Ентерия I

Там, гдето светлина и мрак се срещат,

там, гдето оржия тътнат и светове стенат,

там гдето дракони умират и герои се коват,

дори и там аз не ще трепна, не ще се огъна.

Защото аз нося Баланса на раменете си.

–,,Песента на пазителите”

 (из ентерииското народно творчество)

Пролог

                  

     Той вървеше вече от пет дни. Пет дни на тъмнина. Главата му бе пълна с лица без имена, имена без лица, отговори без въпроси. И въпроси. Хиляди въпроси, достатъчни да го побъркат. Въпроси от ,,Какво е онова на небето?” и ,,Защо ми е онова чувство… при което трябва да се облечеш по – топло?” до ,,Каква е тази книга, накъде и защо я нося” и ,,Кой съм Аз и какво и защо правя?”

     А Той правеше много неща, които не разбираше. Правеше ги без да знае защо, кога, как и къде. Преди три дни например видя трима бандити, не че знаеше защо се казват така, надвесени над един пътник, името на който май имаше нещо общо с онова по което вървеше. Той се скри зад един камък и се заслуша.

     - Да го убием ли? – чу се един глас.

     - И защо? – това бе втори глас.

     - За да не се раздрънка. – обясни първият.

     - Не е ли достатъчо да го наплашим? – попита вторият.

     - Не мисля. – каза първият.

     Той се съмняваше, че някой от тях въобще мисли. Благодарение на сока на едно… живо зелено нещо до тях, бандитите можеха да накарат жертвата си, въпреки че няма да првят жертвоприношение, значи може би не жертва, да забрави и майчиното си… бяло нещо, което се бозае.

     - Да го убием. – това бе трети, доста по–уверен глас.

      Чу се вадене на нож. Той промърмори нещо и извенъж разбойниците спряха да се движат. После направи нещо още по–учудващо за самия него, като запали един малък камък, от който имаше много в една кесийка, която не трябваше да изхвърля. Защо – Той не знаеше. Само знаеше, че това е свързано с някакъв Магесингер.

     На седмия ден, Той стигна до някакъв лагер. Всъщност селището бе доста по – голямо от лагер. В далечината, на фона на морето, се водеше битка. Хора и орки, каза си той, незнаейки какво значи това и откъде го знае. Влезе в лагера, който, интересно, не бе защитен. Защо го направи и къде точно е влязъл – Той не знаеше. Знаеше само, че този лагер предизвиква странно отвращение и гняв у него, странно свързани с думата оркски. Запъти се напред по прашния път и заобиколи постройка, която приемаше странници и оттам идваше името й. Нещо го привличаше към задната  част и Той тръгна натам. Изведнъж в полутоновете на вечерта се появи един горен преден крайник, появяващ се сякаш от нищото. Крайникът излъчваше странна светлина. После изненадващо за него, Той си спомни…

Глава 1

Сиропиталището

     - Ленън! Ленън, ствай, ще закъснеем!

     - Каква ще е закуската? – промърмори Ленън, не показвайки никаква инициатива да стане от леглото.

     - Овесена каша.

     - Тогава ме остави да поспя още пет минути, не е чак такова събитие да ни дадат за десети пореден път овесена каша за закуска. Или ще празнуваме по този случай? ,,Десет дни тровене с адската кухня и неиният овес” – и Ленън се зави още по–плътно

     - Не си и помисляй да заспиваш отново! Днес е девети март не помниш ли?

     - Да няма някой рожден ден? – Ленън изглеждаше заинтригуван от този вариант, точно толкова, колкото бе заинтригуван от помията, която им даваха, и която наричаха овесена каша.

     - Не, купонджия такъв! Имаме проверка. И гости.

     Ленън се изстреля от леглото със скоростта на изсрелване на сателит в орбита – тоест единадесет метра в секунда. А облеклото му бе доста интересно – яке, пуловер и ватирани панталони. Причината явно бе в обявената в цяла Англия дървена ваканция. Само дето сиропиталищата не излизаха във ваканция.

     Ленън бе дванадестгодишен сирак с ,,ТВУ синдром”, превеждащ се като ,,Лек бяс”. Лек, защото през 1985 година в Англия се влизаше лесно в ТВУ – та. А той бе сменил шест от тях и три сиропиталища. Защо? Заради честите си ,,пориви към свободата”. А и защото властите никога не вярваха на децата, дори и свидетелят или ищецът бяха хора с прякори ,,Пияницата” и ,,Поразяващата ръка” (като последното далеч не идва от романите на Карл Май, а от практикуването на бартерната професия, при което потърпевшият се сдобива с едно неприятно чувство, а търговецът с някоя кесия или портмоне). Беше арестуван три пъти заради скитничество, веднъж заради джебчийство (свързано с Карл Май, естествено), за кражба (по вина на другия гореспоменат прякор) и за бягство от ТВУ. Работата беше там, че Ленън не обичаше да го принуждават да прави нищо, а това не е естествено за дете, поне според възрастните. На няколко пъти бяга от сиропиталища заради опити на семейства, които нямаше да бъдат особено, нека кажем, толерантни с него, да го осиновят. А веднъж избяга заради направено провинение. Щяха пак да го пратят в ТВУ, а той не обичаше подобни неща. Иначе не бе никак неприятен, умен и сговрчив младеж, като изключим моментите когато го будеха след три часа и половина сън, както се случи и на злополучния девети март 1985 година.

     След пет минути Ленън бе готов да излезе пред служителките на сиропиталището и да си хапне солидна доза попръжни, за щастие не приготвяни от готвачката, но за сметка на това насочвани към него от госпожа Томпсън. Причината бе ясна – закъснението му. Но обиди липсваха. Госпожа Томпсън има добрината да му обясни, още щом влезе в големия салон. Когато го видя, старицата се засили към него и без малко да го халоса. Но Томпсън се задоволи само да му стисне яката и да я обърне нагоре, в немощен опит да го повдигне. Лицето и се приближаваше бавно. Това накара Ленън да си помисли, че с този огромен нос и бавното си придвижване, госпожа Томпсън прави страхотен урок по астрономия, демонстрирайки слънчевото затъмнение. Тя обаче просъска не ,,А помниш ли нещо за Магелан, сине майчин?”, а по – скоро:

     - Слушай сега, момченце, ще минат много важни гости. Първо директорката, после двама дарители, вторите които искат да осиновят дете. За това искам да се държиш безупречно… почти. Това включва малко по – раздърпам вид, който аз с удоволствие щях да ти придам, ако вече не бе готов с него, но не включва поява в последния момент и то със слуга до теб, като крал. Утре ти ще чистиш баните, а слугата ти – тоалетните. Честито успиване! Сега си заставай на мястото!

     Ленън ще не ще се подчини – Томпсън го бе бутнала толкова силно, че щеше не само да си иде на мястото, а и да седне на него, ако ръката на най добрия му приятел – Иън, не го бе хванал.

     - Благодаря ти за сутринта! – промърмори тихо Ленън, за да не бъде чут.

     - Няма защо –  Иън изглеждаше уверен в думите си.

     В този миг влезе директорката. Тя бе с пъти по–противна от госпожа Томпсън, по мнението на Ленън. Всъщност двете жени се мразеха – но за жалост мразеха и него, което ги караше на моменти да забравят враждата. Директорката всъщност никога не бе обичала децата, но тъй като сиропиталището и служеше като източник на средства, все още не бе предложила събарянето му. Тя хвърли поглед на любимците си сред малчуганите и после се отдалечиха с Томпсън – най – вероятно за да одумват Ленън. Иначе директорката бе не чак толкова зла като Томпсън, ала обичаше да интригантства. Например даваше повече храна на любимците си или погаждаше номера на децата, които не харесваше. За жалост всъщност предимно на Ленън.

     Втора мина госпожа Уинсбъро. Тя огледа редицата с одобрение, а после и окаяният вид на салона. След това заговори ясно, без прикритие, пред децата:

     - Госпожо Медисън – гласът й бе дрезгав и нисък – май се нуждаете от основен ремонт. Ще приемете ли от мен още едно дарение? Може би от 250 лири? – Ленън се плесна по челото. Госпожа Уинсбъро бе много добра, занимаваше се от време но време с децата, правеше им подаръци по                         Коледа, но изглежда бе адски тъпа и мно–ого наивна. Преди два месеца бе дала други 250 лири за ремонт на салона, фасадата и кухните.

     - Естествено. – каза директорката с приятен глас, който със сигурност е тренирала цял ден, за да не проличи обичайното й гърлено, с извинение, грачене.

     Госпожа Уинсбъро се оттегли в едно старо кресло. Тогава вратата се отвори…

     - По дяволите! – прошепна Ленън. Семейството което щеше да ги осиновява беше семейство Абърнати. А те не бяха никак популярни. Мъжът, господин Дюк Абърнати, по прякор ,,Почерпката” бе вечно пиян и биеше децата си. Ленън бе видял през един прозорец оръжието му – кожен колан. Беше и крадец, когато не беше пиян, а това бе веднъж в месеца. Жена му, госпожа Даяна Абърнати бе алкохоличка и джебчийка. Тя пък не биеше децата. За сметка на това ги пращаше да просят. Децата й бяха три, съответно на девет, шест и четири години. И живееха в мизерия.

     Семейство Абърнати започна да се разхожда бавно покрай редицата. Мъжът промърмори:

     - Я децата от 11 до 13 години да излязат напред – гласът му бе доста висок, завалян. Ленън с нежелание направи една крачка напред.

     Излязоха пет деца. Той, Иън, Даяна Рос, Артър Крейвън, любимец на директорката, и Мегън, която бе любимка на госпожа Томпсън. Пръв мина Дюк. Оглеждаше бавно, с интерес. Застоя се повече пред Мегън. По – малко при него и Иън и направо подмина любимците. Май оглеждаше за ръст, корем, коса, мускули и още нещо, което Ленън не схващаше. След това мина Даяна. Огледа предимно него и Иън. За по – кратко се застоя пред Артър, който май имаше малък корем и нещото, за което те оглеждаха. Семейство Абърнати се спряха да се съвещаят за малко и след това се качиха нагоре с директорката и госпожа Томпсън. Долу децата разговаряха с госпожа Уинсбъро, която се интересуваше от нуждите им.

     - Така. Кого избрахте? – Семейство Абърнати се бяха разположили на двете скъпи кресла в кабинета на директорката.

     - Момче. Ленън – заяви Даяна

     - Аз бих предпочел Мегън – оспори мнението й мъжът.

     - Не мисля, че Ленън е подходящ – намеси се госпожа Томпсън, която седеше до вратата. – Аз бих ви посъветвала да вземете Мегън.

     - Или пък Артър – добави директорката.

     - Артър в никакъв случай. – оспори я господин Абърнати с яден глас. – Дебел, нисък, с твърде руса коса, мазен.

     - Тогава Мегън – обнадежди се госпожа Томпсън, която се зарадва, че може би този път нейното протеже ще победи това на директорката.

     - И аз така си мислех. – отговори мъжът.

     - Но Дюк, тя е момиче. Слаба е и косата й е къдрава – оспори Даяна.

     - Ама е по–ловка – защити се Дюк.

     - Не я търсим само за това. Трябват ни и мускули – обясни му съпругата му.

     - За какво? – учуди се той.

     - Да ти помага в работата! – започна да се ядосва Даяна на пияния си мъж.

     - Права си. Взимаме Ленън. И точка – добави господин Абърнати, когато видя, че жените се канеха да възроптаят.

     След подписването на документите, той попита:

     - Кога можем да го вземем?

     - Утре – директорката се бе примирила, че хората искат най–омразното й дете. Е, имаше и добра страна. Поне повече нямаше да го вижда.

     Ленън се учуди когато видя госпожа Томпсън да влиза в стаята му. Без дори да го погледне, тя му каза:

     - Момче, семейство Абърнати избраха теб. Подготви си багажа. Замнаваш утре в десет.

     Ленън щеше да си подготви багажа. Но не за да замине. Щеше да избяга.

Глава 2

Порталът

      - Иън, почакай! – Ленън извика след приятеля си, който се отдалечаваше към баните.

     - Кажи – Иън се обърна към него.

     - Избраха ме за осиновяване.

     - Чудесно! – зарадва се за него Иън.

     -  Не, не е – и Ленън му разказа каквото знаеше за семейство Абърнати.

     -  И сега какво? – Иън вече бе притеснен.

     - Ще бягам – странно защо Ленън се почувства гузен.

     - И как? – Иън не знаеше начин да се избяга през заключени врати без ключ или шперц.

     - По покрива, Иън – Ленън се усмихна.

     - Какво? Как? – Иън бе тотално изненадан.

     - Помниш ли ,,Таван I” – попита Ленън.

     - Как не! Нали беше преди половин ден!

     - Открих капандура навън.

     - И? – Иън недоумяваше.

     - Ще се измъкна през нея – Ленън отново се ухили.

     - Ти си луд! – Иън се стресна, сякаш бе видял призрак. – Скок от три етажа!

     - Не. Ще скоча на съседната сграда и оттам ще се спусна по някоя водосточна тръба.

     - Добре, господин Бонд. – сега Иън се усмихна. – Значи ще организираме ,,Таван II”. Какво ти трябва?

     - Двама, не, трима души. Бинт, кислородна вода, малко храна, въже, кука, въжената стълба, ножче и вода.

     - Кои да дойдат? – подходи делово Иън.

     - Никой няма да се качва на втория таван с мен. –  Таванът бе на два етажа. – Ще дойдат Реймънд, ти и Деймън.

     - Добре. За кога?

     - За тази нощ.

     - Какво?! – Иън бе потресен. – Подготвяхме ,,Таван I” две седмици, а ти искаш да е готов за дванадесет часа?

     - Няма да е чак толкова масово, Иън. – защити се Ленън.

     - Няма да е толкова масово?! – Иън не спираше – Въже, трябва да си го вземем от мазето, ключовете за което са в директорския кабинет и при икономката. Кука, трябва да я вземем от кухните. Бутилки за вода, трябва да ги откраднем от кръчмата. Въжена стълба, трябва да я измъкнем от килера, докато никой не гледа. И ти искаш това да бъде направено за дванадесет часа?! Още повече, че сме само четирима души. – Иън не бе на себе си от гняв – Ти си изперкал!

     - Ще стане! – отговори спокойно Ленън. – Деймън ще открадне бутилките по време на разходката, докато аз повръщам на стената на кръчмата. Куката ще я вземе Реймънд, той помага в кухнята. Това ще е така, защото Николас ще получи спазми, докато обядва, за да отвлече вниманието. Дължи ми услуга. Ключа ще открадна аз, докато директорката ми обяснява как ще трябва да се държа в новото семейство. Прави го винаги. Ти ще настояваш да ми поемеш чистенето днес, за да не съм се морял, да съм бъдел свободен. Ще отключиш мазето и ще влезеш вътре. Ще вземеш въжето. Аз ще вляза в килера, за да взема стълбата, докато всички спят.

     - Но как, стаите са заключени през нощ. – Иън се беше поуспокоил.

     - Ще взема ключа за килера, ще мина по перваза и ще изляза през тоалетните, когато заключат стаите.

     - Не можеш ли да вземеш и ключа за стаята си? – почуди се Иън.

     - А как ще я заключат вечерта? – попита Ленън.

     - Прав си. Излизаме на разходка след десет минути – съгласи се Иън.

     В този момент някой потупа Ленън по рамото. Беше Мегън.

     - Ленън, директорката те вика – каза тя и тръгна към банята. Ленън се обърна и тръгна към директорката.

     - Успех! – прошепна му Иън.

     - Мини през икономката за чистенето през това време – отвърна му Ленън и продължи. – А аз ще убедя момчетата – добави мимоходом.

     - Влез, Ленън, влез! – директорката бе чула момчето да чука на вратата.

     - Добър ден, госпожо – каза Ленън след като влезе и остана прав.

     - Седни, дете – Ленън се зачуди дали директорката не е на смъртен одър, за да се държи така добре с него. – Чуй сега, какво да правиш в началото при новите си родители. – директорката се изправи от креслото, на което досега седеше и застана пред него така, че прозорецът да е зад нея. ,,Сигурно е тренирала тази позиця”- помисли си момчето. – За начало бъди напълно послушен и затворен, отделен от тях. Дава добри резултати. Отваряй се бавно, постепенно. Това ще ги накара да се надяват, че някога ще им бъдеш истински син. – “Или крадец” - каза си Ленън. – Прави се, че искаш да се върнеш при приятелите си от време на време. – В този момент се чу страшен трясък, идващ от стаята под тях, която бе по една случайност спалнята на Ленън .– Какъв е този шум? – извика директорката и хукна надолу.

