Минутите се сляха в тягостни часове.
Ноктите на Мао вече бяха изчезнали, но тя продължаваше да гризе без да вижда
какво прави, а на Вама й оставаше малко да се свлече под ръба на масата. Рори
си играеше с лъжица, въртейки я между пръстите си и чудейки се колко още ще
изтърпи, преди да закрещи и да избяга. Времето сякаш бе спряло, чуваше се само
монотонният невидим дъжд, удрящ отвсякъде гостилницата като гигантски барабан,
постоянно и глухо. Нямаше накъде да бяга, а самата стая се бе изкривила,
стените го мачкаха отвсякъде, притискаха го, малко оставаше да избие студена
пот по челото му…"
Един блог за фентъзито, за писането, за идеите и всичко останало.
Няма коментари:
Публикуване на коментар