Ревю: Междусъния

Междусъния, междусъния, защо не те проспах?

Ехей, хора! Хора! Българско фентъзи, хора. „Великолепно фенетъзи в духа на Р. Зелазни. Изненадващ дебют!“[1] Ще е добро, хора…

Да, в сънищата ми, сигурно.

Мислех да не правя това ревю, но в крайна сметка всяка реклама е добра реклама, пък и няма да си кривя душата заради едно българско име на корицата. Точно затова, и заради мързела ми, ревюто се забави - романът е излязъл в средата на юни месец и го имам горе-долу от тогава.

Аз съм придирчив читател, признавам си. И очаквам повече. Особено от моя съученичка. Авторката на туй писание е Димана Атанасова – млада и, очевидно, пробивна писателка, излязла от редиците на гимназията ми година след мен. Малко ме е срам да призная, при тези обстоятелства, но Междусъния ми дойде от тъча. Влиза си човек в книжарницата и що да види – българско фентъзи. Сън ли си, мечта ли си?

Да започнем с кратко благодарствено слово за издателите от „Весела Люцканова“. Това е едноименно издателство, пробило отдавна с учебници и, изглежда, от сравнително скоро, налазило и пазара за художествени книги. Каталогът им е любопитен и авантюристичен. От „Весела Люцканова“ изглежда ще залагат на нови български писателки. Единственият проблем? Поджанрът е дамско фентъзи. Не ги виня. На Алеята на книгата в София около половината представено фентъзи беше от този тип, вдъхновен от „Здрач“ и производните му. Пожелавам на „Весела Люцканова“ успехи. Нямам нищо против пъртина да ми пробиват крехки създания от женския пол. Равенство на половете, все пак, и то в най-добрата си форма.

Та, така, ще правя ревю на дамско фентъзи. Вадете пуканките.

Що е то дамско фентъзи, това е първият логичен въпрос. Май трябва да обясня, при положение, че терминът не е общоприет. Това е фентъзи, използващо няколко клишета:

1. Главната героиня е невинно момиче, просто една от нас.
2. Главната героиня има гаден живот и/или гадни родители…
3. …И не може да спре да се оплаква от тях.
4. Главната героиня е въвлечена в магически свят от красив момък.
5. Главната героиня е магнит за мъжете в този магически свят.
6. Главната героиня е избраната, дарена с мистична способност.
7. Главната героиня има постоянна нужда да бъде спасявана от нещо.
8. Магическият свят има „ърбан“ усещане, независимо къде и кога е.

Какъв ми е проблемът с дамското фентъзи? Правено е по калъп, историите са изключително взаимнозаменяеми, героините често се превръщат в досадни мрънкала. Не мога да се отърва от чувството, че целта на писането за авторката (да сме честни, мъжете-автори в този поджанр са рядкост) е да осъществи фантастичните си мечти. Когато целта не е очевидно печалбарство, разбира се. Фенфик със сериозно заглавие, с други думи.

Кои точки от горните осем удря „Междусъния“? Всичките. И успява да ме изтормози и в няколко други насоки. Нашата героиня се нарича Даш Девро. Тя е обикновено момиче, живеещо в заспал град. Майка ѝ я отглежда сама и пие като смок. Баща ѝ ги е зарязал. Даш мрази живота си. Няма приятели, не е популярна. Разбира се, веднага почват да ѝ се случват сериозни неприятности – и, естествено, високият тъмен мъж започва да я спасява. Не един, а няколко пъти. Точно след това, Даш започва да сънува странни сънища. Оказва се, че древно зло я гони, защото тя е специална и той трябва да я заведе в Атлантида. Не е голяма изненада, когато поредицата ще се казва „Сенките на Атлантида“.

Оттам-нататък, да си призная, не съм достатъчно интелигентен, за да разбера какво става. Ето тук идва основната ми критика към госпожица Атанасова. Стилът. Добре е да си кратък, но не е добре, когато читателите ти не разбират какво се случва. Повествованието се води от очите на Даш, но му липсва плътност. Героите буквално летят нагоре-надолу. Докато сме занимавани с вътрешните терзания на Даш, във външния свят се случват твърде много неща. Има пасажи, в които героите явно се движат или правят нещо, но изведнъж ни е показан резултата, без да е споменавано действието. Често и резултата не виждаме.

А има какво да се гледа. Някъде между обърканите мисли на Даш се вихрят дворцови интриги и древни ужаси изпълзяват от мрака. На тях обаче е отделено сравнително малко време, за да се отдадем на въздишането по лицето в главната мъжка роля, Меро. Той добър ли е? Не е ли добър? Пука ли му за мен? Не му ли пука? Като всяка една героиня в нейната позиция, Даш не може да се реши. Меро е тъмен герой, наемник и убиец. Ама пък е ‘убав. Ама пък е убиец. Ама пък… Цаца.

