Издаването - месец май

Здравейте! Току-що приключих редакцията корекцията. Бих се зарадвал да имаше коментари и предложения за промени в стила ми от страна на редакторката ми, но всичко, което получих беше една доста добра, но далеч не перфектна корекция. Да кажем, че имаше белияt и подобни чудесии. Направих каквото можах и съм прегледал повърхностно книгата. Word compare ми спаси живота. Това сигурно е петият ми прочит. След още петдесет вероятно пак ще има грешки.

Към момента книгата тежи 330 983 думи с титулната страница. Има няколко дреболии, които искам да погледна, преди да я сдам на MBG утре, но това число най-много да се промени с +- 10 думи.

След като казах това - чувствам се щедър и ще пусна една глава от книгата. Това е главата, която съм използвал в няколкото си (неуспешни) опити да намеря издател, преди да попадна на конкурса на трубадурите. От средата на книгата е, но има минимално количество spoiler-и, тъй като действието се развива от нетрадиционна гледна точка. Все пак, ако не искате да рискувате да си развалите удоволствието от чист прочит, избегнете главата. Ако ли не - уверявам ви, че, поне според мен, това е сред по-добрите ми моменти в книгата.

Имайте превид, че Blogger не обича много copy-paste от word и вероятно буквално ще разкъса на парчета форматирането.

Преди да сложа текста, искам да благодаря на човека зад редакцията, Елиза Кирилова, за изключителното ѝ търпение. Аз не бих могъл да издържа да поправя над триста хиляди думи, изпъстрени с всякакви грешки. Благодаря за стореното!

"

Глава единадесета

Дом

Не познаваше Ахтиол, въпреки че се бе опитал да се самозаблуди в противното. Не му бяха познати нито искрящите каменни стени, нито правите улици или мръсните алеи. Беше ги виждал. Преди. В някакъв друг живот, който все още идваше до него като елементи от приказка или от груба шега. Друг живот… Така често му се беше налагало да изгражда отново живота си, че имаше натрапчивото чувство, че вече беше живял три пъти. Веднъж за пътя, веднъж за Мао и веднъж, откакто миналият му живот се превърна на пепел. И каквото и да твърдеше, не можеше да намери пътя си в този нов живот.

Всъщност, Алекзандър Проциний далеч не приличаше на загубен човек. Вярно, не беше и на място в Ахтиол. Дрехите му изглеждаха твърде провинциални. Наметалото му беше прокъсано, ботушите – кални и напукани, а на бедрото му висеше меч без ножница. Бронзов при това. Носеше оръжието непривично, като човек, който не беше свикнал нито на тежестта му, нито смяташе въобще да го използва. Обаче се беше научил да го носи по трудния начин, когато ги обраха първия път, и не смяташе пак да остане невъоръжен.

По пътя за Ахтиол ги спираха на два пъти пътни разбойници. За щастие, само единия път ги обраха. Разумно беше разделил кесията на легата на четири и отиде само една четвъртина. Освен нея непрокопсаниците взеха и кокошката на Мао, два посребрени свещника и тежка завеса от кашмир, сватбен дар от съпругата му. Разбойниците им оставиха каруцата, за щастие, и магарето с повечето покъщнина. Втория път изглежда съдбата беше решила да е добра, защото тъкмо когато над нощния им лагер връхлитаха четирима конници, по пътя се зададе пътуващ търговец с трима наемници. Бандитите веднага се махнаха, но не преди да пуснат няколко стрели по него. Пропуснаха с всичките, но една удари магарето, та се наложи да чакат горкото животно да си стъпи както трябва на краката, преди да продължат.

Втората четвъртина от парите на легата отиде за подкупа за стражата. Предполагаше, че нещо подобно ще е нужно, но се ужаси от количеството пари, които им поискаха на портата, за да ги пуснат. Ахтиол не можеше да приема повече скитници, така им казаха, а армията разрушавала всички постройки извън стените и те, за да докажат че не са скитници, трябвало да покажат добро парично състояние. Отиде още една кесия.

С третата, и поне за сега последна кесия, се раздели, когато двамата с Мао решиха, че не могат да прекарат зимата в страноприемница, приют или, още по-зле, на улицата. Наложи се да си купят жилище. Имаше доста сгодни съборетини наоколо, но ако наистина смятаха да отворят страноприемница, им трябваше законна сграда. Цените на имотите в квартала, където бяха спрели каруцата, бяха подозрително ниски, но все пак му отне пет дни ходене от място на място, молби и пазарене, за да получи нотариален акт за една странна постройка. От една страна, къщата беше много хубава, имаше три етажа и кула с още два, пристройка за конюшня и широко мазе. От друга, Вертос, майсторът на Феърхейвън, щеше да се разреве от мъка само като я гледа, а Вертос се хвалеше, че от пеленаче не е отронил и една сълза. Сградата беше проветрива като проходна пещера, почти всички прозорци бяха изпочупени, третият етаж беше необитаем, защото подът беше нестабилен, покривът течеше, а почти всички стени на първия етаж бяха избити. И на това щеше да е доволен, даже много, ако Мао не беше настояла тези пет дни, в които бяха бездомни, да спят в каруцата. Спестиха някакви пари и за сметка на това тя се простуди.

