Откъслеци

"

 – Този дългоух приятел реши, че ако се прави на пън достатъчно убедително, ще го пропусна. – Гарет се засмя и остави на земята до огнището улова си. – Сети се да бяга чак като видя, че пускам тетивата. Тогава вече беше късно за него.

"

Авторски съвети: Експозиция, къде, как и защо да издигнем стената от текст?

  Фентъзито е… Ами, жанр-експозиция е, поне за мен. Единствената черта, която класира една книга като фентъзи е присъствието на чудодейни, невъзможни в нашата реалност неща. Под това? Можете да имате приключенски роман, любовна история или военна епика. Светът е онова, което прави фентъзито това, което е. Но как да потопите читателите в света си, без да им разкажете всичко и как да не ги изгоните, защото са объркани до смърт от странните същества, шестващи по страниците на творбата ви?

Да се захващаме!

1. В името на всичко свято, не в началото! Обещавам да принасям по едно новородено коте в дар на Корн, бога на кръвта (Warhammer),  за всеки един път, когато някой от вас струпа стена от експозиционен текст в първата страница. Сериозно. Не се шегувам. Ножът ми е остър и знам откъде да намеря материал. Така че мислете, преди да го сторите. Животът на едно пухкаво, мило създание е заложен на карта.

Защо това е ужасна идея? В началото искате да привлечете читателя, да го хванете здраво с историята си, да сте убедени, че той ще продължи да чете и след първата страница. Не да го прогоните с писъци, защото чете учебник по псевдоистория. Много романи страдат от този проблем – опитът да установят всичко, всичко да обяснят, в първите си няколко страници?

А кому е нужно? На героите? На читателите? Разбира се, ако има нещо очевадно, без което никой няма да разбере какво става, кажете го! Но, в противен случай, запазете естествения темп на събитията. Нека научаваме нещата, когато са ни нужни, а не когато на вас са ви 

хрумнали.

2. Читателите помнят. А дори и да не помнят, могат да разлистят назад. Не им повтаряйте неща, ако не е нужно. Един герой може да мисли все за едно и също – това може да подчертае колко важен е този въпрос за него.  Но авторът не трябва да се спира постоянно на един и същ елемент. Драконите ви не могат да летят. Хубаво. Драконите ви не могат да летят. Чухме го. Драконите ви… Тра-ла-ла-ла, време е да прескоча страничката!

Избягвайте очевидните неща. От „Небето е синьо“ до „Горянинът можеше да се оправи перфектно в гората“. Не болят толкова много, когато ги прочете човек, но е вреден навик, от който можете да се спасите. Подобни заявления само забавят писането и историята ви. Времето, което ви отива, за да описвате очевидни неща може да прекарате в измисляне на любопитни детайли!

3. Героите ви да се представят с времето. Това е и принципен съвет. Нека го обясня така. Кой бихте харесали повече? Човек, който ви разказва цялата си история при запознаването или някого, който сте опознали бавно и постепенно сами? А и кой би разказал цялата си история на първа среща? Нека диалогът, мислите и действията на героите ви да ги определят като личности, а не стената от текст, която ги представя в детайли.

4. Неизбежната огромна експозиция. Ами, ще се я има. Освен ако светът ви не е Земята или поне много близък до нея, все някога ще има нещо, което трябва да се обясни в детайл, за да могат читателите ви да разберат какво по дяволите се случва. Колкото по-странен е светът ви, толкова по-нужна е подобна дълга експозиция. Как да я разбиете?

На първо място: трябва ли да е монолитна? Абсолютно нужно ли е всичко да е струпано на едно? Никой не харесва еднотипните сцени. Твърде много страници, отделени на една и съща тема, и книгата започва да е твърде близка до последния тираж на абсолютния хит „Аз ремонтирам Москвич.“

Още един съвет – ако не е умишлено наситен пасаж, цветистата реч е ненужна. Може да съкратите малко ненужна тежест, ако я изрежете тук-там.

