Откъслеци

"       – Ясно. – Салак Патрис се ухили широко и сръга Валерий. Благородникът също се усмихна, макар че изглежда все още думите на Роридан го притесняваха. – Ако желаете Игнаций да ви сгоди, нямам нищо против да съм свидетел.

      Рори се захили. Не, засмя се с пълно гърло, но наум. Ана сякаш загуби почва под краката си. Опита се да каже нещо, но само избълбука неясно. Челюстта ѝ увисна като врата на счупени панти. Погледът ѝ безумно скачаше между усмихнатите лица на тримата възрастни мъже и злорадството в очите на Рори. В момента не искаше да е на нейно място, но не би отказал този момент да продължи вечно. Изглежда след няколко секунди тя намери най-удобното решение и се опита да припадне. Уви, не ѝ се получи. Той скочи на крака, игнорирайки болката в коляното, и я подхвана."

Редакция? Хмм...

Днес бях изключително приятно изненадан от MBG - книгата ми е излязла от редакция. Добър момент избраха. Викам си - ще погледна какво са ми пратили, ще сравня с оригиналния текст (Word Compare, ура!) и ако няма промени в смисъла и стила на писане - ще оставя каквото е направил редкатора...

Да, ама не. Поне що се отнася до пролога, с редакторката сме на напълно различни мнения. По-нататък понякога си противоречим, по-често не, но в пролога почти никъде не съм съгласен с нея.

Понеже не мога по абсолютно никакъв начин да имам особено добро лично мнение по въпроса, искам да се допитам до четящите сред вас - които сигурно са 100% от хората, които наминават оттук - коя версия на текста отдолу според вас е редактирана и коя е оригнална? И коя звучи по-добре. Защото може да съм придирчива кокона... А може би първоначалната ми реакция е вярна и редакцията на текста му е отнела нещо. Като например граматическа изрядност, поне на места.

Ще постна пролога от романа - има го в архива на блога ми в оригинал, но не се изкушавайте да ходите да гледате как съм го написал аз. Не е това целта на упражнението.

Вариант I:
"

Студът бе толкова всепроникващ, така натежал в неподвижния въздух, че сякаш можеше да го срежеш с нож. Целият живот бе изсмукан от вкочанената земя, покрита с тънък слой скреж. В сутрешния сумрак не се чуваше ни една птичка, ни едно животинче. Нищо не дръзваше да наруши тишината, надвиснала заплашително над заледения дол. Сякаш цялата природа бе притихнала – уплашена, тръпнеща, обладана от мрачни предчувствия за онова, което щеше да се случи.

Само дърветата дръзваха да бъдат неми свидетели на ритуала. В центъра на малка полянка стоеше фигура, която слабо се различаваше от растенията. Целият живот бе изстискан и от това мъртвешко лице, покрито от качулка и яка на дълга до земята черна роба. В него нямаше цвят, също както и в облеклото на мъжа. Бе заплашителен на ръст, но олисял и слаботелесен като хилавите зимни дървеса. Ако не бяха нарядко излизащите от устата му гъсти облаци пара, той би приличал напълно на мъртвец или статуя, изправена по средата на тази забравена от Тринадесетте гора поради някаква зловеща игра на съдбата.

Един почти безшумен звук най-сетне се осмели да наруши гробната тишина на дола. Скреж хрущеше изпод ботушите на натрапника, с такъв тътен, сякаш цялата гора се люлееше от могъща буря. Еретичните трели на шума продължиха няколко секунди, преди да утихнат несигурно отново. Мъжът се поспря и се огледа, някак притеснено.

Идваше тук всяка година, макар и по различно време. Един път през пролетта, друг – през лятото или есента. Сега бе избрал най-жестоката зима, случила се в Халнкирон от столетие насам. Макар и толкова рано през сезона, дървета и камъни се пукаха от студ, животните измираха в оборите, дори северните вълци се озвериха дотолкова, че слязоха от планините. Възможно най-неподходящото време за Призива. Но той не определяше кога ще се случи. То просто ставаше – една сутрин се будеше и усещаше с костите си, че трябва да дойде тук, точно в тази долина и да изпълни ритуала.

