Ревю: LOTR War in the North

Мишка! Царството ми за мишка!

Докато изчиствах харда си от някои стари неща, попаднах на това заглавие. Спомням си, че преди да излезе го чаках с нетърпение. А когато все пак излезе... Е, не помня. Имах по-важна работа. Все пак се сетих да го инсталирам, но така и не бях започвал. Затова, девет месеца след излизането - да видим стурва ли си War in the North?

Основата, на която се изгражда Войната в севера е изключително солидна. Още от началото се усеща много ясно къде се развива действието, какви са героите. И, за жалост - каква ще е историята. Да не се заблуждаваме. Заглавието е по лиценз от филм. Даже не е по книгата - направена е от студио, притежавано от Warner Brothers и носи визуалния стил на филмите, както и усещането за компресираност. Да го признаем - колкото и да е добра екранизацията на Питър Джаксън, тя НЕ Е оригинала на Толкин. И историята е съвсем предсказумеа и дори - посредствена. Но това е слабост, която идва с естеството на играта, така че - да видим как е направен най-важният елемент - а именно....

Геймплея. В сърцето си Войната в севера е екшън-ролева игра. С много тежък акцент на "екшън". Не мога да не изтъкна, че ролевата част в заглавието е слабо застъпена. Войната в севера е линеарна. Много линеарна. Няма истински странични задачи, няма повече от един начин да завършиш мисиите. Диалозите водят до едни и същи резултати. Няма и много пътища за развитие на героите - ще можете да отключите повечето умения без да си давате много зор на първо преиграване. Това поне няма да ви отнеме много време. Войната в севера е правена за конзоли и може да се преиграе за под десет часа, нещо, което е непростимо за повечето ролеви игри. Друг досаден факт е, че играта използва т.нар. scaling система - противниците ви винаги са съобразени с вашето ниво. Предметите също. Всичко е направено така, че преходът да е много плавен. Дотолкова плавен, че никога няма да се почувствате особенно силен. Никога няма да кътате парици за оня мастит чук, който видяхте преди няколко часа на пазара. И никога няма да сте наистина заплашени да ви убият. Което не работи точно в полза на една игра. (справка - TES: Oblivion и бандитите с доспехи, по-добри от кралските).

Йекшън! Както казах преди, тук акцентът пада не върху диалозите или развитието на героите, а върху здравото налагане на тумби неразнообразна, прилично видиотена паплач. Общо в играта ще се изправите срещу пет-шест вида противници с различни текстури. Врагове с чукове, със щитове и мечове, стрелци, тролове, големи и малки паяци и вълни от различни сган за пълнеж. Като се вземе предвид продължителността на играта това не е голям проблем. Досадното е, че мелето никога не става особено забавно. Макар че имате няколко умения, които да ползвате, предимно ще мелите с оръжието си. Имате две атаки - бърза и бавна. Комбота? Не. Просто налагате и налагате и налагате. По някое време натискате някой бутон за умение или колба и продължавате да налагате. В един момент се почувствах като в Диабло 2. Само че без атмосферата и без усещането, че играеш нещо отворено, трудно и запленяващо.

Като заговорихме за Диабло - героите, между които можете да избирате са трима и влизат в архетипите на войн, разбойник и магьосник, точно както в оригиналната игра на Blizzard. Бих искал да кажа, че всеки един от тях е уникален - но не е точно така. В общи линии всички си приличат. Имат по едно оръжие за близък бой, едно за далечен и шест умения - три за близък бой, три за далечен. Ролите им в битката се припокриват. Джуджето - войн е не по-лош стрелец от човека - разбойник (рейнджър). В началото статистиките им са различни, разбира се, но можете да ги промените. Или поне тези на основния ви герой. Партньорите ви са непоносимо непроменливи. Така и не разбрах какво става с тях. Дори и когато им давах оръжия - никакъв ефект. Съвсем скоро ги заменяха автоматично. Нямаш достъп до инвентара на спътниците си, просто им даваш разни неща, а те ги захвърлят три минути по-късно.

Разковничето в случая е мултиплейърът. Възможността да играеш с двама свои приятели е онова, което спасява играта. Разбира се, самото намиране на хора, които още да я играят е изненадващо трудно - Войната в севера изглежда вече е в предсъмртни мъки само месеци след излизането си. Съвсем друго нещо е да играеш с нормални хора. Компютърните ви съюзници са почти безполезни. Не могат да отварят врати, да стрелят с балисти, нямат тактическа мисъл, винаги дънят "Quick Time"event-ите си (нещо, станало задължително в конзолните екшън игри) и колкото и добре да ги "облечете" винаги ще са поне десет пъти по-безполезни от вас. С други хора всички тези проблеми се поправят. И даже е наистина забавно заедно да повалите гигантски брониран трол. Разбира се, докато все още има кой да играе с вас - отне ми часове да намеря стабилна игра.

Благинки за окото, благинки за ухото. Защо ги няма, питам аз? Като кознолен порт Войната в севера, разбира се, не може да е и наполовина толкова красива визуално, колкото модерните компютърни игри. Тя не е грозна - не ме разбирайте погрешно - но не е нищо особенно. Още по-зле е, че енджинът зад играта е от 2001 година. Графиката не е най-важното, разбира се, и разбирам защо положението е такова. Производителите нямат неограничен бюджет, нито са голяма фирма. Това, което не мога да разбера е липсата на музикаТА. Не просто на музика, на музиката, която дефинира екранизациите на Питър Джаксън. На онзи епичен саундтрак, който, за мен, показва неограничените възможности на филмовата музика. Нито помен от него. Вместо това получаваме много тиха, почти незабележима, "обикновенна" фентъзи музика. Освен на няколко определни места, особенно свързани с орлите. Да не говорим за прекалено шумните звуци от боя и за факта, че, като че ли, повечето от актьорите не са озвучавали героите си. Вероятно има нещо общо с лицензите, но е разочароващо да не чуеш оригиналната музика, когато тя трябва да звучи през цялото време.

Присъдата? Струва ли си Войната в севера? Ако възнмаерявате да я играете сами - не. Всъщност, ако нямате поне един приятел, който да иска да я играе с вас - пак не. Заглавието е най-подходящо за вземане под наем за конзола. Ако някой вече се е сетил да прави нещо подобно в България. Но се съмнявам. Колкото до оценките:
Геймплей: 5/10. Спасява го мултиплеърът, иначе разочароващ и скучен.
Графика: 6/10. Конзолен порт. 'nuff said.
Звук: 3/10. Музика? На две-три места, да.
Потенциал за преиграване: 7/10. Стига да намерите с кого.
Общо: 5.5/10.

И, последно, някои хора май си нямат и представа от хубави корици:

Авторски съвети: ...и на война.

Втората част от военно-тематичния ми пост, както обещах, скоро. Даже много скоро. Да изложим нещата.

1. Casus Beli. За какво са начевали войните в средновековието? Винаги е имало някаква причина. Най-популярната е придобиване на земя. Друга водеща е религиозната война. Понякога става въпрос и за уреждане на политически и наследствени въпроси. Но винаги има причина. Рядко някой владетел ще свика войските си просто за да се посбие със съседите си, без да очаква реални придобивки от упражнението.

2. Свикване на войските. Както и много други неща, войната се променя с времето, дори и в границите на средновековието.

В самото му начало армиите са феодални. Съставени са от няколко подготвени войници, които всъщност са свитата на феодала и огромна маса от нетренирани селяни, с по няколко професионални наменика за цвят. Повечето войници са носели копия и каквото могат да намерят по домовете си - коси, вили, брадви, лъкове, прашки. Този тип организация води до други проблеми. Повечето феодали са имали задължение да поддържат войски само за определен период. Не една и две войни са губени, защото лордовете решавали да върнат крепостниците си по полята, където те да подготвят следващата реколта.

През "класическия" период на средновековието нещата преминават към формат, много близък до модерните армии. Повечето централизирани държави разчитат на професионални, тренирани и понякога - дори добре платени войници, които са дошли от класата на свободното простолюдие - жителите на градовете и освободените крепостни. Типичната армия от периода разчита на стрелци, пики, пехота. Конницата все още е съставена от благородници. Проблема на този период са разходите около войната.

В късния период, когато се преминава към Ренесанса, се разчита предимно на професионални наменици, чиито единствен занаят е войната. Благородниците започват да изоставят ролята си на воини. Като резултат, войните стават още по-скъпи и по-безкръвни. Не само, че намениците са по-малко, а и нямат такова желание да рискуват да се бият.

3. Логистика, брат!
Ето, това вече се забравя. Армиите не се изхранват сами. Да, малки групи могат да "живеят от земята". Но, често, враговете им могат преди това да унищожат запасите си. Затова всяка армия от повече от няколкостотин човека ще си има проблеми с храна, вода, запаси. Ще има огромен керван багаж с нея, ще се движи бавно, постоянно ще присъства риск някой да издебне продоволствения керван. Исторически, често това е целта на някои по-малки сражения - да се прекъснат продоволствените кервани на врага.

