Авторски съвети: Покажи, а не казвай?

След кратко двоумение реших поредицата от няколко поста в секцията със съветите да се концентрира на по-основни неща. На теми, които са валидни не само в любимия ми литературен жанр, а на литературата като цяло.

И какво по-добро място да започнеш една такава поредица от класическия съвет: „Покажи, а не казвай“?

За казването

„Казването“ в литературата е неизбежно. То е основна част от общуването ни, било то устно или писмено. Литературните творби са иносказателни – те разказват история, на която читателят (а вероятно и авторът) не е свидетел. Това само по себе си значи, че книгите ще казват много неща. В тях ще пише за героите, за сюжета, за фона, на който се развива историята. Няма начин тези неща да не се кажат – в противен случай говорим не за книга, а за филм или друг визуален способ за разказване на истории.

Та, уточнихме, че казването е неизбежно. Сега да уточним защо казването понякога е лошо.

За показването

Историята във всеки роман си има герои – или героите си имат история. (за това – в друг „съвет“) Тези герои са хора/живи същества/немъртви като нас. Те дишат, говорят, чувстват, имат планове и копнежи. Както с повечето нормални хора, вътрешният свят на героите ви ще се отрази и външно. В този момент вие имате няколко избора. Единият е лесен – кажете: „Иван беше нервен.“ Друга опция е да покажете тази нервност: „Очите на Иван шареха из стаята, а ръката му легна на дръжката на ножа“. Първият случай е ясен пример за казване. Иван е нервен. Свършен факт. Читателите го знаят. Вие го знаете. Вторият случай оставя място за интерпретация. Иван може би е параноичен? Иван може би не вярва на приятелите си? Иван има страх от тесни пространства? Решението е оставено на читателите. Вие знаете причината (може би), но те са запознати само със симптомите.

Читателите обичат да мислят сами, както всички останали мислещи хора. Те обичат да си измислят теории и да анализират. Оставете им този шанс. Не им давайте готови решения. Нека те сами да си правят изводи за случващото се. От това историята ви само ще спечели.

И сега, след като установихме, че показването е хубаво, да видим защо то може да прецака работата…

Кажи, а не показвай

Понякога се случва някой герой да е парче лед. Късмет с опитите да покажете вътрешния му свят чрез външни черти. В литературата социопати/психопати под път и над път. Във всяка една история, по която съм работил е имало поне един герой, чиято основна черта е стоицизма. Останалите се мятат и тръшкат, а той мълчи и гледа безучастно. Това далеч не значи, че той/тя наистина е безучастен. Едно кратко изречение, което ни уверява, че и той има мнение би било от полза. Стига героят да е от главните, разбира се. Не е редно да виждаме в главите на всеки един от героите на даден роман.

Друг път някой герой стои и обмисля нещо. Нещо важно. Нещо, което ни казва много за него. Ако искате да видите роман, базиран почти изключително на това, прочетете „Илиада“  на Джеймс Джойс. В такъв случай е почти престъпно да опитате само да покажете. „Иван стоеше, загледан в далечината с типичното изражение на някой, мъчен от тежък запек.“ Аха. Така би звучало, ако Иван се е замислил дълбоко. Не искате да обидите така интелектуалните умения на Иван. Той мисли нещо. Плановете му може да са ключови за историята, а мнението му може да казва много за него. Ако няма начин да покажете тези неща, (като например покажете реализацията на плана) бъдете така добри да ги кажете на читателите си. Но, наистина, опитайте се да ги покажете, ако има логичен начин да го сторите.

В правилен баланс

И казването, и показването имат място в един роман. Показването ви позволява по-голяма изразителност и придава човешки облик на героите ви. Казването е кратко, точно и ясно. Показването работи с герои, които имат що-годе нормални човешки реакции. Казването е на място, когато нещо се случва изключително само в главата на героя.

Ще покажа нервността на Иван от миналата ситуация.

Ако Иван не вярва на съюзниците си по някаква причина, но въпреки това ще остане с тях, защото не вижда по-добра опция, бих предпочел да го кажа.

