Търсене в този блог

събота, 8 ноември 2014 г.

"Тъмни знамена" - пролог

Я, ноември.
Я, последната публикация е от юни.
*Свирукане*

Та, наскоро отново подех работата по "Песни за Отвъд". Надявам се, че шепата читатели, които са преминали през "Жертвата" и миниатюрната група тест-читатели, видели "Забравеното княжество" се радват от тези новини.

Реших, че няма да е лошо да споделя как подема историята в "Тъмни знамена". Не се притеснявайте за spoiler-и. Пролозите, поне в случая на тази поредица, рядко разкриват достатъчно за да развалят последващото удоволствие от четенето!




„Никой няма да знае откъде пада меча. Никой няма да вижда в сенките. Никой няма да свали оръжие преди сам да падне на него.”

Пролог

3717 С.И., месец файрус

   Острието играе леко по влажния брус. Напред-назад, напявайки съскащата си метална песен в хладния есенен въздух. Звукът надвива песните на скорците. Мирише на гниещи листа и дървесен сок.
   -Дядо…
   Старецът отвори очите си бавно, оставяйки ги да привикнат със светлината. Слънцето още е високо на хоризонта и дори и под дебелата покривка на гората лъчите му пак могат да парят зениците. Незнайно как, лицето на внук му виси точно пред него. Зверчето се е покачило на дървото над главата му, навярно. Някой ден ще си счупи главата така.
   -Мислех, че спиш. – Усмивката на лицето на момчето помръкна.
   И остри ножа? В същото време? Понякога се чудеше дали боговете не са подминали внук му, когато са раздавали разум. Раздвижи се малко в неудобната си седалка. Корените на дъба се впиха в гърба му. Може би наистина се беше унесъл. Но да спи? Шавна с лице и някаква буболечка падна на ръката му.
   -Беше се скрила в мустаците ти. – Зверчето се беше протегнало към лицето му. – Може ли да ги пипна?
   Вместо отговор, той се помести малко настрани. И без това май вече трябваше да продължи с работата. Плячката му нямаше сама да се одере.
   -Дядо? – Нова глупост напираше да излети от устата на внук му.
   -Млъкни за малко.
   Сега, когато острието беше спряло да лети по бруса, нещо се набиваше в ушите му. Беше доста тихо. Не пълна тишина, това не беше приказка. Но много от скорците бяха замлъкнали. Изправи се, прибирайки ножа си. Внук му едва не падна върху него.
   -Дя…
   Затисна устата му и направи знак да мълчи. Нямаше да върши работа за дълго, но поне за момента постигна целта му. Зверчето се оттегли по дървото и скоро тупна тихо на земята. Дядото не го чакаше. Тръгна напред, хванал дръжката на късата си брадва. Нямаше добър изглед оттук. Близкият рид…
   Някаква тъмна маса изскочи от храсталаците. Нямаше време дори да вдигне оръжието си. Едва успя да скочи назад. Каквото и да идваше обаче, слава на боговете, не го подгони.
   -Бягай в къщи! – Обърна се за момент, колкото да се убеди, че мъникът го е послушал. Дори не можа да му види гърба, зверчето беше побягнали преди той да каже и дума.
   Чак когато се обърна успя да осъзнае по-добре ситуацията. Тъмната маса всъщност бяха двама мъже, вкопчили се един в друг. И двамата носеха брони каквито никога не беше виждал и лицето на единия беше закрито от черна, демонична маска. Непознатите се изтърколиха до водите на локвата, в която той самият беше паднал. Онзи с маската беше отгоре. Мъжът с откритото лице заби колене в гърба на яхналия го противник. Маскираният обаче не трепна.
   Беше видял доста смърт в живота си, но това не можа да му помогне да удържи мехура си. Маскираният заби ножа си право в лицето на другия мъж. Веднъж, дваж, три пъти – отново и отново, докато онзи не престана да се мята. Лицето му беше някаква кървава пихтия.
   След като звуците от боя затихнаха, в гората се настани истинска тишина. Той не смееше да мръдне. Маскираният дишаше тежко. Цялото му тяло се повдигаше и спускаше ритмично. Облечените в метал ръце на победителя задращеха по нашийника на маската му. Чу се някакво съскане. Веднага след това се разнесе звука на хрипливо, накъсано дишане.
   Сега беше моментът да бяга. Понечи да стане, но едната му ръка беше потънала в тинята. Наложи се да отмести очи от маскирания, за да стане на крака. Чу как онзи се размърда зад гърба му и преглътна тежко. Имаше чувството, че сърцето му ще избяга от това място, с или без тялото му.
   Обърна се бавно. Май за втори път се подмокряше, но не можеше да усети нищо, освен острието, поставено на врата му. Сякаш животът му изтичаше през хладната стомана. Искаше само да си тръгне…
   -Не мога да те пусна току-така, старче. – Задави се със страха си. Как можеше този звяр да звучи толкова човешки? – Доста видя.
   Не беше мъж. Маската на войника лежеше до нея. Жена бе – макар и по-висока от него. Имаше лъскава кестенява грива и ангелски черти. Очите ѝ обаче не бяха на ангел. Нямаше нищо човешко у тях. Жената гледаше през него, без да го забелязва, сякаш той беше буболечка. Пъстрият ирис на лявото ѝ око беше като кама, забита в него.
   Последното, което помисли преди юмрукът ѝ да се разбие в черепа му беше, че не е възможно такъв глас да е носен от демонско лице.