С други думи, забравете за марша на рохимирите от Властелина. Нямам нищо против георичната им поява, но преди това те са яздили с дни на бойни коне, вероятно без достатъчно запаси, през регион, където няма големи населени места. Разбира се, всичко в света на Толкин има приказен привкус, така че нямам нищо против. Но ако някой като Мартин направи нещо подобно със своят свят...

Не забравяйте, особенно при обсадите, болестите (холера, чума, и други благинки), глада, студа (войни не се водят през зимата). Тези фактори често решават една война, а не битките, които се водят.

4. Преди битката.
Военните съвети по време на средновековието са зависели на 1000% от авторитета на определения лидер. Ако човекът е известен, уважаван и признат генерал, всичко е наред. Ако обаче не е толкова популярен, рискът съветът преди битката да пропадне в смесица от обиди и караници е огромен. Просто защото армиите и подразделенията им са се водили, обикновенно, от благородници. А те трудно преглъщат егото си.

Предварителният съвет е от огромна важност. По време на самата битка обикновенно няма шанс за сигурна връзка между отделните командири, затова се планират много варианти отрано. И, разбира се, съветът е задължителен, ако ще описвате битка. Може само да споменете, че се е състоял, но не и да го изпуснете напълно.

5. Видове войска

Лека пехота - селяците, най-често. Въоръжени кой с каквото намери, елементарна мишена за онницата, тежката пехота, стрелците. Нямат място на бойното поле, но, в крайни ситуации ги мятат в бой.
Копиеносци - лесна плячка за всички видове пехота и, ако нямат щитове - и за стрелците. Обикновенно са слабо въоръжени и защитени. Добра защита срещу конница
Пики - изключително лесна плячка за стрелци. Трудно подвижни. Нямат никакъв шанс, ако ги нападнат в гръб. Единствената надеждна опция срещу тежка кавалерия.
Тежка пехота - наменици или благородници, понякога и професионални войници. Принципно почти нищо, освен друга тежка пехота, масирани стрелци или тежка конница не може да им се опре.

Стрелци. Менят се по професионализъм и принципи на оръжията им, но все са едни и същи по концепция. Стрелят масово, на "облаци". Обикновенно или заемат защитни позиции по фланговете, или излизат преди битка пред линиите на пехотата и засипват със стрели/куршуми врага. Рядко стрелят иззад редиците на пехотата си, за да не убиват своите. Принципно всякаква кавалерия или пехота ги разпилява в близък бой, но някои по-елитни формирования могат да победят лека пехота или копиеносци, а и лека кавалерия.

Конница:Лека - тип "каква да е". Събрани от кол и въже хора и метнати на коне. Служат или за разузнаване, или да разпиляват стрелци и да разнасят съобщения. Могат да проработят и срещу лека пехота, но всичко останало ги помлява.
Конни стрелци - ако имат къде да маневрират и, особенно - ако противника няма стрелци, са смъртоносни. Ползват по-малки лъкове. Могат да надбягат и тормозят тежката кавалерия както си искат. Могат да разпилеят повечето видове пехота отдалеч и да минат в близък бой срещу лека пехота или стрелци. Уязвими са срещу вражески стрелци и когато успеят да ги вкарат натясно.
Тежка кавалерия - те това животно няма спиране. Освен пики, но, при добро планиране, тежката кавалерия няма и да нападне формация от пики. Това е разковничето - доброто планиране. Просто защото се мислят за безсмъртни, много тежки кавалеристи сами се убиват и провалят битки заедно с това. Особенно като вземете предвид, че в този период кавалеристите са били арогантни благородници.

6. Тактики

Как минава типичната средновековна битка?
Първо, запомнете, че като цяло, която армия стои на място, докато другата отива към нея, печели. Причините са много - липса на умора, по-добра комуникация, по-добър ред в момента на първите сблъсъци и най-често - по-добра позиция.

Като цяло, битките започват с размяна на стрели. Ефективният обхват на лъка е 200 метра, пряко сили. Повечето лъкове имат по-къс от това обвхват. Стрелците се подреждат и си разменят стрели. Обикновенно зад тях има лека пехота, която да поеме повечко стрели, вместо да се рискува тежка пехота. Понякога е обратното, защото тежката пехота е по-защитена от стрели. Зависи от бойния план.

Следва, в някои вариации, конно нападение. То е насочено към стрелците или към пехотата. Като цяло, фронталните нападения от кавалерия в началото на битката водят до провал, защото противникът има много време за подготовка. Виж за пример Азенкур или Креси. Конниците са допълнително отслабени от стрелците, ако нападнат в това време.

Като цяло след това идва време за нападение на пехотата. Става на бегом, под прикритието на стрелците, които стрелят над своите редици, към противника, който вероятно не виждат. Отново, по-лоша е съдбата на онези, които нападат, а не се защитават. Началният сблъсък обикновенно е или от тежка, или от лека пехота, зависи каква е целта, с копия по фланговете. Пиконосците, заради бавното си движение и уязвимостта на фланговете си, остават назад, за да пазят стрелците.

Когато двете линии пехота се "заключат", идва времето за маневриране. Стрелците се опитват да се позиционират по фланговете, за да стрелят оттам, при отсъствие на кавалерия. Когато има конница, тя върши това. Обикновенно конницата в това време или разгонва стрелците или се опитва да спечели позиция на фланга или в тила на пехотата. Като цяло, който успее да сложи конница зад гърба на врага, печели.

Разбира се, разумния генерал ще се разположи там, където конница не може да се ползва. Ако земята не е поне относително суха и равна, често конниците слизат от конете си и действат като тежка пехота. Кавалерията е безполезна в гори, тресавища, на планински терен, което я прави ужасяващо, но стиуационно оръжие.

Конницата напада като едно тяло, не отделно. При удар с пика по врага той отлита назад и често поваля свои приятели, докато лети. След това конниците минават на оръжия за по-близък бой - мечове, брадви, боздугани, стесняват редиците си и почват да секат.

Като цяло битката продължава изненадващо безкръвно, докато една страна не се пречупи, най-често защото е обградена или заради загубата на водачите си. Рядко се продължава до етапа, когато една страна се пречупва заради тежки загуби.

Много по-тежки щети се нанасят по време на отстъплението, отколкото по време на самата битка. Един конник, срещу неорганизиран враг, може да повали десетки противници, без самият той да е сериозно заплашен.

7. Обсади.
Обсадите са друга бира. Обикновенно не се правят щурмове, а се чака защитниците да се пречупят заради болести, нисък боен дух, глад. Щурмовете са трудна, опасна работа за нападателите, дори и при сериозно числено и/или технологично предимство. Историята не познава много случаи, когато някой успешен щурм не е бил пирова победа. Като цяло до щурмове се прибягва заради нетърпеливи командири или защото обсаждащата войска е очаквана другаде. Щурм не може да бъде осъществен, без няколко седмици подготовка, през които да се вдигнат обсадни машини.

8. Края на войната.
Обикновенно войната не се решава на бойното поле. Страната, чиято икономика е най-напрегната и чието общество е най-демобилизирано обикновенно е губеща. Това, най-често е същата страна, която губи битки на бойното поле, но понякога не е точно така. Справка - Франция по времето на Наполеон, Виетнамските войни (и трите). В повчето случаи лидерите са достатъчно разумни да сключат мир, преди властта им у дома да рухне.

Е, това е. Надявам се скоро да не се захващам с подобна обемна тема. Изненадващо тежка работа се оказа.

Препоръчни материали:
http://en.wikipedia.org/wiki/Medieval_warfare
http://en.wikipedia.org/wiki/Hundred_Years%27_War
http://en.wikipedia.org/wiki/Timeline_of_women_in_Medieval_warfare#11th_century

Така, за проба, дали ще проработи и дали имам читатели на тази секция: искам да чуя мнението ви, какво да коментирам сега? Изразете мнението си в коментарите. Имате избор между:

1. Животни във фентъзито.
2. Писане на тийнейджъри (образи!) и грешките в него.
3. Езици.
4. Писане на начала

Ако никой не пише скоро, така и така ще коментирам всички тези теми, но под ред, който ми щукне на мен. А може вместо това да измисля някоя съвсем нова тема.

Авторски съвети: на бой!

Повярвайте ми, това далеч не е първият и най-голям кусур на повечето автори. Може да се поправи изключително лесно с малко проучване. Обаче обикновенно този елемент не е добре направен. Просто е... там. Виси. Дори и когато войната и битките са централен елемент от историята. Понеже нямаме лошия късмет да живеем в предишни епохи, повечето хора си нямат представа как се е водила войната или дуелитете у време оно. Писателите не са изключение. Макар че между тях има хора, които си имат представа от нещата. (Ротфус, Чайковски, до някъде Мартин) Е, не се безпокойте. Това, поне, го знам и надали ще се намери някой който да ме оспори. Затова, да видим начините за водене на война и на бой в най-класическата за фентъзито епоха - средните векове.

1. Оръжията. Много, много по-леки, отколкото си мислите.
Да ги нямаме представите за мечове по пет килограма. Стандартният едноръчен меч е малко над един килограм, стандартният двуръчен - рядко повече от два-два и половина. На дължина са от метър до метър и половина. Има и изпълнения от по два метра, но това са предимно церемониални и декоративни оръжия. Как, според вас се размахва парче метал, по-високо от вас?