Разбира се, тук идва въпросът: трябва ли да сме в главата на Иван? Той главният герой ли е? От негово име ли се води повествованието в момента? Ако отговорът на тези въпроси е „Не“ – в името на всичко свято, спрете с казването! Погледът на читателя трябва да се ограничи донякъде. Героят, водещ повествованието е най-добрата граница. Ако има нужда, мислите му могат да бъдат показани на читателите. Всички останали герои трябва да бъдат показани. Или ако казвате, добра идея е да го представите като мнение на вашия герой: „Петя му се струваше нервна.“ Петя може да я сърби носа и да е иначе напълно спокойна. Но нашият Иван я е видял и е решил, че е нервна. Това е, поне според мен, повече показване, отколкото казване. Показвате мнението на Иван.

Да кажем или да показваме?

И двете. Ако нещо може да бъде показано достатъчно ясно – покажете го. Това е по-добрата опция. Ако обаче не може, не полагайте излишни усилия да го показвате. Рискът да останете неразбрани или да пропуснете важен за историята момент в името на стила е твърде голям. А тук не говорим за поезия. Ако един поет е неразбран, това е нормално. Ако един писател е неразбран… Това е проблем, подлежащ на редакция. Затова, не пренебрегвайте и казването.

Това беше за показването и казването. Надявам се, че е било полезно и, дано, дори интересно четиво. Ето ги петте теми, които ще обсъдя в подбран от вас ред:

1.       Експозиция и как да не прогоним читателя със стена от текст

2.       Писане без план и с частичен план – скок в мрака

3.       Водене на бележки по книга – и как да не водим книгата по бележките си

4.       Редакция и качествен контрол

5.       Героите ли движат историята? Или обратното?

Те това е. Пост номер 100, впрочем. По този повод следващият, 101-ви пост, ще е кратък обзор на блога през последните две години. Това и информация за „Песни за Отвъд“, разбира се. След това се връщаме към стария цикъл на авторски съвети, откъслеци и някое спорадично ревю.

Откъслеци

"

Пред очите ѝ иззад Саяна се материализира сянка. Беше нещо безформено, древен ужас без име и граници. Грабна певицата, погълна я в себе си. Тя се опита да изпищи, но от устата ѝ излезе само безформена черна мъгла. Тя се завихри и сякаш придоби форма. Ана можеше да различи остри нокти, дълги силни ръце и зловеща усмивка. После не можеше да види нищо. Мрак покри тялото на Сафар. Чуха се писъци, които далеч не отговаряха на певческите ѝ таланти. Надигна се някаква мелодия, уж подчинителна и груба, но плаха и неуверена в същото време, сетне бързо се стопи. По тавана на залата пълзеше мастилен мрак и се протягаше към нея. Ана стисна здраво песента си и почти закрещя думите, пак отначало. То се завихри в черни спирали, вълни се понесоха надолу. Падна на колене, когато безформените неща се протегнаха към нея, а Саяна пищеше ли, пищеше…

 "

Авторски съвети: Вампири

От отдавна не съм писал. Така че, да се захващаме, а?

Вампири. Идеята за безсмъртните кръвопийци отдавна е завладяла умовете на хората. Наскоро тя влезе с широки крачки във фентъзито с помията дълбоко уважавания от мен поджанр на „дамското“ фентъзи. Разбира се, вампирите от отдавна са във фентъзито – те, на практика, са родени от него. Но дълго време тези същества си вирееха в хоръра. Докато един ден някой не реши да ги върне към живот. И сега… Имаме една голяма каша. Да видим защо е така и как да го избегнем?

1. Що е то вампир и има ли то почва сред хората?

Ето как бих го дефинирал: „Вампирът е немъртвият естествен хищник на човечеството, хранещ се с жизнената енергия на плячката си – homo sapiens. Вампирът може да превръща представители на човечеството в свои събратя.“ Нещо да ви се набива на очи?

Естествен. Хищник... Не? 
Ще пробвам пак. 
ЕСТЕСТВЕН ХИЩНИК! 

