Авторски съвети: на бой!

Повярвайте ми, това далеч не е първият и най-голям кусур на повечето автори. Може да се поправи изключително лесно с малко проучване. Обаче обикновенно този елемент не е добре направен. Просто е... там. Виси. Дори и когато войната и битките са централен елемент от историята. Понеже нямаме лошия късмет да живеем в предишни епохи, повечето хора си нямат представа как се е водила войната или дуелитете у време оно. Писателите не са изключение. Макар че между тях има хора, които си имат представа от нещата. (Ротфус, Чайковски, до някъде Мартин) Е, не се безпокойте. Това, поне, го знам и надали ще се намери някой който да ме оспори. Затова, да видим начините за водене на война и на бой в най-класическата за фентъзито епоха - средните векове.

1. Оръжията. Много, много по-леки, отколкото си мислите.
Да ги нямаме представите за мечове по пет килограма. Стандартният едноръчен меч е малко над един килограм, стандартният двуръчен - рядко повече от два-два и половина. На дължина са от метър до метър и половина. Има и изпълнения от по два метра, но това са предимно церемониални и декоративни оръжия. Как, според вас се размахва парче метал, по-високо от вас?

Стандартната брадва е до три килограма. Има и леки едноръчни само по петстотин грама, които са по-скоро тесли. На дължина са от тридесетина сантиметра до метър и половина. Има и метателни брадви. Центърът на тежестта е високо и дръжката също се използва като оръжие. Повечето са с дървени дръжки, могат да се използват и по "цивилно" предназначение.

Чукове, бухалки и производните им - боздугани, моргенщерн-и и прочее - тези вече са тежички. Типични са за късното средновековие, когато броните не са можели да бъдат така лесно пробити и е трябвало да бъдат смазвани. Обикновенно са оръжия за конниците, тъй като повечето тежко бронирани врагове са били конници.

Копия, пики - лесни за употреба и затова - най-често използвани. Не са нужни месеци, за да се научиш да използваш копие (не че не помагат). Единственият начин пехота да спре добре организирано конно нападение без предварителни преимущества в терена. Това е. Стената от пики няма пробиване с коне. Не вярвайте на Питър Джаксън и неговата визия за Властелина. Тея неразумни рохимири трябваше да измрат до последния русоляв проклетник. За сметка на това копиеносците и пиконосците са просто елементарна мишена за стрелците. (виж битката при Фолкърк) Затова, ако оръжието им позволява да държат щит, обикновенно си носят.

Като споменах щитове, те се чупят по-трудно, отколкото си мислите. Особено ако са метални. Един добър метален щит няма да се счупи даже и след много бой. Дървеният щит също ще издържи изненадващо дълго. Разбира се, брадвите са много по-ефективни срещу щитове, особено дървени. Все пак за това са направени.

Далекобойни оръжия. Всичките искат много тренировки. За лъковете да не говорим. Освен това, забравете за точно стреляне по време на дъжд или вятър и за стрелци, които стрелят цел по цел. Ако сражението е голямо се стреля на рояци - без да се избира противник, по който да мериш. Освен това, що се отнася до лъковете, те обикновенно не са обтегнати - тетивата и тялото на лъка са отделно, за да не се хабят. Метателните копия са изненадващо ефикасни срещу брони и щитове.

Огнестрелните оръжия се появяват по-късно и действат, в ранните етапи, на принципа на арбалетите - бавно зареждане, къс обхват, не могат да стрелят над обекти, но пък по-тежки щети, отколкото се нанасят от лъковете. Всъщност, лъкът е по-добро оръжие от ранните мускети и аркебузи. Но за него трябват години обучение, а всеки пешак може да ползва огнестрелно оръжие след седмици инструктаж.

2. Броните.

"Леки" брони - всичко от дрехи до гамбезон (броня, която обикновенно се носи под други брони) - на практика не пазят от почти нищо. Отнемат малко шока от ударите, могат и да отклонят, по щастлива случайност някоя стрела, но като цяло - от тях полза нулева. Освен от гамбезона, който е полезен срещу тъпи предмети, защото представлява няколко ката твърд плат. Справка - коя да е битка между гърци и перси. Затова не пращаш хора без брони срещу такива, облечени в метал. Колкото до изцепката на Холивуд - 300 голи гърци... Е, да не говорим за това. Моля.