Стандартната брадва е до три килограма. Има и леки едноръчни само по петстотин грама, които са по-скоро тесли. На дължина са от тридесетина сантиметра до метър и половина. Има и метателни брадви. Центърът на тежестта е високо и дръжката също се използва като оръжие. Повечето са с дървени дръжки, могат да се използват и по "цивилно" предназначение.

Чукове, бухалки и производните им - боздугани, моргенщерн-и и прочее - тези вече са тежички. Типични са за късното средновековие, когато броните не са можели да бъдат така лесно пробити и е трябвало да бъдат смазвани. Обикновенно са оръжия за конниците, тъй като повечето тежко бронирани врагове са били конници.

Копия, пики - лесни за употреба и затова - най-често използвани. Не са нужни месеци, за да се научиш да използваш копие (не че не помагат). Единственият начин пехота да спре добре организирано конно нападение без предварителни преимущества в терена. Това е. Стената от пики няма пробиване с коне. Не вярвайте на Питър Джаксън и неговата визия за Властелина. Тея неразумни рохимири трябваше да измрат до последния русоляв проклетник. За сметка на това копиеносците и пиконосците са просто елементарна мишена за стрелците. (виж битката при Фолкърк) Затова, ако оръжието им позволява да държат щит, обикновенно си носят.

Като споменах щитове, те се чупят по-трудно, отколкото си мислите. Особено ако са метални. Един добър метален щит няма да се счупи даже и след много бой. Дървеният щит също ще издържи изненадващо дълго. Разбира се, брадвите са много по-ефективни срещу щитове, особено дървени. Все пак за това са направени.

Далекобойни оръжия. Всичките искат много тренировки. За лъковете да не говорим. Освен това, забравете за точно стреляне по време на дъжд или вятър и за стрелци, които стрелят цел по цел. Ако сражението е голямо се стреля на рояци - без да се избира противник, по който да мериш. Освен това, що се отнася до лъковете, те обикновенно не са обтегнати - тетивата и тялото на лъка са отделно, за да не се хабят. Метателните копия са изненадващо ефикасни срещу брони и щитове.

Огнестрелните оръжия се появяват по-късно и действат, в ранните етапи, на принципа на арбалетите - бавно зареждане, къс обхват, не могат да стрелят над обекти, но пък по-тежки щети, отколкото се нанасят от лъковете. Всъщност, лъкът е по-добро оръжие от ранните мускети и аркебузи. Но за него трябват години обучение, а всеки пешак може да ползва огнестрелно оръжие след седмици инструктаж.

2. Броните.

"Леки" брони - всичко от дрехи до гамбезон (броня, която обикновенно се носи под други брони) - на практика не пазят от почти нищо. Отнемат малко шока от ударите, могат и да отклонят, по щастлива случайност някоя стрела, но като цяло - от тях полза нулева. Освен от гамбезона, който е полезен срещу тъпи предмети, защото представлява няколко ката твърд плат. Справка - коя да е битка между гърци и перси. Затова не пращаш хора без брони срещу такива, облечени в метал. Колкото до изцепката на Холивуд - 300 голи гърци... Е, да не говорим за това. Моля.

"Средни" брони - това са повечето стандартни брони, без ламеларните и онези, в които си представяме принцовете. Като цяло вършат работа - отклоняват по-леки удари. Кожените брони са изключително редки, да кажа, че съвсем ги няма. Кожата е трудна за обработване, сравнително скъпа, не предлага особенно добра защита, вони и се разкапва, ако дъждът я навали. Ето няколко причини да се отървете от чисто кожените брони. В повечето случаи кожата може да се изолзва като елемент от метална броня.

"Тежки брони" - ламеларни и "плочести" (plate) брони. Трудни за пробиване от режещи предмети. Обикновенно е по-лесно с пробиващи оръжия - с върха на меч, копия, стрели и др. В подобна броня повечето боеве завършват с клинч на земята, защото е трудно пробиваема. С развитието на въоръжнието навлизат тъпите оръжия, които са малко по-ефикасни срещу подобна защита. Огнестрелните оръжия, обаче са онези, които постепенно правят тежката броня непригодна за бойните полета.

Шлемове - първо, и най-важно - гледайте да пазят и лицето по някакъв начин. Повечето исторически шлемове имат предпазители поне за носа. В тази насока, "Игра на тронове", сериалът, винаги ми е бил смешен с тези отворени лица на броните на кралската стража. Второто е, че под тях обикновенно се носи защитна шапка, понеже не е много удобно да имаш метал директно на кожата си, нали.

Ръкавици, обуща, нагръдници, наколнници... - в повечето случаи се забравят. Части само от по-скъпите и по-пълни комплекти броня. Стандартните брони ги покриват донякъде - пазят и чатала и понякога чак до коленете, някои имат яки. Ботушите са нужни предимно на конниците, ръкавиците от метал са скъпи, заради сложността на изработката.

3. Бой
Бих желал да повторя няколко основни правила, които са ми набивани в главата от инструктора ми и, които, вярвам, са достатъчно близки до ума:
Винаги дръж опозиционна линия - както и да нападнеш, където и да сложиш оръжието си, гледай да можеш да блокираш оттам удара на врага.
Нападенията под нивото на главата са ситуационни и като цяло - по-рисковани.
Всяко движение с оръжието трябва да може да завърши в тялото на противника, особено когато нападаш.
Глухата защита е обречена по дефиниция.
Винаги бъди с лице и център на тежестта срещу врага си. Освен ако не искаш да се научиш как да блокираш остриета с гърба си.
Блокажът високо освобождава прозорец ниско, вляво освобождава позорец вдясно и т.н.
Един противник не е победен, дори и когато е смъртоносно ранен - ако може и иска да размахва оръжие, значи трябва да се пазиш от него, ако ще да се очкава да умре в идните  три секунди.

4.Убиване
Неизбежно е, че боят в нещата, които пишете понякога ще завършва с нечия смърт. Да видим как работи смъртта с горе изброените оръжия.

Мечовете не режат. Ятаганите режат. Мечовете секат. Векторите на нападение с меч са прави. Сечащите оръжия се забиват в плътта, до кокал, и излизат през същата рана. Не рязват парчета месо. Същото се отнася за брадвите.

Най-достъпните цели за всички оръжия са главата и врата. Удар в главата има добър шанс да убие някого. Преима се, че мушканията с меч или копие са насочени към очите. Пробождане там убива на място (извадените очи са по-деликатни неща, а ослепяванията могат да стават и с рязане). Въпреки всичко главата е сравнително защитена, особенно на темето.
Свидетелски разкази от средновековния период разказват за трепаниран войник (с дупка на черепа, сиреч), който оцелял цял ден. Добрал се до палатките на лекарите и дал цяла пълна кесия, за да го поправят. Предполагам, че медиците са го приели като щедро дарение от починал.
За разлика от това, ударите във врата убиват на място, особенно ако се прережат артериите. И то с много кръв. Приятни брутализми за всяка по-натуралситична творба.

Ударите в торса обикновенно водят до бавна смърт от кръвоизливи. За най-гадно се брои разпарянето на корема. Неприятна, бавна, болезнена смърт. Бонус ако изпаднат червца. Забравете за директно поразяване на сърцето с нещо друго, освен върха на меч или копие (а и това трябва да е много рядко). Този орган е предпазен от ребра и е доста навътре в тялото ни.
Изключение е перфорацията на белия дроб. Също предполага смърт, и то доста неприятна и сравнително бърза. Само че белият дроб също е трудна цел. Предимно е опция за убийци, които имат време да се прицелят и не искат да се цапат с кръв от прерязване на гърлото.

Ударите в крайниците са изненадващо ефикасни, заради повърхностните кръвоносни съдове. Краката са неподходяща цел, много са ниско за сигурна атака, но ръцете често биват ранявани. А и враг, който не може да ползва ръцете си е почти безопасен.

Намалете рязането на крайници до минимум. Отрязването на глава или ръка изисква изключително много сила, голям късмет и чист удар. И в двете има кости, които не позволяват лесното им отделяне. Даже повечето екзекуции не са минавали чисто преди изобретяването на гилотината. Историята знае за случаи, когато са били нужни до петнадесет удара, за да може най-сетне главата да бъде отделена от тялото.

Смъртта обикновенно, ако не е мигновенна, е бърза и болезнена. Изключение правят раните в торса. Без значение каква е фаталната рана, тя вероятно няма да остави на ранения възможност да говори или да се моли. Когато имаш връх на копе, стърчащ от стомаха, не мислиш какво да кажеш на другарите си. Вероятно псуваш наум и пищиш на глас. Не бих искал да пробвам, за да съм сигурен.

И, последно, смъртта е гадна. Мъртвите тела миришат, дори и веднага след смъртта. Самите битки са объркващи преживявания. Това не е извинение да ги замажете, но е причина младият, необръгнат герой/героиня да е разтърсен от тях. Да си изпусне червата. Още по-лошо, бойните полета често се оказват огнища на епидемии, и дори само едно мъртво тяло на грешното място (метнато в кладенеца, например) може да зарази цялото село. Имайте го предвид, докато работите.

