Търсене в този блог

събота, 13 юли 2013 г.

Откъслеци



"
    – Какво искаш? Храна, пиене? Изчакай да свършим, ще ти пратим да хапнеш и на тебе. Трябва да има печено прасенце. – Гарет не каза нищо, само се усмихна още по-широко. Седмакът започна да се поти. – Или, ако искаш, остани на пира, какво ми пука? Ще седнеш в долния край на масата… – Чудна гледка, по-силният мъж пристъпяше нервно и се мъчеше да избегне втренчения поглед на Гарет. – Добре тогаз, ще седнеш по средата. В моя край, ако щеш… – Горянинът го разглеждаше, сякаш той беше някакво много чудно насекомо, грозно и уродливо. – Какво искаш, духовете да те вземат?!
"

понеделник, 8 юли 2013 г.

Ревю: Слепоглед


Привет, привет. Време е за ново ревю. Този път ще изляза малко от комфортната си зона, говорейки за научна фантастика. Е, време е да поговорим и за това.

Прочее, книгата я вдигнах с намаление по време на Таласъмия и затова ревюто идва късно. Оригинално Слепоглед е излязъл доста по-рано в България, за родната на автора Канада да не говорим.

Да започна с голямо предупреждение. Да, всички ревюта, които може би сте чели са истина. Книгата наистина е адски добра. Но, ако нямате желание да се борите с техническа терминология, покупката е почти безсмислена. Това е твърда научна фантастика - бих я оприличил на абсолютно черно тяло по отношение на широкия спектър от теми и факти, които книгата използва. Ако имате интерес към науката, като цяло, книгата почти обезателно ще ви хареса. Ако ли не - можете да я използвате като подпорка за масичка.

Каква е историята? Накратко казано, човечеството е близко до Сингулярността. Отново. Не е точно сиво киберпънк бъдеще, но се доближава - хората разчитат все повече и повече на компютрите, смъртта е "победена" с използване на киберпространство за умовете на смъртниците, и някак сме овладели способността да произвеждаме почти всичко от базови материали. Човечеството вече не е това, което е сега, контактите се осъществяват почти само през ноосферата, (преименуван интернет) а хората се подлагат на много различни подобрения. Историята ни поднася хора с множество личности в една глава, хора, буквално обитаващи инструментите си и такива, способни буквално да четат мисли по лицата на събеседниците си. Да не говорим за умението да се променят спомени и предпочитания. И въобще да не споменаваме, че някакви луди глави са съживили вампирите. Аха, вампири. Човешки под-вид, способен на хибернация и хранещ се с хора. Страшни хищници. Единственият им проблем е, че са алергични към евклидова геометрия - по-точно, към правите ъгли в нея. Та, (спорно) добре си живеем. Разбира се, има и инакомислещи, но Сингулярността е близо.

И точно в този момент - бам - първи контакт. Само че неразбираем. Някой или нещо праща сондите си до Земята и прави снимка на повърхността. Без да праща сигнал, без да обяснява. Едва ли не заради щастлива случайност човечеството открива къде е източника и праща екипаж от няколко генетично-подобрени учени (и един войник) да види какво става там. Не очаквайте екшън. Победата може да дойде само със силата на науката. Пътуването из космоса все още е бавно и минава много време, докато екипажът стигне целта си. А когато я намира... Е, да кажем, че започва да става забавно. Ако разкрия повече, ще казвам твърде много. Само знайте, че нищо не е такова, каквото изглежда.

Книгата ми напомня за философски роман. Идеите, с които се занимава са сложни и общочовешки. Един голям сегмент към края всъщност говори за подсъзнанието и аз-а. Други части от книгата интерпетират идеята за чувствата, за социалните контакти, за... Абе, сложно е. Препоръчвам ви книгата и ако следвате или сте следвали философия. Може заключенията, които Уотс си вади да не ми харесват, може и да не съм съгласен с някои от тях, но трябва да призная, че книгата е интересна и на философско ниво.

Като стил - пригответе се за терминология с метрични тонове. Всичко е написано лично, от гледната точка на един от членовете на екипажа, Сири Кийтън, което понякога придава объркващо, леко-клаустрофобично звучене на романа. Което не е лошо, защото той си има и хорър елементи. Това, което малко ме дразнеше беше тенденцията действието да подскача напред-назад във времето, показвайки ни миналото на Сири. Разбирам защо е нужно във връзка с идеите, които авторът развива, но често исках да прескоча по-бързо тези отрязъци. От друга страна, Уотс никога не е прекалил със спомените на Сири - обикновено не отнемат повече от страница-две.

