Авторски съвети: Женски/мъжки герои

Добре е при подобна тема да започна с простото предупреждение: страня от женски образи в главните роли. Защо? Ами, на първо място, не съм жена. Разбирам много по-добре мъжкия ум и бих заложил на него. Обаче това не значи, че в никакъв случай не бих поставил жена в главната роля. Защо не? Само че има няколко момента в изграждането на правдив женски образ, които се отличават лекинко от тези в изграждането на мъжки образ. Да видим къде са типичните грешки...

За жените с любоФ:

1. Описанието Страшното, зло описание. С героите от мъжки пол няма чак такъв риск, но при дамите... брр. На първо място, избягвайте повече от едно-две прилагателни пред съществително. "Малък, деликатен, леко чип нос..." Ужас! Да не говорим, че "малък" е много близко до "деликатен". Махнете едното. Още по-добре махнете две: "леко чип нос". Звучи по-добре. Ако косата на героинята ви е като кашмир и е черна, не пишете "черна, кашмирена коса". Bitte! "черна коса като кашмир" е по-добре. Като цяло, избягвайте струпванията на прилагателни. И, в името на всичко свято, не ползвайте често поетична реч за красотата на героинята си. Особенно важно - ако наречете очите й "лазурни", много моля, не отивайте на "сапфирени" след десетина страници.

2. Самоописанието. "Детелина стоеше пред огромното, белстящо, златно огледало и оглеждаше фигурата си. Вярно, бе много висока, но пък сините й почти до ахатово-сиво очи бяха твърде раздалечени, а черната копринената коса, която падаше на деликатните й рамене беше твърде къса. Вярно, фигурата й беше приятно подчертана от светлозелената рокля, но пък дори и така изглеждаше малко върлинеста, а не искаше да изглежда така..."

Ахх, очите миии....

Освен претрупването на прилагателни, тук има и друг проблем - огледалцето на стената. Може и такова мислене да е типично за някои жени (опитвам се да не обидя никого), но пък отегчава. А и няма нужда всичко да е уточнено. Оставете малко място за фантазията на читателите си.

Бележка: Нарочно съм правил тъкмо това с една героиня, към която исках да предизвикам мигновена негативна реакция. Проработи.

3. Недостатъци. По някаква чудна причина при мъжете-главни герои виждам повече недостатъци. Ако е жена обаче, всичко се изчерпва най-често с "не си сдържа езика", качество, което *изненада*, в крайна сметка й помага да намери мъжа на мечтите си. (отмива сълза на искрено умиление от очите си, преди да продължи) Защо героините ви да нямат истински недостатъци, които да не могат да се обърнат в тяхна полза в ни един момент? Нека да са глупавички, себични, или не-чак-толкова-красиви. Ще изглеждат по-реални и по-"живи"

4. Миналото. Жените - главни герои основно имат няколко типа минало. Донякъде ограничението е заради реалностите на света, в който пишем. Да го приемем, в средновековието не е имало равенство между половете. Но това не е добро извинение. Всяка втора жена във фентъзи е: дъщеря на благородник/жрица/могъщ магьосник. Подчертавам: тя е нечия. И в миналото й винаги се крият все едни и същи ръбати камъни: трудно детство, родители, които не я разбират или мистериозен странник, който един ден убива родителите й. Ще ми се да видя героини, които са прислужнички, фермерки, ловкини... А защо не и да не са тийнейджъри? (Усещам, че след време трябва да говоря и по тази тема - възрастта на героите)

5. Взаимоотношения... Най-трудната част, особено с навика на героините да са все красавици. Просто няма начин да се движат сред обществото и да не предизвикват мигновенна реакция у всички. Дали ще е любов или омраза - героинята ни все е в центъра на мислите на всички около нея. И почти задължително първия второстепенен герой ще се влюби в нея.
Хубавия външен не значи неизбежно, че героят/героинята ще върти света около пръста си.
Нека героинята ви просто да бъде подминавана от някои от хората, с които тя разговаря. Защо не да бъде отблъсната от възлюбения, или въобще да не го намери? Старайте се да създавате реалистични герои, а не поредици от притурки за вашето любимо отроче.

Прилив на тестостерон...

1. Тъмен герой. Шансовете са, че мъжките ви главни герои ще попаднат в една от двете категории: як като вол или красив, но по-слабоват. Тук няма такъв проблем с претрупаните описания, но пък е и много по-лесно да се плъзнете по склона и да заложите на типичен образ. Някак външния вид и характера винаги са в унисон, особено при мъжете. Ако е едър и червендалест, ще е скандалджия, ако е дребен и с малки очи, ще е потаен и с остър нюх... Кажете ми как изглежда героят ви и вероятно ще мога да кажа какъв е по характер. Само че в реалността не е така. Огромни мъже могат да бъдат страхливи, а дребосъци - да налитат на бой. Замислете се дали да не мислите отделно как изглежда героят ви и отделно - какъв е по характер.

2. Тестостерон. Директно свързано с минали постове. Жените могат и да бъдат оставяни сравнително беззащитни. Ако настане бой обаче, мъжът в главна роля задължително размахва крак от някоя маса, копие или каквото там има под ръка. Когато един човек попадне в рискована ситуация много често реакцията е тъкмо обратната - той се свива в ъгъла и се надява проблемите да го подминат. Героите във фентъзито обаче са Герои и Мъже и просто не знаят кога да се оттеглят. Те трябва да се борят, независимо дали има някакъв шанс. И просто няма начин в цялата ви книга да няма поне една ситуация, в която главният ви герой не размахва меч или реди заклинания в директен двубой с някого. Щом е мъж, явно трябва да се бие някъде, някак! Помислете за факта, че не всички хора от този пол стават смели, когато са притиснати в ъгъла. Някои са страхливи, други предпочитат да се измъкват по безопасни начини.