Това нямаше да бъде всичко. Мислех да пиша и за войната като такава, тоест без философски размисли, но постът се оказа много долям и го разделих на две. Очаквайте скоро да пусна и втората част.

Материали по темата:
Wikipedia - средновековни оръжия
Wikipedia - средновековна броня
Реконструкция на средновековен двубой

Ревю: Пътят на кралете

 И така, отново, Брандън Сандерсън! Не знам защо съм попаднал в серия от неговите творби, но... фактът си е факт и след "Елантрис" седнах, пардон, легнах, да чета поредицата "Летописите на светлината на бурята" и по-точо - първата й част - "Пътят на кралете". Бях чел някъде, че книгата е невероятна и "се чете на един дъх". Пробвах. Дъхът си изпуснах някъде на първата страница, уви. Не мога да го задържа за 1000 страници. Затова пък пробвах друго нещо - да прочета книгата наведнъж. И така, след около 18 часа почти непрекъснато четене съм готов да споделя мнението си за поредния опит за величие на Сандерсън.

 Първото, което хваща окото е... оформлението. Ах, оформлението! Слава, слава на Артлайн и смелостта им да направят книгата както трябва. Оригинална корица? Да. Илюстрации, и то цветни? Да. Обща подвързия? Да. Разумна цена? Да. Да не споменаваме, че са добавили даже една сюрия книгоразделители (рекламни картички де). Може да се каже, че си имам любимо издателство.

 Така, а какво стана след като успях да откъсна очи от лъскавата корица и разтворих страниците? Е, това вече е по-трудно да се каже. Преди да легна да чета "Пътят на кралете" бях изчел за него един куп суперлативи - в това число, от Книголандия - "най-доброто фентъзи на 2012-та". И това, преди въпросната година да е минала. Малко избързваме, но нищо. Бях убеден, че ще чета нещо много добро, да не кажа - изключително. Жадно забих очи в страниците и започнах да ги прехвърлям.

 Това, което първо се набива на очи, след като успееш да ги мръднеш от корицата, е уникалния свят на поредицата - Рошар. Той Е уникален. Сигурен съм, че няма аналог. Рошар е свят, доминиран от бурите, които са го превърнали в сурово място, където тревата се крие при човешки контакт, животните са смъртоносни и враждебни и дори и самите хора са ожесточени от средата си. Личи колко много работа е хвърлена по Рошар. Светът е огромен, дълбок, с изключително много малки детайли и подробности. И, най-важното, изключително оригинален е.

 И тук започва любимото ми - критиката. Както съм писал в един друг пост, писателите на моменти забравят къде се развива действието. Можеше повече. Светът е страхотен, но, извън няколко определени сцени, когато осъзнаваме това с пълна сила той просто не личи особено. Бурите, например, които уж дефинират света, а и името на поредицата, всъщност се проявяват един-единствен път както трябва. Да не говорим, че изглежда са ограничени само до едно-единствено място. Не е така, разбира се, но повествованието оставя това впечатление.

 Тук е мястото и за друго - да спомена, че Сандерсън обича да копира. Магическата му система е 1,5:1 системата от "Мъглороден". Няма поглъщане на метали. Тук се поглъща "светлина на Бурята". И с нея се правят добре познатите ни привличания и оттласквания, присъщи на аломантията от "Мъглороден". Терминитие са различни, ефектът - не. За щастие има и други магически системи, например вариант на трансфигурацията (а ла Хари Потър) и магически предмети (малко приличат на една известна сай-фай поредица, която не е известна с оригиналното си име в милата ни родина). Оригиналността на света въобще не се равнява на оригиналността на магията в него.

 Тези два малки гряха са допълнени от друг - пълнежът. Макар че като цяло Сандерсън се придържа към историята и главните герои, на места, в така наречените "Интерлюдии" четем за събития, които... Е, да кажем, че нямат нищо общо с историята. Може и да имат някаква далечна връзка, но освен да ни покажат повече от света, като че ли, друга цел нямат. Изключвам, разбира се, главите на Убиеца в бяло.

 Колкото до сюжетът - той страда от проблема "първа книга в поредицата". Задават се много въпроси, представят се много герои - и за тях научаваме поразително малко. Доколкото познавам Сандерсън, на доста от въпросите няма да бъдат дадени отговори. Като изключим това обаче, сюжетът е изключително добър, свеж и динамичен поглед на няколко добри стари клишета, познати ни от миналото и даже няколко нови идеи, хвърлени в кюпа в името на разнообразието.

 Стлиът е школуван, динамичен, отново - добре познат. Макар че личи творческо израстване, (а и как да не личи?) няма да ви шокира с нещо. Просто добър стил, който изпълнява целите си. Преводът е читав, няма спънки и безсмислици. Като цяло, "Пътят на кралете" не е книга, която ще купите, защото звучи добре - по-скоро тя звучи адекватно. Което не е нищо лошо, защото фентъзито не е лирика, а проза.

 И тук ще трябва да вкарам гаубицата на критиката. Образите. Ако това беше първата книга на Сандерсън, която чета, всичко щеше да е наред. Ама... не е. И просто няма как да не забележа колко очевадно Сандерсън е гребил с шепи от предишните си произведения. Главните му герои - Каладин, Шалан, Далинар Колин, че и доста от второстепенните образи имат свои аналози или в "Мъглороден" или в "Елантрис". А някои и в двете. Каладин например е комбинация между Келсайър и принц Раоден. Шалан си е почти идентична с принцеса Сарене с щипка Вин за вкус, а Далинар напомня за Хратен. И така за почти всеки герой. Ако бях чел "Мъглороден" наскоро щях да съм изкушен да седна да си направя списък кой образ откъде идва. Въпреки това, образите търпят развитие. След като вече ни се предлагат в поне две книги от различни поредици, са станали къде-къде по-дълбоки.

 Финална присъда. Струва ли си творението на Сандерсън спечелените с пот на челото пари? Ами, да. С уговорки. Това ли ще е фентъзито на 2012-та? Ами, не знам. Надявам се, че не. Също така се надявам, че Сандерсън ще продължи поредицата и няма да съм толкова неуверен за следващата му книга. Защото "Летописите на светлината на бурята" имат огромен потенциал. И въпреки всичките си лоши страни, те наистина могат да станат фентъзи на десетилетието или нещо подобно. Трябва само малко усилие и постоянство от страна на автора. Ако Сандерсън се отучи да копира разни неща (и предимно себе си) и най-сетне разбере, че когато прави нещо за пръв път, то обикновене му се получава., определено очаквам да става все по-добър и по-добър.
Да не забравяме и изключителната работа на Артлайн по оформлението на книгата. Дано и те да продължат поредицата и дано винаги са така авантюристично настроени. Радвам се да видя добре направени книги.
Така че, струва ли си? Да! Да очакваме ли да ни хареса? Да. Ще бъде ли, наистина, фентъзито на годината? Е...
Препоръчвам "Летописите" на всеки, който харесва фентъзито и с две ръце - на онези, които не са чели Сандерсън. Тези, които го познават, трябва да четат с едно на ум, за да не останат неприятно изненадани.

Авторски съвета: 10-те най

Списък с 10 съвета, които сте чували почти навсякъде и аз досадно ще ви ги повторя:

1. Упоритост. Човек не може да пише постоянно. Не навсякъде, не по всяко време. Глупаво е да кажеш, че трябва да се пише всеки ден. Не винаги имаш желание и възможност. Само че това не значи, че работата трябва да се върши спорадично, ей така, за попълване на времето. Не, творчеството изисква упортиост и труд. С други думи - казвате си: "Този месец ще пиша, защото съм свободен" и след това не правите отстъпки, защото ви мързи. Писането е хоби/професия/занимавка, която иска време и твърдост. Ако нямате в излишък поне едно от двете, няма да стигнате много далеч.


2. Обичай това което правиш. Не нам колко пъти трябва да го повторя. Стотина сигурно ще е добре. Ако не влагаш сърце и душа в работата си - ами, за какво я вършиш? Не можеш да направиш нещо качествено, ако не оичаш самия процес на изработката му. Трябва да обичаш не просто книгите - трябва да обичаш писането, за да си добър в него.

3. Очи на шест. Много хора си мислят, че един ден ще си кажат: "Сега ще измисля хубава сцена." Сядат и... нъц. Запек. Не всичко става от раз, от пръв поглед. Винаги трябва да си готов да намериш нови идеи и да се оглеждаш за ново вдъхновение. Хубаво е да си имаш и добър "запас" от идеи. За в бъдеще. Не можеш да имаш представа кога ще ти трябва описание на река, да речем.

4. Мистификации. Писането на книги е професия. Точка. Вярно, за 95% от хората е по-скоро хоби, но има и такива, които си изкарват хляба с това. Тях ги четем, най-много харесваме техните произведения. Общото между тях? Те не говорят за музи, за вдъхновение и прочее. Просто сядат, когато имат идея... и го правят. Няма нужда от осенение свише, за да пишете. Само от една добра идея. Или поне половин.