Шапка свалям на Уотс, че е един от фантастите, които не намират за нужно да проповядват, преди да разказват. Разбира се, това е научна фантастика и няма да се мине без малко проповед, но това е дребен детайл от цялостната книга. Като сме заговорили за автора - надали е изненада за някого, че Питър Уотс е и учен. Ако прочете и бележките му, ще разберете, че за писането на "Слепоглед", той се е допитвал до много колеги. Бележките пък, сами по себе си, са страхотни, обширни и даже ги има и онлайн, на блога на автора.

Няма какво да кажа от техническа гледна точка. Красива корица, солиден превод и добра редакция.

Последни думи - ако харесвате научна фантастика, ако науката ви запленява или сте любител (или професионален) - философ или психолог, купувайте, хора! Гарантирам, че няма да се разочаровате. Само четете бавно и внимателно, защото детайлите са много. Ако не харесвате особено числа и няколкото елементарни научни термина, които има в ревюто ми ви карат да се мръщите, имайте едно на ум, че за да се насладите напълно, ще трябва да се преборите с доста терминология.

А, да. Книгата я има безплатно в електронен формат на английски. На страницата на автора, където са и всички бележки. Ориентирането сред нея обаче е малко проблемно (лош код, грр), затова ето ви линковете:
За "Слепоглед"
Самият "Слепоглед"
Главният сайт/блог на автора


Нека да споделим още няколко линка за книгата. Предупреждавам, че тези ревюта са малко по-spoilerific от моето собствено.
Ревюто в Омагьосано време (Михаил Абаджиев)
Ревю в Книголандия  (Христо Блажев)
Ревюто в Soulseeker (Коста Сивов)

неделя, 7 юли 2013 г.

Бележки от Отвъд - Закътаната долина

Както казах, псунах цитатите от първата част и по този повод реших да споделя някои детайли от света.

Надявам се следващата седмица или утре да ми остане време за едни авторски съвети, третите и последни, за сега, бележки и, най-сетне, за ревю на Таласъмията. А може да пусна и доста други ревюта, повече свободно време = повече... свободно време. Хм.

На въпроса! Закътаната долина. Ако сте погледнали миналия ми пост, става въпрос за мястото, където започва нашата история. Във всяко едно отношение, Закътаната долина си отговаря на името. Става въпрос за ледникова долина в северозападния край на днешната Империя. Има стандартна U-образна форма. В северния си край, откъдето се е спуснал ледникът, долината е по-стръмна и преминава в непристъпните планини, които я обграждат. На юг е почти равна. Планинския масив на юг е особено непристъпен, което е принудило ледника да се оттече през тесен проход, създавайки каньон в скалите. Така единственият път до Закътаната долина е дълъг с километри каньон в теснините, водещ до напълно обградена от планини местност.

Няма нужда да си антрополог, за да обясниш защо това ще причини доста странности в населението.

Закътаната долина има атипичен климат, заради особенностите на релефа. Долината е влажна и хладна през лятото, а зиме температурите падат много ниско. Защото е оградена от планини, в долината никога няма бури и цари почти постоянно безветрие. Вали често. Това, заедно с факта, че там целогодишно се оттичат снегове от гигантските велики планини Вайлаяр, прави долината плодородна, но и води до чести летни наводнения. Заради този климат страшната зима от 3607-ма почти успява да заличи населението.

Закътаната долина е диоцез под светата Църква на Империята. Поради местоположението си, няма централна сграда на диоцеза. Вместо това има две абатства (села) - Феърхейвън и Хайроуч. За диоцеза отговрая адепта на северозапада. Населението на диоцеза е около 400 души. Долината не произвежда почти нищо, но се издържа сама, благодарение на плодородни ниви и овощя.

Закътаната долина дълго време е твърдина на местното население, преди то да бъде прогонено от Империята към 2082 С.И. Елфите и сафарите тук оцеляват и с години след това, давайки отпор на имперските легиони. Сафайран, региона, където се намира долината, е беден на ресурси, а тя е най-закътаното място в него. Това обяснява защо долината е наново заселена почти десет века след като местните са прогонени от нея. Поне тогава е официалното основаване на диоцеза. Истината е обаче, че Закътаната долина е използвана като убежище за бегълци още от около 2100-ната С.И. Тези неофициални жители са предали много от порядките и традициите си на по-късните заселници.

Заради отдалечеността си от цивилизацията местните хора са доста особени. Извън родното им място ги наричат "долняци". Църковната власт тук е нестабилна, заради липсата на методи и поводи за установяването ѝ, а държавната на практика я няма. Имената в Закътаната долина също са уникални, дотам, че винаги можеш да познаеш кореняк долняк по името му. Заради голямото съотношение на образовани църковни лица на глава на населението, жителите на Закътаната долина имат безпрецедентен за Империята достъп до образование. Това е довело до факта, че някои от известните творци в Империята са от долината.