3. Навиците. Колкото и да ми е неприятно да го призная, мъжете, като цяло, не сме толкова внимателни и самокритични колкото жените. Затова не забравяйте, че главният ви герой често няма да е в добър външен вид. Няма да е и коректен. Най-вероятно ще има поне няколко подмятания, които могат да минат и за дебелашки. Не всеки мъж е принц Чаровен (ах само да ми падне тоя мръсник, петнящ името на мъжете, в ръчичките...) и по-добре го запомнете. Половината от населението на земята е с малко по-груби обноски и неглижиран външен вид. Говоря за средния представител на пола, разбира се. Има и изключения.

4. Миналото, отново. Тук имаме малко по-голямо разнообразие, но пак се въртим около няколко теми. Не го разбирам, наистина. Не е нужно някой да има мистериозно или трудно минало, за да е интересна личност. Нито пък е потребно да има някаква тайнственост в историята му, за да е герой. Не значи, че всички герои трябва да са обикновени, но няколко, чиито семейства не са избити от Големия лошковец и не са от благороден произход ще поразведрят ситуацията, нали?

5. Коч company! Много често срещан феномен. Отново говоря в средни стойности - мъжете са по-приключенски настроени. Затова около героя ви се натрупва маса от мъже и само няколко жени. От личен опит мога да кажа, че мъжки компании могат да се образуват дори и само от двама мъже. Въпрос на територия. Вземете предвид този феномен, когато пишете. Мъжките ви герои редовно ще се събират в чисто еднополова компания и ще разискват един куп уж глупави дреболии. С жените по някаква чудна причина не е точно така. Не смея да обяснявам защо. Не съм психолог.

Така. Това е. Като цяло, за мъжете и жените си важат генералните правила и съвети, които съм дал по-рано. Обаче имаше няколко по-специфични момента, които се радвам, че изясних. Надявам се това да е от полза за някого.

Ревю: King Arthur II

Или: Защо една добра идея може да те отврати...

 Артурианския епос запленява умовете на хората още от времето на създаването си. За него са написани много книги, направени са много филми. Има обаче само една стратегическа игра, която се опитва да пресъздаде легендарните събития. И, уви, този опит не е успешен. А можеше да е толкова хубаво...

Наследство. King Arthur: The Roleplaying Wargame (или, за по-кратко, "Крал Артур") се придържа изцяло към легендата за Артур. Разбира се, с някои отклонения, наложени от геймплея. Продължението обаче развива историята по един много добър начин. Вие сте сина на Артур. Страната е изпаднала в хоас след мистериозен инцидент. Мерлин е изчезнал, а баща ви е на смъртно легло. И нашествието на демони от преизподнята само влошава положението. Успех с опитите да се измъкнете от тази каша! 

Извън историята, много елементи от оригиналната игра са запазени и в продължението. Имате една координатна система с две оси - справедливост и религия. Можете да бъдете тиранин или добър владетел, да почитате старите богове или да сте християнин. Съответно, това ще ви даде различни бонуси и единици. Историята е разказана под формата на книга-игра. Придвижете героя си до някое място, където има куест и ще трябва да направите няколко решения, водещи до различни резултати. Един куест може да бъде решен така че да избегнете трудна битка, а може и да попаднете на нея. В продължението, Крал Артур 2, текста, който трябва да изчетете по време на тези задачи дори е озвучен, макар че личат някои необясними разлики между написаното на екрана и това, което чувате. А щеше да е така лесно всичко да е наред. Уви, това е само първата капка в пороя от грешки, довел до пропадането на една добра идея.

 Типичен куест

...И лошо наследство. Крал Артур се опитва да е игра от поредицата Total War. И тук е първата грешка, както особено ярко личи във втората част. Просто казано, до момента никой не може да надмине шедьовъра на The Creative Assembly. И добавянето на заклинания, които да мятате по време на битка, уви, не променя това. Вашите герои, които могат да отидат на важни задачи, също водят войските в бой. От Neocore (авторите) са решили обаче, че не би трябвало да имате голяма свобода на действие. Затова в продължението ще се биете само с определени врагове, в определено време. Уж света е отворен, но се "активира" малко по малко, с всяка дребна крачка. Това вероятно е опитът на Neocore да поправят ситуацията от оригинала, където много лесно можехте да се нагърбите с повече, отколкото можете да носите.

Боят настана... Абе, защо умират само от техните?

Както всяко копие на Total War и тук имате две карти - стратегическа, на цяла Британия, където действието е на ходове, и тактическа - където се водят отделните битки, в реално време. На стратегическата карта обаче няма какво да правите, на практика. Управлението ви над провинициите на кралството е сведено до минимум, дипломатическите опции са почти безполезни, проучванията не водят до сериозни промени, даже нямате реална хазна. А на тактическата карта... Е, да кажем, че нещата не са много добри. Като заклет фен на Total War не мога да не отбележа тоталното превъзходство на поредицата на Creative Assembly. Стратегическа игра, в която давате 40-тина жертви при 1600 на врага, на най-висока трудност, просто не може да е добра.

Стратегическата карта - хубава, но безполезна

 Въпрос на оптимизация. И, въпреки всичко това, играта можеше да е добра. Поне в частта с куестовете. Поне заради историята. Поне като си поставяте допълнителни задачи в битка (не ползвай магии, например). После обаче идва въпроса с оптимизацията. Графиката на играта е много добра - красиви, детайлни единици, пъстри цветове, дълбоки гори, толкова, че даже не можете да видите собствените си хора. Звукът също е на ниво. ОБАЧЕ всичко се движи с 20-тина кадъра в секунда. И това на най-леките насторйки за видеото. В битка и до 10 може да падне. И не, не е проблем с моят компютър. Забавното е, че на най-високи настройки на видеото ефектът е почти същия - губят се само още 4-5 кадъра в секунда. Какво е това чудо? Хора (не аз, а други, оплакващи се на форума на играта), с машини, които могат да подкарат The Witcher 2 на ултра да не могат да играят стратегия с минимални настройки? Neocore са дремли май! Още повече, малко след пускането на играта производителите, рамо до рамо с издателите, родиха и друг страхотен гаф. (виж карето отдолу)

 Присъдата. Има много неща, които не покрих в това кратко ревю. Опцията да избирате различни умения за героите (рицарите) си, това че единиците ви вдигат нива и стават по-силни с времето или възможността да екипирате героите с всевъзможни предмети. За жалост обаче тези неща се оказват маловажни. Когато една игра не изпълнява добре един от основните си елементи и за капак даже не върви добре по неведоми причини просто няма какво да я спаси.
Геймплей: 6/10. Интересни задачи, като книга-игра. Всичко останало обаче е посредствено, в най-добиря случай. Дори и историята не спасява играта.
Графика: 5/10. Когато всичко върви насечено, не можеш да се насладиш на визуалните благинки.

