Ревю: Приказка за магьосници, физици и дракон

атанладнакС ацирок със .азъг

И парадът на българските автори продължава с Геновева Детелинова. Но това, че днешната авторка дели народност с Антон Фотев не предполага никакво подобие между романите им. Ни най-малко. Защо? Ако Фотев ми напомня за Абъркромби, Мартин и Хауърд, то Детелинова пише напълно различни истории, по-присъщи на Пратчет... и на Нушич и Хашек. Причината да използвам точно тези имена, а не автори на фентъзи романи е, че "Приказката" е написана в жанра на комедийното фентъзи, в който, уви, съм запознат само с магьосника Пратчет - пък и не съм от хората, които обичат безрезервно историите му. Какво значи това мое незнание за ревюто, което ще последва... Ами, да видим.

От перото до печатницата

Накратко, "Приказката" е преминала една кратка епопея от замислянето си до печата. Първата част от романа е разказът "Драконът и портокаловия сок" на същата авторка. Всъщност, настоящата книга се явява продължение на онази история. Не се притеснявайте, разказът си е включен, а можете и да го намерите и из дебрите на интернет, на повече от едно място, ако не ви се чете в книжен формат. След това историята на разказа, иначе завършена, е използвана като въведение в света, описван от авторката. Поне две редакции и пет години по-късно, (разказът е от 2009-та) под шапката на MBG Books, излиза настоящият роман. Дали това е помогнало или не на историята? Единственият начин да стигнете до отговора е да прочетете сами романа.

Свят Светове

Историята на "Приказката" се развива в мултивселена с множество светове. В нея има светове всякакви - нашия си, свят на боговете, свят на дракони и магьосници (и физици, моля ви, да не забравяме!) и свят на ръба на разпада. Дали има и свят на леко замръзналите сосове за салати? Не се знае, но аз бих спекулирал, че има - защо не? Та, тези светове са свързани с портали, макар че някой може и просто да се телепортира между тях, ако му се рискува. А има и трета опция - Бюрото за междупространствено прехвърляне, страшната вогонска бюрократическа империя, движена от (вероятно) еднокрака омнипотентна леличка. Но с нея не искате да имате нищо общо. А ако имате желание все пак да си минете по реда - марш за формуляр номер 1672, да установим какъв сте на цвят!

История!

И кои са нашите герои, в тази заплетена мултивселена?  Ами, "...красив, висок / зеленоок и с много хубав тен," магьосник и стихоплетец на име Владимир (Влад) и неговият не-дарен баща и малко ясновидец Александър. Също така няколко вещици, дракон, змей (моля, да не се бъркат!), драконоложка, зъл магьосник, шефа на магоьосниците - по съвместимост мащеха на Влад, склеротични сфинскове, малко бебе, превръщащо почти всички присъстващи в любвеобилни бавачки, автора на романа... А, да. Авторът на романа, мъжки род, единствено число. Едуард Левонян. Усещате сигурно накъде бие историята, щом споменах това. Накратко, в основния свят на историята, светът на драконите и магьосниците, настава бъркотия и нищо неподозиращият Еди изглежда е единственият, който може да я оправи. Но не я поправя, защото по начало всичко е наред. Май. Помежду другото се набъркват толкова много странични сюжетни нишки, че ще ми трябват две ревюта, за да разкажа и половината.

Дълго мислех, че "Приказката" няма да следва стандартния тритактов сюжетен модел от завръзка-кулминация-развръзка. Обаче се залъгвах - под цялата веселост на историята, тя си остава сравнително проста. Много от страничните сюжетни линии си остават такива - странични, без да засягат с нищо значително главната история. Обрати в сюжета има, но ще си кривя душата, ако твърдя, че по някое време съм бил на ръба на леглото си, докато четях. Или пък че самите обрати бяха перфектно изпълнени. В историите, описвани от Детелинова, поне за мен, липсва и капчица напрежение, а страничните сюжети са, често, просто дребни пасажи...

Хихикане през зъби.