Половината от последната им кесия отиде, докато Мао се възстанови. Установиха се как да е на втория етаж на собствената си съборетина и я позакърпиха, колкото да е невъзможно за гамени и крадци просто да влизат вътре. Поръча, на безбожна цена, врата на един майстор и собственоръчно закова ниските прозорци и онези, до които лесно можеше да се стигне от съседни покриви. Не искаше да им откраднат и малкото, което им беше останало.

Така минаха няколко недели, в края на които вече започваше да се чувства преуморен от бездействие. Мао си беше намерила нещо като работа. Шиеше за медни монети чорапи, ризи, бельо, от каквото имаха нужда хората в квартала им. Той обаче просто нямаше какво да прави. Раната на едната му ръка беше зараснала, но управата не търсеше работници, още повече пък слаботелесни като него. В по-класните кръчми нямаха нужда от флейтисти, а и той все още не свиреше съвсем добре. А да стане кръчмар – не можеше без кръчма. С друго не знаеше да се занимава. Можеше да пътува, вярно, но в качеството си на какъв? Нямаше стока, за да завърти търговия, нито пък владееше някое оръжие, че да се гласи за наемник. Беше в безизходица, а парите им се топяха. Опита се да свири за дребни монети на ъгъла на един площад и се моли половин час пред няколко градски стражи да не го пребият, след като, разбира се, им предаде скромните си приходи. Ахтиол не беше никак добронамерен към новодошлите а и зимата идваше.

Такива мрачни мисли кръстосваха уморено ума на Алекзандър Проциний, докато той правеше дребни, но пък бързи крачки към пазара. Клонеше към обяд. Небесата бяха посивели. Сутринта беше валяло дъжд, пък старците с неясна възраст, наизлезли по улиците – вечният авторитет по всички въпроси, свързани с времето – твърдяха, че утре ще ги засипе първият сняг. В кесията на кръста му се въртяха два златни гроша. За тази цена можеше да си позволи една хубава количка дърва, здрави дрехи за себе си и Мао или пък цял чувал, че и малко отгоре въглища. Проблемът беше, че имаха нужда от всичко това, а и от някаква храна. Мао презираше ахтиолските зеленчуци, пък и месото не харесваше, но вече втора вечер ядяха варен дебелец от градината зад къщата. А това никак не можеше да го засити, да не говорим за Мао, която напоследък беше отслабнала с плашеща скорост.

Вече се чудеше дали да не се върне в съборетината им на три етажа за последните два гроша, с които щеше да успее някак да покрие нуждите на малкото си домочадие поне за няколко дни, когато най-сетне достигна до пазара. Вече беше късно да се връща. Докато се върне, щеше да започне да се мръква. Напоследък слънцето залязваше следобед, не чакаше както през лятото да наближи време за вечеря.

Ахтиол имаше няколко пазара. Той харесваше повече по-малките, но когато му трябваше да се пазари за всеки петак, идваше на централния. Пазарът заемаше голям квадратен площад с павирани плочки. От едната страна имаше църква, около която винаги щъкаха проповедници. От другата страна, колкото се може по-далеч, се бяха изправили няколко кръчми от набожния тип. В Ахтиол повечето заведения с добра репутация бяха наглеждани от Църквата. Алкохолът беше на високи цени, за да се окуражи въздържанието и човек винаги се страхуваше, че ще го подслушат. В центъра на площада имаше статуя на Ярм с везни в едната ръка и рог на изобилието в другата. Около нея радиално бяха разположени толкова много пъстри сергии, че очите го заболяваха. По сградите, които гледаха към площада, бяха отворили врати стотици магазини и ателиета, но по закон божий там цените бяха завишени, така че дори и не си направи труда да ги погледне.

Това, което отличаваше този пазар от останалите, ако махне човек размера, бяха ароматите и звукът. Над сергиите се носеше много фин аромат на развала. Месото по повечето щандове беше старо, зеленчуците – мухлясали, не само спаружени. Хлябът беше недоизпечен, разбира се. С часове понякога се луташе, за да намери сергия със свежа храна. Поне повечето беше евтина. Някак преглъщаше ароматите, но шумовете не можеше да преглътне.

 – Дрехи, дрехи, наметала и шапки – врещеше една дебела, стара жена от един ъгъл.