5. Време. Писането отнема много време. Да станеш добър в писането? Е, това отнема още повече време. Не можеш да седнеш да пишеш и изпод ръцете ти да излиза злато. Шансът е колкото да удариш шестица в тотото. Нещата стават със старание.

6. Мехаична работа. И това го има. В ума ви ще има стотици измислени сцени. А ръцете - само две. Уви, до момента технологиите за разпознаване на гласа са мнооого слаби (мога да приведа доказателство). Мисълта изпреварва ръцете, няма начин. Ще се налага да работите, както и да го погледнете.

7. Цели. Това е по-скоро трик, отколкото реален съвет - поставяйте си цели. Всякакви. От: "Днес ще напиша пет страници" до "Герой Х трябва да иде до пещерата". Така ще знаете накъде вървите вие и накъде върви историята. Което има два резултата - първо, по-голяма яснота и, второ - по-добра мотивация за работа. Ако знаете как само ме сърбят пръстите да стигна до поредния напрегнат момент в книгата... Но не става без предварително натрупване на мат'риал. И така, като знам какво ме чака съм по-мотивиран да се оправя с другите пречки.

8. Грешни стъпки. Ако всичко, което човек пишеше беше най-доброто, на което е способен, първо, щеше да има много повече успешни автори и, второ, нямаше да има работа за редакторите. Приемете, че във всяко произведение ще има добри и лоши елементи, пасажи, които ще обожавате и такива, от които ще ви идва здравата да се наритате. Очаквайте критики и редакции. Няма начин.

9. Разсейки. Знайте кога наистина нямате възможност да работите и кога просто гледате да се отървете от механичната работа. Така ще можете поне да сте честни със себе си и, евентуално, да можете да избегнете разсейването. Друг въпрос е, ако просто въобще не ви се пише. И това се случва.

И, последно, наистина: 10. Научете се да пишете бързо. Няма нужда от курсове по машинопис. Ако пишете на ръка, трябва да имате сериозна причина, иначе си усложнявате живота и бавите работата си. Машинното писане трябва да става по-бързо. Ако сте бавен, пробвайте фонетика? Не става? БДС стандарт. Друга подредба, каквото и да било... Само недейте на шльокавица.
По-бързото писане означава по-бързо справяне с механичната работа. А всички искаме това, нали? Колкото по-бързо става -> толкова повече време да обмисляте идеите си и по-добра мотивация за работа. Когато произведението расте с много всеки дни пред очите ти, как да не се обнадеждиш, че ще успееш да го приключиш?

Авторски съвети: недостатъци

Понеже доста безотговорно съм написал в едни по-ранни съвети, че е добре героите да имат недостатъци, а после не съм уточнил как точно да описваме герои с недостатъци, и какви, аджеба, да са тея недостатъци, сега е време да изясня написаното. Е, да се хващаме на работа. Какви да бъдат недостатъците, как да ги опишем, и как да сме сигурни че наистина са недостатъци?

1. За бога, братя, недостатък, не "недостатък". За това предлагам някой да прочете фейлетоните на Нушич, и по-точно, "Момиче с недостатък". (не помня съвсем заглавието, чел съм ги у време оно) Какво имам предвид ли? Ами, прекалената арогантност е недостатък, да. Докато не се окаже, че точно заради нея героят е избран за Водач на кралството. Неумението да се стреля с лък също е недостатък, но той няма да проличи извън някоя конкретна сцена и може много лесно да бъде преодолян. Голямата уста на принцесата води до среща с принца, Иванчо е непохватен, но заради това пада в пещерата със златцето... Нататък можете и сами.

Нека да има недостатъци, които не се превръщат в ползи. А защо да няма и пълни недостатъци, които е невъзможно да доведат до нещо добро за героя? Сещам се за няколко - герой със склонност към проповядване/патологичен лъжец/чисто и просто досаден. Може даже да ви е неприятно да пишете от името на този герой, но пък ще е и интересно, гарантирам го. Особено при все че... (вж. точка 7)

2. Хайде да си остане. Втората най-голяма класика след точка първа и толкова често употребяван подход, че не знам за книга без него. Герои, които преодоляват недостатъците си. Не че имам нещо против, но това обикновено става твърде лесно, и често въпросната слабост повече не надига грозната си глава. Достатъчна е само една проява на човеколюбие и тирани стават светци. Героят е много нервен по природа, само че когато ножа опре о кокала, става хладен и резервира. Особено когато става въпрос за главни герои, авторите просто си умират да им оставят лесна "вратичка", през която те да се отърват от слабостите си во веки веков. Историята в една книга не е задължително да описва как героите се отървават от недостатъците си. Напротив, може да се окаже много по-героично те да успеят въпреки тях.


3. Окомплектовка. Героите служат на сюжета и сюжетът служи на героите. Ако недостатъците им не се вързват с характера или историята им, (арогантен и неуверен самотник, избухлив и потаен дипломат) нещо не е наред. Ще трябва да правите компромиси, или с историята, или, по-добре, с характерите на героите.

4. Поляризация. Да минем за малко в света на математиката. Да обозначим героя с Х. По някаква причина много хора мислят, че неговият враг трябва да е -Х. На красотата трябва да се отговори с грозота, на прибързаността със спокойствие, и т.н. Това не е вярно. Поляризацията е ненужен похват. Може да се приложи, но заради нея героите изглеждат еднопластови или недомислени.


5. А кой е виновен? Има недостатъци и недостатъци. Едните са неща, над които героят няма контрол - недъгавост, грозота, алергия към полени. Други, като немарливост, физическа слабост, прекалена самоувереност, зависят до голяма степен от самите герои. Бъдете сигурни, че не придавате на героя си само от първия тип слабости. Така той ще се превърне от реален, "дишащ" образ в някакво извинение за герой, чиято единствена цел в историята е да привлича съжаление за тежката си съдба и възхищение как е станал толкова велик въпреки всичко.

6. Грешки. Това обикновено се избягва, но да го повторя, за всеки случай - героите правят грешки. Особено такива, свързани с вродените им слабости. Важи както за злодеите, така и за добрите.

7. От другата страна на бариерата. Един човек може да е страхливец, непохватен, арогантен. И вероятно се убеждава, че не е нито едно от тези неща. Човешка черта. Сами можем да разпознаем твърде малко от слабостите си. Предпочитаме да се самоубедим, че другите просто така твърдят, или че в конкретната ситуация не е имало по-добра опция. Заради това е интересно да се погледне през очите на такъв човек. Читателите са относително обективни, те могат да видят реалната ситуация. Но какво става в главата на онзи, който е участник в нея? Ето една добра насока за размисъл и експериментации.

8. Спорове. Особено ако става въпрос за главния герой, това обикновено се случва. Вашият Герой може да е ужасно, малко демонче, но понеже е Герой, всички приемат слабостите му, защото трябва да спаси Света. В реалността не е така. Колкото и важен да е един човек, колкото и да е близък със спътниците си, те все някога ще се оплачат от една или друга негова черта. Няма да приемат всичко, което той прави, не и през цялото време. Ще има търкания и конфликти. Което не е лошо, в крайна сметка. Когато един образ е поставен в трудна ситуация, веднага изпъкват чертите му.

Получи се малко обемно. А дано някой да го прочете. Не че имам нещо против да си остана "глас в пустиня", защото писането на подобни съвети е добро упражнение и за самия съветващ. Но пък някой може и да прочете нещо и да стане по-добър в това, което прави. Което, все пак, е целта на цялата работа, нали?

Авторски съвети: пол!

Добре, нека си го признаем - повечето автори-мъже имат мъже в главните роли, а при жените има по-голям шанс да има жена в главната роля. Факт. А и да го погледнем право, по някаква странна причина комерсиалното фентъзи е по-скоро мъжки клуб. Не ми вярвате? Просто погледнете някоя електронна книжарница, секция фентъзи. Но не това е темата. Въпросът е - защо да не пишем за противоположния пол? Някаква забрана ли има, за която не съм чувал? Та, да видим какви са аргументите на хората, които настояват, че това е лоша идея и как да ги оборим!

1. Да пишеш, означава да даваш модел за следване на останалите -> във фентъзито, особено това писано от жени, трябва да има силни жени в главните роли.  И това го зачертах, за да не си помисли някой, че съм сериозен. Добре, откъде се е появил жанра фентъзи? От детските приказки. Какъв процент от детските приказки са за животни? Огромен. Кой мисли, че зайчетата, вълците и лисиците са все женски? Коренът на думата заек е мъжки - а малките момиченца се впечатляват от приказки за зайци и следват техните модели. Така е и с лъвовете, да кажем. Сиреч, не е нужно някой или нещо да е от твоя пол, за да е добър пример за следване.
А, дори и като забравим тази линия на аргументация, кой е казал, че фентъзито трябва да е поучително? Защото първия път, когато четох "Властелинът" не съм го ровичкал за скрита мъдрост и не съм мечтал да стана като Фродо/Арагорн/Гандалф...