Дори и главният ви герой/героиня да е видял/а нещо, нужно ли е да го кажете на читателите? Веднага? Помислете си за мистерията, която можете да създадете.

Важно изключение: ако главният ви герой знае за deus ex machinа, добра идея е да го разкриете час по-скоро.

5. Има ли нещо ненужно? Премахнете онова, което не е нужно на читателите ви и не помага на историята. Изтъкването на любопитен хералдически знак е интересно. Изреждането на всеки един хералдически знак в парад, да речем, е тотално ненужно в почти всички случаи.

Знам, че е трудно. Знам, че изработването на сложни детайли не е лесно. Знам, че много от вас обичат това. Но бележките ви по света не са онова, което предлагате на читателите. Сложете малко от дребните детайли, но не прекалявайте. В крайна сметка, като забогатеете и станете по-известни и от Мартин, от какви енциклопедии ще печелите, ако сте си казали всичко още в началото?

6. Има ли нещо нужно? Не крийте информация от читателите си просто така, за да направите нещо много изненадващо. Или поне не го правете без причина. Една – две добре прикрити тайни са нещо, придаващо мистика на историята ви. Десет? Двадесет? Превръщате се във фокусник, който не може да спре да вади зайчета от шапката си. На всеки ще му писне след третия дългоушко.

Бъдете наясно какво трябва да кажете на читателите си и не се свенете да им разкривате всичко нужно, колкото пространно е нужно. Винаги пазете баланса между мълчанието, истината и заобикалянето ѝ.

7. „Знаеш, Боб…“ Най-безсмисленият разговор на света, който просто крещи: „НЕ ЗНАМ КАК ДА ПИША ЕСКПОЗИЦИЯ!!!“ Двама герои си седят и приказват за нещо. И двамата знаят за какво става въпрос. И двамата познават темата изцяло. Нищо чудно и двамата да имат абсолютно един и същ поглед над обсъждания въпрос. И въпреки това, един от тях стои и кима, докато другият мърмори ли, мърмори, за нещо, което е добре известно всекиму.

Не.

Ако искате експозиция през диалог, уверете се, че героите ви наистина не са добре запознати с въпроса. Това или предложете някой друг, на който те да разкажат, стига да е логично да го правят.

8. Огромните диалози – за и против. Това е донякъде лична точка. Пиша диалози, които могат да са от реалния свят. Твърде много реални. N-брой герои седят някъде, или се движат, и не спират да говорят. Няма никаква причина да не говорят. Не са заплашени, имат важни неща за обсъждане и онова, което казват е интересно. Но е много. В реалността също е така. Само стенограмата от един разговор между приятели би била огромна, и много от темите, през които те минават, са достойни за предаване на хартия. Дали това е лошо?

Зависи от читателя, всъщност, и от стила ви. Приемете, че не всички ще харесат книгата ви. Ако държите на реалистичните, дълги разговори, не виждам нищо лошо да ги използвате. Обичам да чета смислен диалог, колкото и да е дълъг. Искате разговорите ви да са винаги къси и изпълнени с удобни за цитиране изречения? Давайте! Може да не е реалистично, но има публика, която обича това. Решете, обаче, какво ще правите, и се придържайте към него. В един роман, развиващ се на бързи обороти, огромната дискусия не е на място. Не че няма да се случи, разбира се. Просто само ще спечелите, ако единствено я споменете. Обратното, в дълга епопея един разговор, завършил с чудодейно съгласие в рамките на няколко изречения ще остави читателите да се почесват по главите.

9. Съспенс чрез експозиция. Напълно възможно, ако искате да го направите.  Напрежението в една история не се натрупва просто заради мистерията и нещата, които не знаем. Чували ли сте теорията за кръга на познанието? Колкото повече знаем, толкова повече установяваме, че не знаем? Така е и с историите. Натрупайте данни за голямото зло. Натрупайте много данни. И загатнете колко много още не знаем. Опишете зверствата, на които са свидетели героите ви, и намекнете, че има още, толкова ужасно, че дори и вие не смеете да го поставите на хартия.

