"Тъмни знамена" - пролог

Я, ноември.
Я, последната публикация е от юни.
*Свирукане*

Та, наскоро отново подех работата по "Песни за Отвъд". Надявам се, че шепата читатели, които са преминали през "Жертвата" и миниатюрната група тест-читатели, видели "Забравеното княжество" се радват от тези новини.

Реших, че няма да е лошо да споделя как подема историята в "Тъмни знамена". Не се притеснявайте за spoiler-и. Пролозите, поне в случая на тази поредица, рядко разкриват достатъчно за да развалят последващото удоволствие от четенето!

„Никой няма да знае откъде пада меча. Никой няма да вижда в сенките. Никой няма да свали оръжие преди сам да падне на него.”

Пролог

3717 С.И., месец файрус

   Острието играе леко по влажния брус. Напред-назад, напявайки съскащата си метална песен в хладния есенен въздух. Звукът надвива песните на скорците. Мирише на гниещи листа и дървесен сок.

   -Дядо…

   Старецът отвори очите си бавно, оставяйки ги да привикнат със светлината. Слънцето още е високо на хоризонта и дори и под дебелата покривка на гората лъчите му пак могат да парят зениците. Незнайно как, лицето на внук му виси точно пред него. Зверчето се е покачило на дървото над главата му, навярно. Някой ден ще си счупи главата така.

   -Мислех, че спиш. – Усмивката на лицето на момчето помръкна.

   И остри ножа? В същото време? Понякога се чудеше дали боговете не са подминали внук му, когато са раздавали разум. Раздвижи се малко в неудобната си седалка. Корените на дъба се впиха в гърба му. Може би наистина се беше унесъл. Но да спи? Шавна с лице и някаква буболечка падна на ръката му.

   -Беше се скрила в мустаците ти. – Зверчето се беше протегнало към лицето му. – Може ли да ги пипна?

   Вместо отговор, той се помести малко настрани. И без това май вече трябваше да продължи с работата. Плячката му нямаше сама да се одере.

   -Дядо? – Нова глупост напираше да излети от устата на внук му.

   -Млъкни за малко.

   Сега, когато острието беше спряло да лети по бруса, нещо се набиваше в ушите му. Беше доста тихо. Не пълна тишина, това не беше приказка. Но много от скорците бяха замлъкнали. Изправи се, прибирайки ножа си. Внук му едва не падна върху него.

   -Дя…

   Затисна устата му и направи знак да мълчи. Нямаше да върши работа за дълго, но поне за момента постигна целта му. Зверчето се оттегли по дървото и скоро тупна тихо на земята. Дядото не го чакаше. Тръгна напред, хванал дръжката на късата си брадва. Нямаше добър изглед оттук. Близкият рид…

   Някаква тъмна маса изскочи от храсталаците. Нямаше време дори да вдигне оръжието си. Едва успя да скочи назад. Каквото и да идваше обаче, слава на боговете, не го подгони.

   -Бягай в къщи! – Обърна се за момент, колкото да се убеди, че мъникът го е послушал. Дори не можа да му види гърба, зверчето беше побягнали преди той да каже и дума.

   Чак когато се обърна успя да осъзнае по-добре ситуацията. Тъмната маса всъщност бяха двама мъже, вкопчили се един в друг. И двамата носеха брони каквито никога не беше виждал и лицето на единия беше закрито от черна, демонична маска. Непознатите се изтърколиха до водите на локвата, в която той самият беше паднал. Онзи с маската беше отгоре. Мъжът с откритото лице заби колене в гърба на яхналия го противник. Маскираният обаче не трепна.

   Беше видял доста смърт в живота си, но това не можа да му помогне да удържи мехура си. Маскираният заби ножа си право в лицето на другия мъж. Веднъж, дваж, три пъти – отново и отново, докато онзи не престана да се мята. Лицето му беше някаква кървава пихтия.

   След като звуците от боя затихнаха, в гората се настани истинска тишина. Той не смееше да мръдне. Маскираният дишаше тежко. Цялото му тяло се повдигаше и спускаше ритмично. Облечените в метал ръце на победителя задращеха по нашийника на маската му. Чу се някакво съскане. Веднага след това се разнесе звука на хрипливо, накъсано дишане.