"Средни" брони - това са повечето стандартни брони, без ламеларните и онези, в които си представяме принцовете. Като цяло вършат работа - отклоняват по-леки удари. Кожените брони са изключително редки, да кажа, че съвсем ги няма. Кожата е трудна за обработване, сравнително скъпа, не предлага особенно добра защита, вони и се разкапва, ако дъждът я навали. Ето няколко причини да се отървете от чисто кожените брони. В повечето случаи кожата може да се изолзва като елемент от метална броня.

"Тежки брони" - ламеларни и "плочести" (plate) брони. Трудни за пробиване от режещи предмети. Обикновенно е по-лесно с пробиващи оръжия - с върха на меч, копия, стрели и др. В подобна броня повечето боеве завършват с клинч на земята, защото е трудно пробиваема. С развитието на въоръжнието навлизат тъпите оръжия, които са малко по-ефикасни срещу подобна защита. Огнестрелните оръжия, обаче са онези, които постепенно правят тежката броня непригодна за бойните полета.

Шлемове - първо, и най-важно - гледайте да пазят и лицето по някакъв начин. Повечето исторически шлемове имат предпазители поне за носа. В тази насока, "Игра на тронове", сериалът, винаги ми е бил смешен с тези отворени лица на броните на кралската стража. Второто е, че под тях обикновенно се носи защитна шапка, понеже не е много удобно да имаш метал директно на кожата си, нали.

Ръкавици, обуща, нагръдници, наколнници... - в повечето случаи се забравят. Части само от по-скъпите и по-пълни комплекти броня. Стандартните брони ги покриват донякъде - пазят и чатала и понякога чак до коленете, някои имат яки. Ботушите са нужни предимно на конниците, ръкавиците от метал са скъпи, заради сложността на изработката.

3. Бой
Бих желал да повторя няколко основни правила, които са ми набивани в главата от инструктора ми и, които, вярвам, са достатъчно близки до ума:
Винаги дръж опозиционна линия - както и да нападнеш, където и да сложиш оръжието си, гледай да можеш да блокираш оттам удара на врага.
Нападенията под нивото на главата са ситуационни и като цяло - по-рисковани.
Всяко движение с оръжието трябва да може да завърши в тялото на противника, особено когато нападаш.
Глухата защита е обречена по дефиниция.
Винаги бъди с лице и център на тежестта срещу врага си. Освен ако не искаш да се научиш как да блокираш остриета с гърба си.
Блокажът високо освобождава прозорец ниско, вляво освобождава позорец вдясно и т.н.
Един противник не е победен, дори и когато е смъртоносно ранен - ако може и иска да размахва оръжие, значи трябва да се пазиш от него, ако ще да се очкава да умре в идните  три секунди.

4.Убиване
Неизбежно е, че боят в нещата, които пишете понякога ще завършва с нечия смърт. Да видим как работи смъртта с горе изброените оръжия.

Мечовете не режат. Ятаганите режат. Мечовете секат. Векторите на нападение с меч са прави. Сечащите оръжия се забиват в плътта, до кокал, и излизат през същата рана. Не рязват парчета месо. Същото се отнася за брадвите.

Най-достъпните цели за всички оръжия са главата и врата. Удар в главата има добър шанс да убие някого. Преима се, че мушканията с меч или копие са насочени към очите. Пробождане там убива на място (извадените очи са по-деликатни неща, а ослепяванията могат да стават и с рязане). Въпреки всичко главата е сравнително защитена, особенно на темето.
Свидетелски разкази от средновековния период разказват за трепаниран войник (с дупка на черепа, сиреч), който оцелял цял ден. Добрал се до палатките на лекарите и дал цяла пълна кесия, за да го поправят. Предполагам, че медиците са го приели като щедро дарение от починал.
За разлика от това, ударите във врата убиват на място, особенно ако се прережат артериите. И то с много кръв. Приятни брутализми за всяка по-натуралситична творба.

Ударите в торса обикновенно водят до бавна смърт от кръвоизливи. За най-гадно се брои разпарянето на корема. Неприятна, бавна, болезнена смърт. Бонус ако изпаднат червца. Забравете за директно поразяване на сърцето с нещо друго, освен върха на меч или копие (а и това трябва да е много рядко). Този орган е предпазен от ребра и е доста навътре в тялото ни.
Изключение е перфорацията на белия дроб. Също предполага смърт, и то доста неприятна и сравнително бърза. Само че белият дроб също е трудна цел. Предимно е опция за убийци, които имат време да се прицелят и не искат да се цапат с кръв от прерязване на гърлото.

