – разнесе се от една от сградите.

-Приятели са, Варк. – изглежда адресираше двамата младежи.

-Ясно е, че са приятели, щом ти ги водиш. – нисичък мъж се появи на един от прозорците. От други също се подадоха глави. Изглежда бяха обградени.

-Всичко готово ли е? – попита го Сивата лисица. Мъжът кимна.

-Качете се!

Двете момчета последваха Сивата лисица. Той влезе през една врата. Намираха се в многоетажна сграда, която изглеждаше необитаема. Стените бяха голи и мръсни. Някъде от горните етажи се разнесе глас.

-Хайде насам.

Сивата лисица не каза нищо на двамата си спътници, просто се отправи нагоре. След кратко колебание те го последваха. Два етажа по-нагоре, зад уж срутен участък от стълбището поаднаха в обитаеми помещения. Там се бяха събрали десетина мъже. Имаше всякаква нужна мебелировка. Приличаше на обикновена къща. Единственото, което разваляше впечатлението бяха складираните оръжия.

-Лисица. – същия мъж, който ги бе посрещнал се приближи и кимна на водача на двамата бегълци. – Кого ни водиш?

-Това са Питър Модан и Кар Стар. – представи ги формално Сивата лисица. – Сина на лорд Модан и преследвания.

-Ааа, значи се започна. – отнесено, сякаш на себе си промърмори Варк. – Тогава ще се подготвим. Колко време можете ни дадете?

-Не много, вече са по петите ни.

-Разбирам. – мъжът отиде до един шкаф и извади отвътре няколко писма. – Моля те, лисица, предай тези неща по места, или, ако не можеш, на Йорик в Мермант. Той ще знае какво да направи... Ето ви и това. – Варк им подаде един вързоп. – Вътре ще откриеш последните ни записки, както и няколко важни предмета, които не можахме да натоварим преди да се появите. Трябва да призная, че подранихте.

-Наложи ни се. – отвърна му Сивата лисица. – Готов ли е транспорта?

-Разбира се. – кимна мъжът. – Последвайте ме.

Той поведе тройката обратно надолу, до първия етаж, след това и по-надолу, по скрита в килер стълба. Стигнаха до напълно тъмно, просторно, топло помещение. Варк запали една факла и разкри пред тях обширна конюшня. Беше изкопана под основите на сградата и постепенно теренът се издигаше нагоре, завършвайки с широка врата под избития под в някаква отделена от останалите стая на първия етаж. В център на конюшните стояха три готови за път коня с тежко натоварени дисаги. Варк подаде на закачуления мъж една кесия и се оттегли към изхода. Тримата яхнаха конете, вратата пред тях бе отворена от отвън и те препуснаха надалеч от странния лагер, далеч от Кръстопътищата.

След близо час езда Кар реши, че са избягали, забави ход и подхвана разговор със Сивата лисица.

-Кои бяха тези?

-Съпротивата. – отвърна му закачуленият мъж сякаш това обясняваше всичко.

-Съпротива на какво? – недоумяваше Кар.

-След управлението на Кар Старион трона пое брат му, Велегар, единствения оцелял мъж Старион, и по-стар от сестрите си Бела и Кая. Велегар обаче абдикира. Незнайно по какви причини. Докато някакво решение на политическата криза можеше да бъде намерено, на власт дойде Съвета. Това е конклав на няколко благородника, избирани всяка година. В началото всичко вървеше гладко, а Велегар бе преизбиран неколкократно като член на Съвета. Можеше да се каже, че бе крал по всичко освен по титла. Така бе допреди седем години. Хората ставаха неспокойни, решение на проблема не се появяваше. В смутната ситуация се издигна един лорд и реформира Съвета, изключвайки Велегар. Народа прие решението, защото принца, макар и обичан допреди да абдикира беше станал неприятен на хората. Не приемаха идеята той да управлява, ако не е крал. От тогава насетне изборите за членове на Съвета са фарс. Лорд Пембрик, реформатора, все още е в него, заедно с четирима свои поддръжници. Преизбират се всяка година... Първоначално всичко беше наред, за около две години. Не че държавата се засили особено, но нямаше големи промени. После... Нещо стана. Не знам дали Пембрик се промени или просто разкри какво лайно е. Данъците скочиха многократно, беше създадена тайна полиция, която следи за лоялността на поданиците, мислещите различно лордове започнаха да губят влияние... И да измират един по един, все при странни обстоятелства. Велегар мина в изгнание отново, също както по времето на възхода на Кар Старион. Магесингер, по съвета на архимаг Ленън скъса отношения с Остерсторм. В отговор Съвета оттегли помощта си от Танис и Тъмния култ, избутан чак до Огнения полуостров, отново мина в офанзива, прегазвайки планинците и магьосниците почти до Уестфал. В страната започнаха размирици. Масови арести. В резултат съпротивата бе създадена. Тя се опитва да свали Съвета от власт и да издигне Велегар, или който той посочи като подходящ за крал. Друг вариант е да бъде създадена република.

-Странно. – Питър се бе умълчал. – Баща ми никога не е споменавал за това.

-Не се и учудвам. – кимна Сивата лисица. – Лорд Модан бе един от противопоставящите се на съвета, наред с Аркандайс и Мелгроув. Те тримата бяха последните отцелели. Мелгроув в момента е едва ли не под обсада в Йет град, Аркандайс е отцепил част от флотата и овладял скалите Беалвю, където в момента е блокиран, а Модан се укрепи на острова си... Досега тактиката му работеше. Искрено се надявам да е отцелял... Та, както и да е. Не ти е казал, защото не е искал да те постави в опасност. Целия Каз Модан бе държан в щастливо неведение. Лорд Модан не би рискувал хората му да се навдигнат на бунт срещу Съвета. Не и преди съпротивата да е готова. В последните години той работеше с нея.

-Но защо си е мълчал?! – гневно попита Питър.

-Искал е да те предпази от външните събития. Не го виня, че го е сторил. Все пак си щял да научиш, но както казах, чак когато той е готов да излезе от крепостта си начело на бунтовна войска.

-Любопитно ми е, - Кар досега се бе мълчал и бе обмсилял думите на Сивата лисица. Много от нещата, които знаеше и които досега му се струваха нелогични си пасваха по местата в големия пъзел. – ти от съпротивата ли си?

-Не, но често им помагам. Против Съвета съм, но често съм далеч от Остерсторм и не мога да съм активна част от движението.

Сивата лисица посегна към качулката си. Изглежда му бе топло. Кар се загледа с трепет. Очакваше да види глава без лице, но това което се поддаде изпод качулката го шокира още повече.

-Ти си жена!

Глава 5

На север

-Защо си толкова изненадан? – гласа й се бе променил, сега определено бе женски.
Лицето на Сивата лисица бе младо. Може би тя бе на около двадесет години. С дълга кестенява коса и остри черти, но определено красива.
-Не се връзва! – повиши тон Кар. – Ти говореше за себе си като мъж, гласа ти е... беше мъжки, другите също говореха за теб като за мъж!
-Има ли значение? – въздъхна с умора в гласа Сивата лисица.
-Разбира се че има! Ти си... ти си...
-Жена. – завърши вместо него тя. – Такава съм си откакто съм се родила.
-Което от всичкото нагоре не е било много отдавна! – възкликна Кар.
-Е и? И ти не си точно стар.
-Да, но аз съм мъж!
-Това означава само, че... ценностите ти са висящи. Нищо повече.
-Не, ти ни подмами!
-Подмамила съм ви?! – шокирано възкликна Сивата лисица. – Какви ги дрънкаш! Какво искаш да кажеш, че нямаше да ме последваш, ако знаеше, че съм жена?!
-Не, но... – беше ред на Кар да отстъпи.
-Гаден сексист! Измъквам ти осрания, бебешки задник от огромна каша, а единственото което казваш вместо „Благодаря!” е „Ти си жена!”. Не заслужаваш да ти спасявам кожата! Оправяйте се сами оттук нататък.
Сивата лисица рязко сви и препусна на изток. Кар сякаш се канеше да продължи напред, но Питър последва жената и той се видя принуден да тръгне след него.
-Извини приятеля ми! – извика й Питър. – Той има един определен проблем с жените.
-Мислиш, че не забелязах? – Сивата лисица намали ход.
-Да, не знае как да се държи с тях.
-Хей! – извика смутено и ядосано Кар.
-Харесваше сестра ми. Вместо да и го каже, постоянно се караше с нея. Влудяваше майка ми, а момичетата на острова страняха от него, защото го смятаха за груб и се страхуваха от него.
-Не ме учудва. – съгласи се Сивата лисица и спря.
-Не е вярно! – възкликна Кар, когато ги настигна. Бе чул разговора.
-Добре, момчета. – жената ги погледна последователно в очите. – Ако ще яздим заедно, без повече коментари от сорта на „Ти си жена.”. Ще ме третирате като равна.
-Но ти си си... – ръката на Питър бързо покри устата на Кар.
-Продължи, моля. – усмихна се по-възрастният младеж.
-Иначе вместо ръката на Питър ще усетиш върху устата си старите ми чорапи, разбра ли? – Кар кимна и отстрани ръката на приятеля си. Все още изглеждаше ядосан. – Второ, тук аз водя. Можете да ме питата какви ги върша, разбира се, но освен ако аз не искам да направим нещо, няма да го правим, ясно? – Питър кимна, Кар само изсумтя. – Приемам това за да. Трето, ще ме оставите аз да говоря, освен ако не ви предупредя предварително, че ще е иначе. Не се обиждайте, но факта, че сте израстнали отделно от цивилизацията си личи.
-А ти сигурно си много цивилизована. – отблеяза ядосано Кар.
-В сравнение с варварин като теб. Някакви въпроси? – Кар отвори уста да каже нещо, но така и не успя. – Няма, добре.
-И все пак, лисица, как се казваш? – поинтересува се Питър.
-За нуждите на пътуването ни можете да използвате Елия.
-Това ли е истинското ти име?
-Знаят ме по друг начин при джуджетата, при трети при елфите... Но що се отнася до хората, онези, които наистина ме познават ме наричат Елия.
-Добре, Елия. – с блага усмивка каза Питър. – Накъде сега? Какъв е планът ти за бъдещето?
-Този план бе потготвен отдавна. – отвърна Сивата лисица. – По някаква причина вие давамата сте важни за съпротивата. Смятахме, че веднъж щом сме готови, ще изпратим съобщение на лорд Модан, който ще прати вас и евентуално още няколко човека като защитници, към Кръстопътищата. Междувременно възстанието щеше да избухне. Елфите да овладеят южния път към горите си, джуджетата – севера. Осигурили сме си тяхната подкрепа. Планинците и маговете щяха да натиснат от запад, а ние да освободим Остерсторм. Чисто и точно. Падението на Скалата на Модан обаче променя нещата. Изпревариха ни. Действаха преди нас. Не сме готови за военни действия. Джуджетата и елфите не са готови, а твърде много от ресурсите ни са отклонени към Мелгроув и Аркандайс. Не можем да очакваме и помощ от Каз Модан. Войнството на западняците е твърде заето с Тъмния култ. Можем да очакваме само отделни магьосници да ни подпомогнат. Затова и веднъж щом Скалата на Модан падна променихме плановете си. Аз ще се помъча да спечеля време. Ще бягаме. Междувременно смятам, че ще е най-логично да се опитаме да помогнем на Мелгроув и Аркандайс.
-Каза, че си научила за Скалата на Модан. – трепетно промълви Питър. – Има ли отцелели?
-Информацията ми е ограничена. Съжалявам, Питър. Най-вероятно ще научим в Мермант.
-Значи отиваме натам сега? – попита Кар.
-Да. Градът на комисар Мелгроув в момента е бойно поле. Докато Йет град все още е в наши ръце, преди около месец Мелгроув беше изненадан и принуден да бяга. Армията му се оттегли пред многобройните войски на Съвета. Избягаха на север. Клетките на съпротивата в Мермант обаче не побегнаха. Останаха в Мермант. В момента града е поле на партизанска война. Мъжете на съпротивата се борят и благодарение на тях Йет град до момента е недокоснат. Ако те се провалят войските на Съвета ще продължат необезпокоявани на север, където е притиснат комисар Мелгроув. Ако това се случи, като се вземе впредвид и войската, която вече пристигна в покрайнините на северния град по вода, Мелгроув е обречен.
-Какво чакаме тогава? – Кар смушка коня си. – Напред към Мермант.