   Сега беше моментът да бяга. Понечи да стане, но едната му ръка беше потънала в тинята. Наложи се да отмести очи от маскирания, за да стане на крака. Чу как онзи се размърда зад гърба му и преглътна тежко. Имаше чувството, че сърцето му ще избяга от това място, с или без тялото му.

   Обърна се бавно. Май за втори път се подмокряше, но не можеше да усети нищо, освен острието, поставено на врата му. Сякаш животът му изтичаше през хладната стомана. Искаше само да си тръгне…

   -Не мога да те пусна току-така, старче. – Задави се със страха си. Как можеше този звяр да звучи толкова човешки? – Доста видя.

   Не беше мъж. Маската на войника лежеше до нея. Жена бе – макар и по-висока от него. Имаше лъскава кестенява грива и ангелски черти. Очите ѝ обаче не бяха на ангел. Нямаше нищо човешко у тях. Жената гледаше през него, без да го забелязва, сякаш той беше буболечка. Пъстрият ирис на лявото ѝ око беше като кама, забита в него.

   Последното, което помисли преди юмрукът ѝ да се разбие в черепа му беше, че не е възможно такъв глас да е носен от демонско лице.

Песни за Отвъд: Забравеното княжество - Пролог

Както обещах, ето го и пролога. Припомням предложението, че, ако желаете да сте сред тестовите читатели на Забравеното княжество, можете да се свържете с мен (e-mail, Facebook, Goodreads, тук...) и да попитате. Условието е да сте чели първата книга. Предложението е ограничено до първите трима желаещи.

Пролог

3716 С.И., месец елеринг

Беше часът на синята мъгла и целият свят беше непривично притихнал, сякаш свит на кълбо, тих и неземен. Стволовете на дърветата се протягаха неестествено в сумрака, тъмни силуети на сив фон, форми без край и без начало, неестествено изкривени от тъмата. Над нощта властваха ветровете. Ту севернякът наддаваше глас на горещи талази, ту студеният южняк повеждаше мощно. И понякога, само понякога, западният вятър успяваше да вземе връх. Странен вятър идваше от запад, и по него се носеше тънкият аромат на разруха и забрава. Сякаш някой, някъде беше забравил да затвори врата, която никога не трябваше да бъде отваряна.

Затова беше добре, че западнякът в момента не вееше.

Седемте смъртни мъже лежаха на върха на нисък хълм. Бяха облечени в кантеретеела, наметала, които ги покриваха изцяло, а отдолу носеха ризи със землисти цветове. Не беше трудно да се разпознае призванието им. На гърба на всеки имаше два колчана – един със стрели и един с метателни копия, а в ръцете им лежаха ловджийски дълги копия. Водачът на тази малка група, младеж в средата на двадесетте имаше честта да носи копие с връх от обсидан. Сред неговия народ имаше легенда, че обсиданът има магически свойства.

Водачът усещаше меката пролетна трева под себе си с всяка своя фибра. Странно как тя му се струваше доста ръбата и неприятна. В главата му смътно се въртеше предположението, че това е свързано с алкохола, който беше изпил с другарите си на вечерта. Нищо. Имаше за какво да се почерпят. В Трънов дол го чакаше бъдеща невяста, която да ухажва и почтено място сред кръга на ловците. Певците щяха да съчиняват песни за смелото му преминаване по Ножа. Вярно, първо сигурно щяха да го накарат да спи извън лагера няколко нощи, задето предприе това пътуване на своя глава, но в крайна сметка щяха да признаят геройството му.

Един от спътниците на водача посочи към блестящия обект под хълма, който беше привлякъл вниманието им. Бавно и несигурно, с натежала от пиене глава, водачът се вгледа в нещото. Много приличаше на сребърното листо на Знаещ. Само че беше по-голямо. И се въртеше неприятно пред очите му. Главата му се въртеше ли въртеше…

Усети звънтенето на вятъра, още преди по кожата му да се плъзне маранята на западняка. Лош вятър, лоши истории, така казваше майка му. Ароматът на разруха се разнасяше бавно и леко, като приспивна песен из въздуха. Тръсна глава, вече трезвен. Не му харесваше това място. Може би, в крайна сметка бяха сгрешили да тръгнат по Ножа.