Много хора казват, че експозицията е скучна. Не слушайте тези хора. Всичко може да е забавно. Нужно е само да се научите как да го правите и къде е границата.

Следващите теми:

1.       Писане без план и с частичен план – скок в мрака

2.       Водене на бележки по книга – и как да не водим книгата по бележките си

3.       Редакция и качествен контрол

4.       Героите ли движат историята? Или обратното?

Пишете дали ги искате в този ред, или нещо не ви отърва.

Фейсбук страница

Здравейте, здравейте!

Търсенията ми за корица се увенчаха с някакъв половинчат успех и страницата, през която ще промотирам книгата е качена в социалната мрежа.

Песни за Отвъд

Харесвайте, (или пък недейте) коментирайте и прочее. Обещавам да продължа да подържам и постовете за книгата в блога си, за онези, които още не са се поддали на натиска да си направят профил в лицекнигата.

Откъслеци

"

 – Ето го аргументът ми – изфуча Аша и грабна някакъв вързоп от земята. – Виж го!

Тя дръпна и от вързопа се изтърколи нещо тежко и обло. То тупна на палубата и се затъркаля към Ройнар. Капитаните се втренчиха в него с ужас. На Рори му трябваха няколко секунди да осъзнае какво бе това. Беше човешка глава. И лесно можеше да познае лицето. Беше Нагрот Буревестник, с бръчките от болката и торбичките под очите. Усмихваше се благо във вечния си сън. Ала побелялата му свилена коса бе покрита с кръв и под врата нямаше тяло, което да го крепи – само дълга, кървава дамга. Като омагьосана, главата се спря точно пред очите на сина на оръжейника. Поне боговете бяха добри и не се извъртя с очи към него. Ройнар я гледаше няколко дълги секунди. Този път потрепери, така силно, че и палубата сякаш се тресеше заедно с него. Отне му върховно усилие на волята да се спре, а парапетът в десницата му изхрущя, пречупен като вейка.

"

Ревю: Междусъния

Междусъния, междусъния, защо не те проспах?

Ехей, хора! Хора! Българско фентъзи, хора. „Великолепно фенетъзи в духа на Р. Зелазни. Изненадващ дебют!“[1] Ще е добро, хора…

Да, в сънищата ми, сигурно.

Мислех да не правя това ревю, но в крайна сметка всяка реклама е добра реклама, пък и няма да си кривя душата заради едно българско име на корицата. Точно затова, и заради мързела ми, ревюто се забави - романът е излязъл в средата на юни месец и го имам горе-долу от тогава.

Аз съм придирчив читател, признавам си. И очаквам повече. Особено от моя съученичка. Авторката на туй писание е Димана Атанасова – млада и, очевидно, пробивна писателка, излязла от редиците на гимназията ми година след мен. Малко ме е срам да призная, при тези обстоятелства, но Междусъния ми дойде от тъча. Влиза си човек в книжарницата и що да види – българско фентъзи. Сън ли си, мечта ли си?

Да започнем с кратко благодарствено слово за издателите от „Весела Люцканова“. Това е едноименно издателство, пробило отдавна с учебници и, изглежда, от сравнително скоро, налазило и пазара за художествени книги. Каталогът им е любопитен и авантюристичен. От „Весела Люцканова“ изглежда ще залагат на нови български писателки. Единственият проблем? Поджанрът е дамско фентъзи. Не ги виня. На Алеята на книгата в София около половината представено фентъзи беше от този тип, вдъхновен от „Здрач“ и производните му. Пожелавам на „Весела Люцканова“ успехи. Нямам нищо против пъртина да ми пробиват крехки създания от женския пол. Равенство на половете, все пак, и то в най-добрата си форма.

