– Тъжна работа е да си Знаещ. Ние сме съдове и
нашето познание е празно. Затова казвам, че ние не жънем. Какво добро, че знам
стотина възела, като щом хвана въже, неизбежно си оплитам ръцете? Знам хиляда
отвари, но все отрова бих сварил, ако ми дадат да го направя. Разправям за
велики битки и кроя планове как една шепа номади да сразят орда сенки, но като
трябва да ги вкарам в действие, се оказват напълно неприложими. Помня как да
изцеря всяка рана, но тежко му и горко на моя пациент, защото се гнуся от кръв.
Не съм безполезен, не, но сам по себе си съм един жалък старец.
– Не сте… – Този път съжалението ѝ беше
искрено.
– О, но
съм. – Той се загледа в ръцете си и се засмя тихо. – Не съм ожънал и един клас
с тези ръце, не съм убил плячка, не съм вдигнал палатка… Не съм хващал детето
си в обятията си. [...]"