Водачът се изправи с помощта на копието си и махна другите да тръгват. Нека да отстъпят няколко километра. Денят е по-смел от нощта и под лъчите на слънцето щяха да се изправят пред неизвестното. Сега обаче…

Звън. Писък.

Водачът се озърна трескаво. Бяха шестима. Шестима. Другарите му вдигнаха копията си и се оглеждаха объркано. Къде беше отишъл седмият? Собственото му копие сякаш само беше попаднало над рамото му, готово да удари. Изкрещя гневно, но страхът задуши крясъците му в мъглата.

Звън.

Между тях пробяга сянка. Крясъци и копия разбиха мъгливата тишина. Водачът хвърли две преди сянката да излезе от полезрението му. Петима. Извика. По-добре да се посрамят с бягство, но да оживеят. Заспуска се надолу по хълма, затъркаля се в меката трева.

Зън-зън-зън-зън.

Сърцето му биеше като ковашки чук. Спря да се търкаля и скочи на крака. Четири пъти чу звъна. Огледа се. Беше сам. В мъглата щеше да различи силуети, дори и през нощта. Но не. Водачът остана последен. И сам. Обля го ледено спокойствие и той сне лъка от рамото си. Щом бягството бе безсмислено, щеше да се бие.

Звън.

Не видя откъде идва врага, но го чу. Помириса го. Той идваше със западният вятър, с тихата въздишка на смъртта, която идва почти безшумно. Девет стрели излетяха в бърза последователност една след друга. Вятърът шепнеше сред високите треви. Имперската гора от едната страна трепереше под трелите му, а Мъгливите тресавища от другата стенеха тихо, сякаш от болка.

Водачът захвърли лъка. Все още чуваше сянката. Беше тук, а не там. Ръката му попипа за метателните копия. Хвана здраво първото и го запрати безпогрешно към източника на звука. Вятърът поде парчето дърво и метал и го захвърли на земята. Второ и трето копие последваха първото и всички потънаха в мрака.

Звън.

Завъртя се рязко, на пета, и вдигна обсидановият връх на дългото си копие. Ако това беше демон, трябваше да умре от обисдана. Видя ужасното лице на нещото, което бе убило другарите му. Не трепна. Ловецът няма да може да улови и най-беззащитната плячка, ако трепери. Водачът мушна с цялото си тегло и доволно усети как върха потъва в плътта на съществото. И след това, ненадейно като идването на западния вятър, спокойствието му се разпиля на хиляди звънтящи парчета.

През мъглата се носеше най-ужасяващия звук на света. Звукът на счупено острие от обсидан.

 

Ревю: Зимен панаир на книгата 2013

Автор, издател, автор, издател, автор...

Време е да се повторим с нестандартните ревюта - време е да поговорим за панаира на книгата.

Това ще е субектвино ревю, по ред причини. Първо, бях зад и около щанд през почти цялото си време на панаира. Второ, не съм фен на езотериката и нямам пристрастия към руската литература - първото беше притеснително често търсено, доколкото усетих, а второто беше обвързано с московските гости на панаира. Трето и последно, бях на панаира почти изключително в качеството си на автор и гид в света на фентъзито за клиентите на MBG Books.

Панаирът на книгата е едно прекрасно събитие, което заслужава повече внимание от всички четящи и не-четящи хора. Няма значение от кои сте - ако отидете на панаира няма да сгрешите. Ако четете, това е шанс да си сложите ръцете на два сорта книги - от новите, които още ги няма по пазара и от старите, които скоро няма да ги има на пазара. За отстъпката да не говорим. Ако не четете - спокойно! И за вас ще има подходящи занимания. На панаира се продаваха и настолни игри, имаше беседи и забавни предстаяния. И всичко това безплатно. Страхотен вариант за следобедна разходка.

