На 50%

Вероятно знаете, ако четете редовно, че пиша продължение на "Песни за Отвъд - Жертвата". Ако това заглавие не ви говори нищо: lurk moar.

Та, вчера прехвърлих 50-те % и пуснах пилотните копия сред хората, които евентуално са прочели първата част.

Уви, не мога да разпространя публично копия, първо защото после книгата навярно няма издаване от българско издателство (освен самиздат) и второ, защото все някой ще рече все пак да прочете черновата, ще види първа глава на втората книга и развръзката на първата книга ще му стане ясна като бял ден. А не искаме това. Не и преди първата книга да удари рафтовете.

Колкото до кога ще удари рафтовете - в момента стискам и палците на краката си съвсем скоро да науча поне месеца. Навярно няма някой, чакащ по-нетърпеливо излизането на книгата от мен.

Вместо това реших да отбележа тези 50% в блога си с нещо простичко и дребно. След което прекарах около пет часа в работа по въпросното простичко и дребно нещо. Грр.

Behold, what I have created:

Да се разглежда заедно с поста ми за Закътаната долина.

Забавен факт: леееекинко се отнесох с нулите и първоначално сложих формат 15360 × 8640 пискела. Можех да видя всеки пиксел на картата. Уви, изображението стана само около 500 мегабайта.

Публично съобщение, за което се сетих в последния момент. Човешката библиотека организират писателска работилничка през август. Ако имате желание, насочете се към блога им. И то бързо.

Бележки от Отвъд - Закътаната долина

Както казах, псунах цитатите от първата част и по този повод реших да споделя някои детайли от света.

Надявам се следващата седмица или утре да ми остане време за едни авторски съвети, третите и последни, за сега, бележки и, най-сетне, за ревю на Таласъмията. А може да пусна и доста други ревюта, повече свободно време = повече... свободно време. Хм.

На въпроса! Закътаната долина. Ако сте погледнали миналия ми пост, става въпрос за мястото, където започва нашата история. Във всяко едно отношение, Закътаната долина си отговаря на името. Става въпрос за ледникова долина в северозападния край на днешната Империя. Има стандартна U-образна форма. В северния си край, откъдето се е спуснал ледникът, долината е по-стръмна и преминава в непристъпните планини, които я обграждат. На юг е почти равна. Планинския масив на юг е особено непристъпен, което е принудило ледника да се оттече през тесен проход, създавайки каньон в скалите. Така единственият път до Закътаната долина е дълъг с километри каньон в теснините, водещ до напълно обградена от планини местност.

Няма нужда да си антрополог, за да обясниш защо това ще причини доста странности в населението.

Закътаната долина има атипичен климат, заради особенностите на релефа. Долината е влажна и хладна през лятото, а зиме температурите падат много ниско. Защото е оградена от планини, в долината никога няма бури и цари почти постоянно безветрие. Вали често. Това, заедно с факта, че там целогодишно се оттичат снегове от гигантските велики планини Вайлаяр, прави долината плодородна, но и води до чести летни наводнения. Заради този климат страшната зима от 3607-ма почти успява да заличи населението.

Закътаната долина е диоцез под светата Църква на Империята. Поради местоположението си, няма централна сграда на диоцеза. Вместо това има две абатства (села) - Феърхейвън и Хайроуч. За диоцеза отговрая адепта на северозапада. Населението на диоцеза е около 400 души. Долината не произвежда почти нищо, но се издържа сама, благодарение на плодородни ниви и овощя.

Закътаната долина дълго време е твърдина на местното население, преди то да бъде прогонено от Империята към 2082 С.И. Елфите и сафарите тук оцеляват и с години след това, давайки отпор на имперските легиони. Сафайран, региона, където се намира долината, е беден на ресурси, а тя е най-закътаното място в него. Това обяснява защо долината е наново заселена почти десет века след като местните са прогонени от нея. Поне тогава е официалното основаване на диоцеза. Истината е обаче, че Закътаната долина е използвана като убежище за бегълци още от около 2100-ната С.И. Тези неофициални жители са предали много от порядките и традициите си на по-късните заселници.

Заради отдалечеността си от цивилизацията местните хора са доста особени. Извън родното им място ги наричат "долняци". Църковната власт тук е нестабилна, заради липсата на методи и поводи за установяването ѝ, а държавната на практика я няма. Имената в Закътаната долина също са уникални, дотам, че винаги можеш да познаеш кореняк долняк по името му. Заради голямото съотношение на образовани църковни лица на глава на населението, жителите на Закътаната долина имат безпрецедентен за Империята достъп до образование. Това е довело до факта, че някои от известните творци в Империята са от долината.