Ударите в крайниците са изненадващо ефикасни, заради повърхностните кръвоносни съдове. Краката са неподходяща цел, много са ниско за сигурна атака, но ръцете често биват ранявани. А и враг, който не може да ползва ръцете си е почти безопасен.

Намалете рязането на крайници до минимум. Отрязването на глава или ръка изисква изключително много сила, голям късмет и чист удар. И в двете има кости, които не позволяват лесното им отделяне. Даже повечето екзекуции не са минавали чисто преди изобретяването на гилотината. Историята знае за случаи, когато са били нужни до петнадесет удара, за да може най-сетне главата да бъде отделена от тялото.

Смъртта обикновенно, ако не е мигновенна, е бърза и болезнена. Изключение правят раните в торса. Без значение каква е фаталната рана, тя вероятно няма да остави на ранения възможност да говори или да се моли. Когато имаш връх на копе, стърчащ от стомаха, не мислиш какво да кажеш на другарите си. Вероятно псуваш наум и пищиш на глас. Не бих искал да пробвам, за да съм сигурен.

И, последно, смъртта е гадна. Мъртвите тела миришат, дори и веднага след смъртта. Самите битки са объркващи преживявания. Това не е извинение да ги замажете, но е причина младият, необръгнат герой/героиня да е разтърсен от тях. Да си изпусне червата. Още по-лошо, бойните полета често се оказват огнища на епидемии, и дори само едно мъртво тяло на грешното място (метнато в кладенеца, например) може да зарази цялото село. Имайте го предвид, докато работите.

Това нямаше да бъде всичко. Мислех да пиша и за войната като такава, тоест без философски размисли, но постът се оказа много долям и го разделих на две. Очаквайте скоро да пусна и втората част.

Материали по темата:
Wikipedia - средновековни оръжия
Wikipedia - средновековна броня
Реконструкция на средновековен двубой

Ревю: Пътят на кралете

 И така, отново, Брандън Сандерсън! Не знам защо съм попаднал в серия от неговите творби, но... фактът си е факт и след "Елантрис" седнах, пардон, легнах, да чета поредицата "Летописите на светлината на бурята" и по-точо - първата й част - "Пътят на кралете". Бях чел някъде, че книгата е невероятна и "се чете на един дъх". Пробвах. Дъхът си изпуснах някъде на първата страница, уви. Не мога да го задържа за 1000 страници. Затова пък пробвах друго нещо - да прочета книгата наведнъж. И така, след около 18 часа почти непрекъснато четене съм готов да споделя мнението си за поредния опит за величие на Сандерсън.

 Първото, което хваща окото е... оформлението. Ах, оформлението! Слава, слава на Артлайн и смелостта им да направят книгата както трябва. Оригинална корица? Да. Илюстрации, и то цветни? Да. Обща подвързия? Да. Разумна цена? Да. Да не споменаваме, че са добавили даже една сюрия книгоразделители (рекламни картички де). Може да се каже, че си имам любимо издателство.

 Така, а какво стана след като успях да откъсна очи от лъскавата корица и разтворих страниците? Е, това вече е по-трудно да се каже. Преди да легна да чета "Пътят на кралете" бях изчел за него един куп суперлативи - в това число, от Книголандия - "най-доброто фентъзи на 2012-та". И това, преди въпросната година да е минала. Малко избързваме, но нищо. Бях убеден, че ще чета нещо много добро, да не кажа - изключително. Жадно забих очи в страниците и започнах да ги прехвърлям.

 Това, което първо се набива на очи, след като успееш да ги мръднеш от корицата, е уникалния свят на поредицата - Рошар. Той Е уникален. Сигурен съм, че няма аналог. Рошар е свят, доминиран от бурите, които са го превърнали в сурово място, където тревата се крие при човешки контакт, животните са смъртоносни и враждебни и дори и самите хора са ожесточени от средата си. Личи колко много работа е хвърлена по Рошар. Светът е огромен, дълбок, с изключително много малки детайли и подробности. И, най-важното, изключително оригинален е.

 И тук започва любимото ми - критиката. Както съм писал в един друг пост, писателите на моменти забравят къде се развива действието. Можеше повече. Светът е страхотен, но, извън няколко определени сцени, когато осъзнаваме това с пълна сила той просто не личи особено. Бурите, например, които уж дефинират света, а и името на поредицата, всъщност се проявяват един-единствен път както трябва. Да не говорим, че изглежда са ограничени само до едно-единствено място. Не е така, разбира се, но повествованието оставя това впечатление.

