Търсене в този блог

четвъртък, 26 декември 2013 г.

Ревю: Разторг

Кимерски хроники на славянски

Я! Ревю на книга. 'Ма тя пак българска. Ужас. След студения душ, с който облях "Междусъния", със сигурност "Разторг" ще ме разочарова, нали?

 Да, да, ама не.

 Малко предистория
С Антон Фотев сме колеги по конкурс. Заедно с него излязохме като "лауреати" от Конкурса за българско фентъзи на Човешката библиотека, MBG Books и Сборище на трубадури. Това ме прави предубеден, разбира се. Но от предубеждения няма нужда. В конкурса е имало над 150 романа, от поне сто автора, от които са избрани само три. Много от тези книги са произведения на дългогодишен труд от страна на талантливи наши сънародници. Други пък са написани в рамките на месец, специално за конкурса. Книги всякакви, и само три победители.

Жанра на "Разторг" е фентъзи "меч и магия", сродено много близо с епичното фентъзи. Тонът е... възрастен. С онази странна отсянка, която носи тази дума. Романът е една от малкото книги, които бих препоръчал на деца само с родителска преценка не защото е сложен, а защото може да притесни и отблъсне не един малчуган, недоузрял за бруталната честност на господин Фотев.

Свят като от приказките
"Разторг" почива здраво на дълбоките славянски корени. Според мен е малко пристрастно да твърдим, че славянската митология е най-дълбока и сложна на света - а съм чувал доста подобни хвалби. Но дали е наравно с най-известните световни митологии? Определено да. В света на романа са намесени Перун, Чернобог, Жарило, таласъми, колдуни... Човекът е чел и използвал щедро. В същото време в историята се появяват и елфи и джуджета, ама не съвсем като онези, които познаваме от Толкин и компания. А пък точно зад хоризонта съществуват земи, чиито звучене ми напомня за други митологии.

Интересна подробност е, че това е свят, където Земята съществува. И, спокойно, нищо особено не разкривам, това можете да го видите отзад, в речника. Накратко, хората са пратили космически кораб в безкрая и той е попаднал на много подобна на нашата планета. Последвал е, очевидно, технологически упадък в новата колония, поява на магията и разделяне на различни подраси на хората - от дълголетните, прекрасни до силиконеност елфи, през налетите като канари славяни, до ниските, грозни таласъми. Хвърлете малко генна модификация в смесицата, намесете и боговете от нашата си, земна митология и... ето ни тук.


Юнашка история!
Сюжетът, поне в началото си, напомня донякъде филма "Конан Варварина" от 1982-ра. Нашият герой, Асен (Разторг), е пленен и заробен от войнолюбиво славянско племе и обучен като гладиатор с цената на страдания и глад. Авторът не се притеснява да е графичен и подробен в описанията на тези трудности. Само че, за разлика от героя на бат Арни, Разторг е истинска личност, а не просто купчина мускули и когато, неизбежно, идва моментът на освобождаването му, това причинява вътрешни терзания и период на болезнена адаптация, през която той навярно никога няма напълно да премине.

Няма да разкривам повече детайли, но да кажем, че по-нататък книгата продължава с приказно-юнашкия тон. Свидетели сме на юнашки надбягвания, състезания за ръката на княжеска щерка и на избивания на цели полкове таласъми само с цената на... Абе, всъщност, с цената на почти умиране на двамата спътници на нашия герой.

А споменах ли, че половината повествование се води от името на Горян Мъката, "господарят" на Разторг? Горян е безскрупулен младеж с малко садистични наклонности, който няма да се спре пред абсолютно нищо в името на властта. Защо я иска - и той не знае точно. Горян има дупка в гърдите си и се опитва да я запълни с власт. Как я е придобил тази дупка, не разбрах точно, което е една от двете ми критики към романа. Никога не разбрах какво е направило от Горян това, което е. Освен ако не е клинична липса на емпатия... Но пък защо, не виждам, когато той всъщност се открива... веднъж. Но, после... Абе, заплетена работа. Прочетете и ще разберете.