 – Казани, три на цената на два – пригласяше дълбок мъжки баритон.

 – Вода, вода – съвсем нисичко повтаряше дребно момиче, което отчаяно си пробиваше път през тълпата, носейки поднос с кана и дървена чашка на него.

 – Църквата ни учи, че… – Някакъв отчаян пастор се беше покачил в краката на Ярм и крещеше ли, крещеше, а хората го подминаваха без да вдигнат очи.

Всеки път му идеше да си запуши ушите, но така не можеше да се заслуша за тишината. По това обикновено познаваше по-добрите търговци, като онзи старец, който предлагаше плетени чорапи за петаци. Около тях властваше само тишина. Работеха бързо, не бяха вресливи, не мамеха много с кантарите.

Беше попаднал в онзи край на пазара, посветен на малко по-причудливите предмети. От един щанд му предлагаха огледала. Като се видя в едно, потръпна. Косата му беше започнала да побелява. Обърна се и повече не погледна в същата посока. Един едър, оцапан в сажди мъж, беше оставил огромна печка по средата на пътеката между сергиите и Алекс трябваше едва ли не да тича, за да не му даде да го хване за рамото и да започне да му разправя колко евтино я дава. После нямаше да може да си измие наметалото. Кожар, който миришеше едновременно на спирт и на кланица, тича след него в продължение на цяла минута с ножница в ръка. Не че не искаше ножница за меча си, обаче не можеше да си позволи и кърпа, в която да го завие. Накрая човекът го прокле и го остави на мира.

Някак си проби път през тази част на пазара и попадна там, където му беше работата. Това бе много малък сектор, но пък изключително зает. Тук търговците не крещяха, нито си бутаха стоката в лицата на хората. Нямаше какво толкова различно да предлагат. Продавачите стояха до кантарите си и час по час заничаха как вървят цените по околните сергии. Беше като някаква надпревара, кой пръв ще покачи цената в името на печалбата и кой пръв ще я свали, пак със същата цел. Сигурно бе забавно, ако животът ти на практика не зависеше от тези хора.

 – За един златен грош ще ти напълня три четвърти чувал с добър черен кюмюр. – Вече опитваше трети продавач. – Повече не мога да сваля.

 – Жена ми не може да яде въглища. – Не беше особено притеснен. Понякога цял ден се пазареше, докато намери приемлива цена. – За грош ще можеш да ми напълниш цял. Въглищата не са чак такава рядкост.

 – Карат ми ги отдалече, бе човек! – Оцапаният в сажди мъж размаха ръце театрално. – Не са като дърва – брадва тук, брадва там, и готово. С кервани ги карат. И наемници трябва да наемат.

 – А ти сигурно плащащ лично за колите и наемниците?

 – Че то е включено в цената, на която аз ги вземам. – Мъжът посочи неопределено към магазините зад гърба си. – Ей оттам. Ако щеш, говори с тях.

Алекс добре знаеше, че това ще е безплодно. Търговците в сградите продаваха само на едро. Нямаше да направят сделка за по-малко от десет чувала.

 – Знам, че ме цакаш, човек. – Не говореше така обикновено, но за да намериш добра сделка, трябваше да убедиш търговеца, че си същият спекулант като него. – Знам ги аз тея работи. И чувалчетата ти малки, пък и кантарът ти бие, нали тъй? Я ми напълни чувалче за грош и да сме доволни и двамата. После пак може от тебе да пазаря, ако сега ми дадеш на нормална цена кюмюра.

 – Ти нормален си бре, човек? – Продавачът на въглища заклати тревожно глава. – Да се прегледаш ти трябва. Ще ти кажа името на един добър илачар, той ще ти помогне за крастата. Не мога да падна под тая цена. Грош и тридесет сребърника за едно чувалче кюмюр.

Тридесет сребърника бяха много пари. Една добра вечеря или три посредствени, ако знаеш къде да търсиш. От друга страна, един грош бяха тринадесет посредствени вечери. Цената не беше чак толкова висока. Посегна за кесията си.

 – Торф – извика някой иззад гърба му, – хайде на торфа, един грош за количка!

Алекс поклати глава пред посърналия търговец и се обърна на пета. „Лайнянките” премина гневно през редиците на продавачите на въглища. Между тях и торфаджиите имаше дълбока вражда. Торфът не грееше като въглищата, но беше по-евтин и за същите пари човек можеше да се грее по-дълго. Торф обаче се добиваше на по-малко места и „лайнянките” пристигаха два пъти в месеца. Тогава целият пазар се оживяваше и всички, чиито кесии не пращяха по шевовете, тичаха да купят от тях. Този път Алекс беше късметлия и се нареди трети на опашката пред пристигналата сергия на колела. Миналия път трябваше да чака близо час, докато стигнат до него.