Последна странност на долината е присъствието на магичен артефакт, позволяващ разговори на дълги разстояния. Той е под строг Църковен контрол, както е редно с всички опасни магии.

Към момента на нашата история, долината е в обичайното си заспало състояние. Малко може да се каже за нея. Един от долняците (родителите му обаче са от друга част на Империята), монах в абатството на Феърхейвън, си е направил име като ваятел. Наскоро амибициозно семейство на чужденци отваря кръчма във Феърхейвън, в пряка конкуренция на старата пивница на Хайроуч. Големият пожар от лятото на 3685-та удря сериозно и Закътаната долина. Има много човешки жертви. Десетки деца остават сираци. Императорът е пратил наскоро легат, който да го представялва в долината. Началникът на стражата на диоцеза, Ейос Едноръкия, се е прочул със силата си. В Хайроуч живее странен отшелник, който приютява десетки птици в дома си...

И, това е. Разказах всичко, което можех без да разкривам детайли от сюжета. На тази скромна сцена започва историята ни. Сега, като огледам сцената, години след като съм я написал... Ами, това си е типичен бантасуан. Не съм базирал долината на нищо определно в литературата, а просто на идеята за откъснато парче земя. Имах си прични - най-малкото, исках да съм малко по-разпуснат с имената. Ако беше типичен имперец, Рори (Роридан) никога нямаше да се казва така. Ана, сиреч Анасияла, е с по-типчино име де.

Каква е причината историята във фентъзито обикновено да започва на откъснато парче земя и защо героите обикновено са зелени младежи? Това е просто...

И влизаме в територията на авторските съвети. Не. Ще го оставим за после.

Тъй като явно започнах да се отклонявам - това е за днес. Сега отивам да пиша епичен магически двубой. Лека неделя, приятели!

Бележки от Отвъд - Роридан от Феърхейвън

Такаа... Мина се една част. Песни за Отвъд - Жертвата е разделен на четири композиционни части, които, сега като се замисля, са с намаляваща дължина. Надявам се деленето на книжни тела да идва след втора част, но това зависи от печатарите.

На въпроса - миналите Откъслеци бяха последните от първа част - "През обърнатото огледало", тези са първите от втора част - "Кръстопътища". Не съм планирал това да съвпада с таласъмското раздвижване, така се случи, при темп един Откъслек от една глава на седмица.

По случай Таласъмията се очаква по някое време следващата седмица да пусна първа глава, промоционално. Също ще споделя мнението за фестивала. Но трябва някак да отбележим и факта, че една четвърт от цитатите са зад гърба ни, нали? Реших, в духа на бележките за по-ранните си романи, секция, вече отдавна несписвана, да пусна три поста за света и героите в него. Няма да има spoiler-и, спокойно.

Така че, да се захващаме с представяне на главната мъжка роля: Роридан от Феърхейвън. Ако прочетете/изслушате първа глава, когато излезе, ще се запознаете отблизо. Но нека ви представя Рори отрано, защото първият контакт с него може да е... конфликтен.



Роридан е юноша бледен на седемнадесет. На ръст е "доста висок". Лицето му е малко луничаво и много строго. На пръв поглед единственото, което го отличава от останалите, е огненочервената му коса. Уви, няма корица с Рори, (т.е., не е онази броня) така че засега ще трябва да ползваме въображението си, когато си го представяме.

Разбира се, впечатлението за обикновеност не е истина. Нужно е само да го видите да се движи, за да установите втора отличителна черта - Рори е куц с левия крак. И това е най-отличителната му черта. Това куцане, наред с постоянната болка, свързана с него, е оформило целия живот на Рори. Той е свикнал на болка, неодобрение и отхвърляне. Единак е. Мрази чужда компания. Мечтае за големия свят, но би искал да го изследва с възможно най-малко контакт с други хора. Контактът е риск, останалите са тежест за него.