-Защо не ни разкажеш за себе си?
Лагеруваха в пустинята през нощта. Беше страшно студено. Питър и Кар зъзнеха в пътническите си наметала, легнали едва ли не в самия огън. На Елия сякаш не й пукаше. Бе доста далеч от лагерния огън, свита в робата си. Изглежда се бе унесла, но въпросът на Питър я разбуди.
-Какво желаеш да научиш? – попита тя равнодушно.
-Откъде си?
-От тук и там. Като малка пътувах много.
-Пътуваше? Нямаше ли родители? – Кар бе изненадан.
-Това е въпрос, който предпочитам да не засягаме.
-Защо не?
-А ти имаш ли родители, Кар? – попита го тя.
-Ами... – младежът се усмихна вяло. – Това е въпрос, който не предпочитам да засягаме.
-Именно. – кимна Сивата лисица.
-Откога си... – Кар изглежда не можеше да намери думата. – Откога скиташ?
-Откакто се помня. Преди няколко години разширих кръга на пътуванията си. Видяла съм почти цяла Ентерия. Била съм на Танис, Ерванта, Аксен, и архипелага между него и Нарал. Само Фарланд ми е малко или много непознат.
-Басирам се, че е интересно. – изтрака със зъби Кар.
-Не чак толкова. Мечтая си за по-нормален живот. Да се установя някъде... Да не ме преследват постоянно. Само дето обикновено точно след като помечтая малко нещо пак става и отново трябва да странствам.
-Неприятно. – отбеляза сухо Кар.
-Нещо повече от неприятно даже. – съгласи се Елия. – Но както и да е. Заспивайте, искам да сте свежи. Тръгваме преди изгрева, спираме след залез.
Двете момчета се умълчаха, но Кар така и не можа да се унесе. След няколко минути, когато Елия заспа, той побутна Питър.
-Вярваш ли й? – попита го.
-Заспивай. – каза му той в просъница.
-Питър, вярваш ли й?
-А? – събуди се приятелят му. – На нея? Дали й вярвам? Да, защо не.
-Тя крие нещо.
-Това е повече от ясно струва ми се.
-Знаеше за родителите ми. Или по-скоро за реалната липса на такива. Не иска да споделя за миналото си.
-Има много хора, които предпочитат да оставят миналото назад.
-Не и тя. Тя не го разкрива по някаква друга причина.
-Откъде знаеш, по демоните?
-Просто знам. Не и вярвам.
-По демоните, Кар, защо? Тя е единствения ни помощник, може би дори единствения ни приятел. Спаси ни в страноприемницата. Не ни предаде. Рискува си живота заради нас. Защо не й вярваш, Кар?
За момент Кар се замисли дали да не му разкаже за съня си, но после се отказа и само се зави по-пълтно и промърмори:
-Заспивай.

Кар се събуди преди зората. Преследваха го неприятни кошмари. Как Питър и Елия го предават и той загива. Как се предава и служи на врага си. Не се бе наспал, но приветства с радост събуждането. Когато се огледа, установи че Сивата лисица бе отишла някъде. Огледа се наоколо, но не се виждаше нищо. Покачи се на близката дюна и я видя в основата й. Държеше нещо малко.
-... не, с мен са. – дочу той гласа й. – Разбира се, че ще стигнем навреме. Нито по-късно, нито по-рано, да. Не, няма да рискувам твърде много... Разбира се, че няма! Няма да научат нищо повече! Няма да рискувам успеха на начинанието като се раздрънквам... Да, ти също... Ще се видим скоро.
Кар бързо се скри зад дюната и зачака Елия да се появи. Нямаше да се изправи срещу нея. Не още. Щеше да чака, докато научи повече. Сега засега само щеше да я притисне. Когато тя се появи над ръба на дюната, той я спря и й заяви:
-Знам, че криеш нещо.
-Мисля, че далеч не всеки от нас иска да разкрие всичко за себе си, Кар.
-Къде беше?
-Не вярвам, че държиш да наблюдаваш как изпълнявам естествените си нужди.
-Лъжеш ни някак. Внимавай.
-Заплашваш ме? Ти внимавай. Кутрето не бива да лае срещу стария вълк.
-Ще те наблюдавам.
-Не знаех, че освен идиот си и воайор... Хайде, ще тръгваме! – извика тя. – Питър, ставай! – после се обърна към Кар. – Избий си от главата мислите за предателство, момче. Аз съм тук, защото вие двете палета... или по-скоро ти, не знаете бъкел за това как да оцелявате в цивилизацията. Хайде сега, отивай накъдето беше тръгнал.

Този ден яздиха в мълчание. Не се срещаха с никой, защото Сивата лисица ги водеше далеч от пътищата. Мълчанието тегнеше зловещо между тях. Кар и Елия още си бяха ядосани, а Питър се чувстваше като между чук и наковалня. Междувременно, приятелят му придобиваше все по-мрачно и по-мрачно изражение. Питър го разбираше. Кар никога не бе обичал рождените си дни. И разбираемо. Младият мъж наистина оставяше чувството, че нещо е нередно у него, дори и когато едва го познаваш. Когато беше едва на три и половина странеше от него. Беше обвързано с факта, че момчето бе настанено в стаята му без да се допитат до него, но също така и с особеността на Кар. Дори и като дете той никога не изглеждаше напълно спокоен. Винаги се променяше, търсеше нови неща, винаги беше готов за бой. Никой не можеше да се чувства напълно комфортно край него, когато не можеше да знае абсолютно сигурно какво ще направи в следващия момент. Но имаше и нещо друго. По някаква причина на хората просто им бе неудобно в присъствието на младият мъж. Сякаш езиците им се оплитаха когато говореха с него. Питър никога не бе установил причината, макар че бе сигурен, че когато е бил съвсем малък я е знаел. Просто не можеше да си спомни.