Последна странност на долината е присъствието на магичен артефакт, позволяващ разговори на дълги разстояния. Той е под строг Църковен контрол, както е редно с всички опасни магии.

Към момента на нашата история, долината е в обичайното си заспало състояние. Малко може да се каже за нея. Един от долняците (родителите му обаче са от друга част на Империята), монах в абатството на Феърхейвън, си е направил име като ваятел. Наскоро амибициозно семейство на чужденци отваря кръчма във Феърхейвън, в пряка конкуренция на старата пивница на Хайроуч. Големият пожар от лятото на 3685-та удря сериозно и Закътаната долина. Има много човешки жертви. Десетки деца остават сираци. Императорът е пратил наскоро легат, който да го представялва в долината. Началникът на стражата на диоцеза, Ейос Едноръкия, се е прочул със силата си. В Хайроуч живее странен отшелник, който приютява десетки птици в дома си...

И, това е. Разказах всичко, което можех без да разкривам детайли от сюжета. На тази скромна сцена започва историята ни. Сега, като огледам сцената, години след като съм я написал... Ами, това си е типичен бантасуан. Не съм базирал долината на нищо определно в литературата, а просто на идеята за откъснато парче земя. Имах си прични - най-малкото, исках да съм малко по-разпуснат с имената. Ако беше типичен имперец, Рори (Роридан) никога нямаше да се казва така. Ана, сиреч Анасияла, е с по-типчино име де.

Каква е причината историята във фентъзито обикновено да започва на откъснато парче земя и защо героите обикновено са зелени младежи? Това е просто...

И влизаме в територията на авторските съвети. Не. Ще го оставим за после.

Тъй като явно започнах да се отклонявам - това е за днес. Сега отивам да пиша епичен магически двубой. Лека неделя, приятели!

След-таласъмско - Глава първа

Здравейте, здравейте! По случай преминалата Таласъмия 2013 пускам първа глава от романа, както обещах. Както и с пролога, поднасям смирени извинения за нечитавия звук и куцото творческо изпълнение. Опитах се да поразнообразя нещата със звукови ефекти и музика тук-там, защото си излязоха има-няма 24 минути да прочета проклетията на глас. Пък колко време ми отне да намеря звуци без авторски права, нямам думи. Ако убия някого, ползващ слушалки, моите покорни извинения. Старал съм се всичко да е относително равномерно, но, кой знае...

Ако предпочитате да си имате текста (разбираемо) под линка за видеото съм го оставил и него.

За обиди (по повод ранени уши) и критика, конструктивна и не-конструктивна, моля, обърнете се към коментарите.






