Търсене в този блог

петък, 15 юни 2012 г.

Авторски съвети: пол!

Добре, нека си го признаем - повечето автори-мъже имат мъже в главните роли, а при жените има по-голям шанс да има жена в главната роля. Факт. А и да го погледнем право, по някаква странна причина комерсиалното фентъзи е по-скоро мъжки клуб. Не ми вярвате? Просто погледнете някоя електронна книжарница, секция фентъзи. Но не това е темата. Въпросът е - защо да не пишем за противоположния пол? Някаква забрана ли има, за която не съм чувал? Та, да видим какви са аргументите на хората, които настояват, че това е лоша идея и как да ги оборим!

1. Да пишеш, означава да даваш модел за следване на останалите -> във фентъзито, особено това писано от жени, трябва да има силни жени в главните роли.  И това го зачертах, за да не си помисли някой, че съм сериозен. Добре, откъде се е появил жанра фентъзи? От детските приказки. Какъв процент от детските приказки са за животни? Огромен. Кой мисли, че зайчетата, вълците и лисиците са все женски? Коренът на думата заек е мъжки - а малките момиченца се впечатляват от приказки за зайци и следват техните модели. Така е и с лъвовете, да кажем. Сиреч, не е нужно някой или нещо да е от твоя пол, за да е добър пример за следване.
А, дори и като забравим тази линия на аргументация, кой е казал, че фентъзито трябва да е поучително? Защото първия път, когато четох "Властелинът" не съм го ровичкал за скрита мъдрост и не съм мечтал да стана като Фродо/Арагорн/Гандалф...

2. Да пишеш за другия пол е трудно, защото ти не си от него. Аха. А да пишеш за друга раса? Да напишеш детско фентъзи с животно в главната роля? Това е по-лесно? Да, малко по-трудно е да пишеш за противоположния пол, отколкото за своя. Но това е задача, в пъти по-безопасна от ръбатите камъни, с които можете да се сблъскате. Когато пишете нещо в 1 л., ед.ч. нещата могат да се усложнят чисто технически, разбира се, но досега не съм виждал такова чудо - мъж да говори от името на женски "аз" и обратното.

3. Физиката е всичко, нали знаете? Според някои хора всички мъже не стават добри домошари, всички жени са лоши приключенци, не може да има мъж, който да е първо родител и после войн и не може да има жена, която да върти меча, без да си мисли и за домашно огнище. Това са все предразсъдъци. Фактът, че определен пол има по-голяма склонност към нещо не значи, че всички в него са такива. Следващия път, когато случайно попаднете някъде на новина за културистка, запитайте се дали точно тази жена си мечтае да е фина и грациозна. Обратното с мъж-модел. Предполагате, че той би размахвал меч, преди да си оправи прическата?

4. Писането в другия пол не е мъжествено/феминистко. Само истинските мъже носят розово. И това ако не е достатъчен аргумент, не знам какво е. А и не знам защо трябва да се чувстваме длъжни на пола си. Не помня да са ми връчили медал за това, че съм мъж. А... изпуснал ли съм нещо? Защото бих искал един медал, още сега. За храброст. Че си рискувам някои органи всеки път, когато хвана топка.

Запомнете, че писането на романи не е писане на проповеди, нито пък декларация за същността ви. Стивън Кинг не е побъркан маняк, нали? Следователно това, че пишете за мъж в главната роля не ви прави жена и обратното. Нищо няма да ви навреди да имате жена в главната роля. Или мъж. Зависи вие какви сте, разбира се.

четвъртък, 14 юни 2012 г.

Ревю: Елантрис





Брандън Сандерсън... Да кажа, че имам противоречиво мнение за този писател няма да е достатъчно. От една страна, той е адски добър автор, няма спор. От уникалния "Мъглороден", през продълженията на "Колелото", до настоящето произведение, Сандерсън не прави грешна стъпка. Ама.... просто... някак... Не ме грабва. Това е, казах го. Първата част на "Мъглороден" ми хареса, втората започна да ме запленява, а по някое време към средата на третата взех да се чудя кога най-сетне ще свърши. "Сплавта на закона" я купих, прочетох, харесах и забравих. След няколко години ще се чудя за какво, аджеба, идеше реч в нея.

Но, да минем на настоящето произведение. Елантрис. Епос в един том. Рядък и отмиращ вид. Историята е донякъде предвидима. Главният герой, принцът, както научаваме в глава първа, ред първи, е прокълнат. Прокълнат е да се превърне в жив мъртвец, от неизвестна, неведома сила, която само преди десет години преди повествованието се е смятала за чудотворен дар. И можете още отначало да предусетите, че накрая ще се изцери. Ако не друго, то корицата (адмирации за Бард, които този път са лицензирали оригинала) може да ви го покаже. Та, Раоден, принцът, е изпратен в пропаднали град Елантрис, който преди десет години е бил столица на красотата, магията и мъдростта. И, разбира се, ще се изцери, а покрай себе си, магически ще възстанови и града. Само че хепиендът не е нищо неочаквано в този жанр, нали? Е, да видим какво точно се случва между края и началото.

