Две години и 100 поста - поглед назад, поглед напред

100 поста, две години. Добре дошли в пост 101 на блога…

Е, наистина не знам как да направя увода за този пост. Предполагам, че мога да кажа каква беше целта ми, когато направих блога, да повторя изречението, което виждате в подзаглавието – „Блог за фентъзито, за писането, за идеите и всичко останало“, да помърморя, че не знам как да направя увод – или просто да мина на основата? Да, май така ще сторя. Да погледнем какво се случи през последните две години в този малък електронен космос.

Читателска база

Статистиката в Blogger твърди, че този блог е на четири години… Какво? Четири? Глупости. На търкалета даже. Първият пост е от 22.09.2011-та година. Факт. Това е датата на основаване на блога. Не знам защо данните сочат, че имам посещения от септември месец 2009-та, когато идеята за блог вероятно не е и минавала през главата ми. Ето ги фактите. За тези четири години, блогът има над 3 000 реални посещения и близо още 4 000 от фалшив трафик. Оттук са минали близо 1 500 човека. Най-много са дошли през Google, разбира се. Най-сериозният пик на посещенията е през май месец тази година. Близо 500 посещения са от чужбина. Най-четените страници са (каква голяма изненада) ревютата ми на Пътят на кралете и Crusader Kings 2. Като цяло, хората предпочитат ревютата пред авторските съвети, откъслеците или другите лирически отклонения. Отбелязано.

Което не значи, че ще правя повече ревюта. 

Да, дойде моментът за лирическото отклонение. Пригответе се, защото ще ви изпиля ушите с него.

Политиката ми с правенето на ревютата е проста – да дам уникално мнение за продукт, който все още не е придобил популярност или е наскоро излязъл. Да, мога да раздувам балони за Колелото на времето, да приказвам за Толкин, да славословя по адрес на Planescape: Torment. Само че това хората са го правили и ще го правят. Нещо ново и прясно – това е идеята ми, когато пиша ревю. Това е и причината тази рубрика да не е така честа. Вярвате или не, студентският бюджет леко пречи на „ново и прясно“. Натовареният график също никак не помага. Срам ме е да призная, но напоследък четенето ми е много накъсано. Изяждам книги за няколко дена, когато ги има, но през повечето време не чета нищо. А и има нещо друго – в крайна сметка, не ревютата са целта на блога.

Самореклама

Когато почнах да списвам „Ентерия“ идеята ми беше ясна – самореклама. Популяризиране на работата ми и достигане до по-голяма читателска база. Да бъдем честни, това се провали, до голяма степен. Фактът, който не знаех преди години е, че на хората не им пука особено. Всеки има някакъв велик проект. Всеки е творец. Твоите творби? Хм. Кой има време за тях? Трябва първо да успееш, за да достигнеш до повече хора. Поне в България навсякъде по света е така. Пробивността отдавна е станала по-важна от креативността. Живеем във време, когато да си особено добър в нещо е нормата. Такава е реалността. Което е голяма причина да се радвам, че имах някакъв шашав късмет и ми е даден шанса да пробия.

Взаимопомощ

Но имаше и втора цел, която ще отчета като постигната, чрез блога. В българоезичното интернет пространство няма (или поне не знам да има) второ място, където да намериш съветите, които аз предавам на едно място. Ако има такова, ще струвате теглото си в злато, ако ме насочите към него в коментарите. Да, има отделни изрезки и по някоя друга статия. Да, има писателски работилници, провеждани от Човешката библиотека. Но много малко хора са си поставили за основна цел да помагат. Защото, вярвате или не, това е целта ми. Искам да чета добро фентъзи, мамицата му стара! Искам да е българско! Не искам когато видя българско име на корицата да се подготвям за най-лошото. И ако мога да сторя нещо в тази насока, колкото и да е миниатюрно, значи съм успял. Няма значение дали ме чете един човек или сто и един.

Което ме води до друга точка – диверсификация. Обратна връзка. Аз съм само един, темите са много. Ако някой от тук четящите има идея за тема или мнение по въпроса, чувствайте се поканени да ми пратите писмо и да поискате трибуна. Може да е скромна, но е от сърце.

От голяма полза ще ми е и да чуя какво мислите за текущите съвети. Ползвайте коментарите, хора. Нося на критика, не се безпокойте. Ако мислите, че съм твърде груб или твърде мек, че съм твърде подробен или твърде кратък, изложете мнението си. Може да бъде само от полза.

Нови хоризонти?