Звук: 8/10. Много добър. Някои неразбираеми разминавания между озвучаване и текст.

Потенциал за преиграване: 4/10. Ама, моля ви се, какво преиграване? Историята е малко или много линейна, единствената промяна е, че можете да я минете с различни бойни единици.

Общо: 6/10. Добра идея на пръв поглед, но напълно опропастена от слабото изпълнение.

За възхода и падението на Paradox Entertainment. Шведска компания, регистрирана в Стокхолм, но извършваща цялата си дейност от Лос Анджелис. Производители и разпространители на компютърни игри. Известни са с историческите си стратегии като Europa Universalis, Victoria, Crusader Kings, Hearts of Iron. Освен това от около половин десетилетие насам агресивно изкупуват чужди игри. Най-силните им години (в моите очи) са около 2010-та, когато разпространяват Mount & Blade: Warband и Europa Universalis, Hearts of Iron (серия поредна). Оттогава обаче решенията им ме объркват. Енджинът им, използван за стратегически игри почти не търпи промени през годините. Закупуват правата над марката Dreamlords само за да забият надгробния камък над нелошата игра. Последния им гаф е свързан със заявлението на официален член на производителите Neocore, работещи за тях, който заяви че 24 кадъра в секунда са напълно достатъчни за модерна компютърна игра. А на хоризонта се задават още проблеми - Sengoku (стратегия, базирана на Японското средновековие) май не е много харесвана, а Crusader Kings 2 ще ползва нейния енджин. Освен това създателите на Mount & Blade вероятно няма да гледат безучастно как играта им е плагиатствана в новия проект на Paradox - War of the Roses... Само бъдещето ще покаже.

Ако се интересувате от въпроса с кадрите в секунда.

Ревю: Урсула ле Гуин - "Сили"

 Не възрастта е важна. Важното е желанието. Не знам за кой път Урсула ле Гуин държи да ни докаже това. Независимо от възрастта си вероятно най-добрата и известна жена-фентъзи автор продължава да очарова. "Сили" може и да не е най-силния й роман, но това не го прави никак лош. Даже напротив - "Сили" е достойно четиво, което бих препоръчал на всеки от феновете на фентъзито и ле Гуин, че и на хора, които не четат този жанр.

Странното е, че нещото, което най-малко грабва в романа е... неговата история. Гавир е роб, пленен още като невръстен, заедно със сестра си. Не познава нищо друго освен дома, в който е отгледан. Господарите му са милостиви и дори добри с робите си. Поне така започва книгата. Уви, няма перфектни неща и скоро на небето се появяват облаци - грубият син на господаря на къщата Торм. След поредица от злополучия и обсада на града-държава, където Гавир живее, в душата му започва да узрява Свободата. И когато вече не може да търпи повече, бившият роб бяга. Открива нови приятели и врагове, търси корените си, но като цяло - няма нищо особено героично или епично в историята му. Просто момче (което в процеса на книгата става по-скоро млад мъж), което се бори за оцеляването си. Дори и дарбите на Гавир са някак "обикновенни" и банализирани. Той има фотографска памет и сравнително слаби и откъслечни гадателски умения. Щастливият край също може да се предугади почти от началото на книгата.

Е, добре, питате се, какво тогава й хареса на "Сили", щом историята не е нищо особено? Отговорът е прост - стила на ле Гуин и лекотата, с която тя ни потапя в света си. Липсата на връзка с предишните й произведения (освен с другите Хроники, които така и не съм чел) отначало е дразнеща. Вече не сме в незабравимата Земелемория! Скоро обаче се свиква и читателят започва да гледа на западния бряг, мястото където се развива действието, с любопитство. А междувременно ле Гуин последователно изтъкава общество, в което робството е приемливо и за роби и за господари, средище на избягали роби и примитивна на пръв поглед блатна общност, където ритуали и традиции диктуват всеки елемент от живота. Лекотата с която авторката прескача между образи и теми е зашеметяваща.

Книгата, както отбелязах, е изключително подходяща за хора, които едва сега започват да четат фентъзи. Действието е плавно, историята - лека и почти "обикновена". Завършена е, доколкото една история наистина може да има завършек. Магия в романа има, но е толкова малко, че почти можеш и да забравиш за дарбите на Гавир. Интересна е с представянето си на различни култури, за което ще е много любопитна за феновете на историческите романи. Освен това езикът не е тежък. Единственият проблем може да е, че действието се води от първо лице. Това не е нещо, което харесвам особено, но се свиква, пък и не е така натрапчиво както в други книги (например романите за жрицата на Кобербол, които едва изтърпях).

 Така че, както казах в началото, "Сили" си струва. Отделна книга, не част от поредица, на добра цена и с добро качество. Не е незабравима като оригиналната "Землемория", но е един различен поглед над света на ле Гуин и едно интересно ново начало.

А, да! И този път Бард не са се издънили с корицата. За сравнение:

Те това е!

Малко много закъсняла снимка от празничната (коледна - от "коля") тренировка на клуб MOTUS.

 А познайте кой тук е автора на блога.

Авторски съвети: Опасни теми....

 Може и занапред да пиша за реализма. За момента обаче ще се задоволя с нещо сравнително просто. А именно - идеята, че щом пишем фентъзи, това не би трябвало да има широка връзка с реалността и че тонът трябва непременно да е предвиден за една по-млада публика.