Рори е сирак и не познава родителите си. Отгледан е от монаси в пасторалното селце Феърхейвън. След като окуцява като малък се заравя в архивите на абатството и се откъсва от останалите, напълно захвърля малкото си приятели. Прекъсва училище. Долината, където живее, е отрупана с руини и той развива остър интерес спрямо тях - дотам, че сам себе си определя като "изследовател". Животът му е прекаран между абатството, където служи като ратай и потайните места в региона, които е изследвал доколкото е човешки възможно. Рори няма време за нищо останало. И тук събитията на историята ни заварват Рори - мрачен саможивец, който иска да види големия свят, но без компания. Млад мъж, който живее с всекидневна болка, която вече е неделима част от него.

Ако трябва да го сравянвам с някой друг герой, ще се озоря. Но като казвам това ми щукна, че Рори и един чепат доктор от едноименен сериал имат много допирни точки. Разбира се, Рори не е толкова саркастичен, защото не е имал шанса да контактува много, но иначе двамата доста си приличат.

За останалите герои Рори е трън в задните части. Полезен, понякога дори добра компания, но досаден и далечен. "Жертвата", до голяма степен, е и история за възмажаването на Рори и за порасването на Ана, "главната" героиня. Какво ще се случи с тях до края? Ами, прочетете и открийте. Когато книгата излезе.

Хайде да видим ще се сетите ли кои са Откъслеците на Рори?

Бележки V - За ръбатите камъни на историята

Или, в полза на предварителното описване на света.

В един пост от "авторските съвети" коментирах за създаването на светове. Да уточним отсега - не работя чест с бележки. Напишеш ли го на лист - после имаш чувството, че трябва да го направиш на всяка цена. Това не значи, че съвсем не ползвам такива. Едно от местата, където трябваше да ползвам повече бележки е историята на Ентерия. С повечко бележки нещата щяха да са по-изяснени. И, ето, след дъжд качулка.

Думата ми е за Великата война. Чувствам, че ако разкрия твърде много детайли, ще проваля някои моменти в книгата, затова ще се движа по острието на бръснача и няма да съм толкова подробен, колкото ми се иска. Великата война е сблъсъкът, който определя съдбата на ранната Ентерия. Не всички раси са създадени по онова време, а човешката раса, въобще, е в ранна детска фаза. Само Каз Модан и Западното кралство все още съществуват под някоя форма. За сметка на това джуджета и елфи вече имат развити държави. Орките на юг са все още разединени на много кланове. Още по на юг, неутралните са в състояние на постоянна война, тъй като драконите още не са се намесили в обърканата политика на най-южните държавици. Самите дракони се намесват в тази война чак в последния момент. Демоните от Хаоса се обединяват под ръководството на двама архидемони, за които се твърди, че са братя. Целта им е, както винаги, повалянето на Колоните, които са артефакт, поддържащ баланса между измеренията. Демоните отварят портали на много места и така нанасят много сериозни щети на повечето от старите раси, които са създадени първи. Средните раси също страдат, но заради недоразвитостта си, не привличат така силно вниманието на демоните.

Важното в случая е, че демоните не успели да проникнат в източните елфически гори, където били усетили присъствието на Колоните. Затова се събрали в Ничията земя и Централната пустиня на североизточния континент, Ерванта, и вкупом се насочили на изток. Каз Модан бил на пътя им. Човешките войски, подкрепяни от елфическия авангард се провалили в битката за полята Фаладер, но по-късно удържали Рем'Бар (или просто Рем, по човешки). Галидор Добрия се завърнал победоносно у дома. А демоните планирали... После един от тях се появил в Централната пустиня, начело на още по-голяма армия. Целта му бил проходът Илеад (на човешки - Острието), откъдето можел да проникне безнаказано в елфическите гори. А дали е било точно така - това е друг въпрос. Онова, което последвало било шок за всички. Сам Галидор препуснал на помощ на джуджетата и когато архидемонът излязъл начело на армията си, за да огледа човешките подкрепления, идващи от юг, кралят на Каз Модан видял шанса си и повел силите в атака. Резултатът бил неочакван - войските на Каз Модан били избити до крак, но в последните си няколко секунди, Галидор успял да прикове демона в магически затвор заедно със себе си. За благодарност джуджета и ефли издигнали гробница на лобното място на краля. Годините минали, пустинните дюни се преместили и скоро гробницата била забравена. До един момент.

А какво станало с другия демон? Е, това е една друга история. Всички искали да забравят войната и решили, че братът на поваления от Галидор архидемон е оставил боя и се е върнал у дома, да подчини бунтовните си поданици. Но дали наистина е така? Това ще остане за един много по-късен етап...

