атанладнакС ацирок със .азъг
И парадът на българските автори продължава с Геновева Детелинова. Но това, че днешната авторка дели народност с Антон Фотев не предполага никакво подобие между романите им. Ни най-малко. Защо? Ако Фотев ми напомня за Абъркромби, Мартин и Хауърд, то Детелинова пише напълно различни истории, по-присъщи на Пратчет... и на Нушич и Хашек. Причината да използвам точно тези имена, а не автори на фентъзи романи е, че "Приказката" е написана в жанра на комедийното фентъзи, в който, уви, съм запознат само с магьосника Пратчет - пък и не съм от хората, които обичат безрезервно историите му. Какво значи това мое незнание за ревюто, което ще последва... Ами, да видим.
От перото до печатницата
Накратко, "Приказката" е преминала една кратка епопея от замислянето си до печата. Първата част от романа е разказът "Драконът и портокаловия сок" на същата авторка. Всъщност, настоящата книга се явява продължение на онази история. Не се притеснявайте, разказът си е включен, а можете и да го намерите и из дебрите на интернет, на повече от едно място, ако не ви се чете в книжен формат. След това историята на разказа, иначе завършена, е използвана като въведение в света, описван от авторката. Поне две редакции и пет години по-късно, (разказът е от 2009-та) под шапката на MBG Books, излиза настоящият роман. Дали това е помогнало или не на историята? Единственият начин да стигнете до отговора е да прочетете сами романа.
Историята на "Приказката" се развива в мултивселена с множество светове. В нея има светове всякакви - нашия си, свят на боговете, свят на дракони и магьосници (и физици, моля ви, да не забравяме!) и свят на ръба на разпада. Дали има и свят на леко замръзналите сосове за салати? Не се знае, но аз бих спекулирал, че има - защо не? Та, тези светове са свързани с портали, макар че някой може и просто да се телепортира между тях, ако му се рискува. А има и трета опция - Бюрото за междупространствено прехвърляне, страшната вогонска бюрократическа империя, движена от (вероятно) еднокрака омнипотентна леличка. Но с нея не искате да имате нищо общо. А ако имате желание все пак да си минете по реда - марш за формуляр номер 1672, да установим какъв сте на цвят!
История!
И кои са нашите герои, в тази заплетена мултивселена? Ами, "...красив, висок / зеленоок и с много хубав тен," магьосник и стихоплетец на име Владимир (Влад) и неговият не-дарен баща и малко ясновидец Александър. Също така няколко вещици, дракон, змей (моля, да не се бъркат!), драконоложка, зъл магьосник, шефа на магоьосниците - по съвместимост мащеха на Влад, склеротични сфинскове, малко бебе, превръщащо почти всички присъстващи в любвеобилни бавачки, автора на романа... А, да. Авторът на романа, мъжки род, единствено число. Едуард Левонян. Усещате сигурно накъде бие историята, щом споменах това. Накратко, в основния свят на историята, светът на драконите и магьосниците, настава бъркотия и нищо неподозиращият Еди изглежда е единственият, който може да я оправи. Но не я поправя, защото по начало всичко е наред. Май. Помежду другото се набъркват толкова много странични сюжетни нишки, че ще ми трябват две ревюта, за да разкажа и половината.
Дълго мислех, че "Приказката" няма да следва стандартния тритактов сюжетен модел от завръзка-кулминация-развръзка. Обаче се залъгвах - под цялата веселост на историята, тя си остава сравнително проста. Много от страничните сюжетни линии си остават такива - странични, без да засягат с нищо значително главната история. Обрати в сюжета има, но ще си кривя душата, ако твърдя, че по някое време съм бил на ръба на леглото си, докато четях. Или пък че самите обрати бяха перфектно изпълнени. В историите, описвани от Детелинова, поне за мен, липсва и капчица напрежение, а страничните сюжети са, често, просто дребни пасажи...
Хихикане през зъби.
...Но пък са забавни. Може да се оплаквам колкото си ща за стандартния сюжет, но той в случая не е важният. Хуморът е на първо място. Само дето аз не съм правилният потребител на Детлиновият хумор в писмена форма. Уви, придобил съм гага, забита в земята и "Приказката" успя да изтръгне от мен само една усмивка. А не е като да съм роден с такваз неспособност да виждам комичното. Смял съм се с глас при четенето на Нушич. Не знам каква е причината зад това, но предричам, че хуморът на "Приказката" няма да накара всекиго да се смее. Което е жалко, защото, поне според мен, това е целта на книгата.
Това обаче не пречи да се възхитя на лекия стил на авторката. Действието подскача бързо и приятно между множество различни герои. Това е една от малкото книги, която можете да разтворите по средата и пак да се насладите напълно на почти всеки от прочетените пасажи, без да имате и бъкел идея за какво точно става въпрос.
Пратчетовост?
Хм, не. Не съвсем. Тери Пратчет се е прославил със злободневност и на моменти много тънка социална критика. Тук критика и злободневност много-много няма. Комедия? Да, разбира се. Но повечето послания на романа са очевидни и съвсем нарядко разпръснати. То това не е точно лошо, но определено трябва да четете, имайки едно на ум, ако очаквате нов свят на Диска. Пратчет е един-единствен. Геновева Детелинова нито трябва, нито може да го копира. Не го очаквайте от нея - очаквайте една книжка, по-лека и весела от творенията на офицера на Британската империя.
"Приказката" работи най-добре като една пародия на епичното фентъзи, което се взема, както често правя и аз самият, така на сериозно, че сякаш има запек. Като идолопклонник на епичното фентъзи, не можах да не оценя заигравките с клишетата. Само че не видях и с тях да е направено нещо изключително ново. Те просто са там. Като вътрешни шеги за посветените. В тази връзка, и аз бих се зарадвал да видя продължението на "Космосът да ти е на помощ, Александър", но 90% от читателите няма да имат ни най-малка представа за какво става въпрос и пак толкова няма да проверят. На места "Приказката" ми прилича на апокриф, предназначен за посветените, а това не е нещо хубаво.
Текст и музика... пардон, редкация и корици.
Нямам забележки. Редакторите са не един, а двама - и то двама от най-прославените, и очевидно си разбират от работата. В книгата на очи ми се наби само една грешка и тя е вероятно печатна. Оформлението е прекрасно, както при всички книги на това издателство, а корицата е особено идейна.
Зума има тежката дума.
Надявам се, че от ревюто личи, че имам смесени чувства. От една страна, усещам, че не съм правилният читател за тази книга. От друга, не мога, поне от чувство за колегиалност, да не я "покрия". Пък и не всяка книга ще има само "правилни" читатели.
Та, що е то, "Приказка за магьосници, физици и дракон"? Едно бодро и ново приключение в света на комедииното фентъзи. С история, която може и да не е уникална, но пък е приятно разказана. Сега ще сторя нещо нередно и ще сравня "Приказката" с храна. Този роман е като свежа салата за ума. Приятно и леко, незатормозяващо... И, ако не сте фен на салатите, напълно забравимо. Поне за мен, произведението на Детелинова губи сравнението с малкото други салати, които съм ял. Споменах ли Нушич? Защото пак ще го направя... Докато си спомням живо сръбската картофена салата, българската шопска, уви, вече изветрява в паметта ми.
А пък и аз си падам по мръвките. Та, кому бих препоръчал тази книга? На всеки, който обича салатите, сиреч комедията, като литературен жанр. С уговорката - не очаквайте Пратчет. Не очаквайте Нушич. Четете с отворен ум и отворени сърца. Може би тогава "Приказката за магьосници, физици и дракон" ще успее да ги стопли. Знам, че моето остана студено.