Отговорът е прост - предвидимост. Запознаваме се с бившата годеница, понастоящем вдовица на главния герой, принцеса Сарене. Тя не е особено красива, и е изключително твърдоглава - качества, които *изненада* я правят възможна изгора само и единствено на принц Раоден. Умната ни принцеса е много волева и тръгва да спасява страната на "покойния" си годеник от лошо управление. Защо - ами така, трябва й някой, който да я обича, пък и е твърдоглава, нали. В бъркотията се намесва и свещеник от не чак толкова далечната империя Фьорден, на име Хратен, който иска да спаси народа на страната на Раоден. Като го покръсти със сила. Защото ако не склонят глави, ги чака нашествие. Между Сарене и Хратен се очертава лют двубой, който на моменти може да бъде забавен. На Хратен обаче му липсва комплексна мотивация - героят е малко плосък и главите от неговата гледна точка са скучновати. Но нищо, това се преживява. В крайна сметка, след не точно неочакван религиозен катарзис, Хратен се обръща на страната на героите и ги спасява от много по-страшно фьорденско зло.

И тук иде моментът да заговоря за най-голямата слабост на романа - просто казано, Елантрис е недоразвит. Не обичам много безконечните поредици, ("Колелото", това в което "Песен за огън и лед" се превръща, "Малазан"-а) но искам всичко да е поне донякъде обяснено. Точно там се дъни Елантрис. Липсват поне около двеста страници, в които на героите да бъде придадена по-голяма дълбочина, а мистериите да се обяснят по-добре. Ако се интересувате как Раоден изцерява себе си, другите обречени и града - ами тича и дращи нещо по земята. Какво - не знаем, макар че е изключително смътно загатнато. Не получаваме някаква по-дълбока информация нито за миналото на света, нито за страните, където се развива действието, нито за второстепенните персонажи. А каквото е казано, изглежда малко пришито с бели конци. Магията на света, например, някакси е свързана с географията и появата на една пропаст е причината благословията да се обърне на проклятие и всички стари магии да престанат да действат. Образите са доста плоски, липсва мотивация зад решенията им. За да има повече действие в романа, Сандерсън е посъкратил "маловажните" неща. И като резултат, имаме недообяснен свят с недоразвити герои. Това не е лошо, ако Елантрис беше представител на поджанра "меч и магия". Само че книгата се опитва да бъде епос, равен с класиците в жанра.

Присъдата? След цялото това оплюване, искам да кажа, че Елантрис не е лоша книга - има някаква мистика в нея, кара те да я изчетеш бързо, и до самия предвидим край. Просто така и не влиза в правилното темпо за един взискателен читател като мен. Трудно е да приема епос, който обяснява по-малко за света си от някои представители на жанра "меч и магия". ("Хрониките на гарваните") Трудно е и да приема епос с по-скоро еднопластови и немотивирани герои. Елантрис е пропуснат шанс, и всичко това е сторено, за да може да се побере в едно книжно тяло. Което никак не ме радва. Не е лоша книга, която да четете през задаващото се горещо лято. Но не очаквайте да ви грабне и да ви стиска за гърлото до последната дума.

Конкурс

Като гледам подзаглавието на блога ми - за фентъзито, за идеите, за писането, ми се струва кощунство да не споделя нещо подобно с хората, които четат този блог:

http://trubadurs.com/konkurs_mbg2012/

Нарочно съм оставил линка гол-голеничък, за да не вземе някой да го пропусне. Това, което ще откриете зад него е първият конкурс за фентъзи роман, а не разказ, в България от доста време насам. И, поне според мен, е много неприятен факт, че можете да намерите информация за конкурса на много малко места - в Човешката библиотека и на Сборището за трубадури. Може би има реална причина някои сайтове, занимаващи се с фентъзи в България да не вдигат шум по въпроса. Не знам. И вероятно ще е по-добре така и да си остане.

вторник, 12 юни 2012 г.

Авторски съвети: не-човеци

Сега е време за кратък шок - да, върнах се и не, блогът няма да бъде изоставен. Не съм писал от отдавна, признавам. Виновен беше мързелът, а и донякъде липсата на муза. Сега обаче нещата стоят другояче - така че, да се захващаме да борим немарливостта на прохождащите драскачи, а? По пътя, кой знае, може би и аз ще осъзная нещо ново.