...Но пък са забавни. Може да се оплаквам  колкото си ща за стандартния сюжет, но той в случая не е важният. Хуморът е на първо място. Само дето аз не съм правилният потребител на Детлиновият хумор в писмена форма. Уви, придобил съм гага, забита в земята и "Приказката" успя да изтръгне от мен само една усмивка. А не е като да съм роден с такваз неспособност да виждам комичното. Смял съм се с глас при четенето на Нушич. Не знам каква е причината зад това, но предричам, че хуморът на "Приказката" няма да накара всекиго да се смее. Което е жалко, защото, поне според мен, това е целта на книгата.

Това обаче не пречи да се възхитя на лекия стил на авторката. Действието подскача бързо и приятно между множество различни герои. Това е една от малкото книги, която можете да разтворите по средата и пак да се насладите напълно на почти всеки от прочетените пасажи, без да имате и бъкел идея за какво точно става въпрос.

Пратчетовост?

Хм, не. Не съвсем. Тери Пратчет се е прославил със злободневност и на моменти много тънка социална критика. Тук критика и злободневност много-много няма. Комедия? Да, разбира се. Но повечето послания на романа са очевидни и съвсем нарядко разпръснати. То това не е точно лошо, но определено трябва да четете, имайки едно на ум, ако очаквате нов свят на Диска. Пратчет е един-единствен. Геновева Детелинова нито трябва, нито може да го копира. Не го очаквайте от нея - очаквайте една книжка, по-лека и весела от творенията на офицера на Британската империя.

"Приказката" работи най-добре като една пародия на епичното фентъзи, което се взема, както често правя и аз самият, така на сериозно, че сякаш има запек. Като идолопклонник на епичното фентъзи, не можах да не оценя заигравките с клишетата. Само че не видях и с тях да е направено нещо изключително ново. Те просто са там. Като вътрешни шеги за посветените. В тази връзка, и аз бих се зарадвал да видя продължението на "Космосът да ти е на помощ, Александър", но 90% от читателите няма да имат ни най-малка представа за какво става въпрос и пак толкова няма да проверят. На места "Приказката" ми прилича на апокриф, предназначен за посветените, а това не е нещо хубаво.

Текст и музика... пардон, редкация и корици.

Нямам забележки. Редакторите са не един, а двама - и то двама от най-прославените, и очевидно си разбират от работата. В книгата на очи ми се наби само една грешка и тя е вероятно печатна. Оформлението е прекрасно, както при всички книги на това издателство, а корицата е особено идейна.

Зума има тежката дума.

Надявам се, че от ревюто личи, че имам смесени чувства. От една страна, усещам, че не съм правилният читател за тази книга. От друга, не мога, поне от чувство за колегиалност, да не я "покрия". Пък и не всяка книга ще има само "правилни" читатели. 

Та, що е то, "Приказка за магьосници, физици и дракон"? Едно бодро и ново приключение в света на комедииното фентъзи. С история, която може и да не е уникална, но пък е приятно разказана. Сега ще сторя нещо нередно и ще сравня "Приказката" с храна. Този роман е като свежа салата за ума. Приятно и леко, незатормозяващо... И, ако не сте фен на салатите, напълно забравимо. Поне за мен, произведението на Детелинова губи сравнението с малкото други салати, които съм ял. Споменах ли Нушич? Защото пак ще го направя... Докато си спомням живо сръбската картофена салата, българската шопска, уви, вече изветрява в паметта ми.

А пък и аз си падам по мръвките. Та, кому бих препоръчал тази книга? На всеки, който обича салатите, сиреч комедията, като литературен жанр. С уговорката - не очаквайте Пратчет. Не очаквайте Нушич. Четете с отворен ум и отворени сърца. Може би тогава "Приказката за магьосници, физици и дракон" ще успее да ги стопли. Знам, че моето остана студено.

Ревю: Разторг

Кимерски хроники на славянски

Я! Ревю на книга. 'Ма тя пак българска. Ужас. След студения душ, с който облях "Междусъния", със сигурност "Разторг" ще ме разочарова, нали?

 Да, да, ама не.