Както винаги, независимо от надутите цени, никой не можеше да му развали гроша. Сключи добра сделка обаче. Торфаджията се съгласи да прати едно от неговите момчета да избута количката до дома на Алекс срещу един петак. Разбира се, бившият ханджия поиска някаква бележка и търговецът, малко обиден, му даде. Торфаджиите, поне помежду си, се имаха за много честни хора, в сравнение с измамниците, които продаваха въглища.

Като насочи работника на торфаджията към вкъщи, с новопридобита усмивка на уста Алекс се насочи към сергиите, където продаваха дърва. Дървата бяха по-евтини от въглищата, но цените им се покачваха всеки месец и вече звучаха леко абсурдно. В Сафайран не бяха останали много гори и дървосекачите трябваше да ходят все по-далеч и по-далеч за дървесина.

 – Чичо Алекс, чичо Алекс!

Озърна се да види кой е и се усмихна дори по-широко, когато видя викащия. Беше мъж, с две глави по-висок от него, широк като гардероб и силен като вол. На вид бе хубавичък, здрав и кипящ от здраве и имаше много приятен за ухото басов глас. Когато човек поговореше с него обаче, разбираше защо хората страняха от огромния мъж. Горкият беше малоумен. Не беше от опасните малоумни, които палеха наред или нападаха хора. Бе просто глупав като мисирка, и си приказваше сам, дори и когато нямаше никой край него. Но пък бе силен като бик и изключително внимателен с околните, сякаш се страхуваше да не ги счупи.

 – Ще свириш ли, чичо Алекс? – Мъжът направи една малка крачка към него. Беше почервенял от смущение. – Много хубаво свириш.

Алекс се засмя и погледна иззад гърба на гиганта. Истинският чичо на младежа, прегърбен и сух старец, се беше подпрял на сергията си и чевръсто пренареждаше нацепените дърва – може би ясен. Ясенът гореше прилично добре, макар че ако зависеше от него, би ползвал само габър.

 – Ще ти посвиря тази вечер, ако минеш към вкъщи. – Заобиколи внимателно горкото момче. – Но сега трябва да говоря с чичо ти.

 – Алекс, ти ли си? – Кетрос надигна уморено глава. – Добра среща.

 – Добра среща, Кетрос. – Слабоватият мъж се подпря на сергията срещу събеседника си. – Как вървят днес цените?

 – Безумно вървят, както всеки друг ден. – Старецът изсумтя гневно. – От ъгъла вдигнаха на грош за половин товар призори, пък после чули, че по към центъра дават два за един и бутнаха и те като луди. По обяд се закрепиха на обичайното едно за едно.

 – А при тебе?

Кетрос го погледна, засука мустак, сетне погледна дърветата си,  ненадейно се обърна и продължи да ги реди.

 – Ти речи, как е старата?

Чичото на Бика, както всички знаеха малоумния младеж, бе стар търговец. Дори и да харесваше някого, нямаше да го пусне току-така. Щеше да му даде дървата по-евтино, можеше и да му хариже малко, но първо щеше да изкара някоя услуга или пък да научи някоя тайна.

  – Мао е добре, благодаря. – Навремето, преди да се задоми, носеше шапка и старият навик да я сваля за поклон се върна ненадейно. Спря глупаво, с ръка на темето си. – А момчето?

  – Не съм го виждал никога болен. – Кетрос се подсмихна. – Ама още не може да върже две читави приказки. Говори право, ‘арно. Ама от устата му само глупости излизат.

  – Да ти помогна ли с дървата? – Алекс се протегна към сергията, макар че знаеше, че продавачът ще го спре.

  – Не бре, не! – Старецът го удари през ръцете. – Това си е моя работа… – Кетрос премести още няколко цепеници, погледна го с едно око и без да се надига, попита: – Старата оплела ли ми е чорапи?

  Алекс се подсмихна. Кетрос беше вдовец и живееше през три къщи от тяхната. Познаваха се от една неделя и Мао вече му бе зашила копчетата на три ризи, беше оправила дупките по една плетена жилетка и сега плетеше чифт топли вълнени чорапи. Понякога не си даваше сметка какво съкровище има вкъщи.

  – Каза, че днес или утре ще са готови.

  – ‘Арно, ‘арно… – Старецът пак се заигра с мустака си. – А колко ще ми иска?

  – Мао е добра жена. – Усмивката на Алекс стана по-лукава. – Ще ги даде колкото да си плати преждата.

  Кетрос не каза нищо повече по тази тема. Попремята малко дърва, после бившият кръчмар го попита на каква цена ще му даде една количка дърва.