Та, така, ще правя ревю на дамско фентъзи. Вадете пуканките.

Що е то дамско фентъзи, това е първият логичен въпрос. Май трябва да обясня, при положение, че терминът не е общоприет. Това е фентъзи, използващо няколко клишета:

1. Главната героиня е невинно момиче, просто една от нас.
2. Главната героиня има гаден живот и/или гадни родители…
3. …И не може да спре да се оплаква от тях.
4. Главната героиня е въвлечена в магически свят от красив момък.
5. Главната героиня е магнит за мъжете в този магически свят.
6. Главната героиня е избраната, дарена с мистична способност.
7. Главната героиня има постоянна нужда да бъде спасявана от нещо.
8. Магическият свят има „ърбан“ усещане, независимо къде и кога е.

Какъв ми е проблемът с дамското фентъзи? Правено е по калъп, историите са изключително взаимнозаменяеми, героините често се превръщат в досадни мрънкала. Не мога да се отърва от чувството, че целта на писането за авторката (да сме честни, мъжете-автори в този поджанр са рядкост) е да осъществи фантастичните си мечти. Когато целта не е очевидно печалбарство, разбира се. Фенфик със сериозно заглавие, с други думи.

Кои точки от горните осем удря „Междусъния“? Всичките. И успява да ме изтормози и в няколко други насоки. Нашата героиня се нарича Даш Девро. Тя е обикновено момиче, живеещо в заспал град. Майка ѝ я отглежда сама и пие като смок. Баща ѝ ги е зарязал. Даш мрази живота си. Няма приятели, не е популярна. Разбира се, веднага почват да ѝ се случват сериозни неприятности – и, естествено, високият тъмен мъж започва да я спасява. Не един, а няколко пъти. Точно след това, Даш започва да сънува странни сънища. Оказва се, че древно зло я гони, защото тя е специална и той трябва да я заведе в Атлантида. Не е голяма изненада, когато поредицата ще се казва „Сенките на Атлантида“.

Оттам-нататък, да си призная, не съм достатъчно интелигентен, за да разбера какво става. Ето тук идва основната ми критика към госпожица Атанасова. Стилът. Добре е да си кратък, но не е добре, когато читателите ти не разбират какво се случва. Повествованието се води от очите на Даш, но му липсва плътност. Героите буквално летят нагоре-надолу. Докато сме занимавани с вътрешните терзания на Даш, във външния свят се случват твърде много неща. Има пасажи, в които героите явно се движат или правят нещо, но изведнъж ни е показан резултата, без да е споменавано действието. Често и резултата не виждаме.

А има какво да се гледа. Някъде между обърканите мисли на Даш се вихрят дворцови интриги и древни ужаси изпълзяват от мрака. На тях обаче е отделено сравнително малко време, за да се отдадем на въздишането по лицето в главната мъжка роля, Меро. Той добър ли е? Не е ли добър? Пука ли му за мен? Не му ли пука? Като всяка една героиня в нейната позиция, Даш не може да се реши. Меро е тъмен герой, наемник и убиец. Ама пък е ‘убав. Ама пък е убиец. Ама пък… Цаца.

За Атлантида, описана ни в книгата, разбираме малко. Бих казал, че това е преднамерено. Даш е въвлечена в този свят против волята си и всичко е объркващо за нея. Гледаме от нейните очи, така че трябва да е объркващо и за нас. Страната е потънала под океана и се пази от силово поле, което се поддържа от някакви кули, които пък рухват, и в центровете им има някакви магически камъни… Май? Някакви искат да ги повалят, експерименти с хора, алчни за власт злодеи, гигантски змии… Признавам си, не можах да проследя сюжета достатъчно добре. Не съм се постарал, предполагам.

Героите? Класика, разбира се. Всички герои са обзети от мрачни мисли. Всички имат тъмно минало. Искате да срещнете обикновен човек, който просто е забъркан в тази каша? Тук няма такъв. Единственото нарушение на формата е, че Даш не е чак обожавана от всички мъже, макар че привлича вниманието на абсолютно всички, разбира се.