 Малко предистория

С Антон Фотев сме колеги по конкурс. Заедно с него излязохме като "лауреати" от Конкурса за българско фентъзи на Човешката библиотека, MBG Books и Сборище на трубадури. Това ме прави предубеден, разбира се. Но от предубеждения няма нужда. В конкурса е имало над 150 романа, от поне сто автора, от които са избрани само три. Много от тези книги са произведения на дългогодишен труд от страна на талантливи наши сънародници. Други пък са написани в рамките на месец, специално за конкурса. Книги всякакви, и само три победители.

Жанра на "Разторг" е фентъзи "меч и магия", сродено много близо с епичното фентъзи. Тонът е... възрастен. С онази странна отсянка, която носи тази дума. Романът е една от малкото книги, които бих препоръчал на деца само с родителска преценка не защото е сложен, а защото може да притесни и отблъсне не един малчуган, недоузрял за бруталната честност на господин Фотев.

Свят като от приказките

"Разторг" почива здраво на дълбоките славянски корени. Според мен е малко пристрастно да твърдим, че славянската митология е най-дълбока и сложна на света - а съм чувал доста подобни хвалби. Но дали е наравно с най-известните световни митологии? Определено да. В света на романа са намесени Перун, Чернобог, Жарило, таласъми, колдуни... Човекът е чел и използвал щедро. В същото време в историята се появяват и елфи и джуджета, ама не съвсем като онези, които познаваме от Толкин и компания. А пък точно зад хоризонта съществуват земи, чиито звучене ми напомня за други митологии.

Интересна подробност е, че това е свят, където Земята съществува. И, спокойно, нищо особено не разкривам, това можете да го видите отзад, в речника. Накратко, хората са пратили космически кораб в безкрая и той е попаднал на много подобна на нашата планета. Последвал е, очевидно, технологически упадък в новата колония, поява на магията и разделяне на различни подраси на хората - от дълголетните, прекрасни до силиконеност елфи, през налетите като канари славяни, до ниските, грозни таласъми. Хвърлете малко генна модификация в смесицата, намесете и боговете от нашата си, земна митология и... ето ни тук.


Юнашка история!
Сюжетът, поне в началото си, напомня донякъде филма "Конан Варварина" от 1982-ра. Нашият герой, Асен (Разторг), е пленен и заробен от войнолюбиво славянско племе и обучен като гладиатор с цената на страдания и глад. Авторът не се притеснява да е графичен и подробен в описанията на тези трудности. Само че, за разлика от героя на бат Арни, Разторг е истинска личност, а не просто купчина мускули и когато, неизбежно, идва моментът на освобождаването му, това причинява вътрешни терзания и период на болезнена адаптация, през която той навярно никога няма напълно да премине.

Няма да разкривам повече детайли, но да кажем, че по-нататък книгата продължава с приказно-юнашкия тон. Свидетели сме на юнашки надбягвания, състезания за ръката на княжеска щерка и на избивания на цели полкове таласъми само с цената на... Абе, всъщност, с цената на почти умиране на двамата спътници на нашия герой.

А споменах ли, че половината повествование се води от името на Горян Мъката, "господарят" на Разторг? Горян е безскрупулен младеж с малко садистични наклонности, който няма да се спре пред абсолютно нищо в името на властта. Защо я иска - и той не знае точно. Горян има дупка в гърдите си и се опитва да я запълни с власт. Как я е придобил тази дупка, не разбрах точно, което е една от двете ми критики към романа. Никога не разбрах какво е направило от Горян това, което е. Освен ако не е клинична липса на емпатия... Но пък защо, не виждам, когато той всъщност се открива... веднъж. Но, после... Абе, заплетена работа. Прочетете и ще разберете.

Екшън!
Стилът на книгата е бърз, на моменти до задъханост, което е добро в този поджанр на фентъзито. Няма ги богатите описания на други автори, тук важно е действието. Битките са много и, за разлика от други детайли, особено подробни, до степен, в която някой може да се обърка от подробността. Личи си, че Фотев има някакъв практически опит в боя.

Образите са естествени и, в някои случаи, сложни и дълбоки. Други са прости, защото самите хора зад тях са движени от обикновени, разбираеми неща, от кръвожадност до желание за добротворство.

