– Тъжна работа е да си Знаещ. Ние сме съдове и
нашето познание е празно. Затова казвам, че ние не жънем. Какво добро, че знам
стотина възела, като щом хвана въже, неизбежно си оплитам ръцете? Знам хиляда
отвари, но все отрова бих сварил, ако ми дадат да го направя. Разправям за
велики битки и кроя планове как една шепа номади да сразят орда сенки, но като
трябва да ги вкарам в действие, се оказват напълно неприложими. Помня как да
изцеря всяка рана, но тежко му и горко на моя пациент, защото се гнуся от кръв.
Не съм безполезен, не, но сам по себе си съм един жалък старец.
– Не сте… – Този път съжалението ѝ беше
искрено.
– О, но
съм. – Той се загледа в ръцете си и се засмя тихо. – Не съм ожънал и един клас
с тези ръце, не съм убил плячка, не съм вдигнал палатка… Не съм хващал детето
си в обятията си. [...]"
Избирането на този цитат беше изключително трудно. Няма нищо по-лесно от това да цитираш оратор, а и Орача си пада по експозицията. Нищо, че той сигурно ще отхвърли идеята, че поне в това го бива...
ОтговорИзтриванеКато допълнение, малко лоша поезия. Текст на песен, всъщност. Хрумна ми, че може да е добра идея да ги пускам, ако в главата, от която късам текст има и музика.
"Вали, вали, дъждът вали,
над поля и сред гори,
песен вече не шуми.
Цяла вечност ни дели.
Няма огън, ни усмивка блага,
няма път, надежда бяга.
Има само дъжд и мрак
на тоз замръзнал бряг.
Дом няма кой да ни даде,
корона кой да изкове.
Мракът пада и вали.
Вали, вали, дъждът вали.
Над поля и над гори."