Търсене в този блог

петък, 6 януари 2012 г.

Отвъд - Жертвата

Както личи от профила ми, от описанието на блога, и прочее, и прочее, аз съм едно странно човече, което се занимава в България с трудния занаят писане на фентъзи романи. Подчертавам в България понеже тук въпросния занаят е малко по-сложен отколкото на други места и, уви, нямаме успешни автори в насоката. Няма да залитам в лирически коментар на тема издателства и ще карам направо.
Преди известно време, няколко часа, приключих с твърдата чернова на нещото, по което работя в момента. Отрочето тежи точно 332 110 думи, със заглавната страница, и го чакам от около година и нещо насам. Следва да го прочетат няколко човека и да изкарам добро копие, с поизчистени неточности и тъй нататък. И понеже приключването на една чернова води до светли чувства (и до безсъние) реших да споделя с читателите си, по мои оптимистични преценки, цели пет човека, хубавата новина.
И понеже сте попаднали тук някак, незнайно как, мисля, че е редно да поощря бъдещите ви посещения, като постна малко "превю" на част от работата си. Кой знае? Може да си намеря редовен читател и на другите глупости, които са свързани отдясно в страници.
Подчертавам, че засега няма да пускам в интернет пълния текст на романа. Първо да се издъня с издателствата, пък после ще помисля по въпроса.

И, ето го, най-сетне, пролога, и една малка дреболия от епилога:


Пролог

3682 С.И., месец фарнар

Студът бе толкова всепроникващ, така натежал в неподвижния въздух, че сякаш можеше да го срежеш с нож. Целият живот бе изсмукан от вкочанената земя, покрита с тънък слой скреж. В сутрешния сумрак не се чуваше и една птичка, ни едно животинче. Нищо не дръзваше да наруши тишината, надвиснала заплашително над заледения дол. Сякаш цялата природа бе притихнала – уплашена, тръпнеща, обладана от мрачни предчувствия за онова, което щеше да се случи.
Само дърветата дръзваха да бъдат неми свидетели на ритуала. В центъра на малка полянка стоеше фигура, която слабо се различаваше от растенията. Целият живот бе изстискан и от това мъртвешкото лице, покрито от качулка и яка на дълга до земята черна роба. В него нямаше цвят, също както и в облеклото на мъжа. Бе заплашителен на ръст, но олисял и слаботелесен като хилавите зимни дървеса. Ако не бяха нарядко излизащите от устата му гъсти валма пара, той би бил напълно приличен на мъртвец или статуя, изправена по средата на тази забравена от Тринадесетте гора поради някаква зловеща игра на съдбата.
Един почти безшумен звук най-сетне се осмели да наруши гробната тишина на дола. Скрежът хрущеше изпод ботушите на натрапника, с такъв тътен, сякаш цялата гора се люлееше от могъща буря. Еретичните трели на шума продължиха няколко секунди, преди да утихнат несигурно отново. Мъжът се поспря и се огледа, някак притеснено.
Идваше тук всяка година, макар и по различно време. Един път през пролетта, друг – през лятото или есента. Сега бе избрал най-жестоката зима, случила се в Халнкирон от столетие насам. Макар и толкова рано през сезона, дървета и камъни се пукаха от студ, животните измираха в оборите, и дори северните вълци се озвериха дотолкова, че слязоха от планините. Най-неподходящото възможно време за Призива. Но той не определяше кога ще се случи. То просто ставаше, една сутрин се будеше и усещаше с костите си, че трябва да дойде тук, точно в тази долина и да изпълни ритуала.
Скрежът хрущеше под ботушите му. Толкова бе студено, че дори не можеше и да падне сняг. Потрепери неволно в робата си. Не знаеше дали от студ или заради онзи странен, безпочвен страх, който го обхващаше всеки път, когато наближеше това място. Стъпките му го отведоха до плочата. Бе стар камък, толкова стар, че никой не знаеше истинската му история. Вероятно някога тук бе имало по-голяма постройка, но сега бе останала само една огромна обла плоча. Позеленяла от времето, обрасла с бурени и счупена на няколко места, тя не приличаше на нищо важно. Той обаче знаеше, че е важно. От незапомнени векове Пазачите изпълняваха тук ритуала на Призива. И те самите не знаеха защо. Никога нищо не се случваше, нямаше небесен гръм или гласове от Отвъд.
Коленичи на плочата. По нея нямаше украшения, само една огромна, назъбена линия, наподобяваща светкавица, минаваща от единия й край до другия. Надигна ръце към небето и с трепет зареди неразбираемите слова, които бе научил наизуст. Страхът все още глождеше ума му. Защо? Никога нищо не се случваше. И този път щеше да е така, самоубеждаваше се мъжът.
Само след секунда усети две светкавици на болка във врата си. Последното, което си помисли бе, че този път нещо се бе случило.
Ето го и хубавият последен абзац, с който завършва книгата:

И ще дойдат дните на четвъртия Призив, когато Спазъмът отново наближи. И Онзи ще държи везната, но няма да има четвърта жертва. Защото короната, която бе обругана трябва да бъде изкована наново, преди края на дните. Тринадесет кули ще паднат, за да се преродят, а в четиринадесетата ще има само плач и отчаяние.