-Какво по демоните е това?
Слънцето вече клонеше към хоризонта и Елия тъкмо се канеше най-сетне да ги остави да починат. Денят можеше и да бъде изпепеляващо горещ, но нощта беше още по-страшна. В пустинята температурите понякога падаха до двадесет под нулата. Сивата лисица държеше да пътуват през деня, защото дрехите им бяха леки и защото надали някой би могъл да ги изненада в голата местност, под жарките лъчи на слънцето. Кар вече беше скочил от седлото, когато се качиха на последната дюна. Точно пред тях се виждаше някаква постройка. Беше по-скоро руина. Пясъкът я беше зарил на метър височина. Беше изградена от камък, който някога е бил бял, но под властта на времето бе придобил по-скоро кафеникаво жълт цвят. Архитектурата на сградата бе елементарна. Тя бе правоъгълна, около десет на тридесет метра, висока десетина. Покривът имаше вид на издължен купол. Прозорците по стените отдавна бяха загубили стъклата си, но вратата още се държеше, блестейки металически под лъчите на залязващото слънце. Постройката се намираше в падина между няколко дюни, затова не се виждаше отдалеч. Точно пред нея имаше триметрова статуя на войн, човек, опрял се на дръжката на копие, с положена плоча в краката си.
-Това е подслон. – отвърна простичко Елия, щом видя мястото, и се отправи надолу.
-Момент, не знаем нищо за това място. – Кар не се помръдна от мястото си.
-Аз знам достатъчно. – тихичко каза Елия.
-Осветли ни.
-Докато стоим тук под лъчите на палещото слънце, докато сме огромна мишена за всеки, който може случайно да ни разкрие? Забрави. Влизаме в руините.
-Не обичам да се напъхвам в зловещо изглеждащи стари купчини камъни, Кар. – притеснено се намеси Питър. – Но лисицата има право. Тук сме твърде разкрити. Да влезем вътре.
-Мразя да поемам толкова глупави, необмислени рискове. – примирено отбеляза рожденикът. – Но щом мнозинството настоява...
Кар сви рамене и поведе коня си към вратата пръв. Елия го последва равнодушно и Питър също тръгна. Внезапно по-младият мъж спря на място, сантиметри пред вратата.
-Кой е този?
Статуята на война беше добре запазена. Той се извисяваше над тях и оръжието му изглеждаше масивно, но в него самия нямаше нищо заплашително. Лицето му, увенчано от корона, положена върху островърх шлем, оставящ предната част от лицето под веждите разкрита, бе усмихнато. Бе в плетена ризница от метални халки, над която имаше туника. В центъра на дрехата стоеше знак, разперена ръка над корона. Копието му имаше малко знаме, привързано на върха, което бе изобразено ветреещо се по въображаем вятър. На него беше извян същия знак като онзи на гърдите на статуята.
-Това не знам. – Сивата лисица погледна само за момент статуята. – Наричан е Галидор Добрия. Поне така се предполага, по превода на текста.
В краката на статуята лежеше каменен щит. Изглежда бе на Галидор, защото размерът си пасваше. Чак сега Кар и Питър забелязаха, че на петоъгълния щит не бе изобразен хералдичен знак, а камъкът бе изписан с дребни букви.
-Какво пише? – поинтересува се Питър.
-Нека влезем, ще разберете по-добре отвътре. – Елия посегна към вратата и я натисна с цялата си тежест.
Странно тиха, едва проскърцвайки въпреки че явно отдавна не беше смазвана, вратата се отвори широко, разкривайки сякаш незасегнатата от времето вътрешност.
Отвътре стените бяха запазили белотата си, посивявайки съвсем недоловимо. Прозорците, зеещи зловещо отвън, отвътре изглеждаха като портали от светлина, хвърляйки дълги лъчи светлина по белоаменния прашасал под. Помещението бе опасано с колони, а стените бяха богато изписани със стенописи, високи колкото стените и широки метри, и знаци на Висшата рец. В центъра се издигаха шест статуи, гръб до гръб, оформящи кръг около нещо. А на стената срещуположна на стената можеше да се види олтароподобен камък, потънал в сумрак. Помещението оставяше впечатление за пустота. Сякаш бе предвидено за много повече от трима човека.
-Сега ще благоволиш ли да обясниш? – Кар внимателно затвори вратата зад гърба си.
-Разполагайте се. Ще говорим след малко. – Елия поведе коня си към една колона и започна да го привързва за нея.
Питър сви рамене и не отговори на погледа на Кар, който бе силно раздразнен от поведението на водача им. Двете момчета също привързаха животните си и се заеха да подготвят едно ъгълче на стаята за спане. Междувременно Елия разпали огън с част от дървото, което носеха и постави на огнището малко котле. Двамата й спътника скоро се присъединиха към нея. Нещо глождеше Кар и след кратко, неловко мълчание, той попита:
-Ще разкажеш ли за това място?
-За пръв път бях тук преди няколко години. – Сивата лисица не вдигна поглед от котлето, в което бъркаше. – И аз като вас бях притеснена от мястото. Щом го напуснах, побързах да науча какво е то... И ударих на камък. Никой не знаеше, че такова място съществува. А онези, които знаеха, бяха не по-малко озадачени от естеството му от мен. Така бе допреди две години. Попаднах на един елф. Историк и самопровъзгласил се археолог. Той живо се интересуваше от подобни места и когато му го споменах, очите му буквално светнаха. Умоляваше ме да го доведа тук. Дори предложи пари. Много пари. Толкова много, че никой разумен човек не би ги отказал. Бях малко объркана от поведението му, но го доведох тук. Елфът бе зашеметен от руините. Нарече ги жива история. Не бях наясно какво точно бе живо в тази купчина камъни, но си замълчах и изслушах с интерес думите му. Това, момчета, е монумент от времето на Великата война.
-Мислех, че нищо не е оцеляло оттогава. – прекъсна я Кар.
-И аз споделях това мнение, но изглежда и двамата сме грешали. Елфът ми разказа за един определен момент от този сблъсък. Надявам се, че периодът ви е познат? – младите мъже закимаха. – Та, както без съмнение ви е известно, хората взели минимално участие във войната. Или поне така се смята. Това е вярно, до някаква степен. Остерсторм, Северното кралство и Западното кралство не взели никакво участие. Каз Модан обаче хвърлил доста усилия в конфликта. По онова време само това човешко кралство било развито, другите три били все още просто племенни съюзи, или, в случая с Остерсторм – градове държави. Както знаете знанията за периода са безследно изчезнали. Огромна част от населението на Ентерия била избита. Много от старите раси – унищожени, а голяма част от отцелелите се оттеглили на острова на Колоните. Каз Модан бил сериозно обезкървен от това. Кралството загубило лидера си – Галидор Добрия.
-Това не беше ли името на онзи, чиято статуя е отвън? – попита Питър.
-Точно. – кима Елия. – Галидор подкрепил елфите и джуджетата в борбата им с демоните. Името му е свързано предимно с битката за полетата Фаладер и крепостта Рем. – Сивата лисица се изправи. – Моля ви, последвайте ме.
Тримата мълчаливо се изправиха. Елия ги заведе до една секция на стената, която бе гъсто изписана и посочи към една картина на батална сцена.
-Фаладер бил неуспешна битка. Елфи и хора се изправили срещу демоните. Но боя бил на открито поле и врагът им ги надвишавал многократно по численост. Позициите им просто били заляти. Войските отстъпили към Рем, най-западния елфически аванпост. Той е дълбоко в Зелената гора, откъсната от елфическите гори от малко парче гола земя. Рем удържал и Галидор, заедно с двамата си братя и четирите си сина се върнали в Каз Модан начело на победоносната армия. – Сивата лисица продължи напред, до рисунка, показваща тържествено посрещане. – Те били героите на изтока. Елфите още пеят песни за тях, макар че смисъла на тези мелодии се е загубил... Но този монумент не е посветен на победата им при Рем. Само няколко месеца по-късно Каз Модан и джуджетата усетили смъртната опасност, която преди била надвиснала над елфите. Огромна армия, водена от един от двамата архидемони тръгнала през пустинята към Илеад, или Острието, котловината между двете джуджешки планини. – Елия им показа още един стенопис, показващ гигантско множество, като черна житна нива от демони, всеки клас обкичен с шипове и блестящ метал. – Джуджетата са щели да приемат битката на входа на Острието. Но Галидор избързал. Той знаел, че никога няма да успеят, ако не унищожат демона начело на тази войска. Препуснал напред и ударил демоните в пустинята. Джуджетата били предупредени преди това, за щастие. – Елия се премести към поредния стенопис на батална сцена. Огромна стена от конници се бе изправила като вълнолом пред бурното море от демони, а иззад тях идваха редове от джуджета. – Ала Галидор така и не ги дочакал. Виждайки шанса си, когато демонът излязъл пред армията си, за да разбере какво точно става, той решил да нападне веднага. Повел войските си в клин към сърцето на демонската орда. Демоните падали като житни класове пред копието му. Но скоро започнали да го заливат. Той, придружен само от синовете и братята си, се оказал обграден. Но врагът бил пред очите му. Архидемонът го чакал спокойно в център на войските си, арогантен и самоуверен. И докато другите шестима отблъсквали другарите на демона, Галидор се изправил сам срещи него. – Сивата лисица показа друг стенопис. В центъра на малък осторв, поддържан от шест мъже, сред морето от демони, стояха две фигури, едната – черна като смъртта, а другата – чисто бяла. – Двамата се сражавали дълго. Галидор бил смъртно ранен. Демонът тъкмо щял да го довърши, когато кралят използвал магията на копието си и го приковал в неразрушим затвор. Издъхнал веднага щом силата напуснала оръжието му, изтощена в заклинанието. Демоните побеснели. Шестимата му спътници паднали до него в отчаяна защита на трупа му и на затвора на демона. Саможертвата им не била напразна. Тъкмо, когато и последния умирал, джуджетата дошли и обърнали обърканите и неръководени демони в бяг. Те погребали Галидор и шестимата му другари на бойното поле, в кръг, в центъра на който закопали живия окован демон. След това издигнали над тях монумент в чест на делата им. В момента се намираме в него.
-Момент. – Кар погледна към центъра на помещението и шестте статуи. – Около какво стоят тези шестимата? Какво пазят статуите?
-Мисля, че вече знаеш.
-Богове и Пазители, какво си си помислила?! – възкликна Кар. – Да ни вкараш в затвора на демон! – младият мъж се обърна към изхода.
-Спокойно, това място е напълно безопасно. – Елия го хвана здраво за ръка и не го пусна да излезе. – Никой няма да ни намери тук, ще объркаме евентуалните си преследвачи.
-Ами ако нещо се случи?! – почти изви Кар.
-Прекарах тук седмица, момче. – с нарастващ гняв му отвърна Елия. – Докато елфът изследваше руините. Нищо не се случи.
-Тогава защо историкът не е разгласил откитието си? – попита малко по-успокоено Кар.
-Заради предупреждението. – отговори тихо Сивата лисица.
-Какво предупреждение? – беше ред на Питър да настръхне. Той имаше вяра, че Елия няма да ги вкара в опасност, но нещо в тона й го разстрои.
-Пишеше го на щита на Галидор. Накратко гласи, че това място трябва да остане в тайна, инак някой може да се опита да освободи демона.
-Имаш впредвид, че това чудовище може всеки момент да се измъкне?! – Кар изглеждаше вбесен.
-Не и без чужда помощ.
-И все пак...
-Това място е не по-опасно от откритата пустиня, където всеки може да ни забележи и да ни предаде. А освен това е по-удобно. Така че млъкни.
-Признавам това. – съгласи се Питър. – Кар, мисля си, че можем да останем тук.
-Но, Питър...
-Кар, това че не харесваш Елия не значи, че решенията й непременно са лоши. На нейно място щях да постъпя по същия начин. – Сивата лисица кимна благодарно на сина на лорд Модан.
-Нямаш представа какъв риск е това!
-Щом аз не знам, значи и ти не знаеш. Израстнахме като братя, Кар. Защо ти би знаел повече от мен?
„Защото ти не сънуваш!” – на Кар му се искаше да изкрещи, но знаеше, че към момента не можеше да даде ясно обяснение на кошмарите си, и си замълча. Кимна примирително и се насочи към лагерния огън.
-Хайде да ядем. – каза глухо.
Тримата прекараха безрадостно вечерта. Кар мълчеше обидено, Сивата лисица също, а Питър бе като между чук и наковалня. С падането на нощта сенките в помещението се удължаваха, докато не останаха само те, а светлината не изчезна. Тримата пътници се подготвиха за спане. Кар се отстрани от тях и легна колкото се може по-далеч от огъня, Питър се сгупи в ъгъла, а Сивата лисица легна с поглед вперен във вратата. Скоро по-възрастното момче заспа. Но нито Кар, нито Елия се унасяха. Очите на жената бяха впити във входа, а младият мъж прехвърляше стотици възможности през ума си. Правеше това, което и Ентавор би сторил на негово място – смяташе. Неусетно под тежестта на вариантите очите му натежаха и се затвориха.