Езикът е подходящо архаичен и, дори и да е имало модернизми, не са ми се набили на очи, което е хубаво.

Критика?
Ами как! Познаваме се, ако сте чели кое да е мое ревю. Първото е детайлът с Горян. Може и да е само заради мен, но седемгодишния (в началото на историята) психопат и братоубиец ме тормози. "Дупката" в гърдите му е там още на тази крехка възраст, което е плашещо за моята крехка, нежна душа (ха-ха). Но не живея в неговия брутален свят - и благодаря на всичко за това - и това извинява тази подробност.

Друго? Няма грозни жени. Както в Холивуд. То авторът си го е написал в пряк текст отпред. Жената е на пиедестал за Фотев. Всичките му героини са лъвици, красиви като сълза или и двете едновременно. Не казвам, че не могат да са сложни образи, но определено са идеализирани.

Трето? Няма. Има няколко бели кахъра като честото присъствие на възклицателни изречения и култовото име княз Юмрук, (прякор, за щастие) което предизвика усмивка на лицето ми, когато го видях за пръв път, но това са детайли.

И, последно, страшното начало. Книгата въобще не е толкова тъмна и кървава, колкото първите тридесет страници ще ви накарат да вярвате. Не знам дали това е добро или лошо, но го сложих в секцията с критиката, защото ще отблъсне някои читатели. А пък може да привлече някой, който после да остане разочарован. Ако отрежем тези страници, книгата е напълно приемлива и за малки читатели. С тях, историята е за пораснали, дали на ум и възприятия или, чисто механично, на години.

Оформление
Корицата е прекрасна, хартията и шрифтът са добри, но техническите грешки изобилстват. Речникът на края на книгата е непълен, имаше някои липсващи букви и препинателни знаци в моята версия на романа. Дали това е заради печатницата или грешка от авторска/редакторска страна, не мога да кажа.

Като за финал
Ами, българско фентъзи. По кратка моя преценка, нарежда се точно до Теллалов. В голямата картина на нещата се цели към модерни "класици" на меча и магията като Абъркромби. Много ми напомня точно на него, ако Абъркромби беше още по-изчистен и графичен. В детайлите на света има сходства с добрите книги от цикъла Даркоувър на Марион Зимър Брадли.

Кому бих препоръчал тази книга? Всеки над дванадесет със силен стомах и копнеж по времената на дивните юнаци, пищните красавици, могъщите магове и още по-дивните девици-воини. Може да не е вашата книга, ако обичате историята да е бавна и подробна, но, стига да можете да понесете тъмните краски, няма да сгрешите, залагайки на Фотев. Аз знам, че чакам с нетърпение следващата история в този свят на автора. Една нова доза приключения няма да ми дойде зле.

Ако искате да видите едно по-положително настроено (обичам да чопля подробности...) и независимо ревю, засега има само още едно в дебрите на интернет: Сборище на трубадури - гост ревю.

Ревю: Междусъния

Междусъния, междусъния, защо не те проспах?

Ехей, хора! Хора! Българско фентъзи, хора. „Великолепно фенетъзи в духа на Р. Зелазни. Изненадващ дебют!“[1] Ще е добро, хора…

Да, в сънищата ми, сигурно.

Мислех да не правя това ревю, но в крайна сметка всяка реклама е добра реклама, пък и няма да си кривя душата заради едно българско име на корицата. Точно затова, и заради мързела ми, ревюто се забави - романът е излязъл в средата на юни месец и го имам горе-долу от тогава.

Аз съм придирчив читател, признавам си. И очаквам повече. Особено от моя съученичка. Авторката на туй писание е Димана Атанасова – млада и, очевидно, пробивна писателка, излязла от редиците на гимназията ми година след мен. Малко ме е срам да призная, при тези обстоятелства, но Междусъния ми дойде от тъча. Влиза си човек в книжарницата и що да види – българско фентъзи. Сън ли си, мечта ли си?

