Авторски съвети: Покажи, а не казвай?

След кратко двоумение реших поредицата от няколко поста в секцията със съветите да се концентрира на по-основни неща. На теми, които са валидни не само в любимия ми литературен жанр, а на литературата като цяло.

И какво по-добро място да започнеш една такава поредица от класическия съвет: „Покажи, а не казвай“?

За казването

„Казването“ в литературата е неизбежно. То е основна част от общуването ни, било то устно или писмено. Литературните творби са иносказателни – те разказват история, на която читателят (а вероятно и авторът) не е свидетел. Това само по себе си значи, че книгите ще казват много неща. В тях ще пише за героите, за сюжета, за фона, на който се развива историята. Няма начин тези неща да не се кажат – в противен случай говорим не за книга, а за филм или друг визуален способ за разказване на истории.

Та, уточнихме, че казването е неизбежно. Сега да уточним защо казването понякога е лошо.

За показването

Историята във всеки роман си има герои – или героите си имат история. (за това – в друг „съвет“) Тези герои са хора/живи същества/немъртви като нас. Те дишат, говорят, чувстват, имат планове и копнежи. Както с повечето нормални хора, вътрешният свят на героите ви ще се отрази и външно. В този момент вие имате няколко избора. Единият е лесен – кажете: „Иван беше нервен.“ Друга опция е да покажете тази нервност: „Очите на Иван шареха из стаята, а ръката му легна на дръжката на ножа“. Първият случай е ясен пример за казване. Иван е нервен. Свършен факт. Читателите го знаят. Вие го знаете. Вторият случай оставя място за интерпретация. Иван може би е параноичен? Иван може би не вярва на приятелите си? Иван има страх от тесни пространства? Решението е оставено на читателите. Вие знаете причината (може би), но те са запознати само със симптомите.

Читателите обичат да мислят сами, както всички останали мислещи хора. Те обичат да си измислят теории и да анализират. Оставете им този шанс. Не им давайте готови решения. Нека те сами да си правят изводи за случващото се. От това историята ви само ще спечели.

И сега, след като установихме, че показването е хубаво, да видим защо то може да прецака работата…

Кажи, а не показвай

Понякога се случва някой герой да е парче лед. Късмет с опитите да покажете вътрешния му свят чрез външни черти. В литературата социопати/психопати под път и над път. Във всяка една история, по която съм работил е имало поне един герой, чиято основна черта е стоицизма. Останалите се мятат и тръшкат, а той мълчи и гледа безучастно. Това далеч не значи, че той/тя наистина е безучастен. Едно кратко изречение, което ни уверява, че и той има мнение би било от полза. Стига героят да е от главните, разбира се. Не е редно да виждаме в главите на всеки един от героите на даден роман.

Друг път някой герой стои и обмисля нещо. Нещо важно. Нещо, което ни казва много за него. Ако искате да видите роман, базиран почти изключително на това, прочетете „Илиада“  на Джеймс Джойс. В такъв случай е почти престъпно да опитате само да покажете. „Иван стоеше, загледан в далечината с типичното изражение на някой, мъчен от тежък запек.“ Аха. Така би звучало, ако Иван се е замислил дълбоко. Не искате да обидите така интелектуалните умения на Иван. Той мисли нещо. Плановете му може да са ключови за историята, а мнението му може да казва много за него. Ако няма начин да покажете тези неща, (като например покажете реализацията на плана) бъдете така добри да ги кажете на читателите си. Но, наистина, опитайте се да ги покажете, ако има логичен начин да го сторите.

В правилен баланс

И казването, и показването имат място в един роман. Показването ви позволява по-голяма изразителност и придава човешки облик на героите ви. Казването е кратко, точно и ясно. Показването работи с герои, които имат що-годе нормални човешки реакции. Казването е на място, когато нещо се случва изключително само в главата на героя.

Ще покажа нервността на Иван от миналата ситуация.

Ако Иван не вярва на съюзниците си по някаква причина, но въпреки това ще остане с тях, защото не вижда по-добра опция, бих предпочел да го кажа.

Разбира се, тук идва въпросът: трябва ли да сме в главата на Иван? Той главният герой ли е? От негово име ли се води повествованието в момента? Ако отговорът на тези въпроси е „Не“ – в името на всичко свято, спрете с казването! Погледът на читателя трябва да се ограничи донякъде. Героят, водещ повествованието е най-добрата граница. Ако има нужда, мислите му могат да бъдат показани на читателите. Всички останали герои трябва да бъдат показани. Или ако казвате, добра идея е да го представите като мнение на вашия герой: „Петя му се струваше нервна.“ Петя може да я сърби носа и да е иначе напълно спокойна. Но нашият Иван я е видял и е решил, че е нервна. Това е, поне според мен, повече показване, отколкото казване. Показвате мнението на Иван.

Да кажем или да показваме?

И двете. Ако нещо може да бъде показано достатъчно ясно – покажете го. Това е по-добрата опция. Ако обаче не може, не полагайте излишни усилия да го показвате. Рискът да останете неразбрани или да пропуснете важен за историята момент в името на стила е твърде голям. А тук не говорим за поезия. Ако един поет е неразбран, това е нормално. Ако един писател е неразбран… Това е проблем, подлежащ на редакция. Затова, не пренебрегвайте и казването.

Това беше за показването и казването. Надявам се, че е било полезно и, дано, дори интересно четиво. Ето ги петте теми, които ще обсъдя в подбран от вас ред:

1.       Експозиция и как да не прогоним читателя със стена от текст

2.       Писане без план и с частичен план – скок в мрака

3.       Водене на бележки по книга – и как да не водим книгата по бележките си

4.       Редакция и качествен контрол

5.       Героите ли движат историята? Или обратното?

Те това е. Пост номер 100, впрочем. По този повод следващият, 101-ви пост, ще е кратък обзор на блога през последните две години. Това и информация за „Песни за Отвъд“, разбира се. След това се връщаме към стария цикъл на авторски съвети, откъслеци и някое спорадично ревю.