Кар се събуди внезапно. Беше спал без кошмари, спокойно и безметежно. Очакваше да чуе гласът на Елия, но руините бяха глухи. Сивата лисица ги будеше всяка сутрин. Какво не беше в ред днес. Момчето отвори очи и се огледа. Още беше тъмно. Това не бе странно. Обикновено потегляха призори. Но този път нямаше и най-малък знак, че слънцето е на път да се издигне. Тогава защо се бе събудил? Кар се огледа и ослуша. Нищо. Само вятъра, подухващ слабичко през голите прозорци. Очите му се плъзнаха из помещението. Мрак и сенки. Неподвижно. След няколко минути напрегнато взиране Кар се успокои и отново започна да се отпуска. Изглежда се бе събудил спонатнно. Тъкмо, когато щеше да затвори очи, той го усети отново. Някакво неуловимо чувство в дъното на мозъка му, че нещо не е наред. Очите му се впуснаха в луд спринт из стаята. Резултатът бе същият като миналия път – множество сенки за колоните, безформено петно за олтара, четири мрачни фигури в центъра... Четири? Алармата в главата Кар зави тревожно. Статуите бяха шест. Какво по демоните ставаше? Момчето тихичко се изправи и хвана здраво меча си. Насочи се към ъгъла, където спеше Питър. Докато вървеше, внезапно чу нещо. Беше проскърцване, като много стара панта. Съвсем глухо, но все пак бе там. Идваше отляво. След това звукът главоломно прерастна в шум от каменно свлачище – зловещо свистене и ужасен тропот. Кар инстинктивно отскочи назад. Тъкмо навреме. Пред очите му нещо каменно се заби в стената, оставяйки широка резка.
-Питър, Елия! – извика високо момчето.
Каквото и да ги нападаше, бе бързо. Кар се видя принуден да отскочи още няколко пъти. Все още не разбираше откъде идваха атаките. Сенките от колоните можеха да скрият дори и армия.
-Какво става? – Сивата лисица бе на крака, изтеглила късия си меч. Гледаше объркано резките по стените и задъхания Кар.
-Пази се! – извика младият мъж и отново отскочи.
Острието се заби пред него. Вече нямаше две мнения – това бе меч. Направен от камък, и без съмнение смъртоносен. Оръжието отново изсвистя и потъна в сенките. Питър и Елия видяха всичко и се подготвиха за нова атака. Такава обаче не дойде – нещото, което ги бе напднало отново се опита да убие Кар. Оръжието мина на сантиметри от главата му. Младият мъж отбеляза, че този път това бе брадва, а не меч. Изведнъж Сивата лисица извика:
-Там, в сенките!
Тя отскочи право към една колона близо до Кар. Момчето недоумяваше. Това бе каменна колона, какво можеше да му стори?
След секунди колоната се помръдна.
Тя се намираше в сянката на друга и формата й не личеше. Момчето чак сега забеляза, че четири от околните колони нарушаваха симетрията. И четирите бяха край него, и четирите бяха напълно скрити в мрака. Кар инстинктивно се гмурна под удар, който така и не видя, но усети свистенето на въздуха и скочи с меч напред към една от несиметричните колони.
Острието му срещна камък.
Кар недоумяваше. Как така камък? Камъкът не можеше да се движи.
От сенките изскочи огромна фигура. Беше три метра висока и заплашителна, с гол меч в ръката. Цялата бе от камък. Замахна към Кар. Той не разбираше какво става. После обаче нещото му се стори познато. Беше го виждал. Само преди няколко часа, в центъра на стаята.
Биеха се срещу статуите.
-Питър, Елия, да се махаме оттук.
Сивата лисица се бе вкопчила в един от каменните воини и напразно го ръгаше с една от камите си. Питър пък неуспешно се мъчеше да спре устрема на един от враговете.
И петимата се бяха насочили кък Кар.
Младият мъж регистрита сякаш между другото, че и петата статуя ги бе напднала, а шестата сега се размърдваше. Трябваше да бягат. Той скочи отчаяно към един прозорец. Пред очите му просвистя каменно острие. Той се сблъска с плоската му част и падна с вик. Гърдите му сякаш горяха от сблъсъка с оръжието. А не би трябвало да е така, той едва се блъсна в него.
Питър отново опита да забави чудовището, срещу което се бореше. Целия се разтърси, когато мечът му се заби в главата на нещото. Каменната статуя дори не забави крачка. Просто го грабна и го запрати в една колона. Питър почувства, че краят е близо, когато статуята се наведе над него. Усети паникьосано как ръцете на каменния войн се сключват около черепа му и зачака убийствения натиск. Вместо него чу едно глухо:
-Чист. – или поне така му се стори, че чу. Внезапно нещото го пусна.
Около крайниците му бяха щракнали окови от светлина. Той бе прикован за пода. А нещата постепенно обграждаха Кар. Питър се развика отчаяно.
Елия се биеше, но за пръв път от много време бе объркана. Дори и магическите й оръжия не правеха нищо на левитана под нея. Тя се бе качила на гърба му и ръгаше като бясна. Но нещото не спираше. Изглежда нищо не можеше да го забави. Изглежда обаче на статуята й писна. Тя усети как ръката на гиганта се сключва около дългата й коса и я хвърля като парцалена кукла. Сивата лисица прелетя през помещението и падна тежко, но бързо се изправи. Но вече беше късно. Каменната статуя бе стигнала до нея с неестествена скорост. Кракът й се заби в тялото на Елия, но странно, не й причини болка. Сивата лисица падна на пода. Опита се да наръга ходилото, което я притискаше, но неуспешно. С нарастваща паника тя усети как ръцете на врага се сключват около главата й, готови да я смачкат като пъпеш. И тъкмо, когато си мислеше, че може би няма да успее да се освободи навреме, статуята проговори:
-Чиста. – и я пусна.
Лисицата веднага се възползва от това. Отбълсна се рязко нагоре и замахна. Нямаше ефект. Тялото й остана напълно неподвижно. Тя объркано се огледа. Бе окована със светлина към пода. Камата й можеше да пререже такива окови, защото бе омагьосана да побеждава повечето магии, но не можеше да я използва. Бе напълно безпомощна. А междувременно Кар, повереника й, изживяваше това, което на нея й приличаше на последни мигове.
Кар не можеше да се бие срещу статуите. Установи го още в първия момент. Те бяха твърде бързи, твърде силни, и ненараними. Единственото му спасение беше да бяга. Хвърляше се ту към един прозорец, ту към друг. И всеки път някоя сянка му препречваше пътя. Започваше да се чувства като животно в плен. Статуите постепенно затваряха кръга си. Скоро щеше да бъде напълно затворен. Какво можеше да стори? Видя как Питър и Елия бяха оковани. Страхуваше се какво може да стане с тях в последствие. Защо им беше на тези статуи да оковават хора? Защо им бе да ги нападат?
Кар направи грешна стъпка. Беше неизбежно при толкова много напдатели. Завъртя се на пета и се гмурна, само за да намери твърдия корем на една от статуите. Беше загубен. Нещото го цапардоса и той се опря на него, замаян. Усети как ръце като клещи се сключват около главата му. Щеше да бъде ужасен ако можеше да мисли. Чу някакъв тихичък звук, на ръба на усещането.
-Смърт.
Ужасът започна да нахлува в главата му чак когато статуята започна да го натиска. Беше слабо в първия момент, но той усети как рязко се увеличава. Вдигна ръка и подхранван от страха си удари нещото с нечовешка сила, но натискът не стихна. Щеше да умре. С гняв се опита да изтика дланите на статуята, но неуспешно. Нямаше смисъл. Не можеш да пребориш камък, когато се изправиш срещу него без инструменти. А Кар не разполагаше с такива. Бе упорит и някак си издържаше ужасната мощ, приложена върху главата му, но нямаше да може да го прави още дълго. Усети, вече почти загубил съзнание, че статуята надделява и налягането се усилва. Не можеше повече.
Елия успя да протрие обвивката на пакета. Прахът бавно се разпръсна. Тя наблюдаваше със стаена надежда оковите си. След секунди прахът ги достигна. Сивата лисица почувства веднага как те се разхлабват. Веднага щом едната й ръка се освободи, тя разсече с кама магическите окови и скочи на крака. Струваше й се, че е закъсняла фатално. Кар бе обграден. Една от статуите го държеше. Оставаше само надеждата, че тя ще каже...
-Смърт.
И тази надежда си отиде. Отчаяна Елия скочи напред. Кар издържаше като по магия. Сякаш черепът му бе от стомана. Личеше си, че статуята се затруднява. Ръцете й трепереха. Елия се възползва от разсеяността им и хвърли шепа прах в гърба на един от левитаните. Той веднага се размърда към нея, и след секунди и останалите му другари го последваха. Сивата лисица усети, че не си бе задавала въпроса „А какво после?”.
Статуята го пусна и се обърна рязко. Кар падна, отмалял и зашеметен. И шестте левитана се загледаха в нещо в другата посока. Момчето благодари на неизвестния си спасител и бавно пропълзя към прозореца. Беше на ръба на спасението. После видя кого бяха обградили каменните гиганти. Елия стоеше в центъра на кръга им, вдигнала камите си и наблюдаваща ги внимателно. Като вълк, обграден от ловджийски кучета. Кар не я харесваше. Не би и помогнал при нормални обстоятелства. Само дето тя бе спасила живота му. Чувстваше се длъжен да направи нещо.
-Хей! Насам! – изкрещя той.
Статуите се обърнаха. Точно в този момент Елия се нахвърли на една от тях. Той видя как Сивата лисица хвърля някакво прахче и разсича мястото, където то бе в съприкосновение с камъка. Статуята изхрущя като разцепена скала и падна напред. Кар осъзна, че тя пада право към него твърде късно. Отскочи назад. Късно. Грамадата се сблъска с него и го прикова към стената. Ръката й се заби в лицето му. От носа му шурна кръв и той се сви от болка. Така ли щеше да свърши? Толкова нелепо? Елия бе отхвърлена от друга статуя. Оставащите гиганти го наобиколиха и зачакха нещо. Шестия, повален левитан се размърда. Изправи се, бавно, и с гръмовен шум. Погледна Кар. Момчето зачака края. Гневът го бе отминал. Така и така той бе само една грешка. Какво лошо можеше да има в заличаването на една грешка?
-Чист.
Гласът на шестата статуя бе ясен и гръмовен. Кар ги погледна объркано. Статуите не правеха нищо. Просто стояха там. После една от тях проговори:
-Чист. Убежище. – и посочи към стените. Изглежда статуите им казваха, че вече са в безопасност.
Шестте левитана се обърнаха като един и се отправиха към центъра на стаята. Подредиха се там, с гръб един към друг, заемайки старите си пози.
Отне им дълго да се съвземат. Кар беше в лошо състояние. Носът му кървеше. Може и да беше счупен. А ребрата му сякаш бяха стискани от менгеме, така го боляха. Елия също не бе добре, но първа успя да се навдигне. Разсече оковите на Питър, който беше най-здрав от тримата, само леко ожулен, и се насочи към Кар.
-Това, което направи, беше идиотско. – каза му тихо, подавайки му ръка.
-Така сме квит. Само ти връщах услугата. – усмихна се накриво Кар.