Екшън!
Стилът на книгата е бърз, на моменти до задъханост, което е добро в този поджанр на фентъзито. Няма ги богатите описания на други автори, тук важно е действието. Битките са много и, за разлика от други детайли, особено подробни, до степен, в която някой може да се обърка от подробността. Личи си, че Фотев има някакъв практически опит в боя.

Образите са естествени и, в някои случаи, сложни и дълбоки. Други са прости, защото самите хора зад тях са движени от обикновени, разбираеми неща, от кръвожадност до желание за добротворство.

Езикът е подходящо архаичен и, дори и да е имало модернизми, не са ми се набили на очи, което е хубаво.

Критика?
Ами как! Познаваме се, ако сте чели кое да е мое ревю. Първото е детайлът с Горян. Може и да е само заради мен, но седемгодишния (в началото на историята) психопат и братоубиец ме тормози. "Дупката" в гърдите му е там още на тази крехка възраст, което е плашещо за моята крехка, нежна душа (ха-ха). Но не живея в неговия брутален свят - и благодаря на всичко за това - и това извинява тази подробност.

Друго? Няма грозни жени. Както в Холивуд. То авторът си го е написал в пряк текст отпред. Жената е на пиедестал за Фотев. Всичките му героини са лъвици, красиви като сълза или и двете едновременно. Не казвам, че не могат да са сложни образи, но определено са идеализирани.

Трето? Няма. Има няколко бели кахъра като честото присъствие на възклицателни изречения и култовото име княз Юмрук, (прякор, за щастие) което предизвика усмивка на лицето ми, когато го видях за пръв път, но това са детайли.

И, последно, страшното начало. Книгата въобще не е толкова тъмна и кървава, колкото първите тридесет страници ще ви накарат да вярвате. Не знам дали това е добро или лошо, но го сложих в секцията с критиката, защото ще отблъсне някои читатели. А пък може да привлече някой, който после да остане разочарован. Ако отрежем тези страници, книгата е напълно приемлива и за малки читатели. С тях, историята е за пораснали, дали на ум и възприятия или, чисто механично, на години.

Оформление
Корицата е прекрасна, хартията и шрифтът са добри, но техническите грешки изобилстват. Речникът на края на книгата е непълен, имаше някои липсващи букви и препинателни знаци в моята версия на романа. Дали това е заради печатницата или грешка от авторска/редакторска страна, не мога да кажа.

Като за финал
Ами, българско фентъзи. По кратка моя преценка, нарежда се точно до Теллалов. В голямата картина на нещата се цели към модерни "класици" на меча и магията като Абъркромби. Много ми напомня точно на него, ако Абъркромби беше още по-изчистен и графичен. В детайлите на света има сходства с добрите книги от цикъла Даркоувър на Марион Зимър Брадли.

Кому бих препоръчал тази книга? Всеки над дванадесет със силен стомах и копнеж по времената на дивните юнаци, пищните красавици, могъщите магове и още по-дивните девици-воини. Може да не е вашата книга, ако обичате историята да е бавна и подробна, но, стига да можете да понесете тъмните краски, няма да сгрешите, залагайки на Фотев. Аз знам, че чакам с нетърпение следващата история в този свят на автора. Една нова доза приключения няма да ми дойде зле.

Ако искате да видите едно по-положително настроено (обичам да чопля подробности...) и независимо ревю, засега има само още едно в дебрите на интернет: Сборище на трубадури - гост ревю.

вторник, 17 декември 2013 г.

Ревю: Зимен панаир на книгата 2013

Автор, издател, автор, издател, автор...


Време е да се повторим с нестандартните ревюта - време е да поговорим за панаира на книгата.

Това ще е субектвино ревю, по ред причини. Първо, бях зад и около щанд през почти цялото си време на панаира. Второ, не съм фен на езотериката и нямам пристрастия към руската литература - първото беше притеснително често търсено, доколкото усетих, а второто беше обвързано с московските гости на панаира. Трето и последно, бях на панаира почти изключително в качеството си на автор и гид в света на фентъзито за клиентите на MBG Books.