  – Половин грош – отвърна му със злобна усмивка на уста търговецът. – Да се пукнат от яд дано, че първо аз съм го измислил.

  Разделиха се по живо по здраво. Алекс обеща да посвири на Бика довечера, ако намине към вкъщи, а Кетрос пак подпита малко за чорапите си, пък после се отказа. Вдовецът беше добър човек, макар че се стараеше да не го показва. На няколко пъти почти се беше докарвал до фалит, или поне такава беше мълвата, задето се опитвал да помага.

  Отправи се доволно към хранителния пазар, който заемаше близо половината от площада, но усмивката му скоро помръкна. Имаше половин грош, а това като стойност беше напълно достатъчно да намери храна за няколко дни напред. Кетрос обаче му беше дал от сребърните половинки, онези монети, които вече не бяха в обращение по пазарите. Удобни бяха за по-големи сделки, но на дребно бяха твърде голям проблем. Кой ще ти търси шейсет и пет сребърника, за да ти покрие точно половин грош? Трябваше да купи някоя дреболия от по-тих търговец и да вземе рестото. Продавачите на храна винаги бяха твърде шумни и забързани и никой нямаше да се занимава с неговия половин грош.

  За зла беда, сякаш помирисал кръв, около него се завъртя сараф. Нямаше по-лошо нещо от ахтиолските сарафи, поне за Алекс. Това бяха неприятен тип хора, които за една услуга, която повечето продавачи ти правеха безплатно или срещу дребна стока, която да закупиш, взимаха пари, при това на част. Още повече, бяха много проклети и веднъж щом усетеха, че имаш някаква нужда от тях, не те пускаха, докато не се съгласиш да обмениш монети. Този срещу бившия кръчмар беше от по-неприятните сарафи. Бе дългурест мъж, сравнително млад за професията си и с дръгливо лице. Беше си надянал дървено табло отпред, на което пишеше курсовете, по които разменя монети, но не държеше някой да го чете. Вместо това сарафът почти напевно редеше:

  – Сто и петдесет за грош и толкоз и за сребърник, грош за седем медни триъгълника от белирски монети и петак за седем квадрата… – Сарафът го беше набелязал и се завъртя около него. – Господине, господине, защо сте така угрижен? Имате монети, по стъпката ви съдя, но на лицето ви тъга. Да не би да са грешните монети, а? Застояли квадрати и кръгове от Крам, капитане, или пък сте открили делва с древни монети с изсечени от Империята гербове? Дайте ги насам и ще ги обменя.

  Като за доказателство, мъжът надигна везните си. Другата му ръка беше твърде заета да кръжи около огромната му, дрънкаща кесия. Сарафите не притежаваха парите си, повечето от монетите бяха църковна собственост и в кесиите си наистина имаха десетки видове монети, които да обменят. Ни един джебчия не смееше да ги приближи, защото край тях винаги кръжаха стражи.

  – Два за пет и три за четири, капитане! – Сарафът подскочи от крак на крак, за да се стопли и табелата му комично се разклати. – Какво ще желаете? Имам монети за всяка страна и за всяка среда.

  – Няма нужда – отвърна Алекс и се помъчи да продължи напред.

  – Недейте купува ненужни дреболии от сергиите, за какво да ви тежат на ръцете? – Дългурестият мъж пак му препречи пътя. – Нека ви помогна.

  Опита се да го изблъска, но онзи отстъпи и пак се навря в лицето му. Да го заобиколи не можеше, заради обемната му табела. Лицето му започна странно да се загрява. Пак се опита да блъсне сарафа, но кръвопиецът беше твърде ловък.

  Тогава Алекс направи нещо много необмислено – докосна меча си.

  Това подейства като магия. Мъжът мигом отстъпи, мърморейки извинения. В първите няколко секунди бившия гостилничар си продължи напред безметежно, после чу как монетите на сарафа звънтят, докато притежателят им търчи нанякъде. Прокле глупостта си. Сарафите винаги се движеха заедно със стражи и бяха отмъстителни същества. Не се страхуваше от бой, но за да се измъкне, щеше да се наложи да плати на стражите, а не смееше дори и да помисли за попадане в затвора. Налагаше му се да вземе решение, и то на мига.

  В крайна сметка реши, че могат да минат още една вечер на супа от дебелец.

  Зави покрай статуята на Ярм, под осъдителните крясъци на пастора, сетне се насочи обратно към дома. Не бягаше. Щеше да е грешка да бяга. Всички мислят, че си сторил нещо нередно, когато бягаш, и се опитват да те спрат, особено ако някой търчи подире ти. С повече късмет стражите нямаше да се занимават да го преследват дълго. Не чуваше никой да го следи, ничии стъпки не съвпадаха с неговите, но въпреки това ускори крачка, устремен към вкъщи. Само да се измъкнеше…

  Близо половин час по-късно излезе на кръстовището, където беше тяхната съборетина. Не го бяха преследвали и това за кратко подобри настроението му. Скоро обаче мисълта за чорбата от дебелец го потисна, а гледката на сградата, която бяха купили, доуби всичко позитивно в ума му.