Част Първа:
През обърнатото огледало

3699 С.И. – лято


Глава първа
Изследовател на свободна практика

Руините бяха просто едни от многото, пробиващи като протегнати ръце от стари камънаци изстрадалата земя на Сафайран. По някаква причина точно тези обаче привличаха Роридан неудържимо. Дали заради заплашителната си близост до абатството, дали заради нелепите истории за призраци, които си бяха разказвали като деца, гледайки към тях от прозорците на сиропиталището. Въпреки това бе пренебрегвал повика им в продължение на години. Бе изследвал всяко кътче от абатството и от цялата Закътана долина, както я наричаха. Всички руини, стари мини и забравени монументи в района му бяха добре известни. С изключение на онези, в чиято сянка бе живял в продължение на години, на онези, които най-много бе искал да посети. Ала някак никога не бе намирал време. Винаги имаше по-примамливи цели, винаги имаше по-важни задачи.
Винаги имаше друго време.
Безвремието обаче се бе свършило. Повиквателната тежеше като воденичен камък в джоба му. Заминаваше още утре, навръх седемнадесетия си рожден ден. Чувстваше някакъв трепет в корема си. За пръв път щеше да напусне Феърхейвън и цялата Закътана долина. Щеше да види света и да се бие в редиците на Бялата армия. Чакаха го славни дни. Не съжаляваше, че ще напусне дома си. Но би съжалявал безмерно, ако си позволеше да пропусне да изследва руините на старата крепост.
Стените го мамеха и сега. Много малко бе останало от някога масивната твърдина. Говореше се, че Сафайран бил заселен много преди идването на Империята, дори и много преди Изковаването, маркиращо началото на календара. Хората дори потайно се осмеляваха да произнесат думите „елфи”. После нещо се случило и тукашните поселища започнали едно по едно да изчезват. Империята най-сетне си пробила път през проходите и заграбила долината, обградена отвсякъде от високи планини, безпроблемно. Само тази местност в северозападния край на Сафайран, само тази крепост, която в момента лежеше в руини на един хвърлей от абатството, бе дала някакъв отпор.
  Колкото и мощни да бяха тези стени, не бяха спрели нито марша на Империята и прогреса, ни на времето и ерозията. Само отделни парчета от тях още стояха, на едно място дори личеше широка, обла кула, рухнала наполовина. Не от тази част от руините обаче се интересуваше Рори. Тях всеки от жителите на Феърхейвън познаваше. На няколкостотин метра навътре, в гората, далеч от тях, личеше част от някогашна постройка и една тежка, каменна врата, криеща потайни зали, в които не бе стъпвал човешки крак. Отдавна бе разучил начина по който се отваряха. По необясними причини обаче не бе посмял да пристъпи отвъд онзи страшен, тъмен праг.
  Този път нямаше да отстъпи. Нямаше да се върне с подвита опашка, както преди седем години. Но тогава беше просто дете. Още помнеше онази противна, тясна пещера, изпълнена със страх и непрогледна тъма. Усещаше унизителния мирис на собствената си кръв и урина. Никога нямаше да ходи, без да накуцва, а туптящата болка в крака му винаги щеше да му напомня за срутването. В продължение на цял ден лежа, затрупан от камъни, в мрачното подземие, притиснат отвсякъде от тъма и студ. Едва оцеля, докато съселяните му го измъкнат. После цяла неделя не посмя да излезе от стаята, в продължение на месеци дори не искаше и да чува за нещо, по-далеч от оградата на абатството. След половин година се върна при пещерата. Не знаеше какво го заведе там. Дали унижението от подигравките на връстниците му, дали фактът, че се бе държал така глупаво и детински. Победи клаустрофобията си и влезе в тъмата. Оттогава просто не можеше да се спре. И сега щеше да покори и последния връх.
  Разтвори внимателно храстите и огледа монолитния каменен блок. Раницата му тежеше неудобно на гърба и той я остави, докато за пореден път се дивеше на вратата. Бе произведение на изкуството, с изящно изсечени в камъка флорални мотиви, така преплетени, че образуваха невъобразима плетеница от фантастични фигури, в центъра на която се криеше още по-причудливо обло каменно образувание, подобно на радиален календар. Именно то бе целта на Рори. Опипа внимателно добре познатия камък, почувства издатините, по които многократно бе прокарвал дланите си. Натисна някои от тях внимателно и нежно. С тежък стон вратата се разтвори пред него. Младежът погледна надолу по познатите му стъпала. Усети стария повей на спарен въздух и студ. Извади факлата от раницата и я запали, преди да нарами отново торбата. Постави неуверено крака си на прага. Често бе стоял тук, но никога не бе пристъпвал отвъд. Отново го обзе онова непонятно чувство на нежелание да направи последната крачка, нашепващо за нещо неумолимо и страшно, лежащо в центъра на руините, което го отблъскваше все по-надалеч и по-надалеч. Но този път бе по-различно. Усети и чувството за неизбежност, което го обземаше всеки път, когато се озовеше пред ново подземие. И това място щеше да му разкрие тайните си. Нямаше да се предаде като ревльо и да се скрие обратно в стаята си. Никога! Уверено постави крака си отвъд прага и пристъпи в тъмата.
 