 Видите ли, това, което сложите на листа, не съвпада с реалността. Това не сте вие. Не се плашете да пишете за щекотливи теми - насилие, сексуалност и прочее. Не прекалявайте, разбира се, но и не ги избягвайте. Нищо не се набива повече на очи от битка без кървища или липсата на подкачания и търкания между героите. Мислите ли, че ако пишете за секс, предателства, убйства, изнасилвания, това ще ви направи мигновенно по-лоши личности и "драскачи"?

НЕ.

Хората не са идиоти. Когато играят компютърна игра, не ходят да трепят по улиците. Когато гледат филм с насилие, за война да кажем, не вадят автомата. И не знам някой, някога, след като е чел главите на Джайм в Песен за огън и лед да си е казал: "Баце, туй е мноо яко копиле, я и аз кат него!" и да е отишъл при сестра си...

 Един лайтмотив се е установил преди десетилетие, а може би и преди, не знам, не съм бил толкова добре информиран чак тогава: "Shit happens". С други думи, животът има навика да те замерва с неприятни неща. И това се касае с пълна сила за "фалшивия" живот, който водят героите ви. Може текстът и тонът на творбата да не предполагат това. Добре. Не искам да чета приказка за деца, в която драконът разкъсва на парчета коня на главния герой. Обаче не прави чест на автора на едно фентъзи за по-възрастни хора да изпусне да спомене как въпросния герой едва не се е изпуснал от страх.

 Мартин лош автор ли е? Джордан? Имат трески за дялане. Всеки има. А аз имам греди за дялане. Някой и цяла гора може да има, на която да се упражнява. Но никой, който пише фентъзи, което да звучи като приказка, а не е, не си помага. Не всичко, което излиза изпод ръцете ви трябва да е реалистично. Но като е фентъзи, да е рошаво! Изберете си тон от началото и се придържайте към него. Никой няма да ви се обиди от грубостите или от липсата на такива. Все пак, не е трудно да затвориш една книга или един браузър, нали?

Бележки V - За ръбатите камъни на историята

Или, в полза на предварителното описване на света.

В един пост от "авторските съвети" коментирах за създаването на светове. Да уточним отсега - не работя чест с бележки. Напишеш ли го на лист - после имаш чувството, че трябва да го направиш на всяка цена. Това не значи, че съвсем не ползвам такива. Едно от местата, където трябваше да ползвам повече бележки е историята на Ентерия. С повечко бележки нещата щяха да са по-изяснени. И, ето, след дъжд качулка.

Думата ми е за Великата война. Чувствам, че ако разкрия твърде много детайли, ще проваля някои моменти в книгата, затова ще се движа по острието на бръснача и няма да съм толкова подробен, колкото ми се иска. Великата война е сблъсъкът, който определя съдбата на ранната Ентерия. Не всички раси са създадени по онова време, а човешката раса, въобще, е в ранна детска фаза. Само Каз Модан и Западното кралство все още съществуват под някоя форма. За сметка на това джуджета и елфи вече имат развити държави. Орките на юг са все още разединени на много кланове. Още по на юг, неутралните са в състояние на постоянна война, тъй като драконите още не са се намесили в обърканата политика на най-южните държавици. Самите дракони се намесват в тази война чак в последния момент. Демоните от Хаоса се обединяват под ръководството на двама архидемони, за които се твърди, че са братя. Целта им е, както винаги, повалянето на Колоните, които са артефакт, поддържащ баланса между измеренията. Демоните отварят портали на много места и така нанасят много сериозни щети на повечето от старите раси, които са създадени първи. Средните раси също страдат, но заради недоразвитостта си, не привличат така силно вниманието на демоните.

Важното в случая е, че демоните не успели да проникнат в източните елфически гори, където били усетили присъствието на Колоните. Затова се събрали в Ничията земя и Централната пустиня на североизточния континент, Ерванта, и вкупом се насочили на изток. Каз Модан бил на пътя им. Човешките войски, подкрепяни от елфическия авангард се провалили в битката за полята Фаладер, но по-късно удържали Рем'Бар (или просто Рем, по човешки). Галидор Добрия се завърнал победоносно у дома. А демоните планирали... После един от тях се появил в Централната пустиня, начело на още по-голяма армия. Целта му бил проходът Илеад (на човешки - Острието), откъдето можел да проникне безнаказано в елфическите гори. А дали е било точно така - това е друг въпрос. Онова, което последвало било шок за всички. Сам Галидор препуснал на помощ на джуджетата и когато архидемонът излязъл начело на армията си, за да огледа човешките подкрепления, идващи от юг, кралят на Каз Модан видял шанса си и повел силите в атака. Резултатът бил неочакван - войските на Каз Модан били избити до крак, но в последните си няколко секунди, Галидор успял да прикове демона в магически затвор заедно със себе си. За благодарност джуджета и ефли издигнали гробница на лобното място на краля. Годините минали, пустинните дюни се преместили и скоро гробницата била забравена. До един момент.

А какво станало с другия демон? Е, това е една друга история. Всички искали да забравят войната и решили, че братът на поваления от Галидор архидемон е оставил боя и се е върнал у дома, да подчини бунтовните си поданици. Но дали наистина е така? Това ще остане за един много по-късен етап...

Глава - поредна

Пета, всъщност. Време е след кратките ми лирически отклонения да се върна към основната цел на блога. А именно: безсрамното саморекламиране. Е, да започваме прегледа на днешната порция.


Ентерия. Остава по-скоро заради интересните детайли в цялостната история. Не съм особено горд със стореното тук, но се самоутешавам, че беше първи опит. В случая имаме една от по-слабите глави, които изпъстрят първата "пауза" преди... Едно друго ключово събитие.
Трон от тръни. Важното е да създадеш фон. Скандалът от края на миналата глава ще намери своето продължение, наред с малко странична информация, която изглажда някои неравности в трънливото минало на света. Да кажа, че съм по-доволен от тази "творба" повече, отколкото от другата, е малко меко казано.
Наемни остриета. Ах... Доста подобно на Трон от тръни. И тук имаме разговор, за който е намекнато в края на миналата глава, и тук се говори на висок тон. За сметка на това, виждаме и нещо важно - героите ни са "просто хора", имат нужда от храна, от лечение и от почивка. Поне няма бойна сцена, иначе щеше да заприлича на копиране от миналата книга.