2. Да пишеш за другия пол е трудно, защото ти не си от него. Аха. А да пишеш за друга раса? Да напишеш детско фентъзи с животно в главната роля? Това е по-лесно? Да, малко по-трудно е да пишеш за противоположния пол, отколкото за своя. Но това е задача, в пъти по-безопасна от ръбатите камъни, с които можете да се сблъскате. Когато пишете нещо в 1 л., ед.ч. нещата могат да се усложнят чисто технически, разбира се, но досега не съм виждал такова чудо - мъж да говори от името на женски "аз" и обратното.

3. Физиката е всичко, нали знаете? Според някои хора всички мъже не стават добри домошари, всички жени са лоши приключенци, не може да има мъж, който да е първо родител и после войн и не може да има жена, която да върти меча, без да си мисли и за домашно огнище. Това са все предразсъдъци. Фактът, че определен пол има по-голяма склонност към нещо не значи, че всички в него са такива. Следващия път, когато случайно попаднете някъде на новина за културистка, запитайте се дали точно тази жена си мечтае да е фина и грациозна. Обратното с мъж-модел. Предполагате, че той би размахвал меч, преди да си оправи прическата?

4. Писането в другия пол не е мъжествено/феминистко. Само истинските мъже носят розово. И това ако не е достатъчен аргумент, не знам какво е. А и не знам защо трябва да се чувстваме длъжни на пола си. Не помня да са ми връчили медал за това, че съм мъж. А... изпуснал ли съм нещо? Защото бих искал един медал, още сега. За храброст. Че си рискувам някои органи всеки път, когато хвана топка.

Запомнете, че писането на романи не е писане на проповеди, нито пък декларация за същността ви. Стивън Кинг не е побъркан маняк, нали? Следователно това, че пишете за мъж в главната роля не ви прави жена и обратното. Нищо няма да ви навреди да имате жена в главната роля. Или мъж. Зависи вие какви сте, разбира се.

Ревю: Елантрис

Брандън Сандерсън... Да кажа, че имам противоречиво мнение за този писател няма да е достатъчно. От една страна, той е адски добър автор, няма спор. От уникалния "Мъглороден", през продълженията на "Колелото", до настоящето произведение, Сандерсън не прави грешна стъпка. Ама.... просто... някак... Не ме грабва. Това е, казах го. Първата част на "Мъглороден" ми хареса, втората започна да ме запленява, а по някое време към средата на третата взех да се чудя кога най-сетне ще свърши. "Сплавта на закона" я купих, прочетох, харесах и забравих. След няколко години ще се чудя за какво, аджеба, идеше реч в нея.

Но, да минем на настоящето произведение. Елантрис. Епос в един том. Рядък и отмиращ вид. Историята е донякъде предвидима. Главният герой, принцът, както научаваме в глава първа, ред първи, е прокълнат. Прокълнат е да се превърне в жив мъртвец, от неизвестна, неведома сила, която само преди десет години преди повествованието се е смятала за чудотворен дар. И можете още отначало да предусетите, че накрая ще се изцери. Ако не друго, то корицата (адмирации за Бард, които този път са лицензирали оригинала) може да ви го покаже. Та, Раоден, принцът, е изпратен в пропаднали град Елантрис, който преди десет години е бил столица на красотата, магията и мъдростта. И, разбира се, ще се изцери, а покрай себе си, магически ще възстанови и града. Само че хепиендът не е нищо неочаквано в този жанр, нали? Е, да видим какво точно се случва между края и началото.

Отговорът е прост - предвидимост. Запознаваме се с бившата годеница, понастоящем вдовица на главния герой, принцеса Сарене. Тя не е особено красива, и е изключително твърдоглава - качества, които *изненада* я правят възможна изгора само и единствено на принц Раоден. Умната ни принцеса е много волева и тръгва да спасява страната на "покойния" си годеник от лошо управление. Защо - ами така, трябва й някой, който да я обича, пък и е твърдоглава, нали. В бъркотията се намесва и свещеник от не чак толкова далечната империя Фьорден, на име Хратен, който иска да спаси народа на страната на Раоден. Като го покръсти със сила. Защото ако не склонят глави, ги чака нашествие. Между Сарене и Хратен се очертава лют двубой, който на моменти може да бъде забавен. На Хратен обаче му липсва комплексна мотивация - героят е малко плосък и главите от неговата гледна точка са скучновати. Но нищо, това се преживява. В крайна сметка, след не точно неочакван религиозен катарзис, Хратен се обръща на страната на героите и ги спасява от много по-страшно фьорденско зло.

И тук иде моментът да заговоря за най-голямата слабост на романа - просто казано, Елантрис е недоразвит. Не обичам много безконечните поредици, ("Колелото", това в което "Песен за огън и лед" се превръща, "Малазан"-а) но искам всичко да е поне донякъде обяснено. Точно там се дъни Елантрис. Липсват поне около двеста страници, в които на героите да бъде придадена по-голяма дълбочина, а мистериите да се обяснят по-добре. Ако се интересувате как Раоден изцерява себе си, другите обречени и града - ами тича и дращи нещо по земята. Какво - не знаем, макар че е изключително смътно загатнато. Не получаваме някаква по-дълбока информация нито за миналото на света, нито за страните, където се развива действието, нито за второстепенните персонажи. А каквото е казано, изглежда малко пришито с бели конци. Магията на света, например, някакси е свързана с географията и появата на една пропаст е причината благословията да се обърне на проклятие и всички стари магии да престанат да действат. Образите са доста плоски, липсва мотивация зад решенията им. За да има повече действие в романа, Сандерсън е посъкратил "маловажните" неща. И като резултат, имаме недообяснен свят с недоразвити герои. Това не е лошо, ако Елантрис беше представител на поджанра "меч и магия". Само че книгата се опитва да бъде епос, равен с класиците в жанра.

Присъдата? След цялото това оплюване, искам да кажа, че Елантрис не е лоша книга - има някаква мистика в нея, кара те да я изчетеш бързо, и до самия предвидим край. Просто така и не влиза в правилното темпо за един взискателен читател като мен. Трудно е да приема епос, който обяснява по-малко за света си от някои представители на жанра "меч и магия". ("Хрониките на гарваните") Трудно е и да приема епос с по-скоро еднопластови и немотивирани герои. Елантрис е пропуснат шанс, и всичко това е сторено, за да може да се побере в едно книжно тяло. Което никак не ме радва. Не е лоша книга, която да четете през задаващото се горещо лято. Но не очаквайте да ви грабне и да ви стиска за гърлото до последната дума.

Конкурс

Като гледам подзаглавието на блога ми - за фентъзито, за идеите, за писането, ми се струва кощунство да не споделя нещо подобно с хората, които четат този блог:

http://trubadurs.com/konkurs_mbg2012/

Нарочно съм оставил линка гол-голеничък, за да не вземе някой да го пропусне. Това, което ще откриете зад него е първият конкурс за фентъзи роман, а не разказ, в България от доста време насам. И, поне според мен, е много неприятен факт, че можете да намерите информация за конкурса на много малко места - в Човешката библиотека и на Сборището за трубадури. Може би има реална причина някои сайтове, занимаващи се с фентъзи в България да не вдигат шум по въпроса. Не знам. И вероятно ще е по-добре така и да си остане.

Авторски съвети: не-човеци

Сега е време за кратък шок - да, върнах се и не, блогът няма да бъде изоставен. Не съм писал от отдавна, признавам. Виновен беше мързелът, а и донякъде липсата на муза. Сега обаче нещата стоят другояче - така че, да се захващаме да борим немарливостта на прохождащите драскачи, а? По пътя, кой знае, може би и аз ще осъзная нещо ново.

Дообре, писане на не-човеци. В един добър процент от модерното фентъзи нещата не се развиват само и единствено около благословената ни раса. Само че малко автори досега са се осмелявали да представят представители на други раси в главните места (изключаем вампирите, напоследък), а когато го сторят - е, допускат се лесни за избягване грешки. Ето няколко съвета за малкото, които все още имат нужда от тях повече, отколкото аз имам нужда от помощ за писането си:

1. Различия - психологически. Ами, половината от поста ще се занимава с различията, така че се подгответе. Да започнем с емоционалните различия. Според вас, как една чужда раса би разбрала човешките скърби, привички и емоции? Съществува ли разбирателство дори и между хората, да не говорим за други същества? Отговорите са лесни. Тогава защо всички същества подозрително приличат на хора на психологическо ниво? Вярно, ние сме хора, нямаме си представа какво е да си извънземен - защото, в крайна сметка, повечето измислици на фентъзито са точно това, като се замисли човек. Но въпреки това, не бива да забравяме, че различната физиология и култура неминуемо ще доведе до различна психика.
Това не пречи, уви, толкова много от елфите, за които чета, да приличат на надути старчета, които са минали под скалпела на някой пластичен хирург. Замислям се, за колко ли добър елф мога да мина аз? Хммм, май ще ми трябва само чифт нови уши - ако се вярва на повечето автори.
Не е важното как точно са различни другите ви раси. Нека просто са различни.