  Стените бяха учудващо сухи, дори и след няколко века пустота и студ. Всепоглъщащата тъма едва биваше пробивана от светлия ореол около факлата, пръскаща играещи сенки по стените. Студът бе режещ, носеше се лек ветрец. Сякаш подземията имаха някакъв естествен излаз навън. Рори неволно прокара длан по зидарията, докато крачеше напред. Дланите му напипаха монолитен бял камък, издялан на огромни плочи, почти недокоснати от времето. Не можеше да не се възхити на умението на строителите. Не личеше обаче откъде е идвала светлината, когато това място още се е използвало. Нямаше скоби за факли, ни каменни, ни метални. Нима дори и създателите на крепостта не бяха взели предвид осветлението?
  Всъщност не можеше да бъде съвсем сигурен, че това е крепост, досети се Рори. Не беше останала никаква информация за онази епоха, дори и императорските комисии не бяха удостоверили, че са открили нещо значимо при изследванията си след опитомяването на Сафайран. Като че ли цялата раса на строителите, били те презрени елфи или нещо друго, бе изчезнала, без да остави и знак за съществуването си. Тогава как така е имало ожесточена съпротива? Все нещо е трябвало да бъде запазено, просто няма начин една цивилизация едновременно да строи подобни монументи и да бъде варварска и неразвита. Нещо в цялата история го…
  Мислите отстъпиха път на вълнението, когато внезапно стените около него буквално изчезнаха. Тъмата го обгради отвсякъде, притискайки малкия му балон от светлина до пръсване. Не трепна, разбира се. Никога не трепереше. Изглежда бе стъпил в голяма зала, достатъчно голяма, за да не вижда дъно и да спре да усеща лекия полъх, който властваше над коридора. Коленичи и огледа пода. Беше малко по-протрит от стените, направен от още по-масивна бяла скала. Вероятно бе мрамор. За всеки случай извади една торбичка от раницата и я окачи на колана, бъркайки в нея. Метна едно лъскаво стъкълце от кесията на земята и продължи напред уверено. Не искаше да се загуби и си оставяше приятно блестящи под лъчите на факлата маркери на всеки няколко метра. Стараеше се да върви по права линия, но нещо внезапно го изненада. Бе неясна форма вляво от него. За няколко секунди целият вроден страх на останалите жители на абатството го завладя. Какво се криеше в тъмнината? Разбойници? Немъртви? Цяла банда зловещи елфи– идолопоклонници? После тръсна глава гневно и, размахвайки леко факлата, тръгна към неясната форма.
  Беше постамент, близо три метра висок, направен от големи, метър на метър, каменни блокове. На върха на колоната личеше нещо неясно. Рори любопитно остави раницата си на земята и се залови за камъните. Катераческите му умения можеха да шокират всекиго – за куцащ младеж той бе твърде сръчен. Разбира се, никой друг освен него не знаеше това. За всички останали си беше просто ратаят– сирак Роридан, особнякът, дето спи в мазето на абатството и е почти ням. Без усилие достигна до върха на втория блок и огледа нещото върху постамента. Приличаше на огромна, плоска купа. Някога тук вероятно бе горял огън, но сега за жалост праханът и дървесината без съмнение бяха изгнили. Със съжаление Рори размаха факлата над мангала. Изненадата му бе огромна, когато нещо заблестя отвътре. Той приближи още повече факлата. В купата имаше черна, блестяща течност. Потопи много бавно и внимателно пръста си. После веднага го издърпа с отвращение и го изтри в и без това порядъчно мръсния си панталон. Катран беше, а под него – нещо твърдо. Вероятно торф. Ето как се е осветявало това място. Рори уверено заби факлата си в мангала и побърза да отскочи далеч от лумналия пламък.