Панаирът на книгата е едно прекрасно събитие, което заслужава повече внимание от всички четящи и не-четящи хора. Няма значение от кои сте - ако отидете на панаира няма да сгрешите. Ако четете, това е шанс да си сложите ръцете на два сорта книги - от новите, които още ги няма по пазара и от старите, които скоро няма да ги има на пазара. За отстъпката да не говорим. Ако не четете - спокойно! И за вас ще има подходящи занимания. На панаира се продаваха и настолни игри, имаше беседи и забавни предстаяния. И всичко това безплатно. Страхотен вариант за следобедна разходка.

Как мога да отчета този панаир, в сравнение с миналия? По-голям. Доста по-голям. Работната събота беше голяма спънка пред продажбите, не се и съмнявайте. Но броя на щандовете и интереса към тях надминава всички панаири в НДК, на които съм бил свидетел. По-пъстър. Разбира се, че по-пъстър. Очевадно беше колко много усилия някои издателства бяха вложили в щандовете си. Пристрастно отбелязвам страхотната "страноприемница" на MBG и не-съвсем-книжния щанд на Фантасмагория. Издателства като Артлайн и електронната и-книжарница Ozone.bg бяха сторили всичко по силите си, за да накарат посетителите да се чувстват наистина прекрасно.

Кои бяха "големите играчи" на паниара? Длъжен съм да спомена "Изток-Запад" и господин Блажев, който привличаше страшно много хора и не се притесняваше да препоръчва книги, дори и когато не са от неговото издателство - не един и двама души се разхождаха наоколо, прератени от баш-Книголандеца. Също Бранимир Събев, българският следовник на Стивън Кинг, разбира се, с неговото колритно присъствие. Хубаво беше и да се срещнеш с Александър Драганов от Националния Клуб по Фентъзи и Хорър. (НКФХ) Пак бяха тук и хората с книгите-игри. Приключение е да си спомниш, наистина.

Още нещо хубаво - не забелязах никъде издателства, които бяха на панаира, за да припечелят на всяка цена. Нямаше ги миналогодишните кошници с книги за по три-четири лева. Може и да ги е имало де, но аз лично не видях. Надали трябва да обяснявам защо крайно ниските цени не са добри нито за конкуренцията, нито за авторите.

Какво не ми хареса? Имаше и такива неща, разбира се. Хората, препратени по нечии чужд съвет много често идваха конкретно за едно или друго издание. Имаше читатели, пристигащи само за една определена книга и нищо друго. Имаше и такива, които полагаха всички усилия да странят от българските автори. Някои подминаваха с много лека ръка фентъзито, но това вече е проблем, специфичен за жанра. Подучх един-два не съвсем приятни коментари по адрес на екипа на MBG и щанда им, което, поне за мен, е нетърпимо. Знам много добре какво усилие са положили - това не са хора, които заслужават нещо по-малко от похвала за представянето си на панаира.

Лично нещо, което не ми хареса - от печатницата, където е отпечатана книгата ми са си оставили ръцете. Но за това по-нататък.

От лична гледна точка: Песните вървяха добре. Разписал съм сигурно около 50 томчета, от които 35 първи том и 15-тина втори. Още може би между 10 и 20 са били продадени сутрините когато не бях на щанда. Въпреки усилията, на екипа на MBG и лично мои, "Разторг" на Антон Фотев не успя да дръпне напред след като автора си тръгна. Големият проблем беше неравната реклама. Каквото и да говорим, Христо Блажев (Книголандия) и Калин Ненов (Човешката) са големи имена и едно рамо от тях изстреля Геновева напред - а и много от личните ѝ приятели наминаха през "страноприемницата". Освен това, беше си единствената комедия на щанда. Пак безспорно, да говориш с автора и да получиш неговия автограф е примамливо за читателя, което изравни отчасти интереса между Песните и Приказките. Но, откакто Антон напусна, без редакторско/авторитетно рамо и без авторова самореклама, Разторг забави много темповете. Драги ми господин юристе - ако четете това отнякъде, не пропускайте, моля, да идете на представяне в някоя книжарница, когато пуснат Разторг в търговската мрежа. Можете само да спечелите.