Ами, това е! По стар обичай до няколко минути ще постна и кача и бележките. Дано четивото да се окаже приятно.

Ревю: Танц с дракони & Skyrim

Ревю

 Меко казано, из целокупното интернет пространство циркулират много коментари за тези две произведения на изкуството, затова реших да се изхитря, като ги съвместя. Имах редкия шанс да се насладя едновременно на творбата на Бетесда и на романа на Мартин. Така че, нека да си изкажа мнението: може ли мишката да убие книжката?

История:

Да видим... Обичам Песен за огън и лед. Поредицата. И най-много от нея харесвам Вихър от мечове. Нека да установим този факт, преди даже да наченем темата за Танц с дракони. Защото в следващите няколко реда може да прозвучи инак.

Казвал съм преди, че Танц с дракони ми е харесал. Само че, хареса ми като фентъзи, заради същите неща, поради които харесах цялата поредица. Песен за огън и лед заема любопитна ниша. Едновременно звучи като исторически роман и като фентъзи. Мартин е запазил в него максимална доза реализъм, граничеща с брутална откровеност. Авторът знае как да задържи вниманието на читателите, героите му са комплексни, развиват се, звучат и действат като реални хора. Така че, да, като отделно фентъзи, Танцът ми хареса.

Като част от поредица: "Дявол те взел, Мартин, това ли чакахме с години?!" Представен ни е континента Ессос, който просто не оставя същото впечатление за внимателно изпипване като Вестерос. Героите изневеряват на себе си. Сюжетните линии са оплетени и на моменти звучат кухо. Да, има повече действие от Пир за врани (моята най-омразна книга от поредицата), но, уви, то не е целеустремено. Вкарват се нови герои, правят се залитания в напълно неочаквани насоки, прилагат се похвати, типични повече за евтин сериал, при които се съживяват стари герои, няма никакви знаци, че Мартин се кани да приключва поредицата, още повече само в две книги. В крайна сметка: да, историята не е лоша, но звучи като трудния транзит по средата на обемна книга. А не би трябвало. Та нали това си е отделна книга и цената й е такава?

Skyrim

 Доколко може да се говори за история в едно RPG, известно с отворения си свят? Ами, мен ако питате, може да се каже доста за историята на Skyrim. Даже се учудвам, защо никой не е пуснал книга по нея? Напоследък някои издатели молят известни и не чак толкова известни автори да пишат книги, които да излизат заедно с игрите им. Пропускът на Бетесда тук е голям. Имаме дракони, потенциален край на света, пророчества, древни ордени... Вярно, в основния куест ги няма "големите" морални избори на други, по-структурирани RPG-та като "Dragon age", но пък за сметка на това имаме шанса да изследваме много повече, стотици странични задачи, някои с по няколко възможни изхода. Има и някои недоизпипани неща, разбира се. Задачите за гражданската война в едноименния континент напирмер оставят неприятното впечатление за недовършеност. Можете да унищожите една от гилдиите, но само толкова. Липсва също така и шанса да премахнете опасен и корумпиран търговец, за който почти всеки от игралите Skyrim се моли в момента. И въпреки това, дали съдържанието е повече и по-завършено, отколкото Танц с дракони? О, да!

Техническо изпълнение

Skyrim е next-gen игра, или поне такъв е терминът, който критиците налагат за нея. И Бетесда са се справили забележително с графиката и звука. Още от Oblivion и Morrowind игрите им са известни за комбинацията от свободно движение из света и красива графика. Skyrim не изневерява на традицията. Някои гледки са буквално зашеметяващи. Светът е красив, с детайлни текстури и за външния си вид - върви прилично дори и на по-слаби машини. Огромни планини, потоци със скачаща пъстърва, грозни чудовища - всичко е тук. И ако сложите графичните опции на максимум, ви чакат гарантирано незабравими картини. Звукът, както винаги, е на високо ниво. Саундтракът е страхотен, синхронът му със сълучващото се на екрана - изключително добър. Репликите на героите са много добри, макар и не толкова зашеметяващи, колкото самата музика. Драконите имат особено добре реализирани гласове. Има само един дребен проблем със стрели и колена. В крайна сметка обаче, не може да се плаща за повече от стотина озвучители на гласовете, нали?

 Тролско кълцано фламбе

 

И отново се връщаме на Танц с дракони. Какво имам предвид под техническо изпълнение? Стила и други глезотии като корица и превод. Тук Мартин ще изтърпи няколко критики, а Бард - повечко. Стилът на автора не се е променил. Все така запленяващ е. Проблемът е, че с повечето герои и географски локации, нещата стават объркващи. Особено с навика му да не предлага много експозиция към главите си, просто защото иначе книгите му ще са твърде огромни. Така се стига до странната ситуация, в която някой читател може да се оплаче, че му трябват минути, само за да се сети какво точно става. Нещата са оплетени до момента, в който сложността на историята работи срещу нея.

Бард, ах Бард. Или Русинов, ах, Русинов. Преводачът, който ми докарва колики от няколко години насам. Не твърдя, че ще се справя по-добре от него. Но, в крайна сметка, кой е професионалистът тук? Човек даже и с минимален опит в превода не може да преведе Ironwood като Ирънууд. Тази грешка се трупа на забележителната камара от стари пропуски на Русинов - God's grace като Бога милост, gull като гларус, Highгarden (букв. Висока градина) като Планински рай. Някои читатели вече са пропищели от работите на Русинов. Защо продължават да го наемат? Нека се пооправи, или поне някой англоговорящ реадктор, който е наясно с оригинала да чете след него.

Да не споменаваме и странната тенденция на Бард да не закупуват и лицензираните корици...

Това не са българските корици

 

Но пък това е.