 Тук е мястото и за друго - да спомена, че Сандерсън обича да копира. Магическата му система е 1,5:1 системата от "Мъглороден". Няма поглъщане на метали. Тук се поглъща "светлина на Бурята". И с нея се правят добре познатите ни привличания и оттласквания, присъщи на аломантията от "Мъглороден". Терминитие са различни, ефектът - не. За щастие има и други магически системи, например вариант на трансфигурацията (а ла Хари Потър) и магически предмети (малко приличат на една известна сай-фай поредица, която не е известна с оригиналното си име в милата ни родина). Оригиналността на света въобще не се равнява на оригиналността на магията в него.

 Тези два малки гряха са допълнени от друг - пълнежът. Макар че като цяло Сандерсън се придържа към историята и главните герои, на места, в така наречените "Интерлюдии" четем за събития, които... Е, да кажем, че нямат нищо общо с историята. Може и да имат някаква далечна връзка, но освен да ни покажат повече от света, като че ли, друга цел нямат. Изключвам, разбира се, главите на Убиеца в бяло.

 Колкото до сюжетът - той страда от проблема "първа книга в поредицата". Задават се много въпроси, представят се много герои - и за тях научаваме поразително малко. Доколкото познавам Сандерсън, на доста от въпросите няма да бъдат дадени отговори. Като изключим това обаче, сюжетът е изключително добър, свеж и динамичен поглед на няколко добри стари клишета, познати ни от миналото и даже няколко нови идеи, хвърлени в кюпа в името на разнообразието.

 Стлиът е школуван, динамичен, отново - добре познат. Макар че личи творческо израстване, (а и как да не личи?) няма да ви шокира с нещо. Просто добър стил, който изпълнява целите си. Преводът е читав, няма спънки и безсмислици. Като цяло, "Пътят на кралете" не е книга, която ще купите, защото звучи добре - по-скоро тя звучи адекватно. Което не е нищо лошо, защото фентъзито не е лирика, а проза.

 И тук ще трябва да вкарам гаубицата на критиката. Образите. Ако това беше първата книга на Сандерсън, която чета, всичко щеше да е наред. Ама... не е. И просто няма как да не забележа колко очевадно Сандерсън е гребил с шепи от предишните си произведения. Главните му герои - Каладин, Шалан, Далинар Колин, че и доста от второстепенните образи имат свои аналози или в "Мъглороден" или в "Елантрис". А някои и в двете. Каладин например е комбинация между Келсайър и принц Раоден. Шалан си е почти идентична с принцеса Сарене с щипка Вин за вкус, а Далинар напомня за Хратен. И така за почти всеки герой. Ако бях чел "Мъглороден" наскоро щях да съм изкушен да седна да си направя списък кой образ откъде идва. Въпреки това, образите търпят развитие. След като вече ни се предлагат в поне две книги от различни поредици, са станали къде-къде по-дълбоки.

 Финална присъда. Струва ли си творението на Сандерсън спечелените с пот на челото пари? Ами, да. С уговорки. Това ли ще е фентъзито на 2012-та? Ами, не знам. Надявам се, че не. Също така се надявам, че Сандерсън ще продължи поредицата и няма да съм толкова неуверен за следващата му книга. Защото "Летописите на светлината на бурята" имат огромен потенциал. И въпреки всичките си лоши страни, те наистина могат да станат фентъзи на десетилетието или нещо подобно. Трябва само малко усилие и постоянство от страна на автора. Ако Сандерсън се отучи да копира разни неща (и предимно себе си) и най-сетне разбере, че когато прави нещо за пръв път, то обикновене му се получава., определено очаквам да става все по-добър и по-добър.
Да не забравяме и изключителната работа на Артлайн по оформлението на книгата. Дано и те да продължат поредицата и дано винаги са така авантюристично настроени. Радвам се да видя добре направени книги.
Така че, струва ли си? Да! Да очакваме ли да ни хареса? Да. Ще бъде ли, наистина, фентъзито на годината? Е...
Препоръчвам "Летописите" на всеки, който харесва фентъзито и с две ръце - на онези, които не са чели Сандерсън. Тези, които го познават, трябва да четат с едно на ум, за да не останат неприятно изненадани.