Контактът с читателите също беше страхотен. Много хора успях да убедя да си вземат Жертвата, още повече убедих просто да дадат шанса на фентъзито с някое от предложенията на издателството. Имаше и такива, които много харесаха разговорите с мен, но решиха да вземат книгата по-късно - и не ги виня, без ревюта и с точно един читател (и автор), до когото да се допитат, книгата ми не е точно позната величина. Един куп, уви, не бяха впечатлени от липсващите ми ораторски умения и си отидоха с празни ръце. Е, нищо. Надявам се, че поне един от хората, с които ще срещнах ще ми върне услугата, като пусне отзиви за Жертвата, дори и да са негативни.

Няма да споменавам колко беше приятно да стоиш въоръжен и брониран в НДК. Снимката ми с меч, чук, шлем и гамбезон може и да не е сложена отгоре на този пост, но без съмнение ще изплува от дълбините на Интернет.

Това е от мен за този панаир. Догодина пак, надяваме се, с Песни за Отвъд: Забравеното княжество. Чакайте постове около Коледа с новини и хубави изненади.

събота, 14 декември 2013 г.

Откъслеци

"


  Май някой го ръгна отдясно. Не бе силно, но при все че крайниците му бяха като направени от желе, не посмя да окаже никаква съпротива. Просто се килна и падна в леглото. Чу смях, хлопване на врата и още по-неудържим смях. Жените бяха невъзможни за разбиране. Докато заспиваше, имаше чувството, че изпуска нещо много важно. Разбра след няколко минути на тих размисъл. Можеше да види раменете ѝ през нощницата.
  Заспа с широка усмивка.
"

петък, 6 декември 2013 г.

Откъслеци

"


От двореца се изливаха тринадесет широки канала, всеки в корито от различен ценен материал. Тези канали бяха във всяка посока и бяха пресечени и разделени от по-малки, радиални корита, на свой ред пресечени от други, съвсем малки канали, които като улици пресичаха града. Савяр-а-дом имаше и булеварди, и алеи, и стотици мостове, но хората ползваха предимно каналите. През нощта целият град беше грейнал в различни светлини. Крайните квартали едва блещукаха, а сърцето на столицата грееше като слънце. Централните канали бяха като гирлянди от пламъци, които свързваха различните части на града помежду си. Беше картина, която можеше да спре дъха на човек, дори и след Гладис-дом и Ехт-дом, и тя не можа да сдържи възклицанията си.
"

събота, 30 ноември 2013 г.

Корици

Ето го и финалните предни корици на книгата...


Какво да кажа за тях и за разликата от пъвите версии? Хмм, малко повече сенки? Ана - дамата отдясно - ми се струва твърде хубава и женствена. Момичето е на 17 в историята, това си е подсъдимо.

Също бях под впечатлението, че Том 1 ще е с Ана, а Том 2 ще е с Бронираният. Бял кахър де.

Като цяло кориците са директно, макар и не особено значително, подобрение от първата версия, която ми беше пратена преди доста време.

"Томовете" разделят страниците на две. Самата книга оригинално има четири части - "Част първа, част втора" и т.н., които помагат структурно и смислово за разделението на романа. Можеш да си кажеш "Стигнах дотук - сега ще почина, преди новите сюжетни линии да дойдат". Лошото е, че първите две части са две трети от книгата. Заради което, разбираемо, от MBG са пребалансирали нещата, за да се получат две томчета от 464 и 496 страници съответно. Да, това може да влезе в една книга. Не, обаче, не и в този формат - A5 става турден за разлистване след 600-ната страница. А и, да си го признаем, цената на две книжки А5 горе-долу ще съвпада с цената на гоялм том формат А4. Пък така получавате две красиви корици.

Последно за този пост: Очаквайте ме, заедно с MBG и, надявам се, другите двама победители, в НДК на Панаира на книгата от десети до петнадесети октомври. Всеки следобед (да няма разочаровани ранобудни хора), защото след два месеца лекции кран няма да може да ме вдигне рано сутринта. Обещавам да има приятни изненади преди, след и по време на панаира, тук и на живо.

петък, 29 ноември 2013 г.