Последни думи 

Skyrim и Танц с дракони са творби в различни жанрове. Доколкото една игра може да се нарече творба, разбира се. Може ли да ги сравним качествено? Не точно. Но, нека да го кажем така. Ако Танц с дракони беше самостоятелно фентъзи, или първа книга от поредица, не бих си купил продълженията му. Skyrim, от друга страна, е изключително добра игра, в поредица от хитове. Бетесда не правят грешни крачки. Мартин ги прави, явно. Това значи ли, че няма да купя шестата книга? Ще я взема, разбира се. Изчел съм пет., ще изчета и шест, и седем. Обаче ако Мартин рече да разтегли повече Песента... От друга страна, замислям се. В случай че Бард продължат с геометричната прогресия на цените, очаква се седмата книга да е 70 лева. А тогава...

От трета страна, поне с досегашното качество, съм готов да продължавам да играя продуктите на Бетесда докато самият жанр ми е интересен.

Така че, ако се чудите какво да си вземете и харесвате книги и компютърни игри, заложете или на Skyrim или на по-ранните части от Песен за огън и лед. Или, най-добре, вземете всичко.

Ех, ако Танцът можеше да се похвали с един от тези...

Като нещо повече от декор.

Отвъд - Жертвата

Както личи от профила ми, от описанието на блога, и прочее, и прочее, аз съм едно странно човече, което се занимава в България с трудния занаят писане на фентъзи романи. Подчертавам в България понеже тук въпросния занаят е малко по-сложен отколкото на други места и, уви, нямаме успешни автори в насоката. Няма да залитам в лирически коментар на тема издателства и ще карам направо.
Преди известно време, няколко часа, приключих с твърдата чернова на нещото, по което работя в момента. Отрочето тежи точно 332 110 думи, със заглавната страница, и го чакам от около година и нещо насам. Следва да го прочетат няколко човека и да изкарам добро копие, с поизчистени неточности и тъй нататък. И понеже приключването на една чернова води до светли чувства (и до безсъние) реших да споделя с читателите си, по мои оптимистични преценки, цели пет човека, хубавата новина.
И понеже сте попаднали тук някак, незнайно как, мисля, че е редно да поощря бъдещите ви посещения, като постна малко "превю" на част от работата си. Кой знае? Може да си намеря редовен читател и на другите глупости, които са свързани отдясно в страници.
Подчертавам, че засега няма да пускам в интернет пълния текст на романа. Първо да се издъня с издателствата, пък после ще помисля по въпроса.

И, ето го, най-сетне, пролога, и една малка дреболия от епилога:

Пролог

3682 С.И., месец фарнар

Студът бе толкова всепроникващ, така натежал в неподвижния въздух, че сякаш можеше да го срежеш с нож. Целият живот бе изсмукан от вкочанената земя, покрита с тънък слой скреж. В сутрешния сумрак не се чуваше и една птичка, ни едно животинче. Нищо не дръзваше да наруши тишината, надвиснала заплашително над заледения дол. Сякаш цялата природа бе притихнала – уплашена, тръпнеща, обладана от мрачни предчувствия за онова, което щеше да се случи.

Само дърветата дръзваха да бъдат неми свидетели на ритуала. В центъра на малка полянка стоеше фигура, която слабо се различаваше от растенията. Целият живот бе изстискан и от това мъртвешкото лице, покрито от качулка и яка на дълга до земята черна роба. В него нямаше цвят, също както и в облеклото на мъжа. Бе заплашителен на ръст, но олисял и слаботелесен като хилавите зимни дървеса. Ако не бяха нарядко излизащите от устата му гъсти валма пара, той би бил напълно приличен на мъртвец или статуя, изправена по средата на тази забравена от Тринадесетте гора поради някаква зловеща игра на съдбата.

Един почти безшумен звук най-сетне се осмели да наруши гробната тишина на дола. Скрежът хрущеше изпод ботушите на натрапника, с такъв тътен, сякаш цялата гора се люлееше от могъща буря. Еретичните трели на шума продължиха няколко секунди, преди да утихнат несигурно отново. Мъжът се поспря и се огледа, някак притеснено.

Идваше тук всяка година, макар и по различно време. Един път през пролетта, друг – през лятото или есента. Сега бе избрал най-жестоката зима, случила се в Халнкирон от столетие насам. Макар и толкова рано през сезона, дървета и камъни се пукаха от студ, животните измираха в оборите, и дори северните вълци се озвериха дотолкова, че слязоха от планините. Най-неподходящото възможно време за Призива. Но той не определяше кога ще се случи. То просто ставаше, една сутрин се будеше и усещаше с костите си, че трябва да дойде тук, точно в тази долина и да изпълни ритуала.

Скрежът хрущеше под ботушите му. Толкова бе студено, че дори не можеше и да падне сняг. Потрепери неволно в робата си. Не знаеше дали от студ или заради онзи странен, безпочвен страх, който го обхващаше всеки път, когато наближеше това място. Стъпките му го отведоха до плочата. Бе стар камък, толкова стар, че никой не знаеше истинската му история. Вероятно някога тук бе имало по-голяма постройка, но сега бе останала само една огромна обла плоча. Позеленяла от времето, обрасла с бурени и счупена на няколко места, тя не приличаше на нищо важно. Той обаче знаеше, че е важно. От незапомнени векове Пазачите изпълняваха тук ритуала на Призива. И те самите не знаеха защо. Никога нищо не се случваше, нямаше небесен гръм или гласове от Отвъд.

Коленичи на плочата. По нея нямаше украшения, само една огромна, назъбена линия, наподобяваща светкавица, минаваща от единия й край до другия. Надигна ръце към небето и с трепет зареди неразбираемите слова, които бе научил наизуст. Страхът все още глождеше ума му. Защо? Никога нищо не се случваше. И този път щеше да е така, самоубеждаваше се мъжът.

Само след секунда усети две светкавици на болка във врата си. Последното, което си помисли бе, че този път нещо се бе случило.