     Ленън доволно потри ръце. Беше сложил малка бомбичка с дълъг фитил под леглото си и махна подпората, поддържаща нестабилната дървена конструкция, преди да дойде. Сега най – вероятно тя бе на части. Ключовете сигурно бяха в чекмеджето на бюрото. А шкафчето бе заключено. Ключът за него трябваше да бъде някъде в стаята. Ленън се  изправи от стария стол, на който досега бе седял и се озърна. Ключът не можеше да бъде на секцията на лявата стена. Твърде гола беше, освен това нямаше открити рафтове. Тоест за да се скрие ключа, трябваше да се отвори секцията, което не можеше да стане бързо и това я изключваше като скривалище. Отляво имаше диван. Той бе предназначен за подремването на директорката. Ключа нямаше къде да се скрие по него. Бюрото бе твърде очевиден и лесен вариант и Ленън се отказа от него. ,,Тогава къде?”, запита се той. Нямаше други мебели в стаята. Той поогледа още веднъж. Слънцето жестоко го заслепи в очите, когато се обърна към прозореца. ,,Ами да! Прозореца”, досети се Ленън. Той отиде до рамката и я отвори. Вътре нямаше нищо! Разочарован той отвори и второто крило. И видя ключа. Той бе в малка дупка до левия долен ъгъл на прозореца. А този прозорец винаги стоеше отворен, освен по време на лекциите на тема ,,Държане в новото семейство”, когато директорката го затваряше, може би именно за да не вди някой скривалището. Ето защо ключът бе там. Тя можеше по всяко време да го метне в дупката. Ленън взе ключа за чекмеджето и го отвори, навеждайки се над него. Огледа връзката ключове и отдели от тях онези с етикети ,,Мазе” и ,,Килер”. След това седна спокойно, за да дослуша лекцията на директорката, когато тя се върнеше.

     Е, не му се наложи да слуша дълго. Изглежда се бе престарал с бомбичката, директорката закъсня и единственото, което каза бе:

     - Излизате на разходка. Ако искаш иди! – и противно на думите си го избута извън кабинета

     Разходката беше най–баналното нещо в сиропиталището. Децата отваха до близкия парк и се настаняваха до езерцето. Ядяха хляб и зеленчуци, което не е нито питателно, нито вкусно, (но за сметка на това бе много евтино за сиропиталището)а понякога похапваха и месо, което поради липсата на календар ги известяваше, че е празник. След като се нахранеха, децата почиваха за кратко, като през това време се занимаваха със свои, спокойни занмания, а след това наставаше пълен хаос. Играеха или на криеница или на футбол. Веднъж играха и на плуване, но това бе след като им обясниха, че няма да им се купи втора топка.

     Ленън си хапна своя полезен, е не чак толкова полезен за дванадесетгодишник с тегло тридесет килограма, сандвич с краставица и домат и реши да използва почивката, за да убеждава Реймънд, Деймън и Николас. Отправи се първо към Деймън, който хранеше патиците в езерото. Той бе шестнадесет годишен бабаит с ум на мишка, умения на крадец и голямо желание да натупва някого през свободното си време. Ленън го потупа по рамото и залепи една усмивка на лицето си:

     - К’во бе, дребос? – онзи дори не се обърна.

     - Имам едно предложение – Ленън не обичаше да се държат дотолкова грубо с него, но стоеше и търпеше.

     - К’во? – гласът му бе нисък и гърлен.

     - Ходи ли ти се на тавана? – гласът на Ленън бе делови.

     - Що ми е, особено ако ще е пълно с дребоси като теб? – и Деймън се захили идиотски.

     - Ами, може би за да видиш някой друг скъп свещник, каквито може би има на тавана. – очите на Деймън веднага светнаха – Ленън бе уцелил в десетката – парите бяха болна тема за бабаита.

     - Става тогава. Шъ дойда. Нали няма дъ има мноо дребоси?

     - Няма. Имам обаче едно условие – Ленън се притесняваше именно от този миг.

     - И то е? – Въпросът бе ехиден, саркастичен. Ленън не искаш да си има проблеми с точно този бабит, но май нямаше друг начин освен директния метод на разговрор

     - Да вземеш няколко бутилки, да кажем една – две, от кръчмата, за да помогнеш за качването на тавана.

     Ленън се бе подготвил за удар, но такъв не последва. Деймън, който допреди секунда се канаше да става, за да го пребие, сега стоеше като треснат. След миг попита:

     - И защо са ви? – звучеше като изплашен човек.

     - Виж сега, изкачването е трудно. Ще се уморим и ще ожаднеем, а ще признаеш, че е глупаво, да тичаш до баните, докато се изкачваш по въже, или пренасяш нещо по тавана, или пък докато тършуваш. – Ленън се надяваше или малкия мозък на Деймън да се съгласи с това, или да бъде за достатъчно дълго шокиран, за да го убеди – Затова ни трябват бутилки – за да си пренасяме водата. И ти можеш да ги откраднеш.

     - Ти си луд! – едва пророни Деймън.

     - Не. Не мисля – Ленън имаше дар слово и трибуна и се надяваше, че ще го убеди – Виж, наистина ще съм луд, ако те карам да влезеш в кръчмата, да отидеш до бара и да вземеш бутилки. А аз не те карам това.

     - А какво? – Деймън май си възвръщаше самоувереността.

     - Ами ще направим това. Ще минеш през склада. Тъй като пътят ни минава откъм входа за него, за да те прикрия ще спра и ще започна да драйфам. В това време ще трябва да влезеш в склада и да вземеш бутилка – две. Ако се забавиш ще помоля да вляза да пийна чаша вода в кръчмата, за да имаш време да се върнеш. Съгласен ли си?

     - Ами май да. Ще го направя. – изглежда Деймън нямаше ума на мишка. Имаше ума на мишка и една шестнадесета.

     Ленън, доволен от успеха си, се запъти към Реймънд, който оглеждаше активно един дънер. Той приклекна до него и го попита какво праи. Реймънд можеше да бъде убеден по два начина – като му се покаже, че на тавана ще е забавно или като се кажеше, че ще има много хора. Ленън избра първия. Иначе Реймън бе пъргав и любопитен деветгодишник, който се справяше добре с мятането на различни неща.

     - Опитвам се да установя на колко години е дървото. – Ленън се усмихна искрено

     - Дървото е на двеста и тридесет – каза. – А аз искам да говоря с теб.

     - Питай. Отворен съм за запитвания – и Реймънд разтвори ръце, за да покаже доколко е отворен

     -Ходи ли ти се на тавана?

     - Защо?

     - Ще се събираме и искаме да те поканим.

     - Кой, къде, какво и кога?

     - Четирима души, на тавана, забава, тази нощ.

     - Е, не ме заривай с подробности, де!

     - Ще бъде страхотно, особено ако вали. Ще си разказваме истории за духове и ще тършуваме из тавана на тъмно, през ноща. – Ленън вече го бе спечелил

     - Страхотно! Може ли да дойда? – Реймънд изглеждаше така сякаш ще зареве, ако не го покани.

     - Има едно условие.

     - Какво?

     - Не мисля… – Ленън се правеше на замислен. – Ще се раздрънкаш и ще се провали.

     - Няма. Кълна се. Моля.

     - Добре тогава. Слушай сега. Докато помагаш днес в кухните ще чуеш някаква шумотевица. Да не ти пука за нея. Изчакай всички да излязат и вземи куката. Скрий я в теб и я донеси довечера.

     Ленън нямаше нужда да чака потвърждение. Бе сигурен, че Реймънд ще направи всичко, за да дойде. Момчето се отправи към Николас. Той също бе деветгодишен и страдаше от три болести – астма, епилепсия и шубе. Последното бе най–силно. И не бе обикновено. Не бе просто страх от тъмното или от това някой да не го набие. Николас се страхуваше дори и от сянката си. А при по – страшни неща дори му се случваше да пълни гащите. Буквално. В момента седеше и гледаше езерото и Деймън. Ленън много внимателно го заобиколи, така че Николас да го види добре и да не се плаши. Приближи се право към него и му каза:

     - Здрасти, Николас, може ли да седна?

     - Може – момчето се задъхваше леко.

     - Какво правиш? – Ленън не бързаше.

     - Почивам си.

     - Ще ми направиш ли една услуга? – Николас се обърна и го погледна в очите.

     - Ти ме спаси от пребиване, длъжник съм ти. Само кажи – Николас поне бе лоялен… ако не го хванеше шубето.

     - Може ли да симулираш епилептичен припадък по време на обяда?

     - Естествено.

     - И когато сестрата те заведе в кабинета си, да вземеш бинт и кислородна вода?

     - Щом искаш – Николас не бе особено стреснат. Задачата му се струваше лесна.

     - Довиждане тогава.

Наближаваха кръчмата. Ленън бръкна в джоба си и внимателно извади едно хапче. Подвготви се да го сдъвче. Междувременно побутна Деймиън да внимава. Направи няколко крачки и достигна стената на кръчмата. Глътна хапчето и бързо го задъвка. Хапчето бе против колики, но имаше обратен ефект – причиняваше ги. Редовно повръщаше, когато го болеше корема, а хапчетата не само, че причиняваха повръщане, но и засилваха стомашните му болки. Малко след като сдъвка хапчетата му стана лошо и повърна. Избълва странна зелено – червена хумугенна смес.

         Деймън бавно се прокрадна зад госпожа Томпсън и се запромъква към входа на склада. Уличката бе малка и пуста. Той влезе в склада, затваряйки след себе си внимателно вратата. Беше доста тъмно, но през капандурите се процеждаше бледа светлина и на нея се виждаше къде бяха складирани касите, но не и коя е пълна с празни шишета. Избира наслуки и се насочи към по – малката купчинка. Оказа се прав. Шишетата бяха доста леки. Отвори вратата, прокрадна се навън и застана обратно в редицата. Въпреки всичко Ленън влиза в кръчмата за да пийне вода.

         Някъде около три Ленън се срещна с Иън в спалнята им. Иън изглеждаше доста мръсен, но и доволен. Мъкнеше цял чувал. Ленън му бе подхвърлил ключовете за мазето преди да тръгне. Виждайки го с огромен чувал, Ленън изумен го попита:

         –Защо си взел всичко това? Едно въже, не двеста. Какво стана, разказвй!

         –Добре. – Иън звучеше уморен, но и довлен от работата си – Само да седна. – и направо легна на леглото – Когато ми даде ключовете, отидох и взех една метла от банята. Там ме и пратиха да чистя. Почистих много бързо и само на видни места и тръгнах с метлата към мазето. Господин Флоксби, портиерът, без малко да ме забележи. Притичах през салона, Превъртях два пъти ключа и влюзох. Заключих след мен разбира се. Мазето бе доста тъмно и се спънах в нещо. Поогледах го, поопипах го и какво щастие, оказа се миньорска лампа. Запалих я и се огледах. Мазето бе бъкано с най – различни непотребни неща. Забелязах комплект алпийски котки и веднага ги взех. Вътре има и спален чувал. – при това той извади котките и чувала – Намерих го под една стара гума. Ето ти и това. – и той измъкна две стари скаутски раници – Намерих ги върху един стар полилей в десния долен ъгъл на мазето. Храна. – и той измъкна два добре опаковани сандвича – И вода. – следващото бе манерка – Ами това е. На излизне ми се наложи да пропълзя под една маса, за да не ме видят, но това не ми бе особен проблем. При теб как мина?

         –Без засечки. – отсече Ленън – Напълно по план.

         –Ще обядваме ли? – попита Иън

         –Нали трябва да видим изпълнението на Николас. Иначе един десерт ще ми стигне, ядох сандвич.

         –Ами да тръгваме! – и Иън се надигна от леглото

         Ленън оглеждайки се крачеше към килера. Преди осем часа бяха извадили късмет. Николас бе започнал да се въргаля, точно когато сестрата влизаше и почти веднага бе ,,свестен”. Реймънд едва успя да скрие куката в дрехите си, когато готвачките се върнаха.

         После и Николас бе извадил късмет. Забавил се бе с бинта и кислородната вода и сестрата без малко щяла да го завари. За щастие някой я извикал в последния момент и астматикът дообрал шкафчето, в което тършувал.

         Преди пет минути и той бе извадил късмет. Излезе добре облечен и подготвен за катерене по первази. Всичко вървеше перфектно до момента в който се оказа, че не е сам в банята. Едва се размина с госпожа Томпсън и то по причината, че тя си изпусна очилата, наведе се да ги вземе и той се бе промъкнал зад нея.

         Не искаше да вади късмет и сега. Защото това показваше, че е на късмет и следващия път можеше от страх откъде ще се появи причината късмета му отново да се прояви, под формата сигурно на пазача, да сбърка нещо. Ленън се присламчи до стената, тихо прибяга и отключи вратата. Тя леко проскърца и момчето почти получи инфаркт, но никой не чу. Ленън бавно се промъкна вътре, поразхвърля дрехите, излезе, заключи зад себе се и се запъти към третия етаж. Там вече бяха другите. Започнаха мълчаливо да се изкачват, за да не ги чуе никой. Благодарение на котките се качиха много бързо, но помогна изключително и точността на Реймънд, когато метна куката, за която беше закачено въжето, към дупката на тавана. Стигнаха бързо догоре, след което преметнаха стълбата додолу, като я прихванаха за куката, за да могат евентуално да слязат бързо. Той отиде на стълбите на втория етаж в пълния мрак, благодарение на светлинката, излъчвана от една дупка в покрива близо до тях. Обърна се към мрака и каза:

         –Момчета, къде сте? – и се заслуша

         Единият беше до дупката в пода, до дясната стена, другият в средата на стаята, третият до зазиданият прозорец отляво, а самият той бе в десния край на предната стена. И всички мърмореха ,,Тук”

         –Слушайте сега. – започна Ленън – Целта на посещението ни не е забавление. Аз исках да избягам от сиропиталището през покрива. Съжалявам, че ви използвах така. Причината е, че ще ме дадат на… нетърпеливи родители, а аз не искам. Не ме следвайте на втория етаж, моля ви. Тъжно ми е, че ви напускам. – Ленън не лъжеше – Сбогом.

         Момчето бавно се изкачи до втория етаж. Реши да почака малко, докато си почине. Разположи се точно до стълбите. Опря гръб на нанякакво огледало. Неусетно се унесе.

         Събуди го някакво движение. Ленън се изправи рязко и блъсна някакъв особен клиновиден чоп в основата на огледалото. Беше твърд. Той се изправи и направи една – две крачки напред. Изведнъж нещо изсвистя пред очите му. То бе прилеп или нещо друго безвредно, но това не му попречи да отскочи рязко назад. Право към огледалото.

Глава 3

Огнен меч

         Падаше твърде дълго. По негова преценка трябваше да се блъсне в огледалото преди миг. А още не се бе блъснал. Тогава забеляза че над него има небе. И две луни. Ленън се приземи по гръб на мека трева и започна да се търкаля по някакъв склон. Това не можеше да бъде тавана. Това не можеше да бъде Земята. След няколкосекундно търкаляне, момчето се спря. Ленън се изправи бавно, проверявайки здрав ли е все още. Тъй като явно беше здрав, той огледа хоризонта. А той не предвещаваше нищо добро. Надясно от него се намираше замък. Наляво – планински масив, иззад който се приближаваше нещо тъмно, с малки червени петънца по себе си. Напред в далечината се виждаше някакво езеро. Беше доста далеч, като се има предвид, че Ленън се намираше на един висок хълм. Може би на седемдесетина километра. Назад се простираше море, макар че и то не бе близо – на около четиридесет километра. А нагоре имаше някакъв кръг от светлина в рамка. Това беше огледалото. Ленън реши, че може би си е ударил главата и сега бълнува. Да, обаче огромното огледало с разбунената водна повърхност изглеждаше доста реално. И плашещо. Ленън реши, че най – добре може би ще е ако се запъти към замъка, а не в някоя от другите посоки или да остане на място. Каква грешка направи той!

         След два часа Ленън вече беше на портите на замъка. Те представляваха огромна дървена стена, обкована с железни панти. Ленън усилено зачука. Отвори се малко, грубо сковано дървено прозорче и някакъв глас проговрои:

         –Приятел или враг? – гласът бе груб и неясен, но въпреки всичко езика бе английски.

         –Приятел. – Ленън получи дежа вю. Случилото се му напомняше за един разбойнически лагер където бе помолил да се подслони преди три години

         –И зашо да ти вярвам, пале? – мъжът звучеше самоуверено

         –Нямаш причини, прав си. – Ленън реши да се съгласява с него

         –Не с такъв тон! – в гласа се усещаше почти физическа сила – На възрастните, особено, когато спасяват задниците на децата им се държи нисък, съгласен и поданически тон, а не с умен, поучителен и съжалителен. От тук нататък ще ми викаш ,,Господарю” и ще изпълняваш всяко мое желание. Ясно, робе?

         –Ясно. – Ленън бе на сто процента сигурен, че човекът зад вратата е луд

         Порталът се открехна с тежко проскърцване. Мъжът, който се появи беше набит средновисок мъж със много белези по лицето и поглед на убиец. Просъска:

         –Влизай, робе!

         –Добре. – Ленън не бе подготвен за плесницата, която попадна на плешките му. Раницата падна от гърба му

         –Ще говориш само когато аз ти кажа или ако те попитам директно. Разбра ли робе? – гласа му бе заплашителен

         –Да, господарю. – Ленън се обърна да си вземе раницата. Тзи път бе по – подготвен за плесника, забил се в гърба му. Онзи просъска:

         –Ще се движиш само когато аз ти кажа, разбра ли робе?

         –Да, господарю. – Ленън вече се чудеше каква ли ще е следващата заповед. За негова изненада такава не последва. Мъжът с    плочната ризница се бе запътил към раницата му. ,,Не” извика наум момчето.