За Атлантида, описана ни в книгата, разбираме малко. Бих казал, че това е преднамерено. Даш е въвлечена в този свят против волята си и всичко е объркващо за нея. Гледаме от нейните очи, така че трябва да е объркващо и за нас. Страната е потънала под океана и се пази от силово поле, което се поддържа от някакви кули, които пък рухват, и в центровете им има някакви магически камъни… Май? Някакви искат да ги повалят, експерименти с хора, алчни за власт злодеи, гигантски змии… Признавам си, не можах да проследя сюжета достатъчно добре. Не съм се постарал, предполагам.

Героите? Класика, разбира се. Всички герои са обзети от мрачни мисли. Всички имат тъмно минало. Искате да срещнете обикновен човек, който просто е забъркан в тази каша? Тук няма такъв. Единственото нарушение на формата е, че Даш не е чак обожавана от всички мъже, макар че привлича вниманието на абсолютно всички, разбира се.

Мисля, че голяма част от проблемите на Междусъния идват с размера. Книжката се опитва да набута твърде много идеи в твърде малко пространство – малко над 200 страници А5 едър шрифт. Добавете чести сънища, спомени за миналото, душевни терзания и накъсани диалози, и мястото за сюжетно развитие остава минимално. Предпочитам твърде малко идеи, но раздути, пред каша, през която не мога да си намеря пътя. По всички правила и закони това можеше да е добро фентъзи. Усещам го. Основната история е силна и изпълнена с мистерии, нищо че се движи по добре отъпкан път. Просто е така объркано предадена, че не мога да я проследя.

Какво добро има в Междусъния? Ами, различна е. Да, да не повярвате. И не само със страната на производство. Повечето дамски романи са още по-клиширани. Този поне има добрината да предложи нещо повече от бляскав бифтек в главната мъжка роля. Има добрината и да не хвърли героинята ни в ръцете му и даже финалът е интересен, макар че е отворен като поле – нито една сюжетна линия не стига до логичен завършек. С изключение на една, която пак ще бъде отворена, мога да се басирам. Атлантида е интересна, макар че просто не е имало време да се опише както трябва. Има любопитни стилистични решения. Изкарват ме от нерви и ми пречат на четенето, но не мога да отрека, че са отклонение от нормата. Цитатите от песни преди всяка глава също са интересен елемент, макар че някои нямат връзка с действието, развиващо се след тях. Освен това, авторката си е написала домашното. Имената, които е избирала за героите си и за Атлантида са умело подбрани. Което може и да е минус. Когато имаш човек на име Рафаел, например, можеш да си напълно сигурен, че ще е художник.

Кратка бележка за техническото изпълнение на книгата. Адекватно е. Хартията не е вестникарска, корицата не е зле направена, макар че изображението е грабнато от един швед, постващ в deviantArt, дано с благоволението на художника. Авторката ползва прекалено щедро ненужни чуждици, което ме дразни, но предполагам, че редакторът (самата Весела Люцканова) не е посмял да я скастри. Книгата е граматически добре издържана, доколкото можах да преценя, докато се опитвах да се преборя със сюжета. Но не са премахнати всички повторения и стилистически нередности – което е странно, при все, че редакторката все пак е филолог.

Трябва да призная, че съм ужасен съдник за Междусъния. Това е първото дамско фентъзи, което се помъчих да изчета докрай. Захапвал съм „Здрач“, но го прицелих в прозореца след първата глава. Запознавал съм се и със съдържанията на други книги от жанра, без да се опитвам да вникна в тях. Книгата има своите качества, но аз не съм човекът, който може да ги оцени по достойнство. Опасявам се, че съм откърмен с епическо фентъзи. А като такова, Междусъния просто не вáжи. Твърде много идеи, твърде малко странично пространство за тях, досадна главна героиня, история, развиваща се предвидимо, макар че по-интересна от повечето конкурентни книги, объркващ читателите стил на писане… Листата продължава и продължава.

Пожелавам успех на Димана Атанасова. Предполагам, че книгите ѝ никога няма да са подходящи за мен, но такъв е животът. Както всеки продукт, един роман се пише за определена публика. Похвално е, че издателството е заложило на млад автор.  Надявам се, че поредицата ще продължи напред. Бих препоръчал книгата на онези, които харесват жанра. Струва ми се, че е нещо различно и свежо. Разбира се, трябва да се подготвят с търпение, защото книгата не е лесна за четене. Но ако Стефани Майър е синоним на скука за вас, Димана Атанасова няма да разтърси света ви, мога да го гарантирам.

---

[1] От корицата. Не знам кой го е казал, но надали е литературен критик, струва ми се. Не че имаме такива в България.