Прекараха нощта необезпокоявани в руините. На сутринта потеглиха в тишина. Чакаше ги още дълъг път. На Кар му се бе разминало – костите му бяха учудващо здрави. И тримата се надяваха, че няма да има повече премеждия по пътя към Мермант.

Глава 6

Пътна блокада

-Конете са уморени. Да спрем.

Намираха се на няколко километра от Мермант. Залязващото слънце хвърляше последни лъчи над изморената земя. Почвата под краката им бе сивкаво-кафява. Бяха напуснали пустинята само преди няколко дни. Под копитата на конете им бързо прелиташе полето Друйнак или както бе известно в човешките кралства – полето на изсъхналите цветя. Това бе степна зона, близка до тайгата на север. Бе влажна и сива земя. Студът се промъкваше дълбоко, до всяка кост в тялото. Нито едно зелено стръкче не радваше окото. Съществуването на Мермант в тази пустош беше любопитно. Градът бе възникнал като рибарско селище, съвсем наскоро, преди няколко столетия. Разцветът му бе дошъл благодарение на лова на китове. Мермант бе административен център на провинцията. Йет град на север обаче бе историческия й център. Бастионът на севера, смешна сянка на някогашното си величие, бе старата столица на северното кралство. Но днес Мермант се бе доказал като по-удобен за администрацията град. Допреди няколко години в него се чувстваше силната ръка на комисар Мелгроув, но с покварата на Съвета много неща се бяха променили.

Сивата лисица бе започнала да разказва имено това на двамата си повереници, когато край тях мина една каруца. Елия побърза да вдигне качулката си. Лицето й мистериозно потъна в сенките на дрехата. Само за няколко секунди Елия се бе превърнала отново в Сивата лисица. Мъжът бе първият пътник, който виждаха откакто напуснаха Кръстопътищата. Учудващо бе че някой все още пътуваше към бойното поле, в което се бе превърнал Мермант. Щяха да си замълчат и да не привличат вниманието му, но внезапно Сивата лисица се изправи и подвикна високо към коларя:

-Здравей, страннико! Носиш ли интересни новини? – гласът на Елия отново бе станал непознаваем, дълбок и дрезгав.

-На север южняка е режещ и студен. Носи мириса на мърша. – Кар и Питър се спогледаха озадачени.

-Тогава да дойде северняка. – на двамата млади мъже им стана ясно. Това бе някакъв код.

Мъжът на капрата на каруцата се подсмихна и скочи от нея. Ръкува се набързо с тримата пътници, заби едно колче в коравата земя и привърза за него конете си.

-Здравейте, братя. – поздрави ги той равно.

-Поздрави от юга, братко. – отвърна му Сивата лисица.

-Не знаех, че ще изпратят помощ. – мъжът се усмихна. – Но се надявах. Натискат ни доста силно.

-Тук сме за да измъкнем Мелгроув от кашата, в която се е забъркал.

-Значи пътят ви минава през Мермант, няма две мнения по въпроса. – административният център на Севера бе на изток от Йет град, и прекият път до старата столица не минаваше оттам. – Поне ако не възнамерявате да изтеглите Мелгроув насила от крепостта му.

-Как е положението на север?

-Идвам от една хижа на запад оттук и не знам подробности. До колкото ми е известно Мелгроув е успял да разбие обсадата и е унищожил армиите, които го притискаха. – гласът на мъжа не бе никак щастлив, въпреки че новините бяха добри.

-Но? – само това се отрони от устата на Елия.

-Дори и с унищожението на една армия, още две са готови да ударят Йет град. Войските на севера са сериозно отслабени от конфликта. Няма да могат да издържат още един удар. От запад наближава флотата на лорд Мерик. А на входа на полуострова, между Зъберите се е настанил Нелаг, начело на половината източна армия. Като вълци, чакащи кошута сама да влезе в пастта им. Мелгроув може само да ги забави. Единствената ни надежда е да пренасочим трайно вниманието им към Мермант. Дори може би бихме могли да ги ударим в гръб. При всяко положение пътят ни е на североизток.

-Знаете ли нещо... – Питър преглътна. Вълнението му бе трудно да се скрие. – за Каз Модан?

-Хм... Тук на север новините не са бързи, а и прекарах доста време в онази хижа. Но все пак подчух нещичко. Фишънт, където са пристигнали бегълците, е под карантина. Уж имало чума. Никой не може да излезе... нито да влезе от града. Лорд Модан и хората му са заклещени и неподготвени. Говори се, че Фишънт е на ръба да се разбунтува. Само дето с падението на лорд Буря и Огнен меч, а сега и на Каз Модан, и факта, че елфите още не са готови за бой, ако Фишънт навдигне глава, е загубен. Ще изколят населението му.

-А как е ситуацията в Мермант? – Питър се бе отпуснал назад, умислен и с лице, покрито от сянка. Сивата лисица обаче прие тежките новини съвсем спокойно и продължи да разпитва бунтовника.

-Градът гъмжи от войници на Съвета. Не че има смисъл. Опитват се да смажат оса с чук. Не могат да уловят никого. В Мермант има мрежа от наши съмишленици. Действат леко. Блокират улици, палят палатки, унищожават продоволствени кервани, прекъсват съобщителната мрежа... С две думи, действат подривно. По улиците можеш да видиш колкото често патрули, толкова често и групи бунтовници. Градът не е завзет реално. Можеш спокойно да кажеш, че в него се води война.

-Как ще се промъкнем вътре тогава? – каза Кар, без да издава притеснението си.

-Този проблем занимава и моят ум. Трябва да закарам провизии на бунтовниците, но няма да ме пуснат да вляза в града. Някак си трябва да ги убедя. Може би подкуп, може би нещо друго... Ще се разбере на място, веднъж щом видя какъв тип човек е пазача, който ме спре. Вие обаче... няма надежда да влезете.