Откъслеци

"


  – Какво ще сторят хората, корабите и твърдините срещу зимата? – Ето го въпросът, до който бе стигал при всяко свое размишление. – Дори и да се обединим, какво ще постигнем, освен да направим края си по-отчаян? Жалък?
    – И какъв шанс имаме сами? – Князът посочи едно куче, по-едро и диво на вид от останалите. – Ловците ми заловиха този вълк преди няколко години, защото беше сам. Би се гордо, но беше пленен без глутницата, която да го пази. Братята му бяха измрели от глад и студ. – Ройнар чак сега се вгледа в животното. Наистина беше вълк, но с такъв жалък вид, че само запознат човек не би го объркал с куче.
    – Да се бием гордо, това е шансът ни. – Синът на Нагрот изгледа княза си твърдо. – Да умрем в бой, достоен за песни, преди гладът и студът да са повалили всички ни. Глутницата във вашата история също не се е спасила от зимата, нали?
"

петък, 22 ноември 2013 г.

Откъслеци

"


– Смяна на партньорите – пресипнало подвикна Рори и грубо пусна Елисея.
Младата жена изпищя и едва не падна с лице надолу под чучура, но някак се овладя и успя да запази равновесие. Обърна се, изгледа го ядно и побърза да се отдалечи. Ако всичко бе наред, това означаваше, че…
 – Искам да пийна. – Медено-отровният глас на Ана изникна иззад гърба му.
"

събота, 16 ноември 2013 г.

Издаването - месец ноември.

Имаме дата! Очаквайте книгата на Зимния панаир на книгата, 12-15 декември в НДК. Обещавам всекидневно присъствие на щанда на MBG Books. Ако искате да поговорите за фентъзито, за книгоиздаването в България и за ползите от добре заточен меч, знаете къде да ме намерите.

Разпространение по книготърговската мрежа? Хм, не съм сигурен. Бих казал най-късно януари, но предишен опит показва, че книжарниците не винаги пускат книгите на момента. А и от издателството могат да ги позадържат до сключване на изгоден договор. Това е тяхно решение.

Очаквайте новини за разпространението на книгата и за евентуални представяния тук-там в най-скоро време. (да се чете: в рамките на месец)

Има един странен текст на английски под този пост. Съветвам ви да му хвърлите едно око, ако сте заинтересовани от книгата. Може и за нищо да не става - не съм доволен от (субективно усетената) липса на умение в писането на кратки разкази - не гарантирам. Но разкрива малко предварителна информация за света, която иначе ще получите чак след месец. Не бойте се, спойлери абсолютно никакви.

А, да, книгата на английски ще е със авторски права за името Songs of the Void: The Sacrifice. Това не значи, че ще излезе на английски (ама а дано), а само че е регистрирана под това име чуждестранно.

Short story: Eyes wide open



Author's note: This is a short story based on a world developed for a novel (series) called "Songs of the Void". The first novel of the series, "The sacrifice", has been published by MBG Sofia in December 2013. Keep in mind that the language of that novel, my native tongue, is not English - I am an English speaker, yes, but not a native one. Furthermore, short stories are not really my genre, but, there we go, why not try it? You can never improve if you don't practice - and you can never get opinions if you do not show your work. Here it is. Feel free to criticize to your heart's content. Criticism is helpful. Praises? Not so much.

Keep in mind  that this story contains references to abuse and violence, so if you are repulsed by such themes, turn back now. 

Eyes wide open

Keep your companion to your left. The shield on your heart. The spear high. Your armour strapped tight. The sword ready to fly. And eyes wide open. That is what his confessor always told him. His mantra. The belief that pulled him through the manoeuvres and served him well earlier in the campaign.

It is what held him together.

Belief didn’t serve the others too well, unfortunately. It didn’t save Alaras from freezing to death, didn’t help Gaius get the spear out of his chest and wasn’t any good for clothing Marcus’s wounds either. When the arrows came flying, when the shadows came crashing down, they all flagged. The others were not strong enough. They all abandoned their beliefs, forsook their hopes. Yet he persevered. He kept repeating those same few simple advices that the confessor gave him. Simple advices for a simple man.