Ето го и хубавият последен абзац, с който завършва книгата:

И ще дойдат дните на четвъртия Призив, когато Спазъмът отново наближи. И Онзи ще държи везната, но няма да има четвърта жертва. Защото короната, която бе обругана трябва да бъде изкована наново, преди края на дните. Тринадесет кули ще паднат, за да се преродят, а в четиринадесетата ще има само плач и отчаяние.

Авторски съвети: Към по-добри светове.

 Който не схваща шегата.... Простено да му е.

 Тра-да-да-дам! Любима тема. Ако се поразровите в целокупното интернет пространство, ще установите, че има десетки, стотици съвети свързани с това. И повечето се различават, уви, уви. Едни съветват първо да изградим света си, пък после да мислим история. Други предлагат обратната система - първо измисли история, после изработи света. Всяка страна има своите привърженици. Как да решите, млади падауани? Нека ви издам една много пазена тайна, която ме опазва от спонтанно самозапалвано - няма нужда да решавате всичко от първия момент (това важи за мноого неща, не сам за фентъзито). Изграждате свят, почвате история и нещо не ви харесва - режете. Изграждате история и нещо в света ви липсва - добавяте. И те така. А за по-практични съвети, четете по-надолу.

 1. Списъци, списъци, списъци! Не, не, не, не! Ако някой е имал рядкото щастие да прочете миналия ми пост, за героите, споменах няколко дребни нещица за дишащите, реални герои. Моля ви, не правете профил на света си. Бележки - да. Профил - не. Особено много внимавайте да не се заинатите на някой детайл. Искате свят, който е на техническото ниво на Земята, но героите ви просто не пасват вътре? Ами, ще трябва да се разделите с нещо. Или светът ще трябва да се промени, или героите ви. Не можете да имате и двете едновременно. Как пасва в свят с днешното технологично развитие странстващ рицар с поетична душа? Трудно. Скоро ще се окаже, че се налага да правите компромис след компромис просто за да обясните елементите, които си противоречат. Недейте.

 2.  Дуализъм. Една любопитна женица, преподавателката ни по философия, често ни обиждаше че имаме християнизирано мислене, сиреч че не разбираме добре неща извън догмата. Каква е връзката? Християнството развива тезата за върховното Добро и върховното Зло. Толкин хваща тази теза и я доразвива. Толкин обаче е пионер, а и творбите му са многопластова. Вземете герои като Денетор, Саруман, Теоден, дори и Мелкор преди покварата му. Феанор? Във Властелина и останалите части на Легендариума на Толкин има толкова много герои, които са сиви, че голямото черно Зло и светлината на Доброто са трудни за различаване. Защо да няма повече от едно Зло? Повече от едно Добро? Вярно, може да е малко объркващо, но ако заложим на класическия дуализъм, рискуваме да опростим до карикатури образите си и да ги напъхаме в калъп.

3. Религии. И тук отново, като слон в стъкларски магазин, се нанася културната ни и историческа обремененост, с още по-голяма сила от преди. Когато описват религиите в един друг свят, уви, повечето хора залагат на:

1. Нещо-като-християнство с централна "Исусова" фигура.
2. Гръцко-римски пантеон с дребни модификации.
3. Всичко останало (най-редкия случай)

Мога май да изброя на пръстите на едната си ръка романите със значително по-различни религии. В основни линии не е чак толкова лошо да поемеш по някои от тези пътища, но те са сигурен път към клишета. Ако се заложи на християнството, някои писатели просто обожават да вкарат темата за нетолерантността и фанатизма (обвързана със Средните векове). Гръко-римският пантеон почти неизбежно довежда до преки божествени намеси в историята. Замислете се. Защо да не направите нещо трудно? Една добра идея, която четох нейде из дебрите на интернет беше пантеон, базиран на... фигури за игра на шах.

4. Мързел. Или неоригиналност, или липса на креативност, кажете му както си искате. Точно за мързел може да си помисли някой, когато види историята на Стогодишната война със сменени имена в романа ви. Още по-зле е да базирате цялото произведение на някое събитие от земната история. И когато някой се усети за кое историческо събитие става въпрос, повечето от интригата в книгата ви рязко ще изчезне. Разбира се, това не се отнася за хората, пишещи алтернативна история.
Друг вид мързел. Даже и по-лош. Копиране на култури. Никога. Едно е да базирате някоя своя култура на Рим (been there, done that). Друго е да вземете един ботушовиден полуостров, да сложите всемогъщ град-държава, разчитащ на робски труд и всемогъщи легиони в центъра му и да очаквате овации. Няма да ги получите. Копиране на имена (десетките романи, изпъстрени с типични английски имена), на концепции (например за брак, за чест, за война), списъкът е безкраен. Ако харесвате нещо, не го копирайте. Рим е еволюирал заради геополитическата обстановка в античността. За да има Рим във вашата история трябва да има същата обстановка. Това как ще го обясните? Базирайте върху познатото, но не го взимайте директно, за да го поставите в света си.

5. Магия. Повечето автори, напоследък, опасявам се, гледат да не отиват в тази посока. С цел да се запази мистичността на магията, не обясняват и бъкел. Героите просто го могат. Махат ръце, крещят странни думи... И защо, ако мога да попитам? *Секунди за лична реклама* В Ентерия например съм разработил система на магията, която, макар и теоритично проста, мога да описвам в продължение на пет-шест страници и пак да не съм приключил. *Край на личната реклама* Дайте причини, правила, ограничения на магията ви. Не я хвърляйте в пространството като илач за всяка болка.

6. География. Начертайте си карта. После я поогледайте и се уверете, че не прилича твърде много на Земята. Няма нужда да е напълно различно де, но бъдете сигурни, че не чертаете Европа, Азия и Африка или Америките. Също така, опитвайте се да има логика в географията ви. Реките не текат нагоре по склонове, пустините не се появяват от нищото и ако сте забелзали, повечето планини образуват вериги, а не стърчат самотни. И тъй нататък, и тъй нататък. Начертайте си картата и я дайте на някой. Това не е така сериозна работа като да дадеш някому ръкописа си. Попитайте има ли нещо нередно в картата ви и дали тя не му прилича много на нещо друго. Послушайте какво казва и поправете дребните грешки, които може да сте попитали. В бъдеще може и да покажа някои от картографските ми опити, но... не мога да рисувам.