  Къщата им беше на добро място. Кварталът около тях не беше нито крайно беден, нито много богат и патрул от стражи минаваше по два пъти на ден, достатъчно, че да са в безопасност през деня и недостатъчно, за да спят спокойно. Нямаше други страноприемници, нито кръчми или ханове наоколо. Най-близко, на десетина минути път, имаше гостилница, но тя беше с излаз на булевард и цените бяха ужасни. Сградата беше на кръстовище, така че хората щяха да я виждат и да ѝ се радват. Имаше и голям бордюр, който щеше да стигне през лятото да изкарват маси и столове навън, а отзад имаше градина, сега пълна с отломки и противен дебелец, но в плановете му – красиво място за отмора на отбрани гости.

  Всичко това обаче беше в сферата на мечтите.

  Грозната реалност беше следната: къщата се рушеше. Мазилка, където имаше, беше напукана и се свличаше. В стените зееха дупки между камъните. Някои се бяха подули от натрупаната влага. Кулата с двете малки стаи на два етажа беше толкова килната, че сякаш всеки момент щеше да падне, макар че човекът от управата ги беше убедил, че това няма да стане нито тази година, нито идната. Керемиди по покрива нямаше, а на едно място зееше такъв кратер, че можеше да му прилошее. Можеше да закрепи и сам къщата, и то сравнително евтино, но ако беше във Феърхейвън, където камъните сами ти падаха от планината, а на изток, край езерото, още имаше гъста гора. Тук материалите бяха безбожно скъпи. Хоросанът само щеше да му излезе колкото цялата кесия на легата, керемидите двойно на това. Когато купиха сградата, знаеше, че управата иска да се отърве от нея, но си нямаше и представа колко скъп ще излезе ремонтът. Просто не можеше да повярва какви бяха цените в Ахтиол.

  Мао светеше на втория етаж. Тъмнината вече се спускаше. Петаците, които тя заработваше, едва покриваха материалите и свещите, които ѝ трябваха, за да работи и през нощта. Работата беше неблагодарна и не ѝ беше присърце. Беше ѝ обещал да поразчисти градината, за да може тя да насади там разни зеленчуци за догодина, но сърце не му даваше да се откаже от плана си. В крайна сметка обаче май беше безсмислено. Щеше да е божествена милост, ако преживееха зимата и къщата не се срутеше върху главите им.

  Беше му по-лесно да свири, вместо да мисли за това. Извади флейтата на Ейос от джоба си и седна на бордюра пред новата врата от дъб с панти от черно ковано желязо. Беше хубав инструмент, грубоват, както всичко, което стражарят беше изработвал. Ейос можеше да дялка много добре, и то с една ръка, като държеше с менгеме дървото. А за по-фина работа направо го захапваше със зъби. Близо до мундщука съселянинът му беше изписал нещо, вероятно посвещение, но сега само едно „Алекс” се четеше, останалото свирачът беше развалил със зъби.

  Настани се удобно на здравия бордюр, пое си въздух и захвана нещо простичко. Беше овчарска мелодия, която бе слушал стотици пъти, от най-различни инструменти. По нея бяха написани хиляди песни, но в основата си тя оставаше все същата – нестройна, грубовата и безкрайно тъжна, изпълнена с простора на безбрежното лятно небе и зеленината на пустите поля.

  Тръсна глава недоволно след една минута свирня. Не само че дробовете му бяха започнали да го болят, предварително уморени от дългото вървене, ами и звукът не му харесваше. Още не свиреше както някога, с мандолината. Щеше да се научи обаче. Всичко идваше с време и търпение.

  – Хей, хей, дядо!

  Озърна се. Отряд малки разбойници се задаваха откъм по-бедната част на квартала. Беше малка тълпа от десетина дечурлига, все момчета, на не повече от седем-осем години. Тартор им беше едър, рус малчуган, който носеше шапка, толкова голяма за малката му глава, че го караше да се клати като върви. Алекс се усмихна при вида му. Не харесваше да му викат „дядо”, не беше така стар, но за тези немирници всеки човек над тридесет беше дядо. Пък и наистина изглеждаха забавни, толкова бяха сериозни и смръщени на вид.

  – Кажете, деца. – Прибра флейтата в специалния джоб, който си беше пришил отвътре на палтото, и се усмихна на малката тълпа.

  – Имаш ли някой петак, дядо? – Странното бе, че макар че явно просеше, голямото момче начело на групата дори и не се опита да се усмихне.