  Залата оживя, изпълнена с десетки танцуващи сенки. Беше масивно помещение, десетки метри във всяка посока. Някак напомни на Рори на разказите на пилигримите за сборната катедрала в столицата. По-голямо бе от всяка зала, в която беше стъпвал, и дори и буйният огън не можеше да го освети цялото. Осем постамента с мангали върху тях маркираха пътека между двата края на помещението. Отвъд тях личеше нещо, което поразително му напомняше поредица от груби, каменни олтари, разделени от колони. Може би бяха гробници. Той запали и отсрещния мангал, и побърза да разгледа един от олтарите. Камъкът бе абсолютно същия като останалите. Сякаш израстваше от пода. При по-близък оглед спираше да му напомня за олтар. Може би защото липсваха всякакви украшения. Нещо обаче го притесняваше. Отново разгледа камъка. Сякаш някой бе изтрил с длето нещо от него. Обърна се към колоната и огледа и нея. И тя бе осквернена. Объркан, Рори се върна към постаментите и чак сега, сред светлината на торфено-катранните огньове, забеляза, че всъщност и колоните под тях някога са били богато обсипани с рисунки. Той хвърли един поглед нагоре. Може би който и да бе унищожил символите, не си бе направил труда да ги премахне и на по-високо? Надеждите му бяха напразни. Украсите по стените бяха унищожени докъдето стигаше погледът му, таван не се виждаше.
  Още по-объркан, Рори продължи напред. По пътя запали и останалите мангали. Светлината не разкри нищо ново, ред сред ред мълчаливи олтари и смазваща пустота. Най-накрая, след близо петдесет метра, задната стена също се разкри пред погледа му и малко посърнал, той се насочи към единия от двата постамента пред нея. Очакваше големи тайни, не една празна черупка на катедрала. Кой ли бе направил това? И защо?
  Както никога преди, челюстта му тупна на гърдите в момента, в който запали предпоследния мангал. Очите му бяха втренчени в стената, някъде по средата между невидимия таван и солидния под. По нея, макар и донякъде унищожена от злонамерено длето, бе изваяна огромна фреска. Беше по-голяма от всичко, което бе виждал. Едновременно бе безкрайно проста и безкрайно сложна. Представляваше слънчев полукръг със стотици виещи се лъчи, израстващи от него към тавана. Бе изработен с изключително майсторство, всяка линия, всеки детайл беше внимателно изваян с такива подробности, сякаш бе правен в продължение на години.
  Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае и другите две изненади. По задната стена, вместо олтари, имаше няколко високи ниши, пред които стояха каменни блокове, подобни на пейки или свещници. В нишите още личаха останки от древни статуи, каменни ходила, споени за постаментите, а в един случай – дори и крака до над коленете, обвити в диплеща се, детайлна роба. Още по-изненадващи обаче бяха огромните порти точно под слънчевия полукръг, така очевидни, че беше трудно да ги забележи. Процепът между двете криле стигаше от пода до фреската, началото на вратите не личеше. Всъщност, разсъди Рори, цялата стена и най-близките две празни ниши бяха една огромна, близо пет метра широка и пет висока, порта.
  Оставаше само да я отвори.
  Бе леко шокиран, че потайните руини продължават и по-надолу и му трябваше малко време да влезе в обичайния си ритъм. Как можеше да се отвори огромна каменна врата? Със скрит механизъм, това бе пределно ясно. Вероятно, също както и розетката на ключалката отвън, и той все още функционираше. Въпросът беше как да го активира. Огледа внимателно най-близките колони. Нямаше нищо. Прехвърли се на стената с нишите и внимателно изследва всеки сантиметър. Пак нищо. Нещо го накара да се навре зад чифта липсващи ходила, близо до процепа между крилата. Почти се подсмихна от удоволствие, като видя малката метална ръчка, израстваща от постамента на статуята. Дръпна желязото, което изпротестира и със скърцане се надигна нагоре, докато не се застопори. После побърза да отиде в другата ниша. Дръпна и тази ръчка.
  Не стана нищо.
  Шокирано отстъпи малко и погледна стената. Може би щеше да се забави малко? Не. Портите не показаха и най-малкия знак за разтваряне. Трябваше да бъде това! Очевидно беше. Пак отиде при ръчките. Дръпна едната. Този път обаче не бързаше и остана там. Само след няколко секунди нещо прищрака и механизмът пак се върна на място. Значи трябваха двама души, за да отворят пътя напред. Или пък въже.
  Уверено отиде до раницата си и измъкна нещото, което я правеше най-тежка – топ тънко и леко, но здраво въже, което никога не му се бе налагало да развива напълно. Предполагаше, че „ангелската нишка”, както я наричаха, щеше да е дълга близо сто метра. Още се чувстваше малко виновен за нея, беше я заел от запасите на абатството. Само с такива въжета връзваха голямата камбана и такива ползваха за расата на монасите. Разбира се, веднъж щом спечелеше от армията, можеше и да ги върне.
  Отдели малко от въжето, колкото да върже двата лоста едновременно, сетне с известно съжаление отряза парчето. Набързо завърза двата края за ръчките, хвана средата, отдалечи се колкото позволяваше дължината и задърпа. Отне му изненадващо много усилия да накара стария механизъм да помръдне, но след десетина секунди ръчките се предадоха и със скърцане се задействаха.