-Но е нужно. – отбеляза с нотки на отчаяние в гласа Питър. – Ако Мермант не се задържи, Мелгроув е загубен.

-Може и да измислим нещо. – Сивата лисица се изправи. – Всеки случай не бива да стоим така до пътя. Хайде, конете си починаха. Благодаря ти, страннико.

-Удоволствието беше мое, братя. – мъжът им кимна.

Тримата оставиха малкия си лагер. Бунтовникът се бе отпуснал до каруцата си и подремваше. Изглежда работата му не бе чак дотам спешна. Конете бързо ги приближиха до Мермант. Когато градът се появи на хоризонта, те бяха поразени от гледката.

Мермант не приличаше на себе си. Над града се издигаше широка струя дим, а на много места горяха пожари. Изглежда никой не се стараеше да ги потуши. Скупчените сгради се извисяваха към небето като тъмни, болезнено разкривени ръце на фона на оранжевото зарево, хвърляно от огъня. Дори и през деня гледката бе изключителна, как ли изглеждаше мястото през нощта. Около Мермант бе издигната набързо триметрова дъсчена стена. На нея бяха накацали десетки мъже, обковани в желязо и държащи тежки копия, всички обърнати, както Кар отбеляза с изумление, навътре. В стената имаше само една пролука – яка дървена порта, пред която се бяха струпали няколко каруци и коне. В сянката на стената, прилепени до нея, бяха разпънати стотици палатки, приютяващи хиляди мъже. Всичко бе оцапано със сажди, кал и мръсотия. Бунтовникът бе напълно прав. Проспериращото пристанище се бе превърнало в бойно поле.

-Кой би сторил това? – попита смаяния Питър, докато яздеха натам.

-Съвета е способен на много по-големи зверства. – равнодушно отвърна Елия. – Аз бях там, когато Огнен меч падна. Видях как изколиха всички, до крак. „Не вземаме затворници. Избийте ги всичките!”. Убиха лорд Буря в залата му. Децата, които работеха в кухните... отведоха в неизвестна посока. Всеки, който бе посмял да вдигне оръжие срещу Съвета свърши удавен в собствената си кръв. Запалиха знамето на лорд Буря. Запалиха дори и самия замък. Докато оцелелите все още бяха в него. Трупът на Родрик Кердан бе загубен заедно с крепостта му. Само една шепа хора оцеля от това клане – някои от децата, някои от жените. Аз и още едного.

-А имено? – полюбопитства Кар.

-Обещах му да запазя името и произхода му в тайна, докато не дойде правилния момент. А думата ми не е нещо, което можеш да пречупиш лесно, Кар. – младият мъж изсумтя. Писна му от лъжи, недомлъвки и подвеждащи отговори. Искаше истината отдавна и сега, когато бе на една ръка разстояние от нея, тя отново му бягаше. Как може да си толкова близо, а едновременно с това – така далеч?

Тримата продължиха в тишина. С пътят им напред пред очите им се разкриваха следите от действията на лоялистките войски. Сякаш самата земя бе изранена. Изтърбушените останки на хижи и ферми стърчаха грозно край пътя. Откъдето бе минала армията, не бе оставила живот.

-Защо, Елия? – попита Питър малко преди да стигнат до портите. – Защо са сторили това?

-Съветът не търпи съпротивата. И все пак не би позволил това опустошение. Това са цивилни сгради, пълни с хора, които не са вдигали оръжие никога през живота си. Предполагам, че са виновни войниците. С идването си на власт Пембрик промени много неща. От старите войски не остана почти нищо. Целта в началото изглеждаше добра. Честна. Да дадем на ветераните почивка, да помогнем на бедните хора. Във време на мир, каквото се очакваше, че ще е епохата на Съвета, армията щяла да изпълнява само церемониални цели, нямало смисъл да се поддържат престижните войски на миналото. Много лордове се съгласиха, но някои не го сториха. Двама от тях са Аркандайс и комисар Мелгроув. Не е чудно, нали? Новите войски бяха наемнически. Долна паплач. Събрани от кол и въже. Щяха да се очовечат, няма две мнения. Елфите още обучаваха войските, наред с джуджета, паладини и дори и няколко гостуващи ни орки. Капитаните им още бяха добри хора. Само дето Пембрик се промени преди да им бъде даден шанс да се поправят. Чуждите учители напуснаха, паладините усетиха накъде духа вятъра и се оттеглиха, а добрите капитани бяха или арестувани за държавна измяна, или се самоотлъчиха. Със завръщането към старите навици... Ами, емблемата на Съвета дава чувството за безнаказаност. Какво повече има да се каже?

-Емблемата на съвета? – попита внезапно Кар.

-Да. Две сиви копия, защитаващи... аз бих казала препречващи, златна корона. На пурпурен фон, с падащата звезда на Старион над всичко. Само еднорога липсва.

-Странно.

-Да, наистина... – съгласи се Питър.

-Защо?

-Мъжете, които ни нападнаха в Каз Модан... Те не носеха никакви обозначаващи знаци. Дори и броните им изглеждаха твърде... необозначително. Не чух никакви призиви за вяра в Съвета, никой не спомена държавна измяна. Мъжете, които се опитаха да препречат пътя ни дори изглеждаха разбрани. Цялата операция бе изпълнена с финес и изискваше много умения от всеки отделен войн. Някак не се връзва с идеята за паплач.

-Това може да е било някое специално поделение. – сви рамене Сивата лисица.

Кар изсумтя. Нещо не се връзваше. Твърде много неща вече не се връзваха. Нещо лежеше в центъра на тази мрежа от странности. Все още не можеше да го разкрие, но имаше търпение. Каквото и да е, нямаше да му избяга. Нищо никога не му бе убягвало.

Тройката бе спряна пред портата от няколко войника. Те изглеждаха доста представително – голобради, с туники с хералдичния знак на някакъв лорд над броните си, държащи шлемове под мишници, и дори оръжията им почиваха в ножниците си.

-Спрете. – каза им един от воините вместо поздрав. За изненада на Кар и Питър Елия се подчини и скочи от жребеца си. – Документите.

Двамата младежи смутено отстъпиха. Какви документи? Всеки можеше да каже, че са човеци, следователно са Остерстормски граждани. А никой никога не им бе давал документи. За тяхна изненада Сивата лисица извади от дисагите на коня си три хартийки.

-Аз съм Ерик Иксен, това са учениците ми Грегор Силиан – Елия посочи към Кар. – и Питър Фериман.

-Каква работа ви води насам? – попита един от мъжете.

-С учениците ми минавахме близо до града. Аз съм рейнджър, учех ги да проследяват следи. Една кошута бе минала през покрайнините на Тъмната гора. Поведох ги по следата. Тя свива оттук нагоре, на север. Знаейки за положението на север обаче, аз предпочетох да върна момчетата. Но провизиите ни свършват. Познавам един наш другар, на име Протик Ислинен вътре в града. Той ще ни снабди.

-Съжалявам, че ще ви върна, майсторе. – поклати глава печално мъжът. – Но никой не влиза в Мермант, особено по такава причина. Но все пак, ако позволите да ви насоча, има хубава временна страноприемница. На няколкостотин метра в тази посока, под стената. Голяма, отворена шатра. Басирам се, че Тикар ще ви продаде провизии.

-Благодаря ви, добри човече. А какво трябва да сторим, ако искаме да влезем?

-Съжалявам, невъзможно е, освен ако нямате наистина спешна работа вътре или не отивате натам по държавни дела.

Сивата лисица кимна примирително и се насочи в указаната посока. Кар и Питър я последваха изумени. Защо се бе отказала така лесно? Едва се бяха скрили зад близките палатки, когато Кар повиши тон.

-Какво беше това, в името на Баланса?! – възкликна с едва сдържан яд в гласа младежът.

-Опитвах се да ни вкарам в града, как какво?

-По този начин? „Благодаря ви, добри човече”?! – изфуча момчето. – Ти какво, в храм ли си се учила на хитрости?

-Правя каквото е нужно.

-Лисица, никога няма да влезем така. – присъедини се и Питър. – Особено като не ни обясняваш, че ни трябват документи.

-Нямах престава, че ще ни трябват документи.

-Тогава какво по демоните даде на човека?! – възкликна Кар.

-Каквото му и казах. Три разрешителни от рейнджърската гилдия. Веднъж ми се наложи да използвам подобни и ги запазих. Ето че ми послужиха добре.

-Но второто име беше моето. – недоумяваше Питър.

-Съвпадение. Твоето име е сравнително типично.

-Значи водачът ни дори не знае какво ни е нужно, за да влезем. Чудесно. – промърмори Кар.

-Знам как ще го направим. Ще ме чуете ли? – Питър кимна, а приятелят му остана в мълчание. – Елате.

Елия потъна в сенките между две палатки. Момчетата я последваха. Скоро се намериха в малко заслонено пространство между няколко тенти. Там Сивата лисица седна на коравата земя и им показа да последват примера й и да говорят тихо.

-Добре. – прошушна Кар. – Сега вече сме тук. Разкрийте великия си план, о мъдрицо.

-Има няколко варианта. Сега за сега виждам следния като най-възможен. Утре отиваме отново пред портата. Стражата ще е друга. Ще сваля качулката си, вие ще сте с други дрехи или самите вие ще сте закачулени... Ще успея да изфабрикувам разрешения до онова време.

-Алтернатива? – попита Питър. Не му се вярваше да има материали за нови документи.