2. Различия - културни! Е, това е очевидно. Само че, трябва да бъде добавено, неизбежно. Защото хората забравят дребните детайли. На повърхността културните разлики между човешката раса и другите, населяващи фентъзи света ви, са огромни. Колкото по-дълбоко стигнеш... Еднакви представи за брака, за държавното управление, за приятелството... Е, някои неща се приемат за едни и същи навсякъде, но ако се прекали, просто създавате някакво странно човешко общество. Не джуджета. Или елфи. Или дрекси, ако щете. (думата ми щукна сега, ако дублирам нещо, покорно се извинявам).

3. Могъщество. От време на време си позволявам да критикувам Толкин. Закопчайте си здраво коланите, защото отново ще го сторя.
На практика единственото, което спира елфите да не оправят цялата каша с едно махване на пръстите си е... че им е омръзнало.
Да, точно така. Елфите на Толкин нямат слабости. Магията им е могъща, животите им са дълги, физическата им сила е огромна, красотата - всепризнана. Е, има я мъката по океана, която - уловка - те може дори да надвиват. А някои дори не я изпитват. Времето на елфите отминава, защото Авторът така е решил. И защото това е тематиката на целия епос. Важното е, че Толкин е бил на ръба. Защото никой не искаше всичко във Властелина да приключи с магическото докосване на Галадриел, нали?

4. Безсмъртие. Още един типично елфически проблем. Може да се причисли към темата за могъществото, но не е точно това - защото идеята за бесмъртието сама по себе си е огромен проблем при комуникацията със смъртните. Безсмъртието винаги ще разделя хора и елфи. Затова, особено когато е намесена любов, трябва да се действа много внимателно и преценено. Винаги може да има по-интересен поглед над дадено събитие и ще е грехота, ако пренебрегнете един подобен елемент. Аз няма да загубя, нито пък вие. Но работата ви ще пострада. Когато едно нещо може да е по-добро, а не е, това е загуба.

5. Хора>всички останали. Тук мога да копирам, дума по дума, едно по-ранно мое писание. Ще засегна обаче един друг аспект и ще ви накарам да се върнете по-назад из прашните ми бележки, за да получите пълния отговор по тази точка. Та, ето го въпроса ми:
А защо са в упадък?
Не ме разбирайте погрешно, винаги има нещо привличащо в идеята за упадащо могъщество, за империя, която е сянка на минало величие. Свързано е с Рим и с древногръцките идеи за епохите... Абе, я на въпроса - защо винаги не-човеците са в упадък? Би било интересно, ако един път не са. Ако хората са малко и притиснати от чуждата раса. Или ако са наравно? Това вероятно е опасно, защото предполага повече креативност, измисляне на по-сложни идеи, изграждане на напълно нови култури.
Само че, какво точно е лошото в проявата на повече креативнсот? Някой ще каже ли? Някой? Не? Добре.

6. Свят без хора?! Ами, защо не? Погледнете горната точка. Би дало доста уникална гледна точка. Не е *точно* правено във фентъзито. В най-добрия случай говорим за същества, изключително подобни на хората (Ейдриън Чайковски. Сериозно, прочетете го.). Мисля, че има фантасти, занимавали се с тази тема. Е, какво пречи следващата проба да е във фентъзи? Много работа? Знам, знам. Но без борбъ, няма рънъ.

Това беше засега. Със задоволство оставям перото, сиреч клавиатурата. Хубаво е да помагаш. Даже когато никой не пита и когато никой не ти иска помощта. А сега ще се потупам по рамото и ще си взема някоя хубава книга.

Ревю: Crusader Kings 2

Външният вид често лъже...

 Последната монета бавно се търкулна из ръцете ми и жена ми алчно я грабна. Отдавна ме изнудваше, че ще разкрие малката ми тайна. Даже бях свикнал на това. Нещата не вървяха на добре. Братовчед ми, проклет да е в червата, щеше да унищожи кралството. Войната с Унгария щеше да ни обрече. Наемниците скоро щяха да разберат, че няма с какво да им плащаме и да се обърнат срещу нас. Още по-зле, византийският император наскоро бе смазал непокорните си васали и гледаше алчно към нас. За капак на всичко, полубрат ми иска да ме убие, за да вземе земите ми, а сина ми, проклет да е, се оказа обратен. Обмислям да го пратя в манастир, за да не наследи земите ми. Точно тогава ми донесоха писмо. Единственият син на крал Идиот беше загинал по време на лов. Това ме правеше втори в линията за короната. Пред мен бе само внука на крал Идиот, новородено пеленаче. А детската смъртност е така висока...

Време беше камата да се разиграе.

Не, не съм полудял. Това, което описах по-горе е класическа ситуация, в която Crusader Kings II често ще ви поставя. Преди няколко седмици изявих съмнение какво ще е качеството на играта. Сега се извинявам покорно и моля за извинение. Защото, в момента, няма друга стратегическа игра, която да може да достигне Crusader Kings по сложност и увлекателност.

Отначало. Crusader Kings е масивна стратегическа игра, която ви поставя начело на една държава през 1066-та година (или на избрана дата преди началото на Стогодишната война). Или, по-точно, поставя ви начело на династията, управляваща една територия. Може дори да не е държава. Ако искате можете да започнете играта като императора на Византия. Ако искате, можете да започнете като графа на Асколи (например), васал на еди кой си дук, който от своя страна е васала на някой крал, който е васал на императора на Свещената римска империя. И след това да превърнете този граф в основоположника на династия, която ще управлява половин Европа в края на играта. Когато първият ви "герой" умре, продължавате като наследника му, и така нататък. И, внимавайте със законите за наследството. Не искате да загубите титлите си, нали? Всяка личност в играта има няколко показателя, които се задават както по рождение, така и с определени "черти" - traits. Например, можете да имате справедлив, умерен и благ владетел, а можете да получите и циничен, жесток и гневлив крал. Възможностите са много и различните черти обикновено не се изключват взаимно. Всякакви комбинации могат да се получат.

Освен себе си, владетеля, ще командвате донякъде и съвета си и онези членове на династията ви, които са във вашия двор. Не можете да им влияете напълно, но не сте и безгласна буква. Минусът на големия двор, разбира се, е че все някой ще иска да ви прецака. Роднини и благородници планират да ви свалят, "верни" васали конспирират да ви убият... Винаги има нещо забавно. Разбира се, и вие можете да участвате в подобна конспирация, чрез така наречената "plot" система. Уви, през повечето време единствения достъпен заговор ще бъде да убиете не друг, а жена си...

Като изключим човешкия аспект на играта, останалото прилича, малко или много, на традиционна стратегия. Във всяка провинция има сгради, които можете да подобрявате (не се отнася за васалите ви, те сами се занимават със своите земи). По време на война вдигате армиите си, които зависят от това колко е богата и развита провинцията, откъдето идват. Минус е, че не можете да управлявате битките лично - всичко зависи от командирите, които водят войската. Колкото по-високо бойно умение, толкова по-добре ще се справят войниците ви. Вие обаче можете само да гледате как измират, ако нещата не тръгнат на добре.

За всяка война ви трябва причина - casus beli. В повечето случай ще карате канцлера си да изработи фалшиви документи за права над титлите на врага. Сериозен минус, в сравнение с оригиналния Crusader Kings е, че не можете по време на преговори за мир да преговаряте реално. Така, ако започнете войната за титлата на еди-кое-си графство, а в процеса на войната получите права над кралската титла на врага си, няма да можете да направите нищо. Приключвате първата война, чакате да изтече примирието и започвате отначало... Като за баланс, новата система с вкарването в затвор, наемниците, свещените ордени и т.н. са изпипани детайлно и заслужават похвали.

Хубава работа, ама... Графиката е прилична, даже приятна за окото. Не очаквайте никакви неземни красоти. Все пак говорим за масивна стратегическа игра. Клони повече към Риск, отколкото към Starctaft 2. Звукът е на много високо ниво - мелодиите перфектно пасват на играта и понякога съм стоял в основното меню просто за да слушам темата на Crusader Kings II. Тук обаче идва традиционната забележка - има поверие, че игрите на Pradox не трябва да се играят, когато ги пуснат, а поне няколко месеца по-късно. Причината? Една торба бъгове. При наемането на определена наемническа банда, например, като царя на България, получавах и 60 000 галеона в Черно море. Знаете ли какво причиняват 60 000 галеона на бюджета ви? Ако не ги видите и не ги разпуснете на момента, жална ви майка. Наемниците имат навика да се обръщат срещу вас, когато не им платите. Друг проблем дойде с монголското и тимуридското нашествие - поради зле написан скрипт дворът ми бе наводнен с монголци и получих около 80 000 конни стрелци в Азия. Отделно и монголците си имаха войски и командири, но аз получих дубликати. Затова пачовете са просто задължителни. Първият, всъщност, вече излезе.

 Финална присъда. Да си купя ли играта? Струва ли си? Ако ви интересува периода, ако искате да спрете османското нашествие на Балканите или ако винаги ви се е щяло да управлявате Англия като саксонски крал, надвил над нашествието на норманите, определено. Ако играете стратегии, като цяло, и искате да видите нещо по-различно, също ви я препоръчвам. Всеки, който въобще играе компютърни игри и има търпението за нещо подобно обезателно трябва да го пробва. Убеден съм, че много от вас ще го харесат.