7. ЕПИЧНОСТ! Това може би не е много на място точно тук, но го изпуснах в основните правила. Времето на епосите бавно и постепенно отминава, за добро или лошо. Какво разбирам под епос? Беоулф. Властелинът. Оригиналните Междузвездни войни, ако щете. Любопитни творби, в които героите почти не спят, никога нямат нужда да се облекчат и ядат само по пирове. А да ходят на лов? Изключено, любезни. Приемете че, освен ако не правите опит да повторите Илиада, например, героите ви са обикновени хора, също както всички около тях. Около столиците ще има ферми. Дървосекачите ще се уморяват. Експедициите в далечни земи ще имат проблеми с болести и запаси. Можете даже да напишете половин глава, в която героят ви просто си лови вечеря. Звучи скучно, но може да се превърне в доста интересен момент. Особено ако знаете, например, как се обезкостява заек.

8. Предначертания. Друга точка, свързана с горната. Съдба, пророчества, всемогъщи магически мечове. С колички да ги ринеш във фентъзито. Кому е нужно? Героите ни не винаги са в центъра на всичко, а дори и да са, наистина ли трябва да ги подпрем отзад с едно пророчество и да ги помамим напред с Граала? И каква е логиката да се говори за съдба и предначертания в свят, в който май всички останали си живеят съвсем нормални животи? Красива, поетична останка от миналото. Много хубост обаче, бабите казват, не е на хубаво.

9. Реверанс към читателя. Разберете, че читателите ви не знаят колкото вас за вашия собствен свят. Върнете се към точка едно. Имате хубав и голям списък, но няколко части от него не са намерили пътя си към достатъчно обширни и ясни параграфи в текста ви. И после изведнъж тези елементи се оказват ключови. Смънквате нещо надве-натри в началото, че да е неясно, пък после от този цилиндър вадите заек. Лоша, много лоша идея.

10. Стила. Много наболяващ на моменти въпрос, особено когато се работи от множество гледни точки. Вижте миналите ми писания ако се чудите за какво говоря. Просто казано, помнете какво пишете. Не звучете като Пратчет, ако светът ви не напомня за света на Диска. Не звучете като Толкин в Анкх-Морфорк. Не описвайте галантни елфически принцове, които по средата на битка почват да ругаят и да звучат като гамени от улицата. И обратното. Не описвайте гамени от улицата, които звучат като елфически принцове. Просто на теория. На моменти - трудно за изпълнение.

И честит последен ден от годината! Дано в новата да изградим много по-добри светове.

Бележки IV - на кръстопът

 Като оглеждах последните си постове (четвъртите глави) и се чудех за какво точно да направя тези бележки, бях леко раздвоен. От една страна, можех да заложа на сигурно и просто да кажа няколко думи за магическите артефакти, които щедро са употребени в първите няколко глави на Наемни остриета - Буря. После се отказах, защото друга тема се набиваше много повече на очи.

Кръстопътищата. Уви, не се връщам към това място достатъчно често. Не че не е достойно, богове! Кръстопътищата са рожденото място на Джакил и Елена Кюс, а по-важни от тези герои, здраве му кажи. Причината е по-скоро неприятния навик на романите ми да се развиват около тях, и никога в тях. Единственото посещение е кратък транзит, осъществен от Кар и Питър в Трон от тръни.
Та, за самото... населено място ми беше думата. Кръстопътищата са на кръстопът. Ако можех да рисувам, както казах в поста си за Каз Модан, щях да нарисувам една хубава карта и да ви обясня защо това е важен кръстопът. Сега ще трябва да се задоволите с устно обяснение. Кръстопътищата се намират на Ерванта, континентът, доминиран от Белия кръг. На юг от тях е златния път, минаващ по крайбрежието. На север е Леденият полуостров, на запад е Тъмната гора. Източно са джуджешките планини. На стотици километри околовръст няма нищо, което да се счита за истинско селище, понеже районът си е пустинен. Нарича се Централната пустиня, защото грубо се намира в центъра на Ерванта.
За самият град. Казват, че само четвърт от хората в Кръстопътищата живеят постоянно там и сигурно не повече от осмина са родом от същото място. Кръстопътищата не са град в смисъла на думата, който ентерииците (а и земляните) биха придали на думата. Това е купчина постройки, пръснати във всички посоки около център, оформен около серия големи оазиси, обкичени от страноприемници и сергии, на които може да се купи и от дракон мляко. Кръстопътищата нямат стени, които да ги пазят, нито лорд, който да ги таксува и затова са любим пазар за честните търговци и любимо свърталище на контрабандисти.
От историческа гледна точка Кръстопътищата имат не по-безинтересна съдба. Създадени са като постоянен номадски лагер по времето на Каз Модан. Селището вероятно е сред най-старите човешки населени места, по-старо от Остерсторм и на същата възраст като Вем и Уестфал. През вековете на ранните човешки кралства Кръстопътищата са разменна монета. Жителите нямат нищо против, стига никой да не воюва на тяхна територия. Въпреки това селището е разрушавано неколкократно по време на различни войни. Преминава за постоянно в ръцете на Остерсторм малко преди падането на Каз Модан, няколко години след Великата война. Оттогава са нещо като протекторат, васална територия, независима община... Дворецът в Остерсторм се затруднява да определи. При всяко положение, хората на Кръстопътищата имат любопитния навик да гонят кралските бирници с дюдюкания след като ги съблекат голи, разбира се.

Това беше всичко засега. Преди Зимния празник, сиреч Нова година, ще пусна едни други бележки, със съвети, този път. А за различните видове елфи - ще поживеем и ще видим.

Към анонимен четец #1. Горд съм да припомня, че и Кръстопътищата не са оригинално наименование. Куртово Конаре също не е оригинално наименование. Не че нещо...