Драги ми читатели, в идните месеци из този блог могат да се появят някои англоезични нашественици. За това има две причини. Първо, отскоро имам нещо като активна позиция в обществото, занимаващо се с исторически европейски бойни изкуства. Практикуващ съм от няколко години, но от известно време съм по-активен в тази насока. Дотам, че ще инструктирам някои университетски първокурсници в това изкуство. Стечението на обстоятелствата, довело до това е почти комично, но няма да задълбавам в този факт. Причината постовете да са англоезични е проста – мога да нарека по име поне половината, занимаващи се с тези бойни изкуства в България. И всички те са по-добре запознати с тях от мен. Някои са и по-речовити от моя милост. Ще оставя обясненията на тях. Ако се интересувате да ги получите лично, насочете се към Мирослав Лисичков и школата Motus, базирана в София. Уверявам ви, че няма да съжалявате и за един момент. Колкото до постовете, които можете да видите – нищо повече от размисли и страсти на тема материала, по който работим и се преподава и може би някое друго ревю на събитие или екипировка.

Подчертавам, че статута на тези постове е „могат“. Може да ме хване мързела, а може да реша да не петня сферата с необразоваността си. Има предостатъчно гласовити хора, които не знаят съвсем какви ги приказват, за да се присъединявам и аз към техния хор.

Песни за Отвъд – декември!

Както виждате от подзаглавието… Песни за Отвъд – Жертвата със сигурност ще удари лавиците на книжарниците – и дано и вашите лавици – преди края на годината. На своята Фейсбук страница MBG Books рекламираха зимната си колекция за панаира на книгата. Бях приятно изненадан да видя и моят роман да се мъдри там. Трябва, все пак, да сложа малка черна точка за липсата на комуникация между издателството и авторите, но това е проблем на растежа.

Октомври месец ще отворя фейсбук страница на книгата, ноември започвам по-активно промотиране, а декември обещавам да съм на панаира и да разписвам копия. За онези, които са били на щанда на MBG или са чували за него от втора ръка (като мен) – знаят, че шоуто ще е пълно. Хиляди благодарности на академичния съвет на университета ми, решиха тази година зимната ни ваканция да почне една седмица по-рано и ще мога да съм в НДК на 7-ми и 8-ми. Макар че ще е от самолета в залата. Такъв е фантастичният живот на публикуваните автори… предполагам. Обещавам много изненади, надявам се само приятни, и да обърна внимание на всеки, който дойде да ме види в НДК. Допълнителни точки, ако спомене че е и блогочитател.

Ако имаме късмет, може да намина и през някои по-големи книжарници в София и из страната. За сега няма планове и не съм го обсъждал с издателя, но колко му е да се договоря с някоя верига и после да се метна на колата за турне? Казал съм си, че ще си съдера задните части, за да дам най-добрия шанс на книгата си – и няма да наруша тази дума. Стискайте палци да не удари гръм и всичко да се развие както трябва, разбира се. На този етап не си позволявам да се надявам за нищо. Очаквай най-лошото и можеш да бъдеш само приятно изненадан.

Те това е, пост 101. Информативен до доказване на противното. До нови срещи след 99 поста. Надявам се да минат по-малко от две години до следващия обзор.

Авторски съвети: Покажи, а не казвай?

След кратко двоумение реших поредицата от няколко поста в секцията със съветите да се концентрира на по-основни неща. На теми, които са валидни не само в любимия ми литературен жанр, а на литературата като цяло.

И какво по-добро място да започнеш една такава поредица от класическия съвет: „Покажи, а не казвай“?

За казването

„Казването“ в литературата е неизбежно. То е основна част от общуването ни, било то устно или писмено. Литературните творби са иносказателни – те разказват история, на която читателят (а вероятно и авторът) не е свидетел. Това само по себе си значи, че книгите ще казват много неща. В тях ще пише за героите, за сюжета, за фона, на който се развива историята. Няма начин тези неща да не се кажат – в противен случай говорим не за книга, а за филм или друг визуален способ за разказване на истории.

Та, уточнихме, че казването е неизбежно. Сега да уточним защо казването понякога е лошо.

За показването

Историята във всеки роман си има герои – или героите си имат история. (за това – в друг „съвет“) Тези герои са хора/живи същества/немъртви като нас. Те дишат, говорят, чувстват, имат планове и копнежи. Както с повечето нормални хора, вътрешният свят на героите ви ще се отрази и външно. В този момент вие имате няколко избора. Единият е лесен – кажете: „Иван беше нервен.“ Друга опция е да покажете тази нервност: „Очите на Иван шареха из стаята, а ръката му легна на дръжката на ножа“. Първият случай е ясен пример за казване. Иван е нервен. Свършен факт. Читателите го знаят. Вие го знаете. Вторият случай оставя място за интерпретация. Иван може би е параноичен? Иван може би не вярва на приятелите си? Иван има страх от тесни пространства? Решението е оставено на читателите. Вие знаете причината (може би), но те са запознати само със симптомите.