Кога за последно сте видели здравословна връзка между котка и мишка или червей и гълъб? Особено когато хищникът в тези случай е перверзия срещу природата и естествения ход на живота?
Точно така, подобни неща не стават без добра причина. Естествената ни реакция спрямо неприкрит вампир ще са писъци и бягство. Не сляпо почитание. Не желание дас станеш такъв – най-малкото, защото вампирите са мъртви. В никакъв случай любов. Това е като да се влюбиш в човек, който държи пистолет до челото ти.

И какви причини се изтъкват за това отношение в „дамското“ фентъзи?
Ами, да видим:

-Вампирите са секси! – Ами, освен това са и мъртви. Ако мислите, че мъртвите са секси. А… Хм. К-кхм. Добре… Продължаваме. Нищо не съм визуализирал. Никакви перманентни травми, не.
-Родителите ми не ме разбират, искам да се освободя от тяхната тирания! – Стани вампир, разбира се! Всички знаят, че хората разбират митологичните същества по-добре от представителите на собствения си вид.
-Вампирите са невероятни, могъщи и невероятно могъщи! – Също мъртви и уязвими към много неща. Да не говорим, че някой, ползващ тази мотивация за действията си няма да е добър материал за главен герой. Повече прилича на главен злодей…

Не е невъзможно да си омагьосан (в това число, и буквално) от нещо, изключително смъртоносно за теб. Номерът е да обясните защо героите ви са готови да игнорират всички проблеми в името на вампиризма. Не лишавайте героите си, пренебрегвайки този ключов детайл, разкриваш толкова много за мотивацията им като хора и като литературни образи.

2. …И в другата посока.

Защо на един вампир ще му пука за добитъка? Дайте някаква мотивация. Още по-забавно е когато вампирът се влюби в момиче, за което сте настояли, че тя е просто едно момиче, наглед с нищо по-особена от останалите. Тогава защо ще му пука? Има някаква магия? Каква магия? Защо? От кога магията е добра причина за сюжетно развитие? Ако една котка си играе с мишка, това е игра преди убийство, а не нещо сериозно. Защо с вампирите да е по-различно? Накарайте читателя си да вярва, че на вампира наистина му пука.

Трябва да помислите и за още нещо – защо вампир би превърнал жив човек в един като него? Да, на повърхността е ясно – вечен живот за любимия/любимата. Само че трябва да помните, че вампирите са мъртви. А смъртта променя много неща. Когато вампирът в историята ви променя някого, той би трябвало да е напълно наясно от начина и обстоятелствата, при които го прави. Или това, или да бъде напълно шокиран, когато нещата не се окажат точно както се е надявал.


3. На кръвна диета.

Ами, запомнете, че вампирите трябва да ядат, нали. И, моля, не ги правете мрънкала заради това. Трябва да пият кръв. Голяма работа. Над половината хора на света са месоядни. Не ревем всеки ден за вкусното телешко. Освен ако не е наистина вкусно. Има и вегетарианци, разбира се, но няма не-ядящи. По простата причина че измират. За вампирите кръвта е единствената възможна храна. Или това, или умират. Да, може да е гаден избор, но някъде след първата седмица сигурно се свиква. Да не говорим за първото хилядолетие. Разбира се, подобно поведение е логично точно след превръщането, но вековните вампири няма никак да се впечатляват от страданието на плячката и няма да съжаляват, че са „живи“. Или поне няма да го показват повърхностно.

Освен това, помнете, че не е задължително да е кръв. Всякакъв вид живителна енергия е възможна. Но помнете, че е живителна енергия. Цветът и консистенцията нямат значение. Законът за консервацията на енергията гласи, че тя не се създава от нищото – и вампирите трябва да я вземат от нас. Един откраднат сън, да кажем, навярно няма да ни остави по-здрави отколкото двеста милилитра кръв по-малко.

4. Deus ex Vampiris

Има причина вампирите да са ограничени. Да са ранявани от слънце, чесън, сребро, кръстове… Ако всички тези неща не им влияеха, вампирите са просто гръцки богове, развили странен вкус към кръвта. Всесилни. Закон на хорър жанра, в който вампирите виреят най-добре, е, че всяко чудовище трябва да има някаква слабост, в тунела трябва да има някаква светлина, за да може героите да се борят и да има напрежение.