  Чу се мощно боботене, сякаш имаше земетресение, но без земята да мърда. Рори отстъпи назад, малко притеснено. Неволно постави длан на колана си, точно до металната кама. Знаеше, че няма какво да го заплаши тук, но бе чувал твърде много истории за елфи и немъртви, за да е напълно спокоен.
  Бавно и величествено, като полите на възстара игуменка, портите се разтвориха назад, в каменните си улеи, без да изскърцат и за секунда, тихо, сякаш бяха леки като перца. Само механизмът боботеше лекичко. Рори пристъпи напред, прерязвайки въжето, опънато между двете ниши. Отне му известно време да събере обратно нишката. Грабна раницата, метната до последните колони, и запали нова факла, крачейки напред.
  Разликата между мащабите на предишната зала и това помещение беше шокираща. Очакваше нещо още по-голямо или свързващ коридор. Вместо това попадна в сравнително скромна зала, обточена с колони и покрита галерия с радиус около пет метра. Когато бяха отворени, вратите напълно блокираха галерията. Както и в отвъдното помещение, и тук властваше тъмата. По колоните обаче имаше скоби със стари факли в тях. Рори се спря шокирано като видя първата. Факли? След поне век? Няма абсолютно никакъв начин.
  Някой е бил тук.
  Изведнъж всичко му стана ясно. Катрана в мангалите, факлите, премахнатите фрески, дори и сухите, чисти стени. Някой бе почистил основно това място. При това скоро. Кой обаче? И защо някой би направил нещо подобно? Може би най-важният въпрос пред него бе да продължи ли или не. От една страна подобни руини бяха опасни. В най-добрия случай. В най-лошия щеше да е мъртъв още преди да ги види. От друга, бе си обещал да разгледа докрай мястото. Никога не би обърнал опашка уплашено, за да изтича обратно в абатството. Никога не би се предал.
  Всъщност, нямаше никакъв въпрос. Запали решително факлата и продължи напред, осветявайки целия кръг на залата. Светлината разкри зашеметяващи детайли. Подът бе една огромна плоча и някога вероятно е бил покрит с детайлни мозайки. Сега обаче не личеше нищо. Централната плоча бе обточена с множество по-малки, почти като калдъръм. Колоните бяха от червен мрамор, с гонещи се из тях черни шарки. В центъра на помещението се издигаше каменна структура с човешки ръст, като пирамида от дузина обли плоскости, изписани със странни символи. На ниския, куполовиден таван личеше друга такава пирамида. Длето бе очукало жестоко и двете фигури, но като по чудо причудливите знаци се бяха запазили. Може би това бе олтар? А може би и магия? Рори не знаеше. Но това определено не бе краят на руините. Трябваше да има още нещо. Един храм, в какъвто вероятно се намираше, не можеше да свършва просто така, с огромна зала и глухо тайно помещение зад нея. Той щеше да стигне до края, каквото и да му костваше това. Впрегна ума си да намери път напред. Огледа залата веднъж. Първото му предположение бяха скобите за факлите, но те не мърдаха. Може би трябваше да затвори вратите зад гърба си, но не намери никакъв логичен начин да го стори, а и не преливаше от желание да си отреже пътя за отстъпление.
  Отне му близо минута да забележи единствения възможен начин да продължи и когато го видя, едва не му дойде да си строши главата в него заради глупостта си. Причудливите скални форми. Не бяха еднакви. Символите съвпадаха, но не и позициите им. С някаква странна увереност Рори се приближи до долната пирамида и се опита да завърти най-долната плоскост. Не помръдна. Без да бърза и без притеснение той опипа една по една плоскостите. Едва последната, най-горната, се задвижи. Завъртя я докато тя не съвпадна с най-долната част от обърнатата пирамида, висяща от тавана. Продължи обратно надолу, регистрирайки с доволство приятното щракване, когато нагласяваше всеки от символите. Беше му трудно да премести последната плоча, по челото му избиха ситни капчици пот. Накрая обаче камъкът се предаде, задвижи се и скоро последното щракване огласи тъмата на руините.
  Отстъпи доволно и потупа ръце, оглеждайки залата. Чуваше се познато боботене, като от механизма на вратите. Отдалечи се на почтително разстояние от пирамидата и се опря на една колона. Дисковете и на двете пирамиди се завъртяха диво. Пред очите му горната се спусна и докосна с върха си другата. Нещо прищрака и с грохот земята около пирамидата започна да потъва. След секунди, прикрита от облак прах, вдигнал се при движението, на това място се спускаше вита стълба, потъваща някъде надолу. Рори се изтупа от праха и продължи нататък. За негова изненада стъпалата не бяха много, правеха само един оборот около дебелата основа на пирамидата.
  За пореден път бе шокиран от разкрилата се пред очите му гледка. След стълбите имаше къс коридор, завършващ с ярко осветена зала. Тук вече вандалите не бяха пипнали нищо. Сякаш си бяха тръгнали току– що. В четири триножни мангала още горяха ярки огньове, осветяващи помещението. То сякаш се крепеше на гърбовете на четири издължени, прегърбени статуи, образуващи перфектен кръг. Бяха мистериозни фигури, покрити напълно от дебели надиплени роби, с качулки, падащи до нивото на устата, изкривени в ледени, почти садистични гримаси. В протегнатите си, костеливи длани статуите държаха четири купи, в които гореше нещо. Цветните пламъци, подхранвани от непознати нему масла, допълваха осветлението. Подът бе с цвят на старо злато, с огромна, назъбена линия през средата и множество линии, излизащи от центъра, свързани на места, с руни като от светите книги, изписани на дъговидните свръзки. Стените бяха със същия цвят, но без никакви други украси.