-Можем да се напъхаме в каруцата на бунтовника, с който разговаряхме. Познавам го добре, ще се опита да мине като богат и упорит търговец. И ще успее. Можем да се набутаме в някоя от бъчвите му. Това обаче е рисковано, защото винаги могат да ни спипат докато излизаме.

-Иначе какво ще сторим? – отново се поинтересува Кар.

-Това би трябвало да проработи. Сега за сега трябва да се появим при този ханджия, Тикар, за да не събудим подозрения.

„Ханът” на Тикар, ако съмнителната шатра можеше да се нарече така, бе всъщност огромен склад за провизии, пред който, под нестабилна тента, бяха разпънати няколко маси. Момичета от сорта, който винаги следва по-недисциплинираните армии сновяха между масите и изпълняваха ролята на сервитьорки. Лееха се тонове алкохол, но храната беше ужасяваща. Изглежда Тикар приготвяше всичко с лук, чесън и ром, при това зад шатрата, в тясна, задушна походна кухня. Това не бе столова, а нелегално ханче в което всеки можеше да се накърка до забрава и да поспи под масата. Тримата си избраха една що-годе чиста и празна маса, под която се бе сврял един пияница, и се отпуснаха. В съседство се водеше пиянски спор.

-Убих трима с дясната си ръка, а с лявата свалих още двама! – хвалеше се един от гуляещите.

-Ей, я ги вижте тия! – извика един и ги посочи. – На белодрешковци ми мязат.

-Никой белодрешко не би се унижил да пие тук, с долните псета, нали?

-Те си имат своята порта. Оставете си им я, защо ни е дупка в стената? И без това ми писна от тая замръзнала, кишава земя! Искам да ни пратят на юг! Някъде по островите. Чух, че има хубави туземки!

-Ето какво се случва с една армия без командир. – отбеляза с тънка нотка на гняв Сивата лисица. – Паплач. Изнасилват и палят навсякъде по пътя си. Ужасни същества.

-Чудя се дали онези на портата бяха... „белодрешковци”. – Кар сякаш се погнуси от самата дума.

-Не всички, които са на страната на Съвета са от новата армия. – отвърна му Елия. – Много са подведени стари войници, бойци заклети да служат на някой по-читав лорд или са местни и им пука за земята, през която минават. Трябва да запомните, че Съветът по начало не беше лоша инициатива и управниците му бяха честни и справедливи хора. Остава си мистерия за мен защо се превърнаха в това, което са.

-Не ми се иска да срещам тия невъоръжен. – Кар кимна към пиянстващите около тях.

-Повярвай ми, поне що се отнася до боя, по-добре е да се срещнеш с тези изчадия, отколкото с така наречените „белодрешковци”. Те са недисциплинирани, неопитни, и зле екипирани. Предполагам, че такива бяха онези, които ни нападнаха в Кръстопътищата. Най-вероятно завоевателите на Скалата на Модан са били от „белодрешковците”. От елитните войски.

-Да, но тия биха нападнали невъоръжен човек, а старите войници не, нали? – попита Кар.

-Никога не бих разчитал на подобно нещо при хора, докоснати от покварата, която Съвета пръска около себе си. – поклати глава Сивата лисица. – Сега, ако ме извините, ще ви оставя за кратко.

 Елия отиде да поговори с Тикар за провизии, за да не буди подозрение. Междувременно Кар и Питър се оказаха обсадени от няколко момичета с ясни намерения. Не можеха да се отърват от тях. Двамата установиха, че е много трудно да кажеш на една жена, че не искаш нещо, когато тя самата има желание. Вече бяха започнали да се отчайват, а Питър направо си беше решил, че няма да си починат на спокойствие, когато нещо се случи и дамите отстъпиха почти панически. Всичко внезапно утихна.

-Е, имахме късмет, Кар. – усмихна се той на приятеля си.

-Пробвай пак.

Очите на Кар се бяха разширили и той зяпаше нещо над рамото на Питър. Лицето му бе застинало в изражение на страшен ужас. Приятелят му проследи погледа му и също придоби същата физиономия. Зад тях се бе изправил черен ездач. Войн, като онзи, който ги бе нападнал в голямото езеро. Само дето между двамата нямаше голяма прилика. Този не бе в броня. Бе почти неестествено слаб, висок, и с изпити черти. Самите му черни роби го правеха да изглежда като тънка вейка. На колана, придържащ робата му бяха запасани две ками. И двете червенееха, сякаш бяха използвани наскоро. Лицето му бе лице на мъртвец – смъртно бледо и застинало. Погледът му обаче бе на хищник. Бавно оглеждащ и злобен. И макар и да се различаваше много от другия преследвач, всеки, който някога бе виждал един от тях, можеше да каже, че са еднакви по цел и по душа... Ако изобщо имаха такава. Тънката фигура сякаш излъчваше студ, мрак и отчаяние около себе си, и съвсем за кратко това пропълзя из ханчето и стисна всяко сърце. Черният войн бавно и внимателно огледа всеки в залата. Сякаш никой не можеше да извърне очи. Бяха принудени да гледат ужасяващата сянка. После, също така внезапно както беше спряла, веселбата се възобнови. Сянката си бе отишла и сякаш бе заличила от обърканите мозъци на гуляещите всеки спомен за себе си.

Но не и спомените на Кар и Питър. Те си спомняха твърде добре. Двете момчета бързо скочиха на крака, всяко попипващо нервно дръжката на меча си, и се насочиха към шатрата, където беше Сивата лисица. Действията им обаче бяха приети по съвсем различен начин от леките момичета, чакащи в засада. Те веднага ги наобиколиха. Кар изведнъж усети, че сянката още бе там. Беше като тънък гъдел в главата му. Криеше се някъде, съвсем близо, чакаше. А те се бяха издали толкова глупаво. Трябваше да сторят нещо, бързо, преди онова нещо да се убеди напълно в самоличността им. Но просто не можеха да мръднат от навалицата.

Внезапно жените отново отстъпиха. Кар потръпна. Ето, че се свърши. Черният войн беше зад него, с изтеглени ками, и гробовна усмивка. Усещаше студения полъх, който се носеше от него. Почувства как ръката на нещото се плъзва по шията му. Съвсем скоро щеше да свърши. Предаде се. Нямаше никакъв избор. Беше загубил. И защо не? Поначало нямаше сили да се бори с такава мощ, каквато бе изправена срещу него.

Ръката беше топла.

Мозъкът на Кар регистрира това доста бавно. Объркано и постепенно. Това не бе мъртвешката студенина, която бе очаквал от дланта на преследвача им. Не, дланта бе гореща. И не го стискаше, а по-скоро го... галеше. Младият мъж бе тотално объркан. Точно тогава пред очите му мина една сянка и застана пред тях двамата с Питър. Виждаше само гърба на жената, която бе обвила с ръка врата му преди малко. Косата й почти се навираше в очите му, но не успяваше да скрие оскъдното облекло и пищните форми. Младежът недоумяваше какво става.

-Назад момичета. – гласът на жената бе нисък и сластен. Гърлен, като мъркане. – Те са мои.

Кар шокирано видя как дланта на непознатата се свира в чатала на Питър. После усети как тя се обръща към него. Усети някакъв странен аромат, излъчван от шията й. Хареса му и някак инстинктивно свря глава там. Не видя лицето й, но усети как нещо облизва ухото му и чу някакъв глас:

-Мълчете и ме следвайте.

Точно в момента нямаше особено значение какво му казва гласът. Кар бе забравил напълно онази сянка. Бе мъж, все пак. Това бе една от слабостите му.

Куртизанката, защото явно такава бе жената, която ги бе „поела” им махна да вървят и заклати бедра към сенките между две палатки. Кар дори не се замисли преди да я последва, а Питър, крайно объркан от поведението на непознатата, но още по-объркан от приятеля си, се видя принуден да ги последва. Все пак така се отдалечаваха от тъмния войн. Само дето не можеше да си обясни защо Кар действаше така. Другарят му от детинството никога не бе действал така. Винаги бе смятал, че Кар действа на жените, въпреки че никога не ги бе омайвал заради избухливостта си. А и защото нещо в него плашеше момичетата. Никога обаче не бе виждал жена да вземе ума на приятеля му. Дори не си го бе представял.

Кар следеше куртизанката, почти провесил език. Не бе виждал лицето й, но бе сигурен, че ще е красиво. Точно такова, което... Обърканите му мисли бяха прекъснати. Бяха стигнали до мястото, където пътечката започваше да потъва в сенките и непознатата се обърна към него. Отново не видя лицето й, но усети устните й върху своите. Отвърна пламенно на целувката. Тръгна напред, забута я, все още с устни върху нейните, почти я повали на земята след няколко крачки. Тя едва се освободи от дланите му.

-Кар Стар! – гласът й бе режещ. – Какво си мислиш, че правиш?

Младият мъж успя да я види както трябва едва сега. Това бе Сивата лисица. Вярно, бе сменила дрехите си с пищни, неприкриващи почти нищо одежди и бе разпиляла косата си по раменете, но си оставаше Елия. На Кар обаче изглежда не му пукаше. Той отново се нахвърли на водачката си. Сивата лисица изсумтя, когато той се опита да я целуне и веднага вдигна крак. Коляното й се заби в слабините му. Кар изпъшка болезнено и се сви на две. Падна на колене, опря ръце в земята и задиша тежко.

-Елия? – с падането си Кар бе дал възможност на приятеля си най-сетне да види коя е мистериозната куртизанка.

-Кой очакваше? – попита го малко задъхано жената. – Някоя от онези?

-Ами, не очаквах...