Скрежът хрущеше под ботушите му. Толкова бе студено, че дори не можеше и да падне сняг. Мъжът потрепери неволно в робата си. Не знаеше дали от студ или заради онзи странен, безпочвен страх, който го обхващаше всеки път, когато наближеше това място. Стъпките му го отведоха до плочата. Бе стар камък, толкова стар, че никой не знаеше истинската му история. Вероятно някога тук се бе издигала по-голяма постройка, но сега бе останала само една огромна обла плоча. Позеленяла от времето, обрасла с бурени и счупена на няколко места, тя не приличаше на нищо важно. Той обаче знаеше, че е важно. От незапомнени векове Пазачите изпълняваха тук ритуала на Призива. И те самите не знаеха защо. Никога нищо не се случваше, нямаше небесен гръм или гласове от Отвъд.

Коленичи на плочата. По нея нямаше украшения, само една огромна, назъбена линия, наподобяваща светкавица, минаваща от единия ѝ край до другия. Надигна ръце към небето и с трепет зареди неразбираемите слова, които бе научил наизуст. Страхът все още глождеше ума му. Защо? Никога нищо не се случваше. И този път щеше да е така, самоубеждаваше се мъжът.

Само след секунда усети две светкавици на болка във врата си. Последното, което си помисли, бе, че този път нещо се е случило.

"

Варинат II:
"

Студът бе толкова всепроникващ, така натежал в неподвижния въздух, че сякаш можеше да го срежеш с нож. Целият живот бе изсмукан от вкочанената земя, покрита с тънък слой скреж. В сутрешния сумрак не се чуваше и една птичка, ни едно животинче. Нищо не дръзваше да наруши тишината, надвиснала заплашително над заледения дол. Сякаш цялата природа бе притихнала – уплашена, тръпнеща, обладана от мрачни предчувствия за онова, което щеше да се случи.

Само дърветата дръзваха да бъдат неми свидетели на ритуала. В центъра на малка полянка стоеше фигура, която слабо се различаваше от растенията. Целият живот бе изстискан и от това мъртвешкото лице, покрито от качулка и яка на дълга до земята черна роба. В него нямаше цвят, също както и в облеклото на мъжа. Бе заплашителен на ръст, но олисял и слаботелесен като хилавите зимни дървеса. Ако не бяха нарядко излизащите от устата му гъсти валма пара, той би бил напълно приличен на мъртвец или статуя, изправена по средата на тази забравена от Тринадесетте гора поради някаква зловеща игра на съдбата.

Един почти безшумен звук най-сетне се осмели да наруши гробната тишина на дола. Скрежът хрущеше изпод ботушите на натрапника, с такъв тътен, сякаш цялата гора се люлееше от могъща буря. Еретичните трели на шума продължиха няколко секунди, преди да утихнат несигурно отново. Мъжът се поспря и се огледа, някак притеснено.

Идваше тук всяка година, макар и по различно време. Един път през пролетта, друг – през лятото или есента. Сега бе избрал най-жестоката зима, случила се в Халнкирон от столетие насам. Макар и толкова рано през сезона, дървета и камъни се пукаха от студ, животните измираха в оборите, и дори северните вълци се озвериха дотолкова, че слязоха от планините. Най-неподходящото възможно време за Призива. Но той не определяше кога ще се случи. То просто ставаше, една сутрин се будеше и усещаше с костите си, че трябва да дойде тук, точно в тази долина и да изпълни ритуала.

Скрежът хрущеше под ботушите му. Толкова бе студено, че дори не можеше и да падне сняг. Потрепери неволно в робата си. Не знаеше дали от студ или заради онзи странен, безпочвен страх, който го обхващаше всеки път, когато наближеше това място. Стъпките му го отведоха до плочата. Бе стар камък, толкова стар, че никой не знаеше истинската му история. Вероятно някога тук бе имало по-голяма постройка, но сега бе останала само една огромна обла плоча. Позеленяла от времето, обрасла с бурени и счупена на няколко места, тя не приличаше на нищо важно. Той обаче знаеше, че е важно. От незапомнени векове Пазачите изпълняваха тук ритуала на Призива. И те самите не знаеха защо. Никога нищо не се случваше, нямаше небесен гръм или гласове от Отвъд.

Коленичи на плочата. По нея нямаше украшения, само една огромна, назъбена линия, наподобяваща светкавица, минаваща от единия й край до другия. Надигна ръце към небето и с трепет зареди неразбираемите слова, които бе научил наизуст. Страхът все още глождеше ума му. Защо? Никога нищо не се случваше. И този път щеше да е така, самоубеждаваше се мъжът.

Само след секунда усети две светкавици на болка във врата си. Последното, което си помисли бе, че този път нещо се бе случило.

"

Надявам се поне някой да има време да го погледне. Ще прекарам това и след приятелския си кръг, да видя кой какво мисли.