Мисля, че голяма част от проблемите на Междусъния идват с размера. Книжката се опитва да набута твърде много идеи в твърде малко пространство – малко над 200 страници А5 едър шрифт. Добавете чести сънища, спомени за миналото, душевни терзания и накъсани диалози, и мястото за сюжетно развитие остава минимално. Предпочитам твърде малко идеи, но раздути, пред каша, през която не мога да си намеря пътя. По всички правила и закони това можеше да е добро фентъзи. Усещам го. Основната история е силна и изпълнена с мистерии, нищо че се движи по добре отъпкан път. Просто е така объркано предадена, че не мога да я проследя.

Какво добро има в Междусъния? Ами, различна е. Да, да не повярвате. И не само със страната на производство. Повечето дамски романи са още по-клиширани. Този поне има добрината да предложи нещо повече от бляскав бифтек в главната мъжка роля. Има добрината и да не хвърли героинята ни в ръцете му и даже финалът е интересен, макар че е отворен като поле – нито една сюжетна линия не стига до логичен завършек. С изключение на една, която пак ще бъде отворена, мога да се басирам. Атлантида е интересна, макар че просто не е имало време да се опише както трябва. Има любопитни стилистични решения. Изкарват ме от нерви и ми пречат на четенето, но не мога да отрека, че са отклонение от нормата. Цитатите от песни преди всяка глава също са интересен елемент, макар че някои нямат връзка с действието, развиващо се след тях. Освен това, авторката си е написала домашното. Имената, които е избирала за героите си и за Атлантида са умело подбрани. Което може и да е минус. Когато имаш човек на име Рафаел, например, можеш да си напълно сигурен, че ще е художник.

Кратка бележка за техническото изпълнение на книгата. Адекватно е. Хартията не е вестникарска, корицата не е зле направена, макар че изображението е грабнато от един швед, постващ в deviantArt, дано с благоволението на художника. Авторката ползва прекалено щедро ненужни чуждици, което ме дразни, но предполагам, че редакторът (самата Весела Люцканова) не е посмял да я скастри. Книгата е граматически добре издържана, доколкото можах да преценя, докато се опитвах да се преборя със сюжета. Но не са премахнати всички повторения и стилистически нередности – което е странно, при все, че редакторката все пак е филолог.

Трябва да призная, че съм ужасен съдник за Междусъния. Това е първото дамско фентъзи, което се помъчих да изчета докрай. Захапвал съм „Здрач“, но го прицелих в прозореца след първата глава. Запознавал съм се и със съдържанията на други книги от жанра, без да се опитвам да вникна в тях. Книгата има своите качества, но аз не съм човекът, който може да ги оцени по достойнство. Опасявам се, че съм откърмен с епическо фентъзи. А като такова, Междусъния просто не вáжи. Твърде много идеи, твърде малко странично пространство за тях, досадна главна героиня, история, развиваща се предвидимо, макар че по-интересна от повечето конкурентни книги, объркващ читателите стил на писане… Листата продължава и продължава.

Пожелавам успех на Димана Атанасова. Предполагам, че книгите ѝ никога няма да са подходящи за мен, но такъв е животът. Както всеки продукт, един роман се пише за определена публика. Похвално е, че издателството е заложило на млад автор.  Надявам се, че поредицата ще продължи напред. Бих препоръчал книгата на онези, които харесват жанра. Струва ми се, че е нещо различно и свежо. Разбира се, трябва да се подготвят с търпение, защото книгата не е лесна за четене. Но ако Стефани Майър е синоним на скука за вас, Димана Атанасова няма да разтърси света ви, мога да го гарантирам.

---

[1] От корицата. Не знам кой го е казал, но надали е литературен критик, струва ми се. Не че имаме такива в България.