         –Хм какво има тук? Виж ти, сандвичи, дълбока торба, катерачески обувки, дрехи. – изброяваше ,,Господарят” докато преглеждаше раницата на Ленън – И никакви пари? Е, карай, поне си имам роб. А това е за мен. – и той размаха раницата на Ленън – Хайде върви, жаден съм! – и мъжът посочи към нещо зад гърба на Ленън

         Ленън се обърна и остана изумен. Зад него се намираше най – странния замък на света. Централната част приличаше на квадрат, към който е залепен полукръг. От нея израстваха куполи, оцветени в кафяво и осеяни с малки прозорци. Над замъка се издигаха четири кули, толкова високи, че едва се забелязваха. Имаха странни копиевидни върхове, а малко под тях кулите бяха свързани с въжени мостове. Конструкцията не се допираше никъде до стената. А самата стена бе традиционна – висока десетина метра, със стълби на седем – осем места и амбразури през половин метър. Дворът, осеян с кладенчета и запълнен с каруци, бе пуст. Ленънън се остави да бъде поведен към полукръга на замъка. Мъжът зад него не казваше нищо, а само го побутваше да върви. Вратата на самата постройка бе по – особена – желязна и с истински прозорец на нея. Пантите бяха от някакво особено, леко сияещо вещество. ,,Господарят” почука и прошепна нещо през отворилия се прозорец. Вратата се отвори, без скърцане. През нея спокойно можеха да минат двама конника. От някъде се чуваше смях и музика, но ,,спасителят” му го поведе по някакви стъпала надолу. Слязоха един етаж по – долу, след което Ленън бе захвърлен в тъмата.

         –Това са кухните. – просъска мъжа – Тук ще работиш, докато си почиваш. Зад тях са спалните на прислугата. Приятно спане, ако не те пребият! – и мъжът се захили, изкачвайки се нагоре

         Ленън почака малко, докато очите му привикнат. Стаята бе ниска и много дълга. Няколко маси бяха наредени по дължина, а на стената бяха наредени престилки и кухненски прибори. На другата стена изглежда имаше огромен шкаф, в който трябваше да са тенджерите, подносите, чиниите и чашите. В далечината, която всъщност бе близо – на десет метра – се виждаше тъмно петно. Ленън реши, че това е вратата за спалните и се запъти натам.

         Не очакваше да е толкова светло. В спалните бяха запалени няколко факела и един голям огън по средата, в своеобразната арена, заградена от колони.

         –Кой е? – чу се мъжки глас – Ела на светло! – гласа идваше откъм огъня. Ленън пристъпи към него – Виж ти… Пале. – изглежда го бяха видяли – Какво търсиш тук, а? Майка си ли? – чу се слаб смях от места. Ленън най – сетне бе забелязал говорителя – нисък и слаб мъж, вероятно на двадесет и девет – тридесет и три години – Е?

         –Майка ми е мъртва от отдавна. – Ленън реши да го стресне с прякостта си

         –Съжалявам. – гласът му бе по скоро подигравателен, отколкото съжалителен – И защо си тук, по демоните?

         –Тук ме пратиха. – Ленън стоеше спокоен

         –Кой, баба Яга ли? – целта на онзи явно бе да го ядоса

         –Човекът от портата. Взе ме за роб и ме прати да поспя, в случай, че не ме прибият.

         –И защо те взе за роб? – този път изречението звучеше саркастично

         –Не знам. – Ленън запазваше и хладнокръвието и стратегията си – Най – вероятно за да си напрви удоволствието да има роб.

         –Точно теб? Хах, кой ще иска тъпо като пън пале за роб? – отново откъслечни смехове

         –Той, може би. Може ли да легна?

         –Сериозно? – сарказмът му направо изригваше в тази проста дума – Точно теб? Не ми ги разправяй. И ще спиш при плъховете. Там има и други палета. Може би дори ще си допаднете. – и мъжът посочи най – отдалеченият ъгъл на залата, който естествено бе най – тъмен и най – студен – Отивай. И само да си гъкнал, достатъчно силно за да те чуя, ще се простиш с живота си

         Ленън се завлачи без особено желание към ъгъла. ,,Дали наистина има плъхове?” запита се, когато най – сетне стигна. Естествено и този ъгъл си имаше лидер.

         –Пале. – промълви някакъв глас от тъмнината – Дрешките ти са много хубави. Искам ги.

         –И защо мислиш, че ще ги получиш? – прошепна Ленън

         –За да не ти падне ченето. – онзи се захили

         –Кой си ти, да те вземат мътните?

         –Господаря на този ъгъл, Ърн буцата. – прошепна някой зад Ленън – По добре му ги дай, за да си нямаш проблеми.

         –И как изглежда той, че не мога да го видя. Впрочем, край огъня не го нарекоха господар, а пале, тъй че. – на Ленън му бе дошло до гуша и искаше да удари някого

         –Ами как изглеждам. – намеси се Ърн – Като най – лошия ти кошмар.

         –Значи си брат ми, а той беше доста хилаво детенце.

         –Какво?! Ах ти гад мръсна!!! – Ленън усети откъде идва гласът и отскочи назад

         И точно навреме. Юмрукът на Ърн прелетя на два сантиметра от очите му. Ленън се дръпна още назад и Буцата го последва. Като резултат те вече се виждаха. А това което видя, не се хареса на Ленън. Ърн беше поти метър и седемдесет, с ръце като върлини и тънки като на римски пехотинец крака. Имаше вид на буца – беше доста широк и с мускули на най неочаквани и непривични места. Но ръцете му бяха като тояги и Ленън нямаше нужда да ги опитва, за да го разбере. И така, той започна да отстъпва. В един момент Буцата се затича към него и Ленън ще не ще прие сблъсъка. Самият той парираше добре и знаеше няколко хватки, но Ърн беше буца мускули и можеше да го смаже като муха. И той се биеше презрително, стремейки се с бавни и силни юмруци да премаже Ленън. Именно това му изгра лоша шега. Ърн размахваше ръце като бесен, а Ленън парираше всичките му удари, отбивайки ги със свойте собствени. В един момент Буцата замахна да го ритне и ,,палето” хвана кракът му и го отметна назад. Буцата се стропли, но бързо се изправи и замаха още по – яростно. При един от ударите му Ленън захвана ръката му и я дръпна надолу, след което докато Ърн беше загубил равновесие, Ленън положи ръце на раменете му и с палци натисна между плешките му. Секунда – две след това Ърн се стабилизра и се опита да го стисне, обхващайки кръста му. Момчето обаче спусна ръцете си надолу и стисна неговите, приклякайки леко, под мишниците си. Буцата вече не можеше да мърда ръцете си и се накани да удари с глава Ленън. Преди това обаче целта му, без да отпуска мишницата си го стисна и за лактите с такава сила, че Ърн се забави и това бе достатъчно за противника му. Той заби коляното си в корема му и Буцата се преви. След това Ленън го изрита в лицето и пускайки го да падне го удари още веднъж в тила с юмрук. Буцата се стовари до една колона, а победителят се оттегли и се разположи на бившето място на Ърн, точно в ъгъла, с двете стени за подпора. Буцата изглежда имаше и една черга за завиване и Ленън реши да я използва. Някой му прошепна:

         –Сега ти си госпдарят на този ъгъл.

         –Знам. – отвърна Ленън и се отпусна. Заспа след около десет минути, като до този момент наблюдаваше Буцата, която спокойно се бе свила и задрямала на мястото където падна.

         Ленън се събуди както винаги преди слънцето, около шест без петнадесет. Поне правеше винаги така. На слабата светлина на още неизгрялото слънце, момчето огледа спалните. Представляваха квадрат, със стени от по петнадесет метра, като в центъра се намираше също квадратна ,,арена” със стени от по десет метра. Над Ленън, на около два метра височина се намираха решетки, които гледаха към двора. Именно светлината, прецеждаща се от тях бе събудила момчето. Имаше още няколко решетки, по три на стена, като изключим предната, от която се влизаше в кухнята и откъдето най – вероятно започваше замъка. Отляво се виждаше врата, която сигурно бе към нужника и Ленън тръгна натам. Наистина помещението бе нужник, но в него имаш нещо странно, както забеляза момчето на излизане. Оказа се прав. В тоалетната имаше часовник. Наистина това бе нелогично и непрактично, но още по – странно бе това което показваше. Според него часът бе три и половина, а четири без пет бе означен с малко слънце над планини, а пет и полвина – с две слънца, едното от което бе по – голямо от първото. Ленън се досети, че не се събуждаше по навик, а заради светлината. И че тук хората стават в пет и двадесет и пет. Това разбра по двете ведра, нарисувани до петицата на часовника. Според часовника тук имаше две слънца! Едното изгряваше в четири без пет и залязваше в шест, а другото изгряваше в пет и половина и залязваше в осем и половина. Значи Ленън бе пристигнал на тази планета към осем, в замъка към десет, а беше заспал към десет и половина. А се събуждаше толкова рано поради светлината и заради навика си в делничен ден да спи само по пет часа. Крадеше от съня си, за да чете. Дотолкова бе свикнал, че не се чувстваше добре, когато спеше по повече. А си бе помислил, че е заспал по обичай в дванандесет и половина. Според часовника оставахаше час и педесет до събуждането на хората. Ленън можеше да избяга, но не го направи – беше ял за последно преди… Всъщност Ленън не можеше да определи кога е ял за последно, защото напусна Земята след полунощ, а пристигна тук към осем, което го объркваше. Всъщност той не беше ял от един нормален ден. През пет от двандесетте часа бе спал, което правеше към девет часа без храна. А през това време той се бе изкачвал, беше извървял около десет километра, бе удрян и сам се беше бил, което все пак е доста уморително. Ленън реши да не скучае, а да огледа замъка и околността, докато всички спят. Естествено, досещаше се, че сигуно има часовой, но по хлада и светлината прецени, че навън е облачно и мъгливо, което щеше да му помогне. Излезе от спалното, внимателно промъквайки се, и отиде в кухните. Сега ги огледа по – добре. На едната страна имаше килер, а от малко чучурче в чешмите, които Ленън не бе забелязал вечерта, капеше вода. Ленън отвинти леко кранчето, наплиска се и пи. След това отново го затегна и излезе. На вратата за навън нямаше часовй, но той предпочете да огледа първо замъка и се заизкачва бързо нагоре.

        

         Отвътре замъкът не бе много интересен – установи Ленън след лутане, продължило около половин час. Нямаше никакви украси – гол гладък камък и тук – там знамена. Едното бе верига от абсолютно бели букви, на непознат език, навита на кълбо, на сиво поле. Другото представляваше горящ меч, заграден от ров с червена течност, може би кръв на син фон. Първия етаж бе зает напълно от столова, голяма колкото две кухни и спални, които заемаха целия квадрат. Втория етаж не бе по – интересен – заключени кабинети, празен салон и една странна ниша, намираща се точно срещу стълбите, с вратичка на нея. Ленън влезе в нишата. Оказа се, че това е един вид асансьор – с една ръчка тръгваш надолу, с друга – нагоре. Ленън първо слезе до мазето. Там попадна в огромна оръжейница. Имаше множество брони, лъкове, арбалети, мечове, чукове, брадви и всякакви други оръжия, наредени по стилажи. Имаше дори и няколко пушки в единия край. Ленън си взе един нож от близкия стилаж, а в един по – далечен намери и прашка, след което побърза да излезе. Изкачването с асансьора бе малко по – бавно, отколкото слизането, но се търпеше. Ленън набързо огледа и куполите. Те бяха доста особени отвътре. По дървени ,,пътечки” за двама се достигаше до прозорците, до нишата и до стълбите. Ленън дори не си направи труда да слезе, а продължи да се изкачва. Достигна според него до средата на най – ниската кула, когато асансьора спря. Ленън излезе на тясно и стръмно вито стълбище, което водеше нагоре. Изкачването по него бе доста уморително и отне на Ленън три минути. На върха имаше четири заключени врати, една отворена, където бе моста и стълбичка за излаз отгоре на кулата. Ленън реши да не се занимава с нея и мина във втората кула. Мостът достигаше някъде малко над средата й.

         Дизайнът на първите три кули бе абсолютно еднакъв и момчето притича набързо през тях. Когато достигна върха на четвъртата кула, забеляза, че тя бе доста по – различна. Имаше само две стаи, вратата на лявата бе отворена, а на дясната – залостена отвътре. Ленън пристъпи в лявата стая. Ченето му за стотен път през последното денонощие увисна. Пред него със слабо сияние примигваше огромен бял кристал. Около него имаше шест малки пиадестала, всеки със знак върху себе си. На предният знака беше анкх и буквата ,,Ж”. От дясно на кристала се намираха земно кълбо и буквата ,,З” и облак с буквата ,,В”. От ляво имаше огън с буквата ,,О” и море с буквата ,,В”. Зад кристала се намираше пиадестал с коса и буквата ,,С”. Самия кристал бе до болка бял, с формата на ромб и леко левитиращ над пода. Ленън поогледа и реши, че буквите бяха за Живот, Земя, Въздух, Огън, Вода и Смърт. А кристала просто не можеше да се обясни на някои, който не е вещ в магията.

         –Това не е Земята. – прошепна си то – А кристалът е магия. – след което по – скоро от страх, отколкото заради друго Ленън излезе и се изкачи по стълбата до капандурата в тавана.

         Върхът на кулата бе зашеметяващ – на 150 метра височина всичко бе с размер на куче на земята. Всъщност това бяха каруците, а двмата часовой бяха с размер на мравки. Ленън се зачуди защо не бяха направили кулата с по – голяма площадка и не бяха разположили катапулт или оръдие на нея. Обърна се да слиза и отново остана зашеметен. Пред него, лежаща върху нищото се намираше десетметрова площадка с четири катапулта и доста камъни по нея:

         –Какво е това чудо? – Ленън говореше тихо, сякаш бе уплашен, което не е далеч от истината – Защо не съм го видял отдолу? – после се досети, че отдолу бе омагьосано да не се вижда и побърза да слезе, за да продължи огледа.

         Часът бе вече пет без двадесет, когато Ленън излезе в двора. Мъглата почти се бе вдигнала, а двама часовй седяха на стената. Ленън се затича тихичко и долепи гърба си до един кладенец. Увери се, че мъжете гледат само навън и с патешка крачка се скри зад близката каруца, съседна на стената. Часовйте тихо си говореха:

         –Е, Гуаркил, – дочуваше се тихо – от колко години си тук?

         –Не знам, Енон. Не броя дните. – отговори друг глас

         –Кога за последно те пуснаха в отпуск?

         –Май преди седем дни.

         –И колко дълъг беше? – упорстваше първия

         –Един сезон.

         –Това е големия отпуск, който се прави веднъж на десет години. – обясни първият часовй – Значи си тук от десет години.

         –Май да. А ти?

         –От петнадесет години, седем месеца и двадесет и осем дни. – чу се смях

         –Ама точно – прознесе вторият през кикот

         –Аха. И чак сега нападат.

         –Какво нападение, по демоните?! – първия се бе стреснал – От кой

         –От тъмния алианс, от кой. Мисля, че ще бъде другиден, още били далеч. Да не се напикаеш насред битката, ей!

         –За пръв път от сто и двадесет години? Не вярвам.

         –Вярвай. Време беше все пак.

         –Как е паднал стража на Ерванта?

         –Не е паднал, проникнали са през мините на джуджетата и са се запромъквали към стража, за да го смажат от две страни. Но нещо се объркало и ги забелязали. Орките решили да се установят в някоя крепост и да се опазят. А единствената наоколо е тази.

         –Огнен меч няма да падне.

         –Може би. Ей, внимавай с троловете, че са по добри от всеки катапулт и по – силни от тройна група… Какво, да не се напика вече?! – чуха се отдалечаващи се стъпки

         ,,Значи така – каза си Ленън – дугиден ше има битка. Ще избягам тогава. Наоколо е голо поле, но ще достигна до хълмовете, преди да ме види някой. Ще поогледам наоколо от стената, може да видя някоя дупка, подходяща за скривалище, или дори река, по която да вървя. А и ще видя откъде мога да се промуша през стената.”

         Стената не бе особено висока и Ленън не можа да се огледа надалеч, заради мъглата. Всъщност след малко той се обезсърчи напълно от обиколката си. Амбразурите бяха твърде малки за да се провре човек, а докато се промъкваше в мъглата на двадесетина метра от гърбовете на часовойте, момчето не видя никакви дупки по стената. След като направи пълна обиколка, Ленън се накани да слиза от стълбите, но забеляза, че на земята има една монета и се надигна да я вдигне:

         –Хей, стой! – имаше още един патрул и той бе настигнал Ленън. Момчето хукна да бяга, надявайки се да не са го разпознали в мъглата.

Засили се пряко към вътрешните порти и влезе бегом в замъка. Насочи се нагоре по стълбите. Когато почти се бе изкачил на втория етаж, чу как вратата на замъка се затръшва. Едно стъпало се строши под него и Ленън с ужас чу как някой извика:

         –Нагоре! – в този миг със силно дръпване Ленън извади крака си и се качи с два скока до втория етаж.

         Преследвачите му бяха вече на площадката между етажите. Ленън тичаше право напред, нарочно неприкривайки се. Беше решил как да ги измами. Стражите не бяха вдигнали аларма и тичаха след него. Явно мислеха, че не е заплаха, а прислужник, който си проси един як бой. Момчето скочи в нишата и дръпна ръчката надолу, което накара асансьира да тръгне в същата посока. Преди да затвори обаче чу нещо:

         –Иди на първия етаж. Може да слезе там. Аз ще чакам за оръжейника.

