Търсене в този блог

петък, 18 април 2014 г.

Песни за Отвъд: Забравеното княжество - Пролог

Както обещах, ето го и пролога. Припомням предложението, че, ако желаете да сте сред тестовите читатели на Забравеното княжество, можете да се свържете с мен (e-mail, Facebook, Goodreads, тук...) и да попитате. Условието е да сте чели първата книга. Предложението е ограничено до първите трима желаещи.



Пролог


3716 С.И., месец елеринг

Беше часът на синята мъгла и целият свят беше непривично притихнал, сякаш свит на кълбо, тих и неземен. Стволовете на дърветата се протягаха неестествено в сумрака, тъмни силуети на сив фон, форми без край и без начало, неестествено изкривени от тъмата. Над нощта властваха ветровете. Ту севернякът наддаваше глас на горещи талази, ту студеният южняк повеждаше мощно. И понякога, само понякога, западният вятър успяваше да вземе връх. Странен вятър идваше от запад, и по него се носеше тънкият аромат на разруха и забрава. Сякаш някой, някъде беше забравил да затвори врата, която никога не трябваше да бъде отваряна.
Затова беше добре, че западнякът в момента не вееше.
Седемте смъртни мъже лежаха на върха на нисък хълм. Бяха облечени в кантеретеела, наметала, които ги покриваха изцяло, а отдолу носеха ризи със землисти цветове. Не беше трудно да се разпознае призванието им. На гърба на всеки имаше два колчана – един със стрели и един с метателни копия, а в ръцете им лежаха ловджийски дълги копия. Водачът на тази малка група, младеж в средата на двадесетте имаше честта да носи копие с връх от обсидан. Сред неговия народ имаше легенда, че обсиданът има магически свойства.
Водачът усещаше меката пролетна трева под себе си с всяка своя фибра. Странно как тя му се струваше доста ръбата и неприятна. В главата му смътно се въртеше предположението, че това е свързано с алкохола, който беше изпил с другарите си на вечерта. Нищо. Имаше за какво да се почерпят. В Трънов дол го чакаше бъдеща невяста, която да ухажва и почтено място сред кръга на ловците. Певците щяха да съчиняват песни за смелото му преминаване по Ножа. Вярно, първо сигурно щяха да го накарат да спи извън лагера няколко нощи, задето предприе това пътуване на своя глава, но в крайна сметка щяха да признаят геройството му.
Един от спътниците на водача посочи към блестящия обект под хълма, който беше привлякъл вниманието им. Бавно и несигурно, с натежала от пиене глава, водачът се вгледа в нещото. Много приличаше на сребърното листо на Знаещ. Само че беше по-голямо. И се въртеше неприятно пред очите му. Главата му се въртеше ли въртеше…
Усети звънтенето на вятъра, още преди по кожата му да се плъзне маранята на западняка. Лош вятър, лоши истории, така казваше майка му. Ароматът на разруха се разнасяше бавно и леко, като приспивна песен из въздуха. Тръсна глава, вече трезвен. Не му харесваше това място. Може би, в крайна сметка бяха сгрешили да тръгнат по Ножа.
Водачът се изправи с помощта на копието си и махна другите да тръгват. Нека да отстъпят няколко километра. Денят е по-смел от нощта и под лъчите на слънцето щяха да се изправят пред неизвестното. Сега обаче…
Звън. Писък.
Водачът се озърна трескаво. Бяха шестима. Шестима. Другарите му вдигнаха копията си и се оглеждаха объркано. Къде беше отишъл седмият? Собственото му копие сякаш само беше попаднало над рамото му, готово да удари. Изкрещя гневно, но страхът задуши крясъците му в мъглата.
Звън.
Между тях пробяга сянка. Крясъци и копия разбиха мъгливата тишина. Водачът хвърли две преди сянката да излезе от полезрението му. Петима. Извика. По-добре да се посрамят с бягство, но да оживеят. Заспуска се надолу по хълма, затъркаля се в меката трева.
Зън-зън-зън-зън.
Сърцето му биеше като ковашки чук. Спря да се търкаля и скочи на крака. Четири пъти чу звъна. Огледа се. Беше сам. В мъглата щеше да различи силуети, дори и през нощта. Но не. Водачът остана последен. И сам. Обля го ледено спокойствие и той сне лъка от рамото си. Щом бягството бе безсмислено, щеше да се бие.
Звън.
Не видя откъде идва врага, но го чу. Помириса го. Той идваше със западният вятър, с тихата въздишка на смъртта, която идва почти безшумно. Девет стрели излетяха в бърза последователност една след друга. Вятърът шепнеше сред високите треви. Имперската гора от едната страна трепереше под трелите му, а Мъгливите тресавища от другата стенеха тихо, сякаш от болка.
Водачът захвърли лъка. Все още чуваше сянката. Беше тук, а не там. Ръката му попипа за метателните копия. Хвана здраво първото и го запрати безпогрешно към източника на звука. Вятърът поде парчето дърво и метал и го захвърли на земята. Второ и трето копие последваха първото и всички потънаха в мрака.
Звън.
Завъртя се рязко, на пета, и вдигна обсидановият връх на дългото си копие. Ако това беше демон, трябваше да умре от обисдана. Видя ужасното лице на нещото, което бе убило другарите му. Не трепна. Ловецът няма да може да улови и най-беззащитната плячка, ако трепери. Водачът мушна с цялото си тегло и доволно усети как върха потъва в плътта на съществото. И след това, ненадейно като идването на западния вятър, спокойствието му се разпиля на хиляди звънтящи парчета.
През мъглата се носеше най-ужасяващия звук на света. Звукът на счупено острие от обсидан.
 



1 коментар:

  1. Доста силно начало :) А аз си я карам напред... feedback, когато попремина още малко :Р

    ОтговорИзтриване