Геймплей: 9/10. Бъг тук, бъг там, иначе безупречен.

Графика: 7/10. Хубавичка, като за жанра, но нищо особено иначе.

Звук: 8/10. И единствената причина да не получи нещо повече е, че ми се щеше да има повече теми и мелодии.

Потенциал за преиграване: 10/10. На картата има безумно количество територии и още повече династии, които да управлявате. А модовете вече се задават на хоризонта.

Общо: 8,5/10. Препоръчителна за всеки и почти задължителна за феновете на жанра.

Глава шеста

 Отдавана не бях пускал нищо за романите. Време е да променя това, с поредната глава. Както знаете, за да я намерите, отидете към десните линкове и погледнете в дъното на страниците. Трябва да се е появила най-отдолу.

 Сега да видим какво имаме. Ентерия. Главата с наборниците. Като погледна назад, след като е минало време, малко ми прилича на главата с разпределителната шапка в романите на Роулинг. Още от началото се предизвестява, че главният герой се очаква да стане много силен. Не е точно литературно постижение. Трон от тръни. Пътна блокада. Значително по-добре. Нелошо пресъздаване на първите впечатления от голям град под обсада, който е частично завладян и по улиците му от месеци се води жестока партизанска война. И последно, Буря. Отново първите впечатления, но от елфическа крепост, не от истински град. Освен това се намеква, че между двамата главни герои вероятно ще има нещо. Какво точно? Ще видим по-нататък.

 Е, приятно четене! И този път няма да има бележки. Размързеливил съм се нещо...

Авторски съвети: Женски/мъжки герои

Добре е при подобна тема да започна с простото предупреждение: страня от женски образи в главните роли. Защо? Ами, на първо място, не съм жена. Разбирам много по-добре мъжкия ум и бих заложил на него. Обаче това не значи, че в никакъв случай не бих поставил жена в главната роля. Защо не? Само че има няколко момента в изграждането на правдив женски образ, които се отличават лекинко от тези в изграждането на мъжки образ. Да видим къде са типичните грешки...

За жените с любоФ:

1. Описанието Страшното, зло описание. С героите от мъжки пол няма чак такъв риск, но при дамите... брр. На първо място, избягвайте повече от едно-две прилагателни пред съществително. "Малък, деликатен, леко чип нос..." Ужас! Да не говорим, че "малък" е много близко до "деликатен". Махнете едното. Още по-добре махнете две: "леко чип нос". Звучи по-добре. Ако косата на героинята ви е като кашмир и е черна, не пишете "черна, кашмирена коса". Bitte! "черна коса като кашмир" е по-добре. Като цяло, избягвайте струпванията на прилагателни. И, в името на всичко свято, не ползвайте често поетична реч за красотата на героинята си. Особенно важно - ако наречете очите й "лазурни", много моля, не отивайте на "сапфирени" след десетина страници.

2. Самоописанието. "Детелина стоеше пред огромното, белстящо, златно огледало и оглеждаше фигурата си. Вярно, бе много висока, но пък сините й почти до ахатово-сиво очи бяха твърде раздалечени, а черната копринената коса, която падаше на деликатните й рамене беше твърде къса. Вярно, фигурата й беше приятно подчертана от светлозелената рокля, но пък дори и така изглеждаше малко върлинеста, а не искаше да изглежда така..."

Ахх, очите миии....

Освен претрупването на прилагателни, тук има и друг проблем - огледалцето на стената. Може и такова мислене да е типично за някои жени (опитвам се да не обидя никого), но пък отегчава. А и няма нужда всичко да е уточнено. Оставете малко място за фантазията на читателите си.

Бележка: Нарочно съм правил тъкмо това с една героиня, към която исках да предизвикам мигновена негативна реакция. Проработи.

3. Недостатъци. По някаква чудна причина при мъжете-главни герои виждам повече недостатъци. Ако е жена обаче, всичко се изчерпва най-често с "не си сдържа езика", качество, което *изненада*, в крайна сметка й помага да намери мъжа на мечтите си. (отмива сълза на искрено умиление от очите си, преди да продължи) Защо героините ви да нямат истински недостатъци, които да не могат да се обърнат в тяхна полза в ни един момент? Нека да са глупавички, себични, или не-чак-толкова-красиви. Ще изглеждат по-реални и по-"живи"

4. Миналото. Жените - главни герои основно имат няколко типа минало. Донякъде ограничението е заради реалностите на света, в който пишем. Да го приемем, в средновековието не е имало равенство между половете. Но това не е добро извинение. Всяка втора жена във фентъзи е: дъщеря на благородник/жрица/могъщ магьосник. Подчертавам: тя е нечия. И в миналото й винаги се крият все едни и същи ръбати камъни: трудно детство, родители, които не я разбират или мистериозен странник, който един ден убива родителите й. Ще ми се да видя героини, които са прислужнички, фермерки, ловкини... А защо не и да не са тийнейджъри? (Усещам, че след време трябва да говоря и по тази тема - възрастта на героите)

5. Взаимоотношения... Най-трудната част, особено с навика на героините да са все красавици. Просто няма начин да се движат сред обществото и да не предизвикват мигновенна реакция у всички. Дали ще е любов или омраза - героинята ни все е в центъра на мислите на всички около нея. И почти задължително първия второстепенен герой ще се влюби в нея.
Хубавия външен не значи неизбежно, че героят/героинята ще върти света около пръста си.
Нека героинята ви просто да бъде подминавана от някои от хората, с които тя разговаря. Защо не да бъде отблъсната от възлюбения, или въобще да не го намери? Старайте се да създавате реалистични герои, а не поредици от притурки за вашето любимо отроче.

Прилив на тестостерон...

1. Тъмен герой. Шансовете са, че мъжките ви главни герои ще попаднат в една от двете категории: як като вол или красив, но по-слабоват. Тук няма такъв проблем с претрупаните описания, но пък е и много по-лесно да се плъзнете по склона и да заложите на типичен образ. Някак външния вид и характера винаги са в унисон, особено при мъжете. Ако е едър и червендалест, ще е скандалджия, ако е дребен и с малки очи, ще е потаен и с остър нюх... Кажете ми как изглежда героят ви и вероятно ще мога да кажа какъв е по характер. Само че в реалността не е така. Огромни мъже могат да бъдат страхливи, а дребосъци - да налитат на бой. Замислете се дали да не мислите отделно как изглежда героят ви и отделно - какъв е по характер.

2. Тестостерон. Директно свързано с минали постове. Жените могат и да бъдат оставяни сравнително беззащитни. Ако настане бой обаче, мъжът в главна роля задължително размахва крак от някоя маса, копие или каквото там има под ръка. Когато един човек попадне в рискована ситуация много често реакцията е тъкмо обратната - той се свива в ъгъла и се надява проблемите да го подминат. Героите във фентъзито обаче са Герои и Мъже и просто не знаят кога да се оттеглят. Те трябва да се борят, независимо дали има някакъв шанс. И просто няма начин в цялата ви книга да няма поне една ситуация, в която главният ви герой не размахва меч или реди заклинания в директен двубой с някого. Щом е мъж, явно трябва да се бие някъде, някак! Помислете за факта, че не всички хора от този пол стават смели, когато са притиснати в ъгъла. Някои са страхливи, други предпочитат да се измъкват по безопасни начини.

3. Навиците. Колкото и да ми е неприятно да го призная, мъжете, като цяло, не сме толкова внимателни и самокритични колкото жените. Затова не забравяйте, че главният ви герой често няма да е в добър външен вид. Няма да е и коректен. Най-вероятно ще има поне няколко подмятания, които могат да минат и за дебелашки. Не всеки мъж е принц Чаровен (ах само да ми падне тоя мръсник, петнящ името на мъжете, в ръчичките...) и по-добре го запомнете. Половината от населението на земята е с малко по-груби обноски и неглижиран външен вид. Говоря за средния представител на пола, разбира се. Има и изключения.

4. Миналото, отново. Тук имаме малко по-голямо разнообразие, но пак се въртим около няколко теми. Не го разбирам, наистина. Не е нужно някой да има мистериозно или трудно минало, за да е интересна личност. Нито пък е потребно да има някаква тайнственост в историята му, за да е герой. Не значи, че всички герои трябва да са обикновени, но няколко, чиито семейства не са избити от Големия лошковец и не са от благороден произход ще поразведрят ситуацията, нали?

5. Коч company! Много често срещан феномен. Отново говоря в средни стойности - мъжете са по-приключенски настроени. Затова около героя ви се натрупва маса от мъже и само няколко жени. От личен опит мога да кажа, че мъжки компании могат да се образуват дори и само от двама мъже. Въпрос на територия. Вземете предвид този феномен, когато пишете. Мъжките ви герои редовно ще се събират в чисто еднополова компания и ще разискват един куп уж глупави дреболии. С жените по някаква чудна причина не е точно така. Не смея да обяснявам защо. Не съм психолог.

Така. Това е. Като цяло, за мъжете и жените си важат генералните правила и съвети, които съм дал по-рано. Обаче имаше няколко по-специфични момента, които се радвам, че изясних. Надявам се това да е от полза за някого.