...
И
тя поде мелодия. Беше проста мелодия, без име и без текст, първична като
живота. Вдъхна звуци и живот в уморените вени на магарето. То се надигна леко и
я загледа съсредоточено. Ана изпълни дробовете си със сила и я пусна да потече
навън, с простичките и сладки трели, които ѝ идваха наум сами. Магарето жално
нададе слабичкия си гласец. Емер беше отстъпил назад и гледаше като омагьосан.
Усети как бие сърцето на животното, туп-туп, туп-туп, бързо, до пръсване, в
дивия такт, присъщ на битка. Плъзна успокоителния си глас по него и му навя
думи за почивка, за спокойствие и възстановяване. Като кръв изпълни жилите на
животното и му даде сили, своите сили и своя глас. Мелодията замря в гърлото ѝ,
но продължи в магарето, което изрева гръмко.
– Не е днес твоят ден, приятелю. – Ана го
погали по влажния, туптящ нос. – Не е…
"