Да започнем с кратко благодарствено слово за издателите от „Весела Люцканова“. Това е едноименно издателство, пробило отдавна с учебници и, изглежда, от сравнително скоро, налазило и пазара за художествени книги. Каталогът им е любопитен и авантюристичен. От „Весела Люцканова“ изглежда ще залагат на нови български писателки. Единственият проблем? Поджанрът е дамско фентъзи. Не ги виня. На Алеята на книгата в София около половината представено фентъзи беше от този тип, вдъхновен от „Здрач“ и производните му. Пожелавам на „Весела Люцканова“ успехи. Нямам нищо против пъртина да ми пробиват крехки създания от женския пол. Равенство на половете, все пак, и то в най-добрата си форма.

Та, така, ще правя ревю на дамско фентъзи. Вадете пуканките.

Що е то дамско фентъзи, това е първият логичен въпрос. Май трябва да обясня, при положение, че терминът не е общоприет. Това е фентъзи, използващо няколко клишета:

1. Главната героиня е невинно момиче, просто една от нас.
2. Главната героиня има гаден живот и/или гадни родители…
3. …И не може да спре да се оплаква от тях.
4. Главната героиня е въвлечена в магически свят от красив момък.
5. Главната героиня е магнит за мъжете в този магически свят.
6. Главната героиня е избраната, дарена с мистична способност.
7. Главната героиня има постоянна нужда да бъде спасявана от нещо.
8. Магическият свят има „ърбан“ усещане, независимо къде и кога е.

Какъв ми е проблемът с дамското фентъзи? Правено е по калъп, историите са изключително взаимнозаменяеми, героините често се превръщат в досадни мрънкала. Не мога да се отърва от чувството, че целта на писането за авторката (да сме честни, мъжете-автори в този поджанр са рядкост) е да осъществи фантастичните си мечти. Когато целта не е очевидно печалбарство, разбира се. Фенфик със сериозно заглавие, с други думи.

Кои точки от горните осем удря „Междусъния“? Всичките. И успява да ме изтормози и в няколко други насоки. Нашата героиня се нарича Даш Девро. Тя е обикновено момиче, живеещо в заспал град. Майка ѝ я отглежда сама и пие като смок. Баща ѝ ги е зарязал. Даш мрази живота си. Няма приятели, не е популярна. Разбира се, веднага почват да ѝ се случват сериозни неприятности – и, естествено, високият тъмен мъж започва да я спасява. Не един, а няколко пъти. Точно след това, Даш започва да сънува странни сънища. Оказва се, че древно зло я гони, защото тя е специална и той трябва да я заведе в Атлантида. Не е голяма изненада, когато поредицата ще се казва „Сенките на Атлантида“.

Оттам-нататък, да си призная, не съм достатъчно интелигентен, за да разбера какво става. Ето тук идва основната ми критика към госпожица Атанасова. Стилът. Добре е да си кратък, но не е добре, когато читателите ти не разбират какво се случва. Повествованието се води от очите на Даш, но му липсва плътност. Героите буквално летят нагоре-надолу. Докато сме занимавани с вътрешните терзания на Даш, във външния свят се случват твърде много неща. Има пасажи, в които героите явно се движат или правят нещо, но изведнъж ни е показан резултата, без да е споменавано действието. Често и резултата не виждаме.

А има какво да се гледа. Някъде между обърканите мисли на Даш се вихрят дворцови интриги и древни ужаси изпълзяват от мрака. На тях обаче е отделено сравнително малко време, за да се отдадем на въздишането по лицето в главната мъжка роля, Меро. Той добър ли е? Не е ли добър? Пука ли му за мен? Не му ли пука? Като всяка една героиня в нейната позиция, Даш не може да се реши. Меро е тъмен герой, наемник и убиец. Ама пък е ‘убав. Ама пък е убиец. Ама пък… Цаца.

За Атлантида, описана ни в книгата, разбираме малко. Бих казал, че това е преднамерено. Даш е въвлечена в този свят против волята си и всичко е объркващо за нея. Гледаме от нейните очи, така че трябва да е объркващо и за нас. Страната е потънала под океана и се пази от силово поле, което се поддържа от някакви кули, които пък рухват, и в центровете им има някакви магически камъни… Май? Някакви искат да ги повалят, експерименти с хора, алчни за власт злодеи, гигантски змии… Признавам си, не можах да проследя сюжета достатъчно добре. Не съм се постарал, предполагам.