The cold was biting into his chest. Spring had come, they told them, and a patrol had to be organised. There were paths that needed threading and posts that needed resupply. He had seen spring. And  that was not spring. The snow was knee-high, and the Thirteen-damned hills and becks of this blasted place were turned into icy traps for unwary feet. But his eyes were always peeled and his sword was always ready to fly.

Worse yet, there was hunger biting away at the same wound. And the extra rations weren’t much help. Food was coming, they told them. Just wait until the valley unfreezes. Just wait until spring. Yet, it was still frozen, was it not? He cleaned his sword and stuffed the extra rations in his traveling sack. He would need those if he wanted to survive until he reached the fort.

The shield on your heart. The spear high. Your armour strapped tight. The sword ready to fly. And eyes wide open.

It was different just half a year ago. Those shadows that now hunted them by daylight and stalked them by night; they had a different name back then. “Barbarians”, they would call them. Brutes. Their spears were dull back then, and their shields were dented. They sent their braves into the fray to get slain by the imperial sword and spear. They fought them so many times he lost track of the barbarians that fell by his blade. Those brutes were ferocious, but foolish. That is what they knew half a year ago.

Armour weighing him down… He needed rest. Didn’t even remember how long he had gone on. The sun went down once… twice… since the battle. Didn’t matter too much. The sun would set down at the oddest of times in this deplorable place. It was not like he could sleep anyways, with wolves and shadows on his track. Just the shortest of breaks, for a quick bite, and then back on the road again. Towards the fort, the Empire and safety.

Fortune had finally smiled upon him, at least. The fogs cleared up and he could again see the Great Mountains to his left. He was on the right course. They were meant to build roads here. Roads and towns, and mines for the savages to toil in. This land was rich. Easy to plunder. So they told them. He stood up from his shield and resumed his stride.

The spear high. Your armour strapped tight. The sword ready to fly. And eyes wide open.

Easy to plunder… Perhaps. They fell on one of their villages several months ago. At that stage provisions were tight and reinforcements were not coming. Even messages were not arriving, Apostate damn them! Winter was closing in. The savages were lodged here, however. Their homes were full of provisions. Ripe and ready to be plucked. They had lost their braves in combat. Only women, cripples and broken men left behind. The wooden lodges burned brightly in the night. The boys filled in their sacks. He bought a permit to go in alone from the centurion. Cornered two barbarians in their house. The haul was poor, and the harpy living there managed to bite him before she tasted his sword. The young savage, however… Heh. She would beg to die before he was through with her.

Fortune was kind again. He came across a path leading down east. Who had built those paths? Sometimes, when going through the forests, they wold come across cairns and buildings made of stone. The savages were incapable of handling stone. Alas, those places were in ruins. Good for camping in, not for living. Long abandoned. Long forgotten. Exactly the fate that was awaiting them too.

The future was bleak. Even if he reached the fort, what? Reporting back to the prefect? He feared not punishment. The fort needed every person. The times were not good enough for justice. But the savages were gathering, their shadows growing thicker. They would fall on the fort. And then there would be more death. Retreat to the east, maybe? With ragged banners and a caravan of dead men behind them. Then? Reporting to the tribune? To the protostrator? The emperor? How far would they need to go before someone decides that punishment was due for their mistakes? Would they be dismissed or killed? And… How useless to think of that when he wasn’t even sure where he was. Pride would serve him no purpose if he died.

Your armour strapped tight. The sword ready to fly. And eyes wide open.

Oh, but when they were leaving! When they were leaving the Empire, they sent them with flying banners, music and cheers. Their bellies were full and they were all cleaned and dressed up, as if they were going to a wedding. The emperor had opened his armoury and provided every one of them with mail shirts and real steel swords, the likes of which were typically only reserved for centurions. The provision train stretched for a kilometre behind them.  Foolish women would follow them, hoping for riches and protection. Fools following other fools to their death. They went into this hellhole as conquerors. And it was going to spit them back as hollow men, wasn’t it?