Читателите обичат да мислят сами, както всички останали мислещи хора. Те обичат да си измислят теории и да анализират. Оставете им този шанс. Не им давайте готови решения. Нека те сами да си правят изводи за случващото се. От това историята ви само ще спечели.

И сега, след като установихме, че показването е хубаво, да видим защо то може да прецака работата…

Кажи, а не показвай

Понякога се случва някой герой да е парче лед. Късмет с опитите да покажете вътрешния му свят чрез външни черти. В литературата социопати/психопати под път и над път. Във всяка една история, по която съм работил е имало поне един герой, чиято основна черта е стоицизма. Останалите се мятат и тръшкат, а той мълчи и гледа безучастно. Това далеч не значи, че той/тя наистина е безучастен. Едно кратко изречение, което ни уверява, че и той има мнение би било от полза. Стига героят да е от главните, разбира се. Не е редно да виждаме в главите на всеки един от героите на даден роман.

Друг път някой герой стои и обмисля нещо. Нещо важно. Нещо, което ни казва много за него. Ако искате да видите роман, базиран почти изключително на това, прочетете „Илиада“  на Джеймс Джойс. В такъв случай е почти престъпно да опитате само да покажете. „Иван стоеше, загледан в далечината с типичното изражение на някой, мъчен от тежък запек.“ Аха. Така би звучало, ако Иван се е замислил дълбоко. Не искате да обидите така интелектуалните умения на Иван. Той мисли нещо. Плановете му може да са ключови за историята, а мнението му може да казва много за него. Ако няма начин да покажете тези неща, (като например покажете реализацията на плана) бъдете така добри да ги кажете на читателите си. Но, наистина, опитайте се да ги покажете, ако има логичен начин да го сторите.

В правилен баланс

И казването, и показването имат място в един роман. Показването ви позволява по-голяма изразителност и придава човешки облик на героите ви. Казването е кратко, точно и ясно. Показването работи с герои, които имат що-годе нормални човешки реакции. Казването е на място, когато нещо се случва изключително само в главата на героя.

Ще покажа нервността на Иван от миналата ситуация.

Ако Иван не вярва на съюзниците си по някаква причина, но въпреки това ще остане с тях, защото не вижда по-добра опция, бих предпочел да го кажа.

Разбира се, тук идва въпросът: трябва ли да сме в главата на Иван? Той главният герой ли е? От негово име ли се води повествованието в момента? Ако отговорът на тези въпроси е „Не“ – в името на всичко свято, спрете с казването! Погледът на читателя трябва да се ограничи донякъде. Героят, водещ повествованието е най-добрата граница. Ако има нужда, мислите му могат да бъдат показани на читателите. Всички останали герои трябва да бъдат показани. Или ако казвате, добра идея е да го представите като мнение на вашия герой: „Петя му се струваше нервна.“ Петя може да я сърби носа и да е иначе напълно спокойна. Но нашият Иван я е видял и е решил, че е нервна. Това е, поне според мен, повече показване, отколкото казване. Показвате мнението на Иван.

Да кажем или да показваме?

И двете. Ако нещо може да бъде показано достатъчно ясно – покажете го. Това е по-добрата опция. Ако обаче не може, не полагайте излишни усилия да го показвате. Рискът да останете неразбрани или да пропуснете важен за историята момент в името на стила е твърде голям. А тук не говорим за поезия. Ако един поет е неразбран, това е нормално. Ако един писател е неразбран… Това е проблем, подлежащ на редакция. Затова, не пренебрегвайте и казването.

Това беше за показването и казването. Надявам се, че е било полезно и, дано, дори интересно четиво. Ето ги петте теми, които ще обсъдя в подбран от вас ред:

1.       Експозиция и как да не прогоним читателя със стена от текст

2.       Писане без план и с частичен план – скок в мрака

3.       Водене на бележки по книга – и как да не водим книгата по бележките си

4.       Редакция и качествен контрол

5.       Героите ли движат историята? Или обратното?

Те това е. Пост номер 100, впрочем. По този повод следващият, 101-ви пост, ще е кратък обзор на блога през последните две години. Това и информация за „Песни за Отвъд“, разбира се. След това се връщаме към стария цикъл на авторски съвети, откъслеци и някое спорадично ревю.