Бележки IV - на кръстопът

 Като оглеждах последните си постове (четвъртите глави) и се чудех за какво точно да направя тези бележки, бях леко раздвоен. От една страна, можех да заложа на сигурно и просто да кажа няколко думи за магическите артефакти, които щедро са употребени в първите няколко глави на Наемни остриета - Буря. После се отказах, защото друга тема се набиваше много повече на очи.

Кръстопътищата. Уви, не се връщам към това място достатъчно често. Не че не е достойно, богове! Кръстопътищата са рожденото място на Джакил и Елена Кюс, а по-важни от тези герои, здраве му кажи. Причината е по-скоро неприятния навик на романите ми да се развиват около тях, и никога в тях. Единственото посещение е кратък транзит, осъществен от Кар и Питър в Трон от тръни.
Та, за самото... населено място ми беше думата. Кръстопътищата са на кръстопът. Ако можех да рисувам, както казах в поста си за Каз Модан, щях да нарисувам една хубава карта и да ви обясня защо това е важен кръстопът. Сега ще трябва да се задоволите с устно обяснение. Кръстопътищата се намират на Ерванта, континентът, доминиран от Белия кръг. На юг от тях е златния път, минаващ по крайбрежието. На север е Леденият полуостров, на запад е Тъмната гора. Източно са джуджешките планини. На стотици километри околовръст няма нищо, което да се счита за истинско селище, понеже районът си е пустинен. Нарича се Централната пустиня, защото грубо се намира в центъра на Ерванта.
За самият град. Казват, че само четвърт от хората в Кръстопътищата живеят постоянно там и сигурно не повече от осмина са родом от същото място. Кръстопътищата не са град в смисъла на думата, който ентерииците (а и земляните) биха придали на думата. Това е купчина постройки, пръснати във всички посоки около център, оформен около серия големи оазиси, обкичени от страноприемници и сергии, на които може да се купи и от дракон мляко. Кръстопътищата нямат стени, които да ги пазят, нито лорд, който да ги таксува и затова са любим пазар за честните търговци и любимо свърталище на контрабандисти.
От историческа гледна точка Кръстопътищата имат не по-безинтересна съдба. Създадени са като постоянен номадски лагер по времето на Каз Модан. Селището вероятно е сред най-старите човешки населени места, по-старо от Остерсторм и на същата възраст като Вем и Уестфал. През вековете на ранните човешки кралства Кръстопътищата са разменна монета. Жителите нямат нищо против, стига никой да не воюва на тяхна територия. Въпреки това селището е разрушавано неколкократно по време на различни войни. Преминава за постоянно в ръцете на Остерсторм малко преди падането на Каз Модан, няколко години след Великата война. Оттогава са нещо като протекторат, васална територия, независима община... Дворецът в Остерсторм се затруднява да определи. При всяко положение, хората на Кръстопътищата имат любопитния навик да гонят кралските бирници с дюдюкания след като ги съблекат голи, разбира се.

Това беше всичко засега. Преди Зимния празник, сиреч Нова година, ще пусна едни други бележки, със съвети, този път. А за различните видове елфи - ще поживеем и ще видим.

Към анонимен четец #1. Горд съм да припомня, че и Кръстопътищата не са оригинално наименование. Куртово Конаре също не е оригинално наименование. Не че нещо...

Бележки III - езици

Ето нещо, което почти бях забравил. В глава трета на "Трон от тръни" е предложен цял диалог на древната реч (моля инорирайте "висша" в текста, авторът е проспал прочита за проверка май-май), най-продължителната размяна на думи на не-човешки в поредицата. И имам чувството, че ще е кощунство да не отворя дума за думите.

Някъде в бележките си бях обивнил определен автор, че всички в света му използват един и същ език. В други неща мога и да бъда обвинен, в това число и в неоригиналност на имена и отчасти - на идеи, но мисля, че частта с езиците съм я покрил.

Най-старият език на Ентерия е древната реч. Условно се приема, че той е бил вдъхнат на всички същества на планетата, във всички измерения. Думите на древната реч са два вида. Едните са значещи. Това са тежки, дълги думи, почти като изречения, които съдържат в себе си не просто наименованията на нещата, а тяхната същност. Разбира се, това е езикът на магията.

И да, чел съм Урсула ле Гуин.

С годините се появява нуждата древната реч да бъде опростена и да бъдат добавени граматични правила. Оттам се появява втората й форма, на думите-символи. Този неин вариант е приблизително аналогичен с модерните земни езици, но все още е тежък, а новосъздадената граматика е сложна, тъй като всяка дума включва възможните връзки със съседните знаци и думи в себе си.