Как мога да отчета този панаир, в сравнение с миналия? По-голям. Доста по-голям. Работната събота беше голяма спънка пред продажбите, не се и съмнявайте. Но броя на щандовете и интереса към тях надминава всички панаири в НДК, на които съм бил свидетел. По-пъстър. Разбира се, че по-пъстър. Очевадно беше колко много усилия някои издателства бяха вложили в щандовете си. Пристрастно отбелязвам страхотната "страноприемница" на MBG и не-съвсем-книжния щанд на Фантасмагория. Издателства като Артлайн и електронната и-книжарница Ozone.bg бяха сторили всичко по силите си, за да накарат посетителите да се чувстват наистина прекрасно.

Кои бяха "големите играчи" на паниара? Длъжен съм да спомена "Изток-Запад" и господин Блажев, който привличаше страшно много хора и не се притесняваше да препоръчва книги, дори и когато не са от неговото издателство - не един и двама души се разхождаха наоколо, прератени от баш-Книголандеца. Също Бранимир Събев, българският следовник на Стивън Кинг, разбира се, с неговото колритно присъствие. Хубаво беше и да се срещнеш с Александър Драганов от Националния Клуб по Фентъзи и Хорър. (НКФХ) Пак бяха тук и хората с книгите-игри. Приключение е да си спомниш, наистина.

Още нещо хубаво - не забелязах никъде издателства, които бяха на панаира, за да припечелят на всяка цена. Нямаше ги миналогодишните кошници с книги за по три-четири лева. Може и да ги е имало де, но аз лично не видях. Надали трябва да обяснявам защо крайно ниските цени не са добри нито за конкуренцията, нито за авторите.

Какво не ми хареса? Имаше и такива неща, разбира се. Хората, препратени по нечии чужд съвет много често идваха конкретно за едно или друго издание. Имаше читатели, пристигащи само за една определена книга и нищо друго. Имаше и такива, които полагаха всички усилия да странят от българските автори. Някои подминаваха с много лека ръка фентъзито, но това вече е проблем, специфичен за жанра. Подучх един-два не съвсем приятни коментари по адрес на екипа на MBG и щанда им, което, поне за мен, е нетърпимо. Знам много добре какво усилие са положили - това не са хора, които заслужават нещо по-малко от похвала за представянето си на панаира.

Лично нещо, което не ми хареса - от печатницата, където е отпечатана книгата ми са си оставили ръцете. Но за това по-нататък.

От лична гледна точка: Песните вървяха добре. Разписал съм сигурно около 50 томчета, от които 35 първи том и 15-тина втори. Още може би между 10 и 20 са били продадени сутрините когато не бях на щанда. Въпреки усилията, на екипа на MBG и лично мои, "Разторг" на Антон Фотев не успя да дръпне напред след като автора си тръгна. Големият проблем беше неравната реклама. Каквото и да говорим, Христо Блажев (Книголандия) и Калин Ненов (Човешката) са големи имена и едно рамо от тях изстреля Геновева напред - а и много от личните ѝ приятели наминаха през "страноприемницата". Освен това, беше си единствената комедия на щанда. Пак безспорно, да говориш с автора и да получиш неговия автограф е примамливо за читателя, което изравни отчасти интереса между Песните и Приказките. Но, откакто Антон напусна, без редакторско/авторитетно рамо и без авторова самореклама, Разторг забави много темповете. Драги ми господин юристе - ако четете това отнякъде, не пропускайте, моля, да идете на представяне в някоя книжарница, когато пуснат Разторг в търговската мрежа. Можете само да спечелите.

Контактът с читателите също беше страхотен. Много хора успях да убедя да си вземат Жертвата, още повече убедих просто да дадат шанса на фентъзито с някое от предложенията на издателството. Имаше и такива, които много харесаха разговорите с мен, но решиха да вземат книгата по-късно - и не ги виня, без ревюта и с точно един читател (и автор), до когото да се допитат, книгата ми не е точно позната величина. Един куп, уви, не бяха впечатлени от липсващите ми ораторски умения и си отидоха с празни ръце. Е, нищо. Надявам се, че поне един от хората, с които ще срещнах ще ми върне услугата, като пусне отзиви за Жертвата, дори и да са негативни.