Дообре, писане на не-човеци. В един добър процент от модерното фентъзи нещата не се развиват само и единствено около благословената ни раса. Само че малко автори досега са се осмелявали да представят представители на други раси в главните места (изключаем вампирите, напоследък), а когато го сторят - е, допускат се лесни за избягване грешки. Ето няколко съвета за малкото, които все още имат нужда от тях повече, отколкото аз имам нужда от помощ за писането си:

1. Различия - психологически. Ами, половината от поста ще се занимава с различията, така че се подгответе. Да започнем с емоционалните различия. Според вас, как една чужда раса би разбрала човешките скърби, привички и емоции? Съществува ли разбирателство дори и между хората, да не говорим за други същества? Отговорите са лесни. Тогава защо всички същества подозрително приличат на хора на психологическо ниво? Вярно, ние сме хора, нямаме си представа какво е да си извънземен - защото, в крайна сметка, повечето измислици на фентъзито са точно това, като се замисли човек. Но въпреки това, не бива да забравяме, че различната физиология и култура неминуемо ще доведе до различна психика.
Това не пречи, уви, толкова много от елфите, за които чета, да приличат на надути старчета, които са минали под скалпела на някой пластичен хирург. Замислям се, за колко ли добър елф мога да мина аз? Хммм, май ще ми трябва само чифт нови уши - ако се вярва на повечето автори.
Не е важното как точно са различни другите ви раси. Нека просто са различни.


2. Различия - културни! Е, това е очевидно. Само че, трябва да бъде добавено, неизбежно. Защото хората забравят дребните детайли. На повърхността културните разлики между човешката раса и другите, населяващи фентъзи света ви, са огромни. Колкото по-дълбоко стигнеш... Еднакви представи за брака, за държавното управление, за приятелството... Е, някои неща се приемат за едни и същи навсякъде, но ако се прекали, просто създавате някакво странно човешко общество. Не джуджета. Или елфи. Или дрекси, ако щете. (думата ми щукна сега, ако дублирам нещо, покорно се извинявам).

3. Могъщество. От време на време си позволявам да критикувам Толкин. Закопчайте си здраво коланите, защото отново ще го сторя.
На практика единственото, което спира елфите да не оправят цялата каша с едно махване на пръстите си е... че им е омръзнало.
Да, точно така. Елфите на Толкин нямат слабости. Магията им е могъща, животите им са дълги, физическата им сила е огромна, красотата - всепризнана. Е, има я мъката по океана, която - уловка - те може дори да надвиват. А някои дори не я изпитват. Времето на елфите отминава, защото Авторът така е решил. И защото това е тематиката на целия епос. Важното е, че Толкин е бил на ръба. Защото никой не искаше всичко във Властелина да приключи с магическото докосване на Галадриел, нали?

4. Безсмъртие. Още един типично елфически проблем. Може да се причисли към темата за могъществото, но не е точно това - защото идеята за бесмъртието сама по себе си е огромен проблем при комуникацията със смъртните. Безсмъртието винаги ще разделя хора и елфи. Затова, особено когато е намесена любов, трябва да се действа много внимателно и преценено. Винаги може да има по-интересен поглед над дадено събитие и ще е грехота, ако пренебрегнете един подобен елемент. Аз няма да загубя, нито пък вие. Но работата ви ще пострада. Когато едно нещо може да е по-добро, а не е, това е загуба.

5. Хора>всички останали. Тук мога да копирам, дума по дума, едно по-ранно мое писание. Ще засегна обаче един друг аспект и ще ви накарам да се върнете по-назад из прашните ми бележки, за да получите пълния отговор по тази точка. Та, ето го въпроса ми:
А защо са в упадък?
Не ме разбирайте погрешно, винаги има нещо привличащо в идеята за упадащо могъщество, за империя, която е сянка на минало величие. Свързано е с Рим и с древногръцките идеи за епохите... Абе, я на въпроса - защо винаги не-човеците са в упадък? Би било интересно, ако един път не са. Ако хората са малко и притиснати от чуждата раса. Или ако са наравно? Това вероятно е опасно, защото предполага повече креативност, измисляне на по-сложни идеи, изграждане на напълно нови култури.
Само че, какво точно е лошото в проявата на повече креативнсот? Някой ще каже ли? Някой? Не? Добре.

6. Свят без хора?! Ами, защо не? Погледнете горната точка. Би дало доста уникална гледна точка. Не е *точно* правено във фентъзито. В най-добрия случай говорим за същества, изключително подобни на хората (Ейдриън Чайковски. Сериозно, прочетете го.). Мисля, че има фантасти, занимавали се с тази тема. Е, какво пречи следващата проба да е във фентъзи? Много работа? Знам, знам. Но без борбъ, няма рънъ.

Това беше засега. Със задоволство оставям перото, сиреч клавиатурата. Хубаво е да помагаш. Даже когато никой не пита и когато никой не ти иска помощта. А сега ще се потупам по рамото и ще си взема някоя хубава книга.