Отнемете всички слабости на вампирите и те стават богове. Разбирам защо бихте премахнали някои от слабостите. Но ги заменете с други, в такъв случай. Нещо очевидно – вампирите са миризливи мъртви тела. Животните вероятно ги мразят. Ето нова слабост. Имат нужда от кръв редовно? Полудели са заради състоянието си? Грозни са до смърт? Ето още слабости, които да им придадете. Бъдете сигурни, че не създавате същество, което засенчва главните герои без даже да се опитва.

Ако направите вампир без слабости главен герой, ще дойда за вас със сребърни куршуми… Питайте „Блейд“.

5. Полувампири.

Ах. Не. Като цяло, полу- нещо си страдат от няколко проблема във фентъзито. Полу-елфи, полу-вампири, полу-джуджета. Всички взимат добрите страни и на двете раси и по една, максимум две, лоши неща. Вземете „Блейд“ за пример. Да, пак това. Главният герой изпитва глад за кръв, който успява да потисне. В противен случай е перфектен. Единствената му слабост (и то слабост на характера, по-скоро) са социопатичните му наклонности.
Вземете пример от кръстоските в реалността. Даже и от най-простата кръстоска – тази от която ние се раждаме. Децата наследяват черти и от двете страни. И добри, и лоши черти. Нещата зависят предимно от късмета. Може да има добро и от двете страни, и лошо от никоя… Или обратното.

Освен това, хибриди са възможни само при подходящи физически черти (каквито можем да спорим, че има при вампирите… мъртви, знаете). И не са плодовити, освен в много редки случаи. Имайте го предвид.

6. Плоски вампири.

Тези същества често са многовековни. За това време много от тях са натрупали впечатляващо малко познания, а характерът им никак не се е подобрил. Приемаме, че старите хора са по-мъдри и по-умни от повечето млади. При старите вампири? Неее, разбира се. Старите вампири са по-буйни и опасни. Не са мъдри. Няма такова нещо като мъдър добър вампир. В най-добрия случай са сговорчиви.

Дългия живот предполага дълго време за изграждане на характера. Вампирите ви, особено възрастните, не бива да са елементарни еднопластни образи. Често срещано клише са например похотливостта, крайната кръвожадност, неспособността да се пази дума… Листът е дълъг. Както всички други образи, вампирите ви не бива да са картонени изрезки. Всъщност, те имат по-голямо основание да са дълбоки и реални образи от много от другите ви герои.

Това беше за вампирите и за полу-вампирите. Надявам се, че съм бил от полза. Ако има теми, които искате да засегна, пишете. В противен случай след (неопределено) известно време ще пусна нов списък от пет теми, които вие да подредите според интересите си.

Откъслеци

"

Една млада жена мина иззад гърба му. Беше типична белирка – ниска, набита и румена, с мръсноруса коса и бледи, кафяви очи. Рори се беше нагледал на подобни жени откакто влязоха в пристанището. Силната ръка обаче бе дълбоко шокиран от вида ѝ и предимно от отсъствието на една важна част от него – на халбите с бира в ръцете.

 – Миличка моя Ная, защо ми причиняваш това? Знаеш, че аз съм стар човек и някой ден ще получа удар, като ми излизаш така без бира. – Чудно как Силната ръка ѝ беше научил името само преди няколко минути и вече беше минал на „мила” с нея.

"

Откъслеци

"

Да наблюдаваш бавния напредък на къщата на сафарите отвисоко сигурно бе като да наблюдаваш лъкатушенето на пустинна змия. Къщата на Гората на дъгите не се движеше директно на запад, старейшините ту водеха народа си по на север, ту свиваха до самия бряг. Когато тръгнеха на път, колоната стигаше цял километър и вървяха с дни, а когато спираха, за да попълнят запасите си, пак минаваха дни, преди пак да тръгнат. И все пак, напористо и постепенно, те напредваха. Пустинята под краката им се смени със степ, а дрехите на раменете им станаха по-дебели и топли, но нищо останало не се промени. Веднъж се срещнаха с друга къща, но вместо да се движат заедно, старейшините решиха да извият колоната на другата страна веднага щом съгледвачите видяха другите сафари. Така след близо четири недели път, Майлир още беше на петдесетина километра от челото на колоната.

 "