  И това беше достатъчно шокиращо, но центърът на помещението напълно го заплени. Беше като отсечена колона, висока само около метър, назъбена по края дотам, че приличаше на зъбчато колело с много фини зъбци. В центъра ѝ бе забит блестящ меч. Ръкохватката му сякаш беше златна, оформена като постелка от листа. Завършваше със заострен помел, гардът бе като два възлести клона, протегнати като ръце. Острието под него, забито в камъка до средата, бе от искрящ метал, с изписан по средата на едната страна текст на непознат език, обграден от фигури на листа. От другата имаше само една назъбена линия, а малка светкавица бе изобразена там, където се срещаха острието и ефесът. Това бе реликва от такава епохална важност, че можеше да се прочуе, дори и само с историята за нея.
  Той обаче искаше повече.
  Пристъпи към камъка. Само колко пари щеше да му донесе този меч. Достатъчно, за да не бъде никога повече ратай. Дори сигурно щяха да му дадат професорско звание в Академията и право да провежда свои собствени експедиции. Нетърпеливо потри ръце, нави ръкавите си и се протегна към меча.
  Съпротива. Сякаш самият въздух около него се сгъсти и го грабна за гърлото. Бе като опит да достигнеш до нещо през гъсто масло. Уж е лесно, а всъщност едва напредваш. Агонизиращо бавно ръцете му се приближаваха до златната ръкохватка. С последен напън той натисна напред и внезапно съпротивата спря и той грабна тържествуващо меча, дърпайки го нагоре, за да го извади.
  Не се случи нищо.
  Или по-точно, случи се най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Нещо се разтресе. Сякаш гигантска ръка гневно удари земята. Подът вибрираше. Таванът проскърца страшно. Рори инстинктивно плонжира назад. Огромен каменен блок се заби с трясък в пода. Срутване! Не можеше да умре така! Още един блок падна надолу, той отскочи далеч, под дъжд от падащи камъчета.
  Светлина! Колона поддаде и едва не го смаза, но блокира, опряна на паднал блок. Мечът още бе непокътнат, но Роридан вече го бе забравил. Някъде там горе светеше, изглежда повърхността бе доста по-близо, отколкото бе предполагал. Трябваше да се катери нагоре! Скочи на падналата колона, закатери се като катерица и стигна до средата на блока. Плонжира към съседния, който бе по-нисък. Някакво парче скала го удари в рамото. Падна, плъзна се по камъка, изправи се на крака, докато нещото се люлееше напред– назад. Едва успя да набере скорост, преди то да се стовари с грохот, разбивайки една от стените на облата зала. Отскочи в последния момент, използва внезапната си скорост и се набра нагоре по другото парче. Още едно падна, той се притисна до другата скала колкото можеше, но нещо одра гърба му, едва не свали кожата от него. Задържа се за почти невидимата неравност и продължи нагоре. Достигна до върха. Пак имаше десетина метра между него и тесния отвор, откъдето се бе откъртила скалата. Именно оттам долиташе спасителната светлина. Нов трус. Друг камък се откърти от тавана, бавно и постепенно, сетне започна да пада като гигантска гилотина към пода далеч под него. Достатъчно бе бавен, можеше да…
  Отскочи с кратко засилване. Не можеше да стигне до горе, но до падащия камък можеше. Опора под краката му. Пропадаща, но опора. Тласък! Протяга ръце, нещо твърдо го удря през лицето, кърви. Нагоре! Нагоре! Крясък на болка, нокътят му се чупи. Нагоре! Забива пръсти в благословената почва, надига се в дневната светлина.
  Плонж!
  Последното парче от тавана пада в преизподнята долу под краката му. Едва успява да отскочи. Грабва с една ръка парчетата на ръба. Краката му висят над бездната. Набери се! Успява да се хване и с другата ръка. Мускулите му протестират, но той успява да се надигне. Премята се през ръба и се просва уморен по гръб, треперещ, окървавен и с бумтящо сърце.
  Дъждът заваля след минути от мрачното небе. Кога се бяха събрали тези облаци? Когато влизаше всичко беше нормално. Едва успя да събере сили да стане със залитане. Кървеше някъде от главата. Може би си бе пукнал черепа. Болният крак болеше както никога преди, имаше чувството, че няма кожа на гърба си.
  Провал!
  Втренчи се в дупката, запушена със скали. Не можеше да влезе оттук. А дори и да влезе, не можеше да вземе меча. Нито можеше да стори нещо през другия вход. Още едно земетресение, още една издънка. Той провеси глава, втренчен в земята. Изгуби раницата. С всичките пари и пособия. Нямаше да вземе и меча. Сбогом пари, сбогом звания! Роридан издънката, Роридан пикльото пак бе победен, както винаги. Никога повече нямаше да има подобен шанс, утре заминаваше, а днес като последен идиот бе попаднал в елементарен капан, който бе просто длъжен да разпознае. И не само че не взе меча, а и не научи нищо, абсолютно нищо за тайната на руините. Провали се главоломно, както правеше всеки път, когато бе наистина важно. Идваше му да крещи от безсилие, но се сдържа. Имаше ли смисъл, кой щеше да го чуе, Тринайсетте ли? От тези слепи божества ли чакаше съчувствие?
  Роридан сви рамене, изпусна въздух гневно и се отправи към абатството, накуцвайки повече от всеки друг път.