It was melting now. Heh. Spring had come. Just a few days… moons… later than expected. His deerskin boots slid around the gushing snow. Good thing he had picked them up from that savage’s corpse. The fine sandals they had given them started falling apart ages ago. The road was winding eastward. He started picking up some familiar patterns. That hill over there, this patch of trees higher than all the others. Couldn’t put down where exactly that was, but he was getting closer.

Water was streaming down his body, he noticed after a few minutes… hours… It was hot. So hot. It shouldn’t be so hot. This was not summer, nor a proper spring. Fever? His hands covered the old wound on his shoulder. It was not throbbing. Maybe it was just that breastplate that was so tight on him. He felt as if he was being held in tongs. He loosened the straps. What good was armour now anyways? It wouldn’t withstand a good strike, nor would it stop an arrow from gouging your eye. He let in lay on a boulder and marched on. The fort waited just around the next hillock, he knew it.

The sword ready to fly. And eyes wide open.

He was just a boy three years ago. A greenhorn, conscripted into the army. The laughing stock of the veterans, and an outlet for the centurions’ cruelty. It was the manoeuvres that made him a man. They were deployed in a small village to the north and assigned to small companies. His was led by a tiny man called Triaras. He was a man of great flair. An initiative fellow. The manoeuvres were going by as usual, the cavalry having their fun while the poor sods in the infantry had to dig in and fortify positions every day. That twat, the prince-consort Hexalius prattled on from his tall steed, everyone watching him as if he was god. And while everyone worth their spurs was busy fondling the royal disaster, they had a bit of time to themselves. A bit of time to use the skills the centurions had beaten into them. He didn’t remember much about the first time he killed. It was a caravan guard. He was so drunk it was a miracle he won.

The company was dissolved and they were all admonished when command managed to get their heads unstuck from their bottoms and found out. Triaras was quartered, but the rest of them got out easy. Not like now. They were going in for the count. The hastates, the legionaires and the centurions. The prefect. Even the tribune was going to get it. A sword in his belly. A sword in his neck. And one in the back. The Empire was not as forgiving as the savages.

And he was not forgiving, just like his Empire. The sword was sticking out of the fresh corpse of the savage. She had told him that the fort was near. That was good. She offered to guide him there. That was good too. Then she asked for food. Then she shouted for help. Then she resisted. And that was not good. She bore the face of an imperial woman, but he knew better. She was a savage below the cheap dress. They were all savages, all out for him. And he needed to go. Quicker.

Eyes wide open. Always wide open. That was his mantra and his belief.

His faith was what helped him pull through all his life. His mother was weak. Sinful. He was weak too. His father tried to expunge this weakness from them, with the help of the local confessor. At times he went too far. The confessor was a kinder man than his father. He would often punish mother for her sins, while father was chastising him. Later, when the punishment was over, he would tell him about faith and about the soldier’s mantra. Soldiers were strong, he had told him. Soldiers never suffer and always fight back. And he was going to be a solider.

The confessor probably found it funny when he fought back one day. Then it was time for their very own punishment. He didn’t kill them. That would be bad. After all, “do not kill another believer” was a postulate of the Holy Church. He beat them down, gagged them and locked them up into the cellar. Threw they key in the river. If death claimed them, it wouldn’t be by his hand. He left home then. Didn’t care too much for the other sinners. He had his eyes set on the place which would teach him how to be a hard man.

The fort came up in full view of him after crossing over the millionth hill. The walls were familiar. Felt secure. The clearing around them was not full of shadows and brutes. That was all he needed. He ran towards the fort. The gates were ajar and he rushed them down, battering his path through them. Finally, safety.

Eyes wide open… Wide open.

The fort was deserted. Not a soul in sight. The tents were thrown down and only smouldering ruins were left of the wooden officers’ hall. Heh. The barbarians had beaten him home.

He crawled towards the officers’ hall, between the charred beams that once supported a roof, eyes wide open. He found himself a nice jagged plank, eyes wide open. He propped it against the ground, eyes wide open. He bashed his head against it, eyes wide open. He was strong now, with eyes wide open. He was not a sinner, with eyes wide open. His brains splattered in a dash of red across the white ground. Peace, finally. Finally…

Eyes wide shut.