  – Нямам. – Би им дал един петак, колкото да ги зарадва, но не и половин грош.

  – Флейтата ти е много хубава, дядо – обади се друго момче.

  – Благодаря. – Не беше никак хубава на външен вид флейтата, но свиреше право и звукът ѝ беше силен като греяно вино с черен пипер посред зимата.

  – Ще ни я дадеш ли, дядо – додаде тарторът на групата, момченцето, носещо огромната шапка.

  – Моля? – Засмя се на сериозните им лица. – Момчета, идете да играете, не ме тормозете. Флейтата е единственият ми музикален инструмент, не мога да пея добре.

  – Ние не те тормозим, дядо – невинно рече един малчуган, но в очите му нямаше нищо невинно.

  – Все още – натърти тарторът.

  Не знаеше как е станал от бордюра и за колко секунди е влетял в къщата, но само минута по-късно стоеше в градината и дишаше тежко.

  Вече се стъмваше съвсем, но работата му спореше и никак не му се искаше да престава точно сега. Беше обещал на Мао и щеше да оправи градината. Да ги вземе Отстъпникът мечтите му. На един куп трупаше плевелите, на друг – тревите, които можеха да ги прехранват тази зима. До стената пък беше натрупал заплашителна купчина отпадъци. Градината им беше триъгълна. Едната ѝ стена беше по къщата, другата – по заключената, съвсем пуста конюшня, където Алекс не би пуснал в момента и кокошки да живеят. Другата беше ограда, по чийто връх някой предвидливо беше набол остри ламарини. Не беше много красиво, но не даваше на натрапници да се премятат в двора. Най-хубавото на това място обаче беше един орех, който растеше в средата му. Беше старо дърво, хубаво и яко, клоните му стигаха чак до покрива на къщата. Тази зима щеше да му тегли секирата, разбира се, ако намереше някъде секира, но въобще нямаше да му е драго. Уви, зимата кара хората да правят много неприятни неща.

  Сега обаче пак се чувстваше малко по-уверен. Бе вкарал количката с торфа в единия ъгъл и макар че той вонеше леко, му даваше някаква увереност. На втория етаж имаха импровизирано огнище. Тази неделя нямаше да замръзнат, нито следващата. За по-следващата щеше да измисли нещо. Тегли един тъжен поглед на ореха, сетне пак се зае да плеви.

  – Чичооо! – Позна този глас. Беше Бикът. – Дърва ти карам!

  Поизтупа ръце, разкърши се и се отправи към вратата. Беше заковал всички входове, освен един. По-добре да може да спи през нощта, отколкото да му е удобно. Влезе в изкорубения първи етаж на къщата, проби си път през отломките от две рухнали стени и вдигна резето на вратата.

  Не му се наложи да чака или да пита. Огромният мъж вече лудо буташе количката си навътре. Едва успя да се задържи на крака и да му покаже къде да я закара. Бикът се хилеше и през смях му рече:

  – Чичо, едни хора щат да говорят с тебе. – Ухили се още по-широко. – Дадоха ми бонбон.

  Алекс го изгледа невярващо, после пак се обърна към вратата. Не го беше излъгало момчето. Буквално на прага му беше спряла каляска и двама пажове в ливреи лениво си приказваха, седнали на капрата. До двойката коне, впрегнати в черната каляска, стоеше страж. Неволно се замисли за меча си, но заряза тази мисъл. Ако беше нещо за сарафа, вече да са го арестували. А и сарафът не можеше да обясни каляската…

  Вратата на каляската се отвори и оттам се спусна една стълбичка. По нея слезе зашеметяващ млад благородник. Не беше виждал по-елегантен човек. Бе в средата на тридесетте, но пък изключително младолик, подстриган и избръснат по последна мода, с много тънка козя брадичка. Носеше скъп, втален костюм в лилаво и черно, с колосана яка. В десницата си имаше бяло резбовано бастунче, което държеше почти като оръжие, а с другата ръка беше преметнал небрежно през рамо самурено наметало. Това, което шокира Алекс най-много обаче, бяха очите на непознатия. Те бяха пъстри, също като зениците на Ана, но в очите на странника имаше нещо по-различно. Погледът му беше властен и мамещ, студен някак. Алекс не би се доверил на човек, който го гледаше така, още повече, докато се усмихваше с перфектните си, бели зъби.

  – Алекзандър Проциний, нали? – Бившият ханджия кимна сковано и непознатият на часа се поклони дълбоко. – Принц-минор Валерий Сирус Ктит на вашите услуги. – Благородникът се усмихна още по-широко, когато се изправи. – Аз съм решението на вашите проблеми.