-Прави каквото трябва, пък да става каквото ще. – сви рамене Сивата лисица. – Трябваше да ви измъкна оттам. На всяка цена. Научих, че някои от преследвачите ни са вече тук. Издирват ви. Извадихте късмет, че онзи търсач не ви познаваше. Но бе на ръба! Как ви хрумна да привлечете внимание на себе си като станете? В момента, в която свършихте тая глупост се видях принудена да се втурна там и да ви измъкна.

-А облеклото, а... ами вида? – Питър бе шашнат от външния вид на Елия.

Сивата лисица го погледна уморено, после хвърли един поглед на дрехите си. Корсет, някакви много къси гащички, високи чорапи, кожени ботуши, отгоре на всичко това две парчета плат, които едва го прикриваха.

-Какво не му е в ред? Трябваше да вляза в образ, а имах лимитирано време.

-Имено, време. Как успя? Откъде ги взе?

-Не съм започнала да се преобличам чак като видях каква каша сте забъркали. Хайде, имам план. Грабвай Кар. Ще ви разкажа по път.

-Накъде?

-Към портата.

Питър бе шокиран и вършеше нещата като в просъница. Вдигна леко Кар, подаде му рамо на което да се крепи, и тръгна след Елия. Беше напълно объркан от събитията.

-Е, как го направи? – попита я веднъж щом тя позабави ход.

-Не беше трудно. Този Тикар е голям бъбривец. Издаде ми всичко още на първата минута. Точно тогава видях как търсачът влиза в една съседна палатка. Трябваше да се разкараме оттук, по възможност веднага. В главата ми се зароди план. Рискован е. Фраснах Тикар по тиквата и набързо прерових щандовете му, докато намеря дрехите. Изглежда той е снабдителя на всичко в този лагер. Не ми отне много да открия дамските принадлежности, които бе вкарал контрабанда. Преоблякох се набързо и излязох навън.

-А какво му стана на Кар?

-Непредвидена употреба на Лариев аромат.

-Какво е това?

-Отвара. Има... вече явен ефект на мъжките субекти. Имах малко в пътната си торбичка. – Питър я погледна шокирано. – Винаги трябва да си готов за всичко. – отвърна му тя простичко. – Та Кар си завря носа в шията му. Предполагам, че е вдишал твърде много от аромата и ефектът не закъсня – пощуря.

-Ами ти си го целуна. – неволно по устните на Питър пробяга усмивка.

-Прикритие. Ако не ви бях измъкнала бързо, търсачът щеше да ви хване. А трябваше да вляза в образа на леко момиче, за да не се усъмни.

-Разбирам. Та, какъв е плана ти?

Нощната стража беше най-скучното възможно нещо. Вече му писваше. Пиковият момент на нощта бе когато бяха изгонили с тъпото на мечовете си няколко идиоти, които им викаха „белодрешковци”. На Съвета не им трябваше такава паплач. Защо ги бяха наели? На Съвета не му трябваше и да изтребва толкова много хора. Сериозно мислеше да подаде оставката си. Службата му се бе опорочила дотолкова, че дори и огромната заплата вече не го блазнеше. Капитанът бе честен човек, щеше да разбере.

Размишленията му бяха прекъснати от тихичко подсвиркване. В първия момент скочи на крака нащрек. Някой може би предаваше тайни сигнали? После обаче чу по-добре мелодията. „Здрачът се спуска”. Не бе точно от любимите му песни. Асоциираше ги с мащехата си. Тя бе куртизанка. Така бе прилапала баща му след смъртта на майка му. Помнеше как жестоко го подиграваха. Тя пееше все тази песен, когато искаше да забавлява някой от безчетните си клиенти. А горкият му баща. Не понесе този живот. Не можеше да търпи, че чужди ръце докосват любимата му. Пропи се и смъртта го отнесе след няколко години. Затова и сега с погнуса си представи какво ли жалко същество си тананика тази песен. Подръпна алебардата си и си представи как ще го научи да не тананика повече. Щеше да го изгони на километри от лагера. Не беше правилно войниците да съжителстват с такива мерзки жени. Беше време за разплата. Изправи се, опрян на дръжката на оръжието и зачака курвата да се появи. Щеше първо да й каже учтиво да се махне. А като откаже – те винаги отказваха – да я фрасне. А, така добре щеше да я фрасне! Щеше да избие от главата й всяка мисъл как ще кара добри хора да се пропиват! Онази никаквица щеше да се разкара оттук и повече никога нямаше да я види.

Имено в този момент въпросната никаквица се появи. Бе красива, не можеше да се отрече. Височка, с дълга кестенява коса и заоблени форми. Почти всичко се виждаше. Облеклото й нямаше за цел да скрива, а да показва. Той се усмихна доволно. О, да. Точно като нея. Щеше да я научи. Тя се насочи право към него. Я че нагло същество! Колегите му при портата се размърдаха недоволно. И на тях им бе писнало от тия. Те постоянно досаждаха. Бе виждал другарите си да се натискат с никаквиците от време на време и не се гордееше, че е част от тази дружина. Но вече не. Това бе последната му смяна. Утре напускаше армията. Махна на пропадналите си приятели да оставят този проблем на него. Щеше да се оправи. Да, така добре щеше да се оправи!

-Мога ли да ви помогна? – попита той учтиво жалкото същество. Лицето му бе маска на безразличността, само очите му се бяха превърнали в две тесни, тъмни цепки.

-Имаш нещо, което аз искам за себе си, войниче. – никаквицата се протегна към чатала му, но алебардата бе по-бърза и блокира пътя на ръката й.

„Да, вярно.” – каза си наум той – „Искаш кесията ми, и живота ми, ако може.”

-Моля, отстъпете от пътя.

-Вярно, тук е някак неудобно да го направим, нали? – похотливо му рече курвата.

-Ще ви помоля да напуснете този лагер. Тук няма място за такива като вас. – той вече предвкусваше как щеше да я изгони. Да, дано никаквицата посмееше да се съпротивлява. Щеше да е напълно в правото си да приложи физическа сила.

-Хайде, войниче, мога да изпълня и най-смелите ти мечти!

-Моля ви, напуснете лагера преди да се видя принуден да използвам сила. – мъжът тропна с алебардата по твърдата, полузамръзнала земя.

-Хайде, войнико, не ме ли искаш? – курвата се плъзна към него като сирена. Но той нямаше да се подаде. Вдигна тъпия край на оръжието си и се накани да фрасне нищожеството.

Точно в този момент до носа му достигна някакъв екзотичен аромат. Бе плътен, мускусен, и примамлив. Усети някакво странно привличане към тази курва. В следващия момент не бе способен да усеща почти нищо. Тя го целуваше навсякъде по лицето. Той не усети как постепенно го придърпват назад, в сенките на палатките. Знаеше само, че иска още и още.

Другарите на пазача се разхилиха. Най-сетне. Той бе като на тръни от седмици, неспокоен и тревожен. Най-сетне се бе опуснал. Повече нямаше да ги притеснява.

Той усети как потъва в тъмата заедно с жената. Усети как бедрата й се увиват около неговия таз. Посегна към слабините й. Точно в този момент чу прелестния й глас да му шепне:

-Съжалявам.

Нещо твърдо се заби в главата му. Последната му мисъл бе, че може би това наистина щеше да бъде сетната му нощна стража.

Сивата лисица бързо свали бронята на поваления пазач. Набързо навлече плетената ризница, сложи си туниката и грабна шлема. Извади камата си, отново промърмори „Съжалявам”, и се наведе над голото тяло. Направи няколко резки, повърхностни, но достатъчни, за да кървят. Внимателно зави главата на мъжа в една тента, така че да не може да се види веднага, и се подготви да излезе навън.

Пазачите на портата бяха шашнати да видят другаря си толкова скоро. Та той бе здрав и силен мъж, колкото и добра и красива да бе онази куртизанка, трябваше да издържи по-дълго. Още по-шокирани бяха от вика му:

-Елате бързо, ранен човек!

Всички мъже на портата се втурнаха към сенките, от които другарят им бе излязъл. Така и не забелязаха, че две други сенки тихичко и потайно минаха през поверената им порта.

За Сивата лисица не бе проблем да изчезне в сенките. Другарите на пазача се суетяха дълго около тялото преди да осъзнаят, че раните са повърхностни и да обърнат внимание за кого всъщност се грижат. Бе вдигната аларма, но твърде късно. Тримата бунтовници отдавна се бяха шмугнали през оградата. Нито пътната блокада, нито черните търсачи успяха да ги спрат.

Кар и Питър стояха на дъното на една тъмна затънтена уличка между две сгради в покрайнините на града. Видяха как Елия бързо пробягва през малкото голо парче земя, делящо ги от оградата. Алармата бе вдигната едва когато тя достигна до мястото им и уморено опря гръб на една стена.

-Всичко ли е наред? – попита Питър. Погледът на Кар още бе леко размътен. Изглежда смесицата от парфюма на Сивата лисица и ритник в слабините водеше до неприятни последствия.

-Да, разбира се. – кимна задъхано Елия. – Няма да се усетят. Откъде ще знаят каква е била целта ни. Притеснявам се обаче за бунтовника, който срещнахме преди часове. Утре стражата ще бъде затегната двойно. А и черните търсачи ще разберат какво се е случило. Скоро ще са по петите ни. В Мермант можем да се крием дълго, ако не привличаме внимание. Принудени сме обаче да го сторим... Иначе идването ни не би имало смисъл. Каквото и да правим тук, трябва да сме бързи.

-Елия. – Кар говореше заваляно, но все пак говореше. – Питър ми разказа. Благодаря за това, което си сторила. Само за едно нещо те моля. Повече не ме сритвай в топките, умолявам те.

-Повече не ми налитай.

-Ти печелиш. – усмихна се вяло младият мъж преди да се отпусне в дланите на Питър.

-Пак припадна.