         Ленън спокойно достигна оръжейника. Когато влезе набързо скри факлите надявайки се, че ще е по трудно забележим в мрака. Успя да се шмугне зад стилажа с броните, който бе четвърти поред отпред назад и пети поред отляво на дясно. Самата оръжейна имаше десет реда и десет колони. Ленън бе някъде по средата. За десет секунди успокои дъха си, а след още три чу пазачите:

         –Ти чакй на асансьора, а аз ще го потърся това плъхче. Викай, ако те нападне, а аз ще сторя същото. Подсвирни ако го видш. Но не мърдай ако аз ти свирна.

         После нямаше никакъв звук. За сметка на това стана още по – мрачно – явно бяха затворили шахтата на асансьора, откъдето идваше светлина. Другото място, откъдето се шроцеждаше благословения за Ленън слънчев лъч, беше една решетка, намираща се близо до нишата. И тя бе затъкната с нещо и настана абсолютен мрак. Това бе по – скоро добре за Ленън, който вече имаше опит с ,,Таван I и II” и имаше по – добро зрение. После се дости, че пътят му към асансъора е преграден и в тъмата не се вижда нито от какво, нито къде. А пък часовойте бяха във свой води и можеха дори да имат и факли. Но ако ги запалеха, това всъщност нямаше да бъде абсолютно зле за момчето, защото поне щеше да ги забелязва по – лесно. След минута, прекарана в изработване на стратегии за бягство или въоражаване, Ленън забеляза, че на стилажа зад него има копия. Той внимателно изтегли едно, след което, с тъпия му връх, внимавйки да не събори нещо друго, удари съседния стилаж, за негово щастие пълен със стрели, които изтропаха страхотно силно на земята. Веднага се чу вик:

         –Намерих го! Той е в центъра. – Ленън се обърна и набързо събори два от стилажите, намиращи се зад него. След това се затича напред и се спря чак в края на стаята – Отива назд! Ще го пипна.

         Три секунди след това момчето бе зад първия ред, чудейки се как да се оттърве от човека на асансьора. Забеляза, че ако бутне стилажа срещу нишата, той почти ще закачи мъжа. Но това нямаше да му помогне. После забеляза, че една брадва на стилажа, опрян на стената до асансьора е с извадена към пътеката дръжка. Ленън взе една алебарда от рафта зад него и допря дръжката и до тази на брадвата. После допря дръжката на копието на стилажа вдясно от него и намиращ се срещу пазача. Подготви се за скок и започна да бута с всички сили с алебардата. За негово щастие изглежда брадвата бе доста голяма и с груба дръжка и не позволи на неговото оръжие да се плъзне по нея. Върхът на брадвата бе добре захванат между два рафта на стилажа и сега бавно го буташе напред и надясно.

         След около една минута, за която Ленън се бе изпотил страшно много, стилажът с брадвата подаде. Чак в този момент момчето бутна с копието и отскочи по надясно, към мястото където го бе опрял. Падйки по диагонал напред и надясно, стилажът с брадвата събори с ръба с и този, зад който допреди миг се бе крил Ленън. Момчето пък падайки се бе претърколило зад десния стлаж, който в момента също падаше. Стилажът с брадвата накара мъжа пред асансъора да отскочи. Така той попадна право на другия падащ стилаж, който до събори, забивайки го в стената и зашеметявайки го. Ленън стана по най – бързия начин и минавайки през стилажа се молеше да не е убил човека, който сега лежеше притиснат до стената. Момчето скочи в нишата и дръпна ръчката нагоре. Когато достина първия етаж се чу лек шум, означаващ, че тук асансъора може да спре и Ленън дръпна ръчката по средата, застопорявайки асансьора, след което изхвърча с висока скорост от него. Веднага след като затвори вратичката, асансьора потегли надолу, придърпван от една въже.

         Ленънън успя да се прибере в спалното точно десет минути преди една камбаната да оповести, че трябва вече да се будят.

         Оказа се, че наистина има две слънца, но не ставаше твърде горещо. Може би бяха по – студени от земното. Ленън бе заинтригуван от това, но скоро се видя принуден да изостави размишленията си за звездите и да се заеме с всекидневнта си работа. Денят на ,,роба” бе прекаран в готвене. Това не бе любимата му работа, но рязането на зеленчуци и месо не бяха особено трудни. Някъде към три на обяд след часове монотонна работа бяха освободени. За обяд, дори за закуска никой не спомена нищо. Всъщност той закусва и обядва, но както другите слуги – просто си взе от това което режеше. Ърн Буцата, който работеше като касапин, товареше каруците и от време на време беше и коняр, на няколко пъти мина край него, разнасяйки различни товари. Всеки път щом го видеше, той започваше да ръмжи тихо, а колкото пъти минеше зад него, го буташе. Ленън реши да си мълчи и да реже. Не му се биеше след оръжейното.

         Някъде към три и половина в спалното се появи някакъв познат на Ленън мъж, заедно с ,,господарят” му и още един войник. А пазачът на портата изглеждаше зле. Накуцваше, имаше синина на окото и беше прегърбен. Момчето се сети кой беше повалил в оръжейното. И съжаляваше, че не го беше довършил с ножа, който почиваше в задния му джоб.

         –Така – а – прогвори познатият на Ленън. Момчето се досети кой е той – беше говорил с него онази нощ до огъня – Ще си имаме проблеми. Някой е бил навън тази нощ. И този някой е повалил господин Крен в оръжейното. Този някой е бил около метър и шестдесет. Този някой ще бъде пребит, ако го пипна някога. А ако сега не си другиден всички палета, едно от които е той, ще бъдат хвърлени в битката с тъмния алианс. Хайде, който и да си, излез, така и  така ще умреш, поне ако излезеш сега, ще умреш пребит, а ако не излезеш, ще погинеш най – вероятно от оркска брадва. Хайде, излез, за да умреш поне само ти. – Ърн Буцата леко се помръдна – Ще броя до десет! Едно… Две – Ленън мислеше, че ще умре от страх. Не искаше да умира, но не искаше и други да умират заради него. После се досети за нещо и реши, че няма до излезе, но и ще спаси всички други деца – Три… Четири… Пет… Шест… Седем… Осем – в този момент Ърн грабна едно момиче, което по случайност беше до него и го подметна към огнището. Детето бе на възрастта на Ленън. То полетя напред, препъна се и падна в нозете на говорещия

         –Тя е виновна! – извика Ърн – Видях я!

         В този момент на Ленън му стана нещо. Той се изстреля нагоре като куршум и погледна в очите Буцата:

         –Не е вярно. – процеди, но достатъчно силно, за да го чуе и тройката – Просто се опитваш да спасиш кожата. Тя не е мърдала оттук цяла нощ. Когато заспах се бе свила на кравай в края на ъгъла. Когато се събудих я заварих в същото положение.

         –Смееш да ме оспорваш? – отвърна му Ърн

         –Вчера те пребих. Официално аз съм по – високо от теб.

         –Какво ти пука за нея… – направи се на почуден Буцата – Да не би да е спала на кравй в скута ти?

         –Не, и ти го знаеш. – не му остана длъжен Ленън – Дане би ти да си виновен?

         –Крадеца вика дръжте крадеца. – отвърна му Ърн

         –Извикал крадеца. – Ленън се подготви да се бие

         –Чакайте малко! – намеси се мъжа от вечерта и се наведе към момичето в краката му – Си или не си мърдъла от спалното тази нощ. Не ме лъжи, защото ще си изпатиш лошо. – момичето бе готово да заплаче, но кимна – Тя не лъже. – изправи се мъжът – Нито пък ти. – и посочи Ленън – Твърде уплашена е, за да излъже. А ти, пале, – объна се той към Буцата – ще платиш тежко за лъжата си. Чух, че вчера едно друго пале те пребило. Сега ще му дам шанс да го направи отново, за да те накже… И може би за да докаже, че ти не го обвиняваш напразно. Пристъпете насам. – Ленън и Ърн неохотно пристъпиха. ,,Робът” схващаше, че такак се наказва не Буцата, а той, за вчеращната си дързост. Тогава мъжът му беше обещал, че ще го убие, ако гъкне. А той днес беше гъкнал. И то много. За да го убие обаче, Ърн трябваше да спечели, а Ленън не мислеше да му позволи това – Нека двубоят да започне. И нека боговете да отсъдят!

         Чудейки се какви ли са тези богове, Ленън започна бавно да обикаля около противника си. Ърн, който вече знаеше срещу какво се изправя стоеше на едно място и с охладен гняв изчакваше. Ленън направи няколко кръга около Буцата и реши, че трябва да напда. Отстъпи крачка две, засили се и отскочи на известна височина с крак напред. Това бе правилен ход, защото Ърн не можа да блокира удара с цяло тяло и отстъпи две крачки назад. После също се засили и скочи към все още неуравновесил се Ленън, замахвайки едновременно с това с юмрук. ,,Робът” отбягна удара, но се сблъска със самата Буца. И падна. Ърн едва се задържа на крака. След секунда замахна да ритне падналия Ленън. Момчето обаче след падането си се бе навдигнало леко и успя да подсече Буцата с единия си крак, така че Ърн удряйки го падна върху него. Ленън се изтърколи настрани и се изправи. Буцата направи същото. Първия сблъсък бе излязъл без победител. ,,Робът” се задвижи в диагонал по посока на Ърн, предпазвайки лявата си част. Буцата тръгна да му прегради пътя, прикривайки лицето си и подготвяйки се за юмручен близък бой. Когато Ленън почти го беше достигнал, Ърн посегна едновременно към лицето му, с ръка, и към глезена му, с крак. Момчето отбягна крошето и повдигна и спусна крака си, при което настъпи Буцата по глезена. Той понакуцвайки се накани да отстъпи, но Ленън премина в настъпление. Засипвайки го със бързи и слаби удари, той се приближи до Ърн и хвана дясната му ръка, вдигната в защитна позиция. Буцата се опита да го удари с другата си ръка, но момчето вече стоеше вдясно с лице към него. Уви крака си около неговия и блокирайки с тяло ръката му, започна да натиска главата му настрани.

         –Предаваш ли се? – попита.

         –Да. – Ърн вече бе уморен, а атаката към врата му идваше в много.

         –Изглежда имаме победител. – изрече с неудоволствие съдията – И той е… Кажи си името, момче!

         –Ленън. – нямаше смисъл да лъже. Никой не го познаваше тук.

         –Ленън. Добре, палета, другиден ще влезете в битка. – говореше познатият на момчето – И без това щяхте да се биете, така че не се джавкайте един друг. Свободни сте.

         Ленън се накани да се настани на мстото си, преди да е свършила почивката му, когато дочу друг познат глас:

         –Робе, при мен! – това без съмнение беше пазача от миналата нощ –Чу ли? Идвй веднага!

         С нежелание Ленън се обърна и тръгна към господаря си:

         –Днес ще трябва да ми прислужваш. Не се справям добре с толкова рани по мен. Хайде, върви. Ще се влачиш зад мен, на две крачки, приведен. Хайде, говедо такова. Тръгвай! – и мъжът се затътри напред

         –Чакай малко! – гласът бе познат на ,,роба” – Какво ти е направило момчето, че се държиш с него така?

         –Млъквай, Рен. – просъска ,,господарят” – Заради теб едва не загубих крака си!

         –Това е друг въпрос, Грегор. – това явно бе човека, който търсеше Ленън в оръжейното – Сега говорим за момчето.

         –Момчето ми е роб. Мога да си се държа с него както поискам.

         –Знаеш, че е забранено да има хора роби. Само същества, които са извън белия кръг – орки, троли, гоблини, огрета, тъмни елфи и така нататък. – в гласът му се усещаше укор.

         –Да знам. Но това не ми пречи той да ми е роб.

         –Пречи ти!

         –Не ми!

         –Пречи ти!

         –Не ми! – Ленън се разсмя

         –Ти. Тук има магьосници и лорд. Мислиш ли, че скоро няма някой от тях да научи и да пороби за назидание теб? И как стана твой роб?

         –Иначе нямаше да го пусна през портата. Поне ако не ми платеше. Той нямаше пари, така че.

         –Така че две нарушения за минута само тази нощ. Браво, добре си се справил.

         –Ще те убия! – извика ,,господарят” и посегна за ножа си. Ала защитника на Ленън бе по – бърз и хвана ръката му.

         –Това не е добра идея, Грегор.

         –Ще си платиш. Ще те настигна, ще те убия, ще те унищожа! – извика мъжът и излизайки, удари бившия си роб

         Ленън се заби в колоната, до която седеше по време на спора и се свлече надолу. Имаше чувството, че някой е натрошил челюстта и гърба му на малки парченца.

         –Как си? – попита някой над него

         –Не знам. Май добре. – момчето отвори очи. Над него се бе надвесил защитникът му. Ленън се накани да стане

         –Не ставай. Може да ти има нещо. Как ти беше името?

         –Ленън. – наистина имаше гадното чувство, че си е изкълчил нещо – А твоето?

         –Рен. Откъде си?

         –От едно място много надалеч. – Ленън не посмя да му каже истината

         –Да не си от Запада? Такъв си един светъл. Или от Йет град?

         –Да, от Запада съм. Отвъд морето. – Ленън налучкваше, молейки се да не бъде хванат.

         –Чак оттам? Какво правиш тук тогава?

         –Преместихме се. Заселихме се със семейството ми в едно малко сеце на север оттук. После обаче дойдоха орките. И избягахме. Обаче само аз оцелях. Другите ги хванаха.

         –Добре. Виж сега, Грегор е адски отмъстителен. Мен няма да може да нарани, но теб ще пребие без проблем. Трябва ти защита, докато се пооправиш, и то добра. Един човек няма да стигне. От скоро си тук и опазването ти ще бъде трудно. Разбрах, че си лидер на    

Ъгъл. На мишия май беше, нали. Палетата са там. Има ли някой, който да те защити в ъгъла ти?

         –Аз. – гласа бе напълно непознат за Ленън.

         –Аз. – този глас приличаше на другия, но беше по – висок

         –И аз. – това беше Ърн Буцата

         –Защо, Ърн? – Ленън бе крайно изненадан

         –Първо, не мисля, че заслужаваш да те пребият. По – скоро мен трябва да пребият, че ти навлякох това. Държах се като идот… Макар да съм близко до това като помисли човек. После, ти все пак си водач на ъгъла ни, победи ме на два пъти. Признавам, първия път не вярвах, че е истинска победа, но втория ме убеди. И най – накрая, искам да ме научиш на това, което знаеш за боевете. Победи ме два пъти, а си поне два пъти по – слаб от мен. А няма да можеш да го направиш, ако си пребит до смърт, нали?

         –Да. – усмихна се Ленън – А кои са другите?

         –Ами аз. – пред погледа му се появи нисичко русокосо момиче – Все пак съм ти длъжница. Спаси живота ми. – това бе детето, което Ърн бе хвърлил на ,,съда” – А рискува своя. Признавам, не мога да се бия, но поне мога да ти помогна да се опрваиш. Казвам се Елена

         –Съгласен съм. А кой е третият?

         –Аз съм брат й. – приликата наистина бе голяма. И той бе рус и с бяла кожа. Имаше чип нос и сиво – зелени очи Не бе висок, но не бе и среден на ръст – И аз съм ти длъжник, Ленън. Казвам се Джакил.

         –Прекрасно. – обади се Рен – Е аз се качвам. Довиждане.

         –Довиждане.

         –Слушай сега. – каза Ърн, загледан в гърба на мъжа – Днес няма да работиш. И никакво ама. Ще поемем работата ти. Май режеше храната. Нали?

         –Да. – Ленън все още се чудеше защо го правят

         –Лесно тогава. Сега ще те пренесем до ъгъла, че Огнярят няма да бъде доволен, ако те види.

         –Кой е този?

         –Съдията на двубоят ни. – обясни Ърн – Хайде, вдигаме го. Аз откъм главата, Джакил откъм краката, а ти, Елена може би за кръста. Хайде, давайте! – и Ленън бе повдигнат във въздуха.

         Болеше, сякаш го прмушваха с кинжали. Болката бе основно в кръста и в рамото. Когато го оставиха в ъгъла, той си отдъхна.

         –Искаш ли някаква занимавка? – попита го Елена

         –Какви са занимавките тук? – момчето не познаваше този свят и имаше чувство, че скоро ще му домилее за Земята

         –Дъвчене на мента или игра на топчета за един. – отвърна му Джакил.

         –Ще ви кажа нещо интересно. На запад имах един навик в делничен ден…

         –Какво е това? – запита го Ърн

         –Колко дни има годината?

         –530, ако е нормална, а иначе – варират. – отвърна му Елена

         –Колко дни има в месеца?

         –Обикновено 31, а може и 32, 33, 34 или 35.

         –Значи 16 месеца. –реши Ленън след кратко мълчание – А седмиците са седем дена. В семейството ми си ги измислихме за улеснение. Делници са първите пет дена от седмицата. А празници са последните два. През делниците почивахме и ядяхме по – малко и работехме повече, а през празниците – почивахме и ядяхме повече и работехме по – малко. А аз имах навика в делничен ден да спя по пет часа, а през нощта да чета на свещ. Така че, имате ли книги?

         –Мисля, че има. Ще проверя. – Елена изглеждаше смутена. Тройката се накани да отива да работи.

         –Още един въпрос. – каза Ленън – Много съм ви признателен, но… защо го правите?

         –Защото честта повелява да изплатим дълговете си. А ние имаме дълг към теб. – отвърнаха Джакил и Елена, а Ърн си остана мълчалив.