Няма да споменавам колко беше приятно да стоиш въоръжен и брониран в НДК. Снимката ми с меч, чук, шлем и гамбезон може и да не е сложена отгоре на този пост, но без съмнение ще изплува от дълбините на Интернет.

Това е от мен за този панаир. Догодина пак, надяваме се, с Песни за Отвъд: Забравеното княжество. Чакайте постове около Коледа с новини и хубави изненади.

Откъслеци

"

  Май някой го ръгна отдясно. Не бе силно, но при все че крайниците му бяха като направени от желе, не посмя да окаже никаква съпротива. Просто се килна и падна в леглото. Чу смях, хлопване на врата и още по-неудържим смях. Жените бяха невъзможни за разбиране. Докато заспиваше, имаше чувството, че изпуска нещо много важно. Разбра след няколко минути на тих размисъл. Можеше да види раменете ѝ през нощницата.

  Заспа с широка усмивка.

"

Откъслеци

"

От двореца се изливаха тринадесет широки канала, всеки в корито от различен ценен материал. Тези канали бяха във всяка посока и бяха пресечени и разделени от по-малки, радиални корита, на свой ред пресечени от други, съвсем малки канали, които като улици пресичаха града. Савяр-а-дом имаше и булеварди, и алеи, и стотици мостове, но хората ползваха предимно каналите. През нощта целият град беше грейнал в различни светлини. Крайните квартали едва блещукаха, а сърцето на столицата грееше като слънце. Централните канали бяха като гирлянди от пламъци, които свързваха различните части на града помежду си. Беше картина, която можеше да спре дъха на човек, дори и след Гладис-дом и Ехт-дом, и тя не можа да сдържи възклицанията си.

"

Корици

Ето го и финалните предни корици на книгата...

Какво да кажа за тях и за разликата от пъвите версии? Хмм, малко повече сенки? Ана - дамата отдясно - ми се струва твърде хубава и женствена. Момичето е на 17 в историята, това си е подсъдимо.

Също бях под впечатлението, че Том 1 ще е с Ана, а Том 2 ще е с Бронираният. Бял кахър де.

Като цяло кориците са директно, макар и не особено значително, подобрение от първата версия, която ми беше пратена преди доста време.

"Томовете" разделят страниците на две. Самата книга оригинално има четири части - "Част първа, част втора" и т.н., които помагат структурно и смислово за разделението на романа. Можеш да си кажеш "Стигнах дотук - сега ще почина, преди новите сюжетни линии да дойдат". Лошото е, че първите две части са две трети от книгата. Заради което, разбираемо, от MBG са пребалансирали нещата, за да се получат две томчета от 464 и 496 страници съответно. Да, това може да влезе в една книга. Не, обаче, не и в този формат - A5 става турден за разлистване след 600-ната страница. А и, да си го признаем, цената на две книжки А5 горе-долу ще съвпада с цената на гоялм том формат А4. Пък така получавате две красиви корици.

Последно за този пост: Очаквайте ме, заедно с MBG и, надявам се, другите двама победители, в НДК на Панаира на книгата от десети до петнадесети октомври. Всеки следобед (да няма разочаровани ранобудни хора), защото след два месеца лекции кран няма да може да ме вдигне рано сутринта. Обещавам да има приятни изненади преди, след и по време на панаира, тук и на живо.

Откъслеци

"

  – Какво ще сторят хората, корабите и твърдините срещу зимата? – Ето го въпросът, до който бе стигал при всяко свое размишление. – Дори и да се обединим, какво ще постигнем, освен да направим края си по-отчаян? Жалък?

    – И какъв шанс имаме сами? – Князът посочи едно куче, по-едро и диво на вид от останалите. – Ловците ми заловиха този вълк преди няколко години, защото беше сам. Би се гордо, но беше пленен без глутницата, която да го пази. Братята му бяха измрели от глад и студ. – Ройнар чак сега се вгледа в животното. Наистина беше вълк, но с такъв жалък вид, че само запознат човек не би го объркал с куче.

    – Да се бием гордо, това е шансът ни. – Синът на Нагрот изгледа княза си твърдо. – Да умрем в бой, достоен за песни, преди гладът и студът да са повалили всички ни. Глутницата във вашата история също не се е спасила от зимата, нали?

"