  – И какво дирите тук, ако смея да попитам – предпазливо рече Алекс.

  – Може ли да вляза?

  Валерий не изчака покана, нито дори безмълвно потвърждение и вече беше тръгнал навътре. Алекс отстъпи от вратата повече от учтивост, отколкото защото наистина го искаше. Принцът влезе на първия етаж и само бегло огледа руините, преди да пристъпи към стълбите. Движеше се сред отломките със завидно умение, без въобще и да ги забелязва.

  – Чичо, ще свириш ли? – Бикът изникна иззад един ъгъл и получи само мимолетното внимание на Валерий, преди благородникът да продължи нагоре.

  – Съжалявам, момче. – Алекс се усмихна извинително. – Имаме гости.

  – Аз разбирам. – Огромният мъж оклюма, но все пак тръгна към изхода.

  На горния етаж Мао едва не припадна при вида на Валерий. Жената на Алекс шиеше на една маса, която сама беше поставила точно срещу стълбите, за да вижда кой се задава и да може да вика за помощ отрано, ако са крадци. Горката стара ханджийка запелтечи, като видя благородника и ѝ отне близо минута да се представи и да го покани в съседната стая. Валерий се съгласи безропотно и тримата минаха в жилището им на втория етаж. Беше най-обитаемото помещение. Сравнително широко беше. В единия ъгъл бяха направили огнище, благодарение на широко парче ламарина, с което покриваха дървеното дюшеме. В другия беше продънената им спалня, един от малкото мебели, които намериха в съборетината. Един много голям скрин, претрупан с половината им покъщнина, покриваше едната стена. Другите им вещи бяха натрупани безредно в съседната стая. В центъра на малкото им жилище царствено се ширеше паянтова кръгла маса с един стол и няколко импровизирани табуретки от обърнати касетки. Алекс великодушно отстъпи стола на гостенина и сам се настани на една от табуретките, докато Мао се щураше наоколо като муха без глава.

  – Почитаема госпожо Маларона – тихо и уверено започна принц-минор Валерий, – бихте ли седнала.

  – Ама… – Мао погледна мъжа си, който кимна твърдо, и се насили да се успокои и да седне.

  – Ще желаете ли… – Алекс спря тревожно. Не можеше да му предложи алкохол по простата причина, че такъв нямаше. Нямаше и свястна храна. Всъщност единственото, което имаше… – Паница хладна супа от дебелец?

  – Не, благодаря. – Алекс посърна вътрешно. Надяваше се тайно някой друг да изяде неговата порция за довечера. – Тук съм по работа.

  – По каква работа, ако смея да попитам – директно започна Алекс и си спечели с това гневен поглед от страна на съпругата си. – Ние не сме заможни хора, нито притежаваме добър имот. Не сме влиятелни. Какво би желал от нас един принц-минор?

  – Не можете и да си представите какви точно са желанията на един принц-минор. – Валерий се усмихна учтиво. – Моята фамилия притежава три мини, десет склада, две мелници и може да изкара на поле близо триста въоръжени със стомана войници, ако императорът пожелае. Може би ми се е прищяло да притежавам страноприемница.

  Ако преди беше подозрителен, сега направо стана параноичен. За какво му беше на този благородник страноприемница. И откъде, в името на Тринадесетте, знаеше за плановете им? Не беше разказвал пред управата защо взема точно тази сграда, а мисълта, че мистериозен благородник може да е пратил някой да слухти за него, го поболяваше.

  – И откъде знаете, че ние искаме да направим това от тази сграда? – Мао май не харесваше тона му, защото го срита.

  – Дочух това, дочух онова… – Благородникът лениво махна с ръка. – Добре осведомен човек съм. Знам откъде идвате, с какви очаквания, знам и какво е миналото ви, какво е семейството ви… Знам и кътните ви зъби, Алекзандър Проциний.

  – И каква е причината за този, смея да твърдя, нездрав интерес? – Стараеше се да звучи едновременно малко заплашително и много учтиво, раболепно почти. Този човек можеше да го смачка и да се засмее на кървавото петно, ако пожелае.

  – Обичам да съм наясно с кого ще работя. Търсих на много места, Алекзандър. – Валерий се надигна леко и постави лакти на масата. Дървото се поклати в протест. – Искам напълно нов човек, някой непознат на Църквата, който да бъде мой съдържател.

  – Ваш съдържател? – Алекс изсумтя, далеч не учтиво. – И в какво точно ще се състоят задълженията ми?

  – Нищо определено. Това му е хубавото. – Благородникът се отпусна в стола си с щедра усмивка. – Най-напред, ще сте скромен и сръчен ханджия, а жена ви – красива и благодетелна съдържателка, както винаги. Ще си намерите отнякъде спретнати и почтени момичета, които да работят за