Откъслеци

"

Пред очите ѝ иззад Саяна се материализира сянка. Беше нещо безформено, древен ужас без име и граници. Грабна певицата, погълна я в себе си. Тя се опита да изпищи, но от устата ѝ излезе само безформена черна мъгла. Тя се завихри и сякаш придоби форма. Ана можеше да различи остри нокти, дълги силни ръце и зловеща усмивка. После не можеше да види нищо. Мрак покри тялото на Сафар. Чуха се писъци, които далеч не отговаряха на певческите ѝ таланти. Надигна се някаква мелодия, уж подчинителна и груба, но плаха и неуверена в същото време, сетне бързо се стопи. По тавана на залата пълзеше мастилен мрак и се протягаше към нея. Ана стисна здраво песента си и почти закрещя думите, пак отначало. То се завихри в черни спирали, вълни се понесоха надолу. Падна на колене, когато безформените неща се протегнаха към нея, а Саяна пищеше ли, пищеше…

 "

Авторски съвети: Вампири

От отдавна не съм писал. Така че, да се захващаме, а?

Вампири. Идеята за безсмъртните кръвопийци отдавна е завладяла умовете на хората. Наскоро тя влезе с широки крачки във фентъзито с помията дълбоко уважавания от мен поджанр на „дамското“ фентъзи. Разбира се, вампирите от отдавна са във фентъзито – те, на практика, са родени от него. Но дълго време тези същества си вирееха в хоръра. Докато един ден някой не реши да ги върне към живот. И сега… Имаме една голяма каша. Да видим защо е така и как да го избегнем?

1. Що е то вампир и има ли то почва сред хората?

Ето как бих го дефинирал: „Вампирът е немъртвият естествен хищник на човечеството, хранещ се с жизнената енергия на плячката си – homo sapiens. Вампирът може да превръща представители на човечеството в свои събратя.“ Нещо да ви се набива на очи?

Естествен. Хищник... Не? 
Ще пробвам пак. 
ЕСТЕСТВЕН ХИЩНИК! 

Кога за последно сте видели здравословна връзка между котка и мишка или червей и гълъб? Особено когато хищникът в тези случай е перверзия срещу природата и естествения ход на живота?
Точно така, подобни неща не стават без добра причина. Естествената ни реакция спрямо неприкрит вампир ще са писъци и бягство. Не сляпо почитание. Не желание дас станеш такъв – най-малкото, защото вампирите са мъртви. В никакъв случай любов. Това е като да се влюбиш в човек, който държи пистолет до челото ти.

И какви причини се изтъкват за това отношение в „дамското“ фентъзи?
Ами, да видим:

-Вампирите са секси! – Ами, освен това са и мъртви. Ако мислите, че мъртвите са секси. А… Хм. К-кхм. Добре… Продължаваме. Нищо не съм визуализирал. Никакви перманентни травми, не.
-Родителите ми не ме разбират, искам да се освободя от тяхната тирания! – Стани вампир, разбира се! Всички знаят, че хората разбират митологичните същества по-добре от представителите на собствения си вид.
-Вампирите са невероятни, могъщи и невероятно могъщи! – Също мъртви и уязвими към много неща. Да не говорим, че някой, ползващ тази мотивация за действията си няма да е добър материал за главен герой. Повече прилича на главен злодей…

Не е невъзможно да си омагьосан (в това число, и буквално) от нещо, изключително смъртоносно за теб. Номерът е да обясните защо героите ви са готови да игнорират всички проблеми в името на вампиризма. Не лишавайте героите си, пренебрегвайки този ключов детайл, разкриваш толкова много за мотивацията им като хора и като литературни образи.

2. …И в другата посока.

Защо на един вампир ще му пука за добитъка? Дайте някаква мотивация. Още по-забавно е когато вампирът се влюби в момиче, за което сте настояли, че тя е просто едно момиче, наглед с нищо по-особена от останалите. Тогава защо ще му пука? Има някаква магия? Каква магия? Защо? От кога магията е добра причина за сюжетно развитие? Ако една котка си играе с мишка, това е игра преди убийство, а не нещо сериозно. Защо с вампирите да е по-различно? Накарайте читателя си да вярва, че на вампира наистина му пука.

Трябва да помислите и за още нещо – защо вампир би превърнал жив човек в един като него? Да, на повърхността е ясно – вечен живот за любимия/любимата. Само че трябва да помните, че вампирите са мъртви. А смъртта променя много неща. Когато вампирът в историята ви променя някого, той би трябвало да е напълно наясно от начина и обстоятелствата, при които го прави. Или това, или да бъде напълно шокиран, когато нещата не се окажат точно както се е надявал.