Героите? Класика, разбира се. Всички герои са обзети от мрачни мисли. Всички имат тъмно минало. Искате да срещнете обикновен човек, който просто е забъркан в тази каша? Тук няма такъв. Единственото нарушение на формата е, че Даш не е чак обожавана от всички мъже, макар че привлича вниманието на абсолютно всички, разбира се.

Мисля, че голяма част от проблемите на Междусъния идват с размера. Книжката се опитва да набута твърде много идеи в твърде малко пространство – малко над 200 страници А5 едър шрифт. Добавете чести сънища, спомени за миналото, душевни терзания и накъсани диалози, и мястото за сюжетно развитие остава минимално. Предпочитам твърде малко идеи, но раздути, пред каша, през която не мога да си намеря пътя. По всички правила и закони това можеше да е добро фентъзи. Усещам го. Основната история е силна и изпълнена с мистерии, нищо че се движи по добре отъпкан път. Просто е така объркано предадена, че не мога да я проследя.

Какво добро има в Междусъния? Ами, различна е. Да, да не повярвате. И не само със страната на производство. Повечето дамски романи са още по-клиширани. Този поне има добрината да предложи нещо повече от бляскав бифтек в главната мъжка роля. Има добрината и да не хвърли героинята ни в ръцете му и даже финалът е интересен, макар че е отворен като поле – нито една сюжетна линия не стига до логичен завършек. С изключение на една, която пак ще бъде отворена, мога да се басирам. Атлантида е интересна, макар че просто не е имало време да се опише както трябва. Има любопитни стилистични решения. Изкарват ме от нерви и ми пречат на четенето, но не мога да отрека, че са отклонение от нормата. Цитатите от песни преди всяка глава също са интересен елемент, макар че някои нямат връзка с действието, развиващо се след тях. Освен това, авторката си е написала домашното. Имената, които е избирала за героите си и за Атлантида са умело подбрани. Което може и да е минус. Когато имаш човек на име Рафаел, например, можеш да си напълно сигурен, че ще е художник.

Кратка бележка за техническото изпълнение на книгата. Адекватно е. Хартията не е вестникарска, корицата не е зле направена, макар че изображението е грабнато от един швед, постващ в deviantArt, дано с благоволението на художника. Авторката ползва прекалено щедро ненужни чуждици, което ме дразни, но предполагам, че редакторът (самата Весела Люцканова) не е посмял да я скастри. Книгата е граматически добре издържана, доколкото можах да преценя, докато се опитвах да се преборя със сюжета. Но не са премахнати всички повторения и стилистически нередности – което е странно, при все, че редакторката все пак е филолог.

Трябва да призная, че съм ужасен съдник за Междусъния. Това е първото дамско фентъзи, което се помъчих да изчета докрай. Захапвал съм „Здрач“, но го прицелих в прозореца след първата глава. Запознавал съм се и със съдържанията на други книги от жанра, без да се опитвам да вникна в тях. Книгата има своите качества, но аз не съм човекът, който може да ги оцени по достойнство. Опасявам се, че съм откърмен с епическо фентъзи. А като такова, Междусъния просто не вáжи. Твърде много идеи, твърде малко странично пространство за тях, досадна главна героиня, история, развиваща се предвидимо, макар че по-интересна от повечето конкурентни книги, объркващ читателите стил на писане… Листата продължава и продължава.

Пожелавам успех на Димана Атанасова. Предполагам, че книгите ѝ никога няма да са подходящи за мен, но такъв е животът. Както всеки продукт, един роман се пише за определена публика. Похвално е, че издателството е заложило на млад автор.  Надявам се, че поредицата ще продължи напред. Бих препоръчал книгата на онези, които харесват жанра. Струва ми се, че е нещо различно и свежо. Разбира се, трябва да се подготвят с търпение, защото книгата не е лесна за четене. Но ако Стефани Майър е синоним на скука за вас, Димана Атанасова няма да разтърси света ви, мога да го гарантирам.

---

[1] От корицата. Не знам кой го е казал, но надали е литературен критик, струва ми се. Не че имаме такива в България.