Глава 4

Битката

         –Как си? – този път Елена го хвана неодготвен. Имаше навика да се появява изведнъж.

         –Добре. – Ленън се усмихна – А ти?

         –Не е важно. Много четеш. Едва ли е полезно.

         Според Ленън Елена бе доста приятен човек, но беше доста неука. Не че това я правеше по – малко симпатична. Поне в очите на Ленън, който беше отраснал в простотия. Беше се научил да чете и пише, само защото бе любопитен. Именно това, както и болката в гърба му го караше да не хукне към онова огледало. А и не беше страхлив, за да избяга.

         –Научавам много нови неща. – не че от това можеше да научи нещо важно. Беше книжка с легнди. – Е, вреди на очите, но това е ниска цена за знанията, които могат да се получат.

         Книгата не носеше много информация. Разказваше за някакъв рицар. Рицарят на шестте стрели, май. Имаше и някакво преувеличено описание на същества, наречени орки. Според книгата те бяха ниски, набити и зелени. Нямали много коса, били нечистоплътни. И слабоумни. Според историята, те нападнали рицаря и групата му в някакво кале, намиращо се на проток. Преди много време. Но заради няколко детайла, Ленън смяташе че трябва да е било преди около петстотин години. Започнала се кървава война, в която естествено, хората победили, разсипвайки страната на противника, където се вършели мерзки ритуали. ,,Ха! Чак пък толкоз!” – каза си Ленън, когато прочете за това как мъртвите им били хвърляни в огромна пропаст. Но по – разбираемо четиво нямаше. Другото бяха книги на непознат език и някакви професионални книги. Пълни с термини. Имаше и няколко детски книги. Ръководства по етикет. И карта на околността. Ленън я беше пречартал, когато Елена му я донесе. Чувстваше се по – добре, макар че се страхуваше да се изправи. Но мислеше да го направи днес. Вече беше понаучил Ърн на някой номера в борбата. Всъщност това което го научи е да използва слабостите на противника. И да се приспособява към средата и стила на онзи, с който се биеш. Урока по приспособяване бе кратък. Просто му разказа за ползата от него. Но не можа да го научи на практика. Нямаше сили, а и не можеше да го направи в условията на спалнята.

         –Как е навън? – Ленън стоеше в помещението от два дни.

         –Тихо. Странно тихо. – Елена изглеждаше притеснена.

         –Какво има? – Ленън бе притеснен за момичето. Наистина, през деня беше много тихо – Някакви проблеми?

         –Орките. Мисля, че са близо.

         –Защо тогава е тихо. Не трябва ли да има подготовка?

         –Има. Просто тук не се чува.

         –Няма ли да помагаме?

         –Да. – Елена бе на ръба на плача – И там е проблема. Брат ми е горе, Ърн е горе, всеки на който държа е на стените. Само ти не си там.

         –Не си права. – Ленън се изправи. В началото болката бе силна, но после се стабилизира – И аз съм там.

         –Не, не ставай. Не бива. Ако умреш и ти какво ще правя? – Елена се разрида

         –Никой няма да умре. Няма да го позволя. Не плачи, Елена. Никой няма да умре. – Ленън излезе на бегом.

         На стените бе студено. Адски студено. Вятърът виеше през бойниците. Над главите им надвисваха облаци. Ленън стискаше до болка меча си. Беше го намерил под една лавица в оръжейното, докато се въоражаваха. Никой не поиска острието. Не че то не беше хубаво. Просто Ленън се въоръжи последен. Имаше малък квадратен щит, направен от зле заковани дъски. Носеше подплатена туника. Едва ли щеше да го спаси от нещо по – силно от одраскване от котка, но поне бе топла. На главата си носеше кожена шапка. Беше взел и три метателни копия, както и торбичка обли камъни. Беше доста тежка, но може би един точен изстрел щеше да повали противник. Копията бе взел в случай, че някой със щит се закатери по стената. Щеше да му направи сериозен проблем… ако беше точен. Мечът му бе стар и   леко ръждясал, с красив ефес, наподобяващ крила, но определено не на птица и удобна дръжка. Не беше нито едноръчен, нито двуръчен. Изглежда беше от онези, които се наричаха копелдашки. Носеше и ножа си. Самият нож се бе оказал малко чудо. Изработен от желязо, с някаква птица за ръкохватка. Крилата и служеха за ефес. Имаше няколко върха, всеки дотолкова заострен, че да пробие кожена броня от най – добър тип. Самото острие бе леко извито, като ятаган. Имаше огромен късмет с оръжията си. Явно причината бе, че ги беше избирал сам.

         До него стояха, изправени в мрака, Ърн и Джакил. Седеше на лявата стена, близо до една кула. В доста странна по много отношения позиция. От една страна мястото бе лесно за отбрана и в сянката на кула, откъдето можеше да дойде помощ. От друга страна, кулата бе огромна мишена. И една неточна стрела би могла да повали някого от тях. Повечето палета бяха там. Една къса река минаваше близо до стената и я правеше глупава цел. ,,Но според книгите орките са идиоти. – мислеше Ленън – Може би ще нападнат именно оттук.” Под грижите му, свързани с непрестанно търкане със един стар парцал, мечът му бе светнал. Ленън знаеше, че орките са близо. Но не ги виждаше. И след като нямаше какво да прави, Ленън седна и започна да си припомня как да се бие с хладно оръжие. Беше се млатил с пръчки понякога. Никога не беше губил.

         Валеше, тежък, проникващ дълбоко през дрехите дъжд. И противен. Първите орки се бяха появили. Черни редици крачеха в мрака. Не бяха тъпоумни. Нападаха откъм предната стена. Малък отряд, ако около триста души бяха малко атакуваше откъм реката. Носеха огромни дървени щитове с размер, два пъти по – голям от човешкия. Отзад се влачеха три едрички същества, разнасящи камъни. Бяха някак безформени. С груба кожа в картофен цвят и никакво окосмяване. Изглеждаха еднакво – с къси крака, огромно тяло и нормална глава. Ръцете им стигаха до малко под колената. Носеха дебели кожени брони на дебелите си тела, а краката им бяха обковани в желязо. Бяха тролове. Ърн извади една брадвичка и се накани да я метне. Имаше седем в торбата си. Ленън го спря.

         –Не, Ърн. Не можеш да метнеш дотам. Само катапулт, лък или арбалет биха го направили. – той погледна към Джакил – Защо не стреляш? Имаш лък. А ей там. – и Ленън посочи наляво – Има един мангал. Защо не запалиш стрелата?

         Джакил се отправи натам без да роптае. След половин минута се върна с горяща стрела. Опъна лъка до край и стреля. Стрелата се издигна и със свистене се заби в един щит. Окуражени от успеха му, другите стрелци също стреляха. Около една четвърт успяха. Въпреки всички стрели по тях, някъде към двадесет и пет, щитовете не се запалиха и продължиха да пъплят напред.

         –Защо не се палят? – запита Ленън седящият в дясно от него пазач

         –Покрити са с мокри кожи. А в този дъжд, няма шанс да се запалят и сухи. Ако имахме прилепчив огън обаче… Е–е–ех, мечти! – и мъжът се накани да влезе в кулата.

         –А какво е това прилепчив огън? – спря го момчето.

         –Ами той се прилвепва за всичко, до което се докосне дори само за секунда и се гаси адски трудно. – войнът не чу следващия въпрос на Ленън и заизкачва по стъпалата нагоре.

         След около пет минути и пет – шест залпа по тях, щитовте достигнаха реката.

         –Орките не могат да преминат! – засмя се Ърн – Идиотите нямат салове!

         Изведнъж, щитовете се разтвориха и двадесетина големи сала бяха пуснати на вода от орките. Щитовете бяха качени на тях и в групи от по три бяха поставени на носовете им. Отзад се заизкачваха останалите орки. Два щита бяха оставени да пазят малка група от около двадесет войника, останала на другия бряг да пази троловете. Първия залп от страна на орките дойде, когато те слизаха от саловете. Всички стрели издрънчаха по стените. Отговори им също толкова успешен дъжд от стрели, камъни, копия и дори няколко брадвички. Изведнъж се чу силен стържещ звук и един камък, запратен от замъка, цопна в реката и преобърна един сал, погубвайки последните двама орки, слизащи от него. На този камък отговориха три, захвърлени от троловете. Единия падна пред стената, другия се заби малко под амбразурите, поваляйки няколко души на земята, а третият падна в двора. Последва още един камък откъм замъка, който отново не стори нищо повече от това да падне върху един празен сал. Междувременно, щитовете се бяха добрали до подножието на стената под непрестанен и безрезултатен обстрел. Орките, останали зле защитени подготвяха стълбите и мятаха куки към стената. Стотина стрелци, стрелящи така, че да има непрестанен обстрел, пречеха на всекиго да се покаже на бойниците.

         Ленън беше повалил един, но това не го интересуваше. Те бяха много, все пак. И имаха много добра тактика, докато защитниците просто стреляха. Така само хабяха стрели. Стената имаше двеста защитника срещу триста долу. Изглежда стената щеше да падне. Само катапултите можеха да им помогнат. Но те не можеха да обстрелват подножието на стената. Отгоре изливаха постоянно вряло масло, претопено олово и катран. Но без успех. Щитовете, повдигнати нагоре пазеха всички орки, наврели се под тях. Стрелите от тяхна страна не секваха. Изведнъж на Ленън му хрумна нещо:

–Ърн, започни да мяташ брадви по средния щит. – каза на момчето до него – Не бързай, бъди точен. Ей сега идвам.

         Момчето се предвижваше на бегом и молеше всеки на стената да цели средния щит. Някой се съгласяваха, други не. Един даже му заяви:

         –Махай се пале! Аз зная повече за битките от теб!

         След около пет минути Ленън беше обиколил стената. И чак тогава погледна надолу. Средния щит бе изтърпял стотина попадения и вече се чупеше. Двамата орки, които го държаха го захвърлиха и се завтекоха да се опазят от литналите към тях стрели. Същото правеха и няколкото орки под него. Те се затичаха към стените за да се долепят за тях за прикритие, но бяха повалени почти веднага. Секунда след това огъня се съсредоточи към орките, които бяха останали незащитени от долитащи отстрани стрели. Щитовете започнаха да рухват. В същия момент, когато падаше десетия щит обаче, стотина орки излязоха напред и метнаха почти едновременно куките си към стената. Защитниците метнаха петдесетина надолу, но по другите подсилени въжета се закатериха, високо вдигнали над главите си щитове, също толкова орки. Ленън изпрати едно дълго копие към близкия катерач и обезвреди щита му. Противникът му захвърли грубото приспособление и се закатери само по броня и странна каска. Тя представляваше груб метален конус със заоблена среда. Бронята му беше от щавена кожа. Съществото бе малко по – ниско от обикновен човек и доста набито. Наистина беше зеленокожо. Но беше чисто. Носът му беше къс и широк. Но не беше зурла. Виждаха се стръкове рошава черна коса, стърчащи изпод конуса. Кучешките му зъби почти стърчаха извън устата му. Съществото почти се беше изкачило до върха, когато една брадвичка се заби точно между леко издължените му очи.

         –Елате гадове мръсни! – крещеше Ърн – Имам още!

         –Успокой се! – каза му Ленън – Така ще станеш една голяма мишена.

         –Не ми казвай какво да правя. – заяви му Буцата.

         В същия миг една стрела се заби до крака му.

         –Май си прав. – призна Ърн.

         През това време на стената се бяха изкачили няколко катерача. Трима от тях останаха по местата си, а други седемнадесет скочиха горе. Чу се глас:

         –Врагове на стената!

         Към гърбовете на останалите по въжетата орки се устремиха стълби. Така те можеха да бъдат достигнати и съборени само с прътове, а за това нямаше време – стената бе нападната. Един орк се отправи на висока скорост към Ленън. Носеше двуостра брадва. В последния момент съществото скочи и замахна с брадвата отгоре – надолу. Противникът му вдигна щита си. Брадвата се стовари с огромна сила върху слабия щит на Ленън и го разцепи на две. Момчето се възползва от това, че оркът беше беззащитен и с бърз замах на меча удари боецът под гърдите му. За съжаление бронята на орка бе с метални вериги и макар че се счупи, спря удара на Ленън. Остра болка прорязваше дясната ръка на момчето, държала щита. То прекрасно знаеше, че тежкото острие на двуострата брадва щеше при директен сблъсък да избие меча му. Затова и при следващата атака на противника му отскочи назад, оставяйки брадвата да прелети пред него. Ленън издигна меча си и посече надолу, разпорвайки лицето на орка. В този момент момчето се свлече надолу и залитна, опирайки се на стената. Беше убило друго живо и мислещо същество. А беше едва на дванадесет години. Оркът пред него може би бе имал жена, семейство. Но момчето осъзна, че нямаше смисъл да се оплаква. Бяха се опитали да го убият. Имаше пълното право да се защити. Не той беше нападнал войника. Не беше убиец, а защитаващ се човек. След като осъзна това, Ленън се изправи и се огледа за приятелите си. Ърн Буцата млатеше гневно с дървосекаческа брадва един орк на десетина метра в ляво, а Джакил се опитваше да събори една стълба, заложена на гърба на орк, увиснал на въжето под тях. Момчето се отправи към него и се опита да му помогне. Да събориш стълбата, обаче се оказа невъзможно – можеше само да удряш безуспешно огромния щит на пазещият я катерач. И Ленън се отказа. Реши просто да посича който се беше изкачил до тях.

         На предната стена орките щурмуваха с няколко костенурки порталът, междувременно разсейвайки защитниците с куки, стълби, камъни и изключително количество стрели. Осемстотин души на стената се защитаваха срещу хилядата, нападащи пред нея. Към тях бяха зачислени и четири катапулта срещу десете трола на нападателите, които макар и с по – малка сила имаха по – голям обсег и точност.

         Дясната стена пък беше щурмувана от двеста души с по – скоро разсейващи функции, отколкото с нападателни. Защитниците бяха двеста и педесет, с два катапулта срещу също толкова противникови ,,оръдия”.

         Задната стена беше пазена от двадесетина мъже. А отдолу, в сянката, невидими в камуфлажа си десет орка, заедно с четири гоблина, дълбаеха тунел под стената.

         Резервите на защитниците бяха сто души, а осемдесет души бяха зачислени със специална мисия. Резервите на орките бяха триста. Следователно в околностите и на стените на замъка Огнен меч се биеха 1 600 хора и 1 800 орки. Стените даваха на защитниците някакво предимство, но необучеността им и липсата на тактика почти им го отнемаха. И докато тези защитници бяха предимно опълчение, недообучени войни, около четиристотин ветерана и едва стотина рицари, орките предвождаха напълно обучена войска. Под знамето им, което междувпрочем беше кървав изгрев, на фона на огромен кафяв щит и което беше знамето на водача им, а не на народа им, бяха свикани хиляда война, шестотин катерача, сто и петдесет берсеркера и петдесет капитана, ветерани от минали битки. Така че накрая излизаше, че защитниците са в лошо положение.

         Ленън крачеше по стената с кървав меч. Сечеше тук и там, където орките бяха повече от хората. Но стената постепенно падаше. Ърн вече беше се изтърколил надолу, избутан от огромен оркски щит. Джакил стоеше на стъпалата на кулата и стреляше. Но орките се бяха насочили именно натам и той постепенно се предвижваше към стълбите за двора. Ленън беше свалил пет – шест орка, предимно подпомаган от Фортуна и използвайки по – голямата си подвижност. Дясната стена още се държеше, същото се отнасяше и за портите. Предната стена вече беше паднала и сега защитниците й стояха около стълбите, което значеше, че портите, останали само с минималната защита, осигурявана от хората на непристъпната козирката над тях, скоро щяха да паднат.

         Ленън замахна и с цялата си тежест вкара острието си в корема на беззащитния орк. Забелязвайки трите орка, изскочили откъм стената, момчето се оттегли към стълбите, размахвайки в широка дъга оръжието си, с идеята, че така ще забави противниците си. На стълбата вече се бяха окопали седемдесетте останали от защитата на стената войни. Срещу тях напираха сто и петдесет свежи орки. Защитниците се оттеглиха в двора и застанаха до стълбите с идеята да спрат всеки тръгнал надолу по тях. И тогава отново бяха измамени от изобретателния враг. Куките, употребени за щурма, сега бяха издърпани на стените и спуснати надолу. При това действие, защитниците на стената, обезсърчени се завтекоха към вътрешното укрепление. Приблизително същата маневра изпълняваха и тристата души, останали от защитата на предната стена. Виждайки бягството на другарите си, сто и петдесетте защитници на дясната стена се отчаяха и също отстъпиха от позицията си.

Първата група, гърбът на която беше пазен общо взето само от Ленън и палетата от мишия ъгъл, окуражени от смелостта на водача си, достигна портата на цитаделата. Когато първата група, предвождана от Грегор, бившият ,,господар” на Ленън стигна до портата и се опита да я отвори, нищо не се получи. Изглежда порталът бе залостен отвътре. Всъщност именно това бе задачата на орките, промушили се през задната стена само за три часа. Защитниците, оказали се затворени в двора станаха елементарна мишена за оркските стрелци, разположени по стените. Тази стрелба по беззащитни мишени бе прекратена от Рен, чиито глас се извиси над писъците на защитниците:

         –Образувайте костенурка! Бързо! – и сам стана основа на ,,костенурката”

         Костенурката бе защитна формация, при която войниците образуваха петстенна стена от щитове. Но отчаяните бранители на Огнен меч нямаха нито дисциплината, нито щитовете на римляните, нито пък бяха ползвали някога тази формация, на която ги учеше лордът на замъка. По тази причина много стрели бяха точни, но голяма част от хората останаха защитени. Това мъчение продължи две минути, преди портите да се разтворят и защитниците да влязят с огромно блъскане и бутане в цитаделата. По време на погрома пред нея една трета от тях бяха измрели. Това оставяше на замъка само около четиристотин и петдесет меча.