И тъй, от опростения вариант на древната реч се появяват старите езици. В някои думи могат да се намерят общи корени, но като цяло те са изключително различни един от друг. При дждужетата дори се стига дотам, че един клан не може да говори спокойно с друг заради промените в речта им. Хората, както винаги, се променят най-бързо. Създадават "всишата реч", пореден опростен вариант на древната реч, въпреки помпозното си име, само за да я забравят почти напълно векове след това. В "модерна" Ентерия само благородниците още могат да говорят спокойно висшата реч, станала дори по-рядка и от изначалния език, древната реч, който все още е изучаван от различните родове на елфите. Човешкият от епохата, по думите на определен главен герой, не е нищо повече от странен, завалян английски. Обаче, от друга страна, друг, не-толкова-главен-герой по-късно намеква, че порталите може и да правят нещо с хората. А дали е така? Ще видим. Мисля, че това покрива в общи линии въпроса за развитието на езиците. Да, това е всичко.

Чакайте... различни родове на елфите?!

Е, нали трябва да предизвикам някакъв предварителен интерес към бележките за в бъдеще? Ако някой въобще чете?

Бележки - II - Астрономия и други дреболии

Както казах, възнаверявам да нахвърлям малко бележки за "белите конци", които са неизбежни в една история, особено фентъзи. Тоест, да информирам евентуалните си читатели за любопитни неща, които просто не могат да намерят място в основния текст.

Тъй като главата, сиреч главите, които съм предложил, не включват нищо ново, което желая да разкрия още сега, ще се концентрирам на нещо, на което май никой от читателите ми не обръща внимание, а именно една от основните характерситики на Ентерия.

Говорим за планета, дами и господа!
Мда. Планета. Не частица от света, не някой некартиран отрязък. Планета, добре изследвана, доказано кръгла и постоянно въртяща се. И то не копие на Земята. Защо - ами, нека да започнем. Първо, орбитата на Ентерия около центъра на системата е малко по-бавна. Тук една година трае обикновено 530 дни, а може и да варират, ако е особена година. Следователно на десет земни години един човек ще е на седем ентерийски.  Годината има 16 месеца, с между 31 и 35 дни във всеки, 4 сезона... и 2 (две) слънца.

Ендор и Фаналар

Слънцата-близнаци на Ентерия, заедно силни горе-долу колкото нашето си Слънце. Може би малко по-силни от него. Заедно се привличат и отблъскват. (За справка, феноменът съществува и наистина, не само в Междузведни войни и Ентерия - http://en.wikipedia.org/wiki/Double_star) Ендор е ранното слънце, по-малко и огнено червено, изгрява към четири и залязва към шест през лятото. Фаналар, по-големият му брат е с цвят охра, почти оранжево, изгрява през лятото в пет и половина и залязва към осем и половина. Ако нямате нищо против, цитирам Ентерия II:

"Според легендата на хората Ендор и Фаналар първоаначално наистина просто кълба газ, са одухотворенията на двама братя, носещи същите имена като тях. Те били едни от ранните поколения хора, по раса Каз моданци. Един ден срещнали уморен, умиращ старец в гората. Те му помогнали в последния им час, а той ги благословил. Оказало се, че това е Ан’Халатурен, пазителя на висшите елфи. Те двамата били сред най-великите владетели на Каз Модан и били на ръба да покорят Остерсторм. Когато единия паднал от предателска ръка, другия се заклел да отмъсти и веднага щом го направил се самоубил, защото не искал да живее сам. Версиите на хора и висши елфи се различаваха, като в техните легенди Ендор и Фаналар, в тяхната реч Галхардим и Сантеридион са от техния род, откривателите на слънчевия камък и затова вечни гости в двата дома на техния бог, Слънцето. Но беше факт, че наистина на смъртта на Ан’Халатурен присъствали двама братя, незнайно от коя раса, които документирали събитието, а скоро след това изчезнали. Защо за тях имаше предания в повечето митологии, когато за тях няма други исторически сведения, не беше ясно на нито един учен, но това не пречеше на бабите да разказват митовете за тях."

Друго, което мога да спомена са седмиците, единствената луна, както и фактът, че джуджетата и едни други не по-високи и също така сръчни раси са изследвали звездите и дори и може да са спекулирали да летят сред тях, но това е една друга история...