3. На кръвна диета.

Ами, запомнете, че вампирите трябва да ядат, нали. И, моля, не ги правете мрънкала заради това. Трябва да пият кръв. Голяма работа. Над половината хора на света са месоядни. Не ревем всеки ден за вкусното телешко. Освен ако не е наистина вкусно. Има и вегетарианци, разбира се, но няма не-ядящи. По простата причина че измират. За вампирите кръвта е единствената възможна храна. Или това, или умират. Да, може да е гаден избор, но някъде след първата седмица сигурно се свиква. Да не говорим за първото хилядолетие. Разбира се, подобно поведение е логично точно след превръщането, но вековните вампири няма никак да се впечатляват от страданието на плячката и няма да съжаляват, че са „живи“. Или поне няма да го показват повърхностно.

Освен това, помнете, че не е задължително да е кръв. Всякакъв вид живителна енергия е възможна. Но помнете, че е живителна енергия. Цветът и консистенцията нямат значение. Законът за консервацията на енергията гласи, че тя не се създава от нищото – и вампирите трябва да я вземат от нас. Един откраднат сън, да кажем, навярно няма да ни остави по-здрави отколкото двеста милилитра кръв по-малко.

4. Deus ex Vampiris

Има причина вампирите да са ограничени. Да са ранявани от слънце, чесън, сребро, кръстове… Ако всички тези неща не им влияеха, вампирите са просто гръцки богове, развили странен вкус към кръвта. Всесилни. Закон на хорър жанра, в който вампирите виреят най-добре, е, че всяко чудовище трябва да има някаква слабост, в тунела трябва да има някаква светлина, за да може героите да се борят и да има напрежение.

Отнемете всички слабости на вампирите и те стават богове. Разбирам защо бихте премахнали някои от слабостите. Но ги заменете с други, в такъв случай. Нещо очевидно – вампирите са миризливи мъртви тела. Животните вероятно ги мразят. Ето нова слабост. Имат нужда от кръв редовно? Полудели са заради състоянието си? Грозни са до смърт? Ето още слабости, които да им придадете. Бъдете сигурни, че не създавате същество, което засенчва главните герои без даже да се опитва.

Ако направите вампир без слабости главен герой, ще дойда за вас със сребърни куршуми… Питайте „Блейд“.

5. Полувампири.

Ах. Не. Като цяло, полу- нещо си страдат от няколко проблема във фентъзито. Полу-елфи, полу-вампири, полу-джуджета. Всички взимат добрите страни и на двете раси и по една, максимум две, лоши неща. Вземете „Блейд“ за пример. Да, пак това. Главният герой изпитва глад за кръв, който успява да потисне. В противен случай е перфектен. Единствената му слабост (и то слабост на характера, по-скоро) са социопатичните му наклонности.
Вземете пример от кръстоските в реалността. Даже и от най-простата кръстоска – тази от която ние се раждаме. Децата наследяват черти и от двете страни. И добри, и лоши черти. Нещата зависят предимно от късмета. Може да има добро и от двете страни, и лошо от никоя… Или обратното.

Освен това, хибриди са възможни само при подходящи физически черти (каквито можем да спорим, че има при вампирите… мъртви, знаете). И не са плодовити, освен в много редки случаи. Имайте го предвид.

6. Плоски вампири.

Тези същества често са многовековни. За това време много от тях са натрупали впечатляващо малко познания, а характерът им никак не се е подобрил. Приемаме, че старите хора са по-мъдри и по-умни от повечето млади. При старите вампири? Неее, разбира се. Старите вампири са по-буйни и опасни. Не са мъдри. Няма такова нещо като мъдър добър вампир. В най-добрия случай са сговорчиви.

Дългия живот предполага дълго време за изграждане на характера. Вампирите ви, особено възрастните, не бива да са елементарни еднопластни образи. Често срещано клише са например похотливостта, крайната кръвожадност, неспособността да се пази дума… Листът е дълъг. Както всички други образи, вампирите ви не бива да са картонени изрезки. Всъщност, те имат по-голямо основание да са дълбоки и реални образи от много от другите ви герои.

Това беше за вампирите и за полу-вампирите. Надявам се, че съм бил от полза. Ако има теми, които искате да засегна, пишете. В противен случай след (неопределено) известно време ще пусна нов списък от пет теми, които вие да подредите според интересите си.