         Ленън се свлече в коридора малко след като бяха влезли. Беше слабо ранен в крака, едно копие бе одраскало ребрата му, беше адски уморен и гърбът му го болеше. Но не това бе проблема. От дясното му рамо стърчеше стрела. В опиянението на битката той не беше забелязал раните си. Сега, когато не беше в бой, той ги почувства. Погледът му се размаза, светът се завъртя и той пропадна в тъмнината

         Събуди се след около пет минути в спалното на слугите. До него лежеше Ърн, а Елена се беше надвесила над него.

         –Какво става? – той се опита да стане – Къде е Джакил? Къде са орките?

         –Спокойно. – Елена пребледня – Не бива да ставаш. – чак сега Ленън усети тъпата болка в рамото си – Джакил е добре. В момента е в столовата. Орките се оттеглиха иззад стената да починат.

         –Защо портата беше затворена? – не отстъпваше момчето.

         –Не говори. Ще ти разкажа всичко. – Елена попиваше потта му – Малка банда орки се промъкнала и залостила вратата. Когато видели, че не можете да влезете, резервите се отправили към вратата. Орките обаче ги забавили. Аз през цялото време наблюдавах от един от куполите. Дори пуснах няколко стрели.

         –Знаеш ли , един от нашите май имаше стрела в гърба. – засмя се Ленън. Болката се засили, но не достатъчно, за да отслаби сарказма му.

         –Не бях аз! – намуси се Елена – Ще ти донеса храна. Ти само не мърдай.

         Храната беше достатъчно, но не и във вкусово отношение. След вечерята Ленън се отпусна и задряма.

         Камбаната беше оглушителна. Ленън скочи и грабна меча си. Веднага съжали – болката бе ужасна. Въпреки това се затича и излезе. Гледката бе още по – ужасна. Вратата лежеше разбита, а орките напираха срещу стената от щитове пред тях. Мъжете, носещи ги бяха в тежки доспехи и макар и широколплещести след едно две люшвания на нападателната вълна рухнаха. Орките влязоха в бой с тях. Ленън реши да не се меси и да пази стълбите към спалните. Такака решиха и няколко от околните войници – просто спалните бяха превърнати в лазарет. Орките изтласкваха рицарите назад. Малка група от двайсетина орки се отправи към тях, докато останалите се насочиха нагоре. Ленън нямаше къде да се завърти и просто блокираше ударите с надеждата, че орките ще се откажат. Но те не се отказваха. След около десетина минути париране, по време на което половината бойци бяха измрели, през портата започна да нахлува нова орда. Но този път човешка. Орките, виждайки, че нямат шанс, оставиха оръжията си. И бяха посечени за секунди. Ленън остана на мястото си, с още десетина души, докато останалите се устремиха нагоре. Бяха около осемдесет.

         В следващите десет минути Ленън си почива. Изведнъж се чу голям шум и той видя голяма група орки, хукнала към портала. Не им се изпречиха – щеше да бъде самоубииство. Изглежда притиснати, орките се бяха разбягали. Въпросът беше само как бяха притиснати. Някои орки влачеха ранените си надолу. Бавеше ги. После след взрив от ослепителна болка, Ленън се свлече за втори път по време на битката.

Глава 5
Плен

    –Ставай! Ставай!
    –Какво има, Иън? – Ленън мразеше да го будят.
    –Ставай! И не съм Иън. – гласът наистин бе по – груб от този на приятеля му.
    –Какво? – Ленън се обърна по – най бързия възможен начин. Над него се бе надвесило огромно зелено същество. Момчето се накани да крещи.
    После обаче Ленън забеляза, че не беше в леглото си, а на земята и под земя не се имаше предвид под, а почва. Тогава момчето се опомни. Не беше на Земята. Спомни си битката и после… после нищо. Някой го беше повалил. А сега сигурно бе пленник. Чувството не беше много приятно. Две ръце грубо го повдигнаха.
    –Хайде! Вождът иска да те види! – Ленън бе повдигнат и завлачен нанякъде. Не виждаше много. Първото слънце едва изгряваше. Минаваха край открит стан. Завлякоха го до една пещера. На входа й стояха двама огромни пазача. Влезе навътре. Там на един камък седеше един орк и разговаряше с други двама седнали до него. При влизането му той се обърна към него. Не изглеждаше по – различен от всички останали – Ето го, господарьо.
    Ленън бе захвърлен на земята. Просна се на четири крака пред вожда. Първия въпрос бе изречен от гърления глас на заместника му:
    –Кой си ти?
    –Ленън.
    –На колко години си?
    –На дванадесет.
    –И си един от геройте на битката. Хе! Кой ми го каза това? – Ленън си стоеше и чакаше.
    –Защо загубихме? – гъргорещият глас принадлежеше на вожда.
    –Обградиха ви.
    –Как?
    –Не знам. Просто изведнъж през вратата нахълтаха войници.
    –Лъжеш ли? – запита друг един глас.
    –Не. Нямам този навик. Може ли да питам нещо?
    –Не. Колко души има в замъка?
    –Не знам.
    –Лъжеш куче! – беше третия глас. Ритникът се заби в ребрата му и той се претърколи до стената на пещерата.
    –Дали не грешиш, Герх? – запита вождът.
    –Никога не греша, господарьо.
    –Добре. Коллко души има?
    –Не знам. Мисля че около шестотин.
    –О, ти мислиш! – беше заместникът – Колко. – Ленън бе изритан отново.
    –Колкото казах. – не му вярваха.
    –Добре. – рече вождът – Каква е защитата на замъка?
    –Четири стени, осем кули…
    –Това и слепец може да го види, куче! – заместникът отново го срита – Другото имам предвид. Катапулти, катрани и така нататък.
    –Не знам. Допреди битката аз бях прост слуга. Откъде да знам?
    –Той лъже. – беше Герх – Не знае всичко май, но знае достатъчно. – ритника бе убийствен
    –Добре. – пропъшка Ленън – Осем катапулта. Оръжейното е подземно. Слиза се с подемна машина. Има пазач на вътрешната порта. Това е което знам.
    –Вярно е. – обади се Герх.
    –Добре. Ходи си. – отговори му вождът.
    –Къде? В замъка ли?
    –Не, естествено. – заместникът се засмя – Ще си стоиш в стана. Орике ще те пази. – един дребничък орк влезе в пещерата – Върви. Ако избягаш, си мъртъв.
    Орике не беше неприятен пазач. Хранеше го, поеше го. Точно така се отнасяше и с поверените му коне впрочем. Орките яздеха вълци с необичайно големи размери, но конете бяха ползвани като товарни животни. А неговия кон не бе особено приятен превоз. Ленън се тресеше няколко дни на задницата му. Спеше на открито, отдалечен от огъня. От време на време дори се разхождаше без да е завързан. Но тогава го придружаваха поне двама пазачи. Впрочем се убеди в погребалните обичаи на орките. Те наистина изхвърляха мъртвите си в пропасти. Не че наоколо имаше много. Ползваха една дълбока пещера. А готвача им най – вероятно бе взет от сиропиталището му, но в началото на службата си, преди да се е отракал. Помия имаше за закуска и вечеря. А за обяд имаше плодове. Редовно го биеха. Едва в два от двадесетте случаи бе заради провинеиния. През останалото време го биеха за профилактика. Или за да не забрави. Бяха доста груби – с груб език, груби ножове и груби маниери. Но ще не ще, трябваше да търпи. Ленън все така упорито спеше по малко. Докато се излежаваше си измисляше планове за бягство. До един те бяха неосъществими.
    Пътуваха четири дни на север. Не беше много приятно. Наближаваха някаквъв град. Но скоро го подминаха от запад. И продължаваха все на север, към някаква ,,герта”. Поне така беше чул от пазачите си.

    –Крепик! Крепик! – Ленън не се зарадва на грубото събуждане.
    Някой викаше отнякъде. Май в началото на стана. Имаше шум, като чаткане от копита. И много, много писъци. Викове:
    –Напред!
    –В атака!
    –За белия кръг! – явно бяха човешки.
    Изглежда викаха и орки:
    –Крепик!
    –Дергу!
    –Нераг сил! – ,,Дали съответстстват на човешките?” запита се момчето.
    Ленън нямаше друг шанс, освен да стои и да чака. Поогледа се и видя, че до него лежи топора на Орике. На момчето му хрумна, че може би нямаше да стои на едно място. Брадвата бе положена в една трапчинка. Ленън се довлачи натам, обърна се и внимателно започна да се търка по добре наостреното острие. След минута две въжето започна да се прокъсва и затворникът се обърна и с един напор успя да го скъса. Ленън се накани да се изправи. После сметна, че това би било глупаво и реши първо да намери оръжие. Топорът му се стори твърде едър за борба. Нещо проблесна в очите на момчето и то се обърна към светлината. Блясъкът идваше откъм торбата на Орике. Ленън пропълзя към нея и погледна вътре. Оръжието, което затворникът носеше по време на битката, лежеше в мръсната раница на орка. А то беше добро. Ленън запаса меча на колана си, напъха ножа в ботуша си и се зачуди откъде да вземе щит и броня. Щитът на пазача му, беше твърде голям, катерачески. Бронята на дребничкия орк затова пък беше перфектна за момчето. Представляваше груба кожена жилетка с прикачено наметало. Каската на Орике бе твърде тежка за дванадесетгодишника. Той се потъркаля още малко напред – назад и най – накрая се задоволи с един малък щит, предназначен за дуели с брадви. По тази причина щитът бе кръгъл, дебел и лесно позволяващ забиване на грубо острие у него. Но това правеше и сцепването му по – лесно, ако ставаше въпрос за тежки удари. Беше направен така с цел да забави връщането на брадвата на противника обратно. Ленън скочи на крака и се затича към шума.
    Години по – късно той си представи каква ли гледка е бил. Дори стигаше до заключението, че е бил една от причините орките да се предадат. Беше се засилил. Прескочи огъня, изпречил се в една малка дупка, при което левия му крак ,,облиза” огъня и вдигна малко жар. Тичаше със щит напред и с високо вдигнат меч и наметката му плющеше зад него, а среднодългата му коса се вееше по вятъра. Кажете ми, не бихте ли се стреснали от такава гледка, докато сте нападани отвсякъде и край вас свистят стрели, трещят мечове и препускат коне?
    Момчето блокира един удар с щита и едновременно това се завъртя и посече с меча си орка, стоящ стреснат вдясно от него и забавен от огромната си брадва. Ленън тичаше напред и където това не го забавяше, или нямаше друг шанс, сечеше. Войниците, стреснати от появата му, се движеха бавно и размахваха оръжията си несигурно. А дъждът от стрели и беса на човешката конница ги сваляха изключително бързо. Фланговете им се промъкваха, тежката им пехота, тичаща към полесражението, попадаше в засади на конницата, докато противниковата пехота премазваше центърът на защитната им линия. Орките се огъваха, а липсата им на организация, както и паниката им ги паникьосваха още повече. А малката вихрушка в гърба им продължаваше да сече.
    Ленън почти се беше добрал до спасението си, когато забеляза, че редиците на войниците пред него, бяха строени и нямаше да може да мине през тях. Момчето се запъти към по – големия шум, който го отвеждаше към долинката вдясно. Покрай него тичаха доста орки. Ленън се отказа от битката с тях. Щеше да го забави и може би да го нарани. Тичаше в първите им редици. В тъмнината никой не можеше да установи какъв е. Лошото бе, че това не се отнасяше само за зеленокожите войници.
    Отрядът явно бе от тежка пехота. Именно затова група рицари се отправи в галоп към него с цел да го спре. Орките вдигнаха щитовете си още щом ги видяха, но Ленън се досети, че нещо не е в ред, чак когато конникът пред него замахна с оръжието си. Момчето едва отскочи от пътят на боздугана. После реши да извика, с  надеждата, че ще го чуят:
    –Приятел! Човек! – следващият конник не го удари, наистина. Вместо това се хвърли върху него.
    –Какви са тези идеи? – извика – Няма да се спасиш така, оркска свиня такава… – рицарят изведнъж отвори челюстта си – Не лъжеш, все пак. Ставай. – и му подаде ръка – Как си с меча?
    –Горе долу. – Ленън се изправи
    –Тогава дай напред и вдясно, след дървото напред и после вляво. Няма да те видят.
    –Безопасно ли е?
    –Горе долу. – и конникът скочи на коня си.
    Момчето се засили по пътят, посочен му от войникът. Наистина беше горе долу безопасно. Набързо протича през храсталака. Близо до него имаше орки. Но не го виждаха. Накрая достигна до някакъв камънак. Реши, че това беше знака за свиване вляво и се затича натам. След три секунди се закова на мястото си. Оказа се, че тича точно пред погледа на стотина орка с лъкове в ръцете. Това, че още не беше станал на решето, показваше, че още не се бяха опомнили. ,,Горе долу ли?!” Ленън се стрелна още по – бързо пред тях. Тичаше достатъчно бързо, за да не бъде уцелен. И успя. След няколко секунди мина зад група тежка човешка пехота, отправила се към предните линии. След още десетина минути достигна до групичка рицари, която стоеше неподвижно. Най – вероятно това бе командването на атаката. Беше спрян от двама рицари, изникнали иззад едно повалено дърво:
    –Стой! Кой си ти! – спряха го с огромните си мечове, насочени към тялото му.
    –Пленник на орките. Дойдох тук, бягайки от тях. Искам да говоря с някого. Моля.
    –Добре. Ела! – поведоха го към групата с остриета, насочени към гърба му.
    Те се отдалечиха леко и казаха на някакъв рицар да дойде. Той го поогледа и кати реши, че не е заплаха, започна да го разпитва:
    –Кой си ти?
    –Ленън.
    –Откъде си?
    –От огнен меч, сър.
    –Колко орки има там – и размаха ръка на запад.
    –Не знам. Бях вързан през по голямата част от времето.
    –Сигурен ли си? – гласът му звучеше доста хладно.
    –Да, сър.
    –Добре тогава. – мъжът се обърна – Скуайър! Нямаш късмет. Няма да се биеш. Заведи това момче до Огнен меч. Вземи още двама души. Запомни две неща. Първо, той не е затворник. Ще язди до теб, ще яде с теб и може би ще се бие до теб. Второ, в Огнен меч, го дръж като мой специален гост. Направи, каквото ти каже, ако е в границите на разумното. Тръгвай.
    –Да, сър. – момчето му махна – Ела. – когато се поотдалечиха му заяви със съвсем друг тон – И аз имам няколко правила, пале. Първо, не съм ти слуга, а ти на мен си. Второ, няма да ядеш с мен, ще яздиш зад мен и евентуално ще се биеш за мен. Трето, никакви изисквания към мен в замъка. Просто ще си стоиш в стаята и евентуално ще излизаш, ако аз разреша. Ясно?
    –Да. – Ленън вече бе свикнал на подобно отношение. Поне този път не беше роб.

    Пътят към замъка бе дълъг и уморителен. Вървяха през полята, без разговори. Веднъж се срещнаха с разбойници, които просто ги погледнаха злобно и си продължиха. От скука на Ленън му се викаше. Момчето се зарадва искрено, когато на сутринта на втория ден видя разбитите порти на замъка, чиито стени бяха почернели, а знамето на най – високата му кула беше спуснато наполовина. Представяше си как приятелите му щяха да го посрещнат. С отворени челюсти сигурно.
    Идеите му за посрещане бяха разбити, когато той беше вкаран като крадец в цитаделата и закаран под параван от щитове на втория етаж и набутан в една новоотключена стая. Явно това значеше специален гост. Надяваше се, че гостуването му ще свърши скоро.
    Стаята бе спартанска. Легло, маса, стол и един долап – това бе обзавеждането й. Затова пък имаше страхотна гледка през малкия прозорец. Оттам се виждаха портата и козирката, зад която се извисяваше хълмистата област с портала към земята. Скуката обаче отново бе огромна. Скуайърът благоволи да се появи заедно с вечерята. И се започна един тягостен разговор:
    –Тер. – започна скуайърът.
    –Какво? – Ленън не схващаше.
    –Простак. Поздравих те на висшата реч. Отговорът е ,,инс”.
    –Инс. Ще мога ли да изляза? Утре?
    –Може. На портата има страж. Ще те спре, ако излезеш. Закуската е в седем. Обядът в един. Вечерята е в …
    –Осем.
    –Познаваш часовника? Браво! Довиждане. – и скуайърът си излезе.
    –Чакай. Кога се връща господарят ти?
    –След три дни. – и затръшна вратата зад себе си.
    –Поне имам библиотека и приятели. – промърмори си Ленън.
    На сутринта той бе бодър и готов да провери привилегиите си като специален гост. Поогледа се малко на етажа, откри библиотеката и влезе. Тя представляваше огромно помещение с високи рафтове и груби маси. Въпреки големината на лавиците, стаята бе много бедна на книги. Имаше едва двеста – триста. Ленън се потърси каквото му трябваше и се насочи към рафта с надпис ‘История”. Поогледа малко и намери каквото търсеше – ,,Кратка история на света”. Четивото бе доста малко – едва около двеста страници. Въпреки всичко момчето реши, че ще чете него вечерта. Не видя обаче на кого да каже какво е взел. И след като нямаше никой освен него в стаята той взе един папирус и написа с гъшето перо, поставено на масата, следното: ,,Ленън. Взех книгата ,,Кратка история на света” за вечерно четиво. Стаята ми е третатата вдясно на втория етаж.” След което излезе, остави книгата в стаята си и тръгна надолу към спалното.
    Вратата проскърца толкова силно, че Ленън реши, че е вдигнал на крак цялото спално. Слизаше долу по време на обедната почивка. Наистина, голяма част от слугите дремеха. Момчето бавно се запромъква към ъгъла си. Преди да стигне обаче, чу гласа на Елена и се скри зад една колона:
    –Трябваше да го спра, Ърн. Трябваше. Но той не искаше да ме чуе. А сега е мъртъв. Заради мен. – момичето плачеше – Не трябваше дори да му казвам за битката.
    Ленън бавно се промъкна зад гърба й. След което се приведе зад нея и проговори:
    –Хайде, Елена, той сам си е виновен.
    –Не е вярно, Джакил! – момичето се обърна – Ленън! Ти си жив! – и той получи една звучна плесница по бузата – Как можа да ни притесниш така! – и тя тръгна към вратата.
    –Чакай, Елена! Чакай! – момичето излезе. Ленън се обърна към Ърн – Жени. Можеш ли да ги разбереш?
    –Никога. – Ърн се засмя – Как си, приятелю?
    –Добре. А ти?
    –Боли ме главата. Всъщност събудих се преди малко. Лежа така още от битката. Някакъв орк ме халоса с бухалка в корема и аз с цялото си тегло се претърколих по стълбите. Елена ми разказа за битката. Чух, че си повалил осем орка. Браво. Аз убих само двама. Къде беше тази седмица след битката?
    –В края на битката, – Ленън седна срещу него – някой от нашите ме прасна по главата. Орките ме хванаха и ме занесоха в лагера си. Разпитаха ме. И аз им казах каквото знам. Имаше някакъв шаман, който хващаше всяка моя лъжа. Накрая стана беше нападнат, аз избягах с хората и ето ме тук. Това е накратко. Какво прави Джакил?
    –Учи се за стрелец. Харесали как се бие и ето на – мислят да го правят войн. Пази се от тях. Не е хубаво да си рискуваш кожата в битки, а те искат точно теб.
    –Кои?
    –Наборниците от Стражът на Ерванта. Дошли са да събират младежи за нови бойци. Войната срещу орките се възобновявава. Нов гарнизон се готви да се разквартирува в замъка. Идвали от север. Замъкът ще бъда втора бойна линия и основен район за тренировки. Стражът на Ерванта ще събира само подготвени мъже и жени за втория сезон подготовки. После до столицата за трети сезон и накрая – от един до пет сезона практика – и те признават за първокласен войн. Не съм много по това. Искам да стана керванджия. Но затова ще трябва да пътувам чак до Запада. Мога да се уча и тук, на изток, но академията не е толкова добра, колкото западната. В краен случай може и да стана конник, ако не мога да бъда керванджия. А ти?
    –Не знам. Май ща не ща ще се превръщам във военен, щом са пратили наборници за мен.
    –Ама и ти си един тъп! Те не търсят само войни. Търсят и  бъдещи инженери, картографи, готвачи, архитекти и дори магьосници. Кой знае за какъв ще те пратят. Във всеки замък има и един таен наборник, който им набелязва цели. Опасявам се, че могат да ме пратят и мен да воювам с моето телосложение.
    –Ами аз? Какво се говори за мен наоколо? Някой знае ли кой ме халоса?
    –Аз знам. – Джакил пристъпи до него – Беше Грегор Крен.
    –По – добре не се занимавй с него, Ленън – каза Ърн – По опасно е от бой с върколак. И да го убиеш, може и да те е заразил.
 

Глава 6

Наборниците

         Следващите два дни се изтърколиха като два часа за Ленън. Сутрин ставаше и тренираше с Джакил в стрелба за около два часа. Оказа се, че лъкът е лесно за овладяване оръжие. Улучваше в три от десет пъти и се подобряваше. След това отиваше при Ърн и тренираха бой. Буцата още не ходеше в кухните. После трите момчета излизаха в околностите и разглеждаха, надпреварваха се и се къпеха в едно малко езеро. Връщаха се за обедната почивка. Докато тя траеше, Ленън играеше на някакво подобие на шах с Елена. Фигурите изглеждаха различно една от друга и от противниковата армия, дъската беше доста по – обемна и имаше съкращения в дължината на ходовете на офицера, царицата и топа. Имаше и повече пешки от шаха, но иначе играта бе идентична с него. Наричаше се ,,Бойно поле”. Ленън редовно биеше Елена, която явно се беше научила наскоро, за да играе с брат си и беше доста слаба. След почивката, момчето тренираше бой с меч, брадва, боздуган и така нататък, след което тримата с Ърн и Джакил правеха по една малка битка с притъпени мечове. И двата пъти тя привличаше още хора и накрая се разразяваше истинска битка на двора. После, уморен, той канеше приятелите си да вечерят в ,,килията” му. Елена беше прекрасен готвач и Ленън помоли още след първия обяд главния готвач да не му готви вечеря, а само да му дава продуктите. Имаха достъп до кухнята и се угощаваха добре. Ърн предложи да канят още хора, но поради недостига на продукти, те се отказаха. После Ленън четеше книгата си, докато заспи. Беше се отказал от ,,Кратка история на света”. Книгата му се стори съмнителна и той зачете един пътепис, озаглавен ,,Парадният път от Стража на Ерванта до Цитаделата на Боговете”. Така поне опознаваше географията на мястото, където беше попаднал. Четейки, той чертаеше карта. Картата на пътя до столицата.

         На сутринта на третия ден, Ленън бе събуден малко по – рано от обикновеното от скуайърът, който го беше довел. Той го поведе по коридорът и го качи в асансьора. Ленън попита водача си къде отиват.

         –Отиваме при господарят ми. – отвърна той, дърпайки ръчката за нагоре – Той иска да те види.

         Изкачиха се до третата кула. Скуайърът отвори една врата и каза:

         –Господарьо, момчето е тук. – и побутна Ленън да влезе.

         –Благодаря, Пенвил. Затвори вратата моля. – рицарят му посочи един стол, разположен пред масата му – Седни, Ленън.

         Ленън неохотно седна. Стаята беше прекалено пищна за студения и груб замък. С легло с балдахин, гоблени, дебел и топъл килим, маса с дърворезба, кресло и дори с огромен рафт, пълен с книги и карти. На една поставка седеше рицарска броня, а по стените бяха окачени меч, боздуган и щит. Момчето запита настанилия се в креслото мъж:

         –Кой сте вие, сър?

         –Аз, драги ми момко, съм Родрик Кердан, по прякор Родрик Буря и по стечение на обстоятелствата, лорд на този замък и твой спасител. Би ли обяснил обаче ти кой си?

         –Да, сър. Аз съм Ленън, господар на Мишия ъгъл в спалното на слугите и боец от битката при Огнен меч. Бях в плен на орките.

         –Как ти е фамилията?

         –Нямам фамилия. Ако желаете обаче можете да приемете за фамилия Многофамилния.

         –Откъде си, Ленън?

         –От запада сър.

         –Откъде по – точно?

         –От едно селце в подножието на планините.

         –Какво правеше там?

         –Помагах на семейството ми във фермата.

         –А защо си тук, на изток?

         –Семейството ми беше поразено от болест. Имах роднини тук. Гласих се за юнга на един кораб и отплавахме. Свалиха ме в столицата. Тръгнах по главния път. Роднините ми живееха в Пълния кръг. Минах през Пристанището на червените корали, през Нуева, после през Зелпер, през Риджър и стигнах дотам. Оказа се обаче, че роднините ми са в по – окаяно положение и от мен. Не можеха да ме приемат. Търсех работа. Казаха ми, че в един замък на изток имало нужда от работници. И ето ме тук.

         –Какво каза на орките.

         –Не можех да ги излъжа. Имаше някакъв шаман, които усещаше всяка лъжа. Казах им каквото знаех – че замъкът има шестотин души, осем катапулта и че оръжейното е подземие, до което се стига с подемна машина. Това е. Повече не знаех.

         –Ти си един от героите на битката, знаеш ли. Май и ти по неволя като мен. Убил си осем орка, а с предложението си за съсредоточаване на стрелбата си помогнал за повалянето на още триисетима. Покривал си гърбът на оттеглянето на защитниците от лявата стена и най – накрая си защитавал лазарета, докато почти всички останали са побягнали. Умно и с мело момче си. Кажи ми, можеш ли да четеш?

         –Да, сър. Мога и да смятам и да пиша. Защо?

         –Просто питам. На колко си години?

         –На дванадвесет, сър.

         –Имаш ли приятели?

         –Да, сър. Трима души.

         –Кои?

         –Ърн Буцата, коняр и слуга, Джакил, трениращ за стрелец и Елена, помощник готвач. Може би трябва да добавя и Рен, един от войните ви.

         –Той е много повече. Той е синът ми.

         –Извинете тогава.

         –За какво? Виж, момче. И аз, и синът ми можем да усещаме, когато някой има потенциал. В това отношение, ти си като слънце в полезрението ни. Също така познаваме онеправданите. И тук печелиш точки. И по тези причини ти си ни адски симпатичен. Мислил ли си какъв искаш да станеш?

         –Не, сър. – Ленън го обхвана притеснение.

         –Добре тогава. Ще пратя наборници. Да поговориш с тях. Утре в почивката. Но понеже си герой, симпатичен си ми и така нататък, ти оставям правото, ако не харесаш, каквото ти кажат, че е подходящо за теб, да се откажеш. Знаеш ли, умните хора се обграждат със свой сподвижници. Затова ще дам подобни права и на приятелите ти, ако ми разрешиш по един разговор с тях. Ако приемеш, прати ги горе. Да доидат между пет и осем. Един по един. Моля. Ще бъдат освободени за днес. Ако нищо не ти хареса, винаги ще имаш място като мой скуайър. А ако приемеш и напуснеш замъка, портите ми винаги ще бъдат отворени за теб. Съгласен ли си?

         –Да, сър… Но защо го правите?

         –Не знам и аз. Видя ли някъде потенциал, давам му воля. Видя ли симпатичен потенциал, съм дружелюбен с него. А видя ли онеправдан и затънал симпатичен потенциал, нищо не ме спира да му помогна. Схващаш ли?

         –Да, сър.

         –Хайде бягай.

         Ленън излезе от стаята, чудейки се какъв ли капан е това. Отправи се право надолу към спалните. Не му се вярваше някой да е толкова добър. А действията на сър Родрик му се струваха твърде странни. Дали целта му не беше просто да му прати наборници, за да го заточат някъде. Щеше да го обсъди с приятелите си.

         Не обичаше да го будят рано, но щеше да го направи с Ърн, Джакил и дори със слабата физически Елена. Приблежи се бързо до незлобливия стрелец и го разтресе:

         –Джакил, ставай!

         –Защо, Ленън, какво? – Джакил веднага стана

         –Имаме проблем. Събуди сестра си.

         –Добре.

         Докато Джакил леко буташе Елена, Ленън сериозно разтресе хъращият Ърн:

         –Ърн, керван. Търсят чираци.

         –Какво… Къде? – това беше фразата, която будеше Буцата за секунди.

         –Имаме проблем. Наметни си нещо топло. Излизаме.

         –А кервана? – Ърн вече се намяташе с един ямурлук.

         –Няма. – Ленън се обърна към Джакил – Е?

         –Будна е.

         –Какво има, Ленън? – Елена изглеждаше така сякаш е видяла призрак.

         –Не тук. Отиваме при пъна. – и тръгна.

         –Къде? – Елена недоумяваше, но момчетата вече бяха тръгнали – Момчета! Момжеш ли да ги разбереш?! – и тя хукна след тях.

         Пънът беше огромен. Намираше се на полянка, разположена в центъра на гората, покриваща най – високия хълм наоколо. Някога беше принадлежал на огромен дъб, дом на хиляди животни. Но болест беше повалила дървото по време на Големия Мор и то беше отрязано. Но не с брадва. Магия бе прерязала гиганта. Именно затова той бе оставил абсолютно правилен пън. Някога той бил използван за пиедестал преди една велика битка. След това и като маса за местните феи. После дъбът служел за сборище на местните разбойници. И най – накрая забравата го погълнала и само приказките разказвали за вековния пън, дом на феите и видял началото на Великата битка между хората и орките. Дали сега не се зараждаше нова история за него? Но нека се върнем на нашата групичка, недоумяваща историчността на месността.

         –Ето го пънът, Елена. – Ленън носеше слабичкото момиче последен, след Ърн и брат й.

         –Дотук ли сме? – Елена слезе от ръцете му, заради което получи една благословия от негово име – Какъв пън само! Знаете ли легендата за Великия пън?

         –Звучи ми като легенда за мен. – Ърн се засмя

         –Хайде, Ърн не си толкова тъп. – Джакил се обърна към Ленън – Е? Какво сега?

         –Да седнем. Ще чуеш разказа ми, спокойно.

         След като се настаниха, Ленън започна:

         –Говорих със сър Родрик.

         –С Родрик Буря ли? – Ърн изглеждаше стреснат.

         –Да, с него. Знаете ли, той май ме мисли за… симпатичен. – на Ленън дори и идеята му се струваше странна.

         –А защо не? – попита Елена.

         –И аз не знам. Водихме интересен разговор. – момчето беше притеснено.

         –Какъв? Ченгел ли ще ни трябва? – Джакил беше по – притеснен от него.

         –Не. Пита ме кой съм и откъде идвам. Казах му, каквото казах и на вас. Че съм от Запада, от селце в подножието на планините и така нататък. Казах му дори и повече. Казах му, че пътувах към Пълен кръг към мой роднини, които не можеха да ме приемат. Че после станах слуга в Огнен меч. Разказах му за пленничеството ми. След това той ми дръпна една реч, в която ми каза общо взето, че имам потенциал и според него, и според сина му. Обясни ми, че може да бъда нещо. Каза, че ще ми прати наборници и ако не ми хареса какво ми предлагат, че дори няма да трябва да тръгвам с тях към местоназначението. После каза, че портите му винаги ще са отворени за мен и че мога дори да му стана скуайър. Дори заяви, че може ако приема предложението на наборниците мога да ви взема с мен, при условието да поговори с вас. Това естествено няма да значи, че вие ще учите същото като мен, а че просто ще учите на същите места като мен. Ако ме пратят в столицата да уча за инженер например, Елена ще се изучава в Голямата болница да речем, Ърн в Конюшните на Реса, а Джакил в Академията например. Мисля, че ако не искате да учите, няма нужда да идвате с мен. Ще гласуваме ли?

         –Да. – Ърн започна ,,заседанието” – Наборниците са жестоки същества. Почти никой не е над тях. Твърде рисковано е, Ленън. Против.

         –Аз мисля, – започна Елена – че в случай, че приемеш, идвам с теб. Не искам да гния в кухните вечно. А така ще имам достъп до почти всички училища. За.

         –Мой ред е. – Джакил стана – Трябва поне да пробваме какво е. Никой обаче не трябва да отклонява другите от пътя им. Ако всичко се окаже безопасно, ще дойда с теб. За.

         –Е, явно никой не ме слуша. – Ърн ядно тръгна към замъка – Сбогом.

         –Ърн! Не съм чувала някога сър Родрик да лъже. – върна го Елена – Мисля, че е безопасно.

         –Да, Ърн. – намеси се Ленън – Не можеш никога да не рискуваш! Дори да се затвориш в магическа сфера далеч от всички болести и опасности, без причини да се самоубиеш, винаги има риск. Може просто по случайност кръвта в главата ти да се съсири и ти да умреш. Или пък старостта да те застигне. Осъзнай се. Понякога човек трябва да рискува. Иначе няма да е човек а скот!

         –Ако нещо се обърка, ще избягам. Ясно ли е? – ядно каза Ърн, обръщайки се към тях

         –Да, Ърн. – Елена се беше изнервила – Да се връщаме, че в кухните ще ни търсят.

         –Имам и друга новина. – рече Ленън в движение – След като приехте, сте свободни за днес.

         –Поне едно добро нещо ще излезе от това! – промърмори Ърн.

         Денят на Ленън протече както обикновенно – стреля с Джакил, бори се с Ърн, игра шах с Елена. Особенното бе, че до него имаше още двама души. Започна тренировката си, когато камбаната би пет. По общо съгласие решиха първо да отиде Джакил, после Ърн и накрая Елена. Беше измислено така с цел момчетата да са свободни за вечерното меле, станало им почти традиция. Пръв при лордът отиде спокойния и хладен Джакил. Целта беше на лордът да му доскучее след което да бъде благосклонен към простичкият Ърн и накрая, когато беше развеселен, да не бъде студен към притеснителната Елена.

         За Ленън времето от качването до слизането на Джакил беше като ден. През цялото това време той малтеше чучелото с един дървен меч. Накрая, когато  Джакил се върна, той най – сетне си отдъхна. Тръгна към него и започна да го разпитва в движение. Всъщност сборния пункт на групата беше един стар разрушен кладенец.

         –Как мина? – попита обобщително Ленън

         –Добре.

         –За какво те разпитва?

         –За мен. Откъде съм, кой точно съм. Какъв искам да стана. Защо стрелец. Какво мисля за теб, защо съм приятел с теб. Имам ли други приятели, каква е сестра ми, какъв е Ърн. И какво мисля, че те ще кажат за мен.

         Двамата сигнаха до кладенеца, където Елена и Ърн играеха Бойно поле. Когато ги видяха, двамата скочиха от местата си и заразпитваха Джакил. Питаха го същото, каквото и Ленън го пита. После обаче разговорът продължи:

         –И какво отговори ти?

         –Отговорих следното: Джакил Кюс. Кръстопътищата. Стрелец. В това съм най – добър. Нямам други приятели. Другото, което беше основното в разказа ми, обещах да остане тайна.

         –Кажи. Моля! – Елена настояваше.

         –Думата ми тежи повече от това, което ти можеш да прекършиш, сестричке. – и Джакил се оддалечи към стрелбището.

         –Е, Ърн – започна Ленън – Май си ти наред.

         –Добре. Примирх се вече. – и се отдалечи, мърморейки под нос – Това е глупост. Трябва да съм луд за да го приема.

         Ленън заигра партията на Бойно поле от губещата страна, водена допреди от Ърн. Беше му трудно да победи, когато беше почти победен, но въпреки всичко с едно пожертване, той се оправи и дори спечели. Не беше забелязал кога Джакил и Ърн се бягха върнали и загледали играта.

         –Браво. – Джакил го стресна с гладкия си глас – Добра игра!

         Ленън се обърна и стреснат от присъствието им, заговори:

         –Ърн, откога си тук?

         –От минутка. Добре мина. Дори доста добре. – Ърн се подсмихна – пита ме някой неща. И май нямаше нищо против мен. Странно.

         –Какво те пита? – Елена беше станала.

         –Кой съм, откъде съм, какъв съм, защо керванджия. Защо съм приятел с Ленън. А с Джакил. Какво мисля за Елена. Какво мисля за себе си. Защо съм против наборниците. Хумора ми наследствен ли е. Имам ли други приятели. Защо нямам. Какво мисля, че Джакил и Елена са казали за мен.

         –А какво отговори? – запита Ленън.

         –Казвам се Ърн Буцата. Обясних му, че нямам фамилия. Другото си е за мен. Не за вас. Съжалявам. Ти си Елена.

         Момичето се изправи и тръгна към кулата. Момчетата се спогледаха:

         –Сега какво? Да започваме мелето? – предложи Ърн

         –Защо пък не? – попита Ленън – Отивам за оръжията. Аз съм с меча, щита и копията. Ти, Ърн?

         –Двуострата брадва и камата.

         –А ти Джакил? – Ленън се обърна към приятеля си.

         –Лъкът с притъпените стрели и късия меч. Също така щита.

         –Добре. – Ленън се запъти към тренировъчното игрище – Отивам.

         След около пет минути те се бяха въоръжили. Започнаха бой. Обикновено трясъкът на оръжията им привличаше останалите играчи. Този път обаче те дойдоха почти веднага. И миналия път бяха двадесет. Сега дойдоха цели петдесет души. Явно мелето придобиваше популярност. Този път за ,,битката” използваха целия двор. Единия отбор мина зад цитаделата. В него бяха и тримата приятели. Тъй като те бяха основали обичаят, те бяха лидерите му. Другият отбор беше предвождан, за съжаление на Ленън, от Грегър Крен, бившият му ,,господар”.

         Мелето бе доста дълго. Поради простият факт, че противникът им бе по – добър, отбора на трите момчета, отличаващ се с по едно червено парче плат, закачено на туниките им, направи на противникът си засада. Противниковият отбор влезе в нея и беше победен, но доста трудно. Единственият по – интересен момент бе сблъсъкът между Ленън и Грегър.

         В началото на битката, Ленън сечеше по фланга на червения отбор. Имено това го вкара в двубой с бившия му ,,господар”. Крен се опитваше да пробие кръга на засадата и атакуваше имено към ,,роба” си. Когато го видя, Грегър забрави битката и се насочи право към него. След секунди ударите му забарабаниха по щита на Ленън. Атакуваше с бяс и сила. Противникът му блокираше всеки негов удар. Тежкия меч на Грегър не даваше на момчето да си отдъхне. Блок след блок то бе изтиквано от бойното поле. Не смееше да свали щита и да удари, защото силата на противникът му щеше да го обезоръжи. Ленън опря гръб в една каруца и се принуди да започва да нанася удари на противника си. Те бяха слаби, неточни и неизменно блокирани. Но това, че щита му беше свободен му даде шанса да удари с него и да отдалечи противникът си от него. По този начин той привлече вниманието на Джакил, който пусна спасителната за него стрела в гърба на Крен.

         След края на битката и тримата бяха уморени. Ърн, с грубия си нападателен стил бе получил няколко удара и се считаше за ,,умрял”. Елена ги чакаше при стария кладенец, държаща кана вода:

         –Мислех, че ще сте уморени след… това. – изглежда имаше предвид мелето.

         –Може и да не го вярваш, Елена, – каза Ленън – но има полза и от войните. Макар и бегла и трудно разбираема.

         –Да бе. – Елена невярващо огледа оттоците и синините на Ърн – И каква е тя? Ако това бяха истински оръжия, Ърн вече да беше умрял.

         –Ами щеше ли да има герои без войни? Ако съм чел вярно ,,Кратка история на света” първата магия е била направена по повод на война, а и най – много открития са направени отново по този повод. Ако имаше начин всичко това да ставаше и без жертви, перфектно, оттеглям думите си. Но и от мира си има полза и то също толкова голяма, ако не и повече. Най– малкото никой не умира. Но стига на тази тема. Как мина разговорът? – и пое каната от ръката й.

         –Добре. Пита ме каквото и вас. Особеното бе, че не можах да отговоря на въпроса ,,Каква искаш да станеш”. Просто повдигнах рамене. – каната завърши обиколката и й се върна почти празна.

         –Сега какво? – попита Ърн.

         –Вечеря и сън. – каза Ленън – Утре ще станем по – рано и ще идем до езерото. Ще разговаряме с наборниците по време на обедната почивка.

         –Как ще знаем кои са те? – попита Ърн.

         –Ще ги познаеш. – увери го Джакил.

         Позна ги, наистина. Още щом на следващия ден влязоха чисти и изморени в замъка, той забеляза малката група, разпънала шатра в двора. Пазеха я двама мъже без никакво въоръжение, облечени в сатенени черни роби. Ленън се запъти натам и бе последван от приятелите си. Спря се пред левия пазач и му каза:

         –Аз съм Ленън. Сър Родерик Кердан трябва да ви е казал за мен.

         –Да. – мъжът почти не се помръдваше. Стоеше с каменно изражение и говореше – Привилегированият. Сър Кердан не всемогъщ. Не го приемай като предупреждение все пак. Влез.

         Те се наканиха да влязат, но пазачът ги спря:

         –Един по един. Първо Ленън, после ти – посчи Елена – и най – накрая ти. – и посочи Ърн.

         Ленън влезе с неохота в задушното помещение. В него, на един стол седеше стара жена. Имаше още един стол, разположен точно срещу нея:

         –Седни, синко. – промълви тя – Седни, и ме остави да видя какъв си ти.

         Момчето седна, нервно оглеждайки се. Бяха сами – само той и старицата. Когато тя посегна към него, той стреснат се отдръпна от ръцете й.

         –Спокойно, синко. Няма да боли. Не е вадене на зъб. Но щом те е страх няма да бързаме.

         Този път Ленън остави жената да го докосне. Тя опря ръцете си в слепоочията му. Момчето се почувства така сякаш нещо се опитва да влезе в главата му. И започна, макар и подсъзнателно, да се съпротивлява.

         –Не се съпротивлявай, синко, не можеш да го спреш. Остави ме да видя. – Ленън с нежелание вдигна бариерата – Така. Вътре съм. Какво има тук? – нещото в мозъка му се ровеше упорито – Виждам амбиция. Оратор си, нали синко? Сила. Много сила. Имаш воля. Любопитство. Хмм… Това е рядко. Енергия струи от теб. Магическа. Така… Спомени.

         –Не там! – прошепна Ленън и отново блокира старицата.

         –Не можеш да ме спреш. Ще вляза… Не мога! – гласът и изтъня – Не мога! Какво криеш там? Да видим душата ти. Не. Не. Нееее! – старицата падна от стола си.

         Ленън се беше задъхал. Тя искаше да види това което си беше само негово. Негово! Не беше за всеки. И по някакъв начин той я бе отблъснал. Нещо повече. Беше я наранил. Не схващаше как, но му беше ясно, че бе постъпил правилно. Изглежда раната не бе физическа. Беше я изблъскал от ума си. Може би прекалено силно:

         –Онова не беше за теб! – извика той – Мое си беше! Не можеш да влизаш по такъв брутален начин в главите на хората!

         –Знаеш ли, – надигна се старицата – ти беше първият, който ме спря. В този занаят съм от четиридесет години. И никой не се беше прикрил от мен успешно. Ти имаш данни за магьосник, момче. Чувал ли си някога за бойните магове?

         –Не. – беше се поуспокоил.

         –Това е най – висшата магьосническа каста. Има едва петима такива магьосници в целия свят. Те изучават всички магьоснически дисциплини до съвършенство. Учат се и на бой, на тактика в битката, дори на географство. Да станеш такъв магьосник е най – трудно. Трябва за най – много седем години да изучиш това, което другите  биха изучили почти за век. Ако приемеш да се учиш за такъв магьосник, ще бъдеш откъснат и от кралския двор. Интриганти, подлеци и страхливци не се взимат за бойни магове. В пряк двубой ти ще трябва да можеш да победиш всичко – от гном до дракон и демон. Това включва и всякакви други магьосници – от елементалисти до гадатели. Трябва да можеш и да водиш хора в битка. Тоест, трябва да можеш почти всичко. Обучението е адски тежко, няма да те лъжа. Само един на хиляда успява. Приемаш ли?

         –Ще си помисля. – наистина имаше нужда от доста мислене.

         –Мисли до утре по това време, тогава.

         Ленън излезе, блещейки се на силната слънчева светлина. Мястото му не беше тук, а на Земята. Но колкото и пъти да търсеше огледалото, никога не го намираше. А сега му предлагаха да се привърже към тази земя, да стане част от народа й. Наистина трябваше да помисли. А междувпрочем щеше да чуе какви могат да станат приятелите му. ,,Странно – каза си – само от седмица и пет дена съм тук, а вече ми предложиха да стигна до най – високото им стъпало в йерархията.”

         Другарите му стояха пред шатрата и чакаха отговор. Такъв обаче не получиха. Ленън просто им промърмори:

         –Съжалявам, но трябва да помисля. Денят ще протече нормално, поне доколкото това зависи от мен. – и се запъти към портала на стената.

         Зад него Елена влизаше в шатрата. Интересно, какво ли щяха да видят в нея. Момчето премина под глухата арка на портала и се облегна, замислен на външната стена. Гледката както винаги бе красива. Но дали това бе гледката за него. Може би Лондон въпреки цялата си замърсеност и бедност щеше да бъде по благоприятен пейзаж за него. Земята, обичайте, нравите, историята, всичко тук му бе чуждо. А и ако останеше, рискуваше много. Но ако се върнеше? Какво щеше да има ако се върнеше? Минимални шансове да се образова. И да стане нещо. А другият вариант беше да стане като просяците на Сохо или просто да си живурка в някой апартамент, поддържан със заплата на докер. При всички положения малко му се предлагаше там. Малко, но познато и сигурно. А тук? Много. Но непознато и неясно. Щеше да има приятели. И там и тук. Почти се самоувери, че там ще му е по – добре. После обаче се сети нещо. В един стар политически журнал от четиридесет и седма, който бе взел от любопитство пишеше следното: ,,Малките държави, присъединили се към Остта като България и Турция вместо да лавират или да държат неутралитет до края на войната, са се хвърлили в нея, на страната на омразния враг. Причината била, че Остта им предложила малко, но по – сигурно, вместо големите и почти празни обещания на Съюзниците. Именно това е причината сега някои от тези държави да са под комунистически режим, поддържан от Съветския съюз”. Съдбата на държавите го беше натъжила. Заради една единствена грешка четиридесет години страдание. И това бе пречинено от трима души, от географското им местоположение и от силата им, твърде малка, за да откажат. Имаше чувството, че същото може да стане и сега, с него. Да отиде към познатия риск, вместо да пробва непознатия но по – малък риск. Същото е и със страха от тъмнината. Човек се страхува от непознатото. Жаба, която не може да види за него е по – страшна от злобно куче наяве. Ленън се пребори с този древен човешки инстинкт. Реши да остане.

         Естествено това решение беше отделно от решението дали да стане боен маг. Едното бе доста по – глобално от другото. Но и това бе премислено бързо. Ленън, като човек на действието предпочете да се учи, а не да пажува като скуайър. А сега оставаше най – простото решение – как да прекара деня си. За начало реши да чуе за професиите на приятелите си. И тръгна обратно към двора.

         –Къде е Джакил? – това бе първия му въпрос, когато стигна до Елена и Ърна си.

         –Вътре. – отвърна му момичето – За всеки случай е поискал да погледнат отново.

         –С каква цел? – запита отново той.

         –Да види дали не може да бъде препратен по – близо до теб. – отвърна тя – Ти за къде си впрочем?

         –Ще ставам боен маг. – изтърси той ни в клин ни в ръкав.

         Ако бомба беше паднала до тях, нямаше да изуми така приятелите му. Те стояха и го гледаха така сякаш им предлага да си направят сепуко. Тоест сякаш е луд. Пръв Ърн успя да приведе в ред гласните си струни:

         –Ама истински ли? – погледът му се беше изменил от ,,Ти си луд” на ,,Ти си извънземно”.

         –Съвсем. – усмихна се Ленън.

         –Ама съвсем? – додаде Елена с подобен поглед.

         –Да. – Ленън вече го досмеша.

         –Ама истински? – запита Ърн.

         –Да. – Ленън не издържа и започна да се смее.

         Смехът сякаш извади от транса приятелите му и те започнаха да го гледат като нещо нетипично, но нито плашещо, нито единствено. Ърн дори се поотпусна малко.

         –Значи в Магесингер, а? – попита той.

         –Сигурно. – Ленън налучкваше за стотен път.

         –Знаех си, че нищо добро няма да излезе от тая работа! – възкликна здравенякът – Какво да бъде надгробната ми слово? ,,Не ме послуша и затова умря, горкият.” Или ,,Умря за слава.”. А защо не ,,Падна в първата си битка”? Кажи ми.

         –Ами най – вероятно ще ти се наложи да кажеш ,,Той беше велик човек. Надживя всички ни” и после да си се върнеш в гроба.

         –Какъв гроб? Иначе словото ти не става. Предположи, като си толкова надарен, какво ми предложиха на мен?

         –Може би да станеш рицар? По обоза.

         –Прав си. – отвърна Елена, докато Ърн отново боравеше с гласните си струни – Точно това му предложиха. Ако му дадат този пост от сър Буца в началото, ще се превърне в сър Прасчо накрая. Но той си е пътешественик. И търговец. Поне в мечтите си.

         –Имаме си боен маг и обозник. – Джакил винаги се появяваше изневиделица – Защо не кажеш каква си ти, Елена?

         –Предложиха ми да стана алхимик. С допълнително обучение по лекуваща магия и курс по готварство.

         –Нека обобщя. – Ърн говореше отново – Имаме си самоубиец, талигар с меч и къщовница. А ти, Джакил. Някоя по – полезна професия?

         –Предложиха ми да стана стрелец – Джакил си стоеше с леденото изражение, дори след шегата на Ърн – с обучение по въоръжено вълшебство.

         –Страхотно. – рече Ърн – Имаме си и ловец. Имам план. Ловецът ще трепе зайци. Къщовницата ще ги готви, а талигарят ще ги съхранява. Ако има проблем, ще пратим самоубиеца да го реши. Фронтално.

         –Поне имаш някакъв план. – хвана го на подбив Елена – Главата ти можела да изхрани нещо повече от тъпи вицове и въшки.

         –А твоята нищо повече от забележки. – не и остана длъжен Ърн.

         Ленън усети назряващия конфликт и се намеси.

         –Въпросът с плодовитостта на главите ни е за някоя фермерска сбирка. Приемате ли работите си или не? Аз да. – и Ленън постави ръка между тях.

         –Приемам. – сухата и груба ръка на Джакил с рязко и отмерено движение застана над неговата.

         –Приемам. – нежната и мека ръка на Елена се приземи грациозно на тази на брат й.

         –И аз със стадото. – и грубата и тежка ,,тояга” на Ърн се стовари върху ръцете им, събаряйки ги надолу. Тъй че се получи нещо като ръгбистко надъхване.

         –Тогава нека приемем предизвикателствата заедно. – каза Ленън – Съгласни ли сте?

         –Как пък не! – възкликнаха всички. Ленън се надяваше тук изразът да е с обратно значение. Така и беше.

         На сутринта те заедно се съгласиха с предложението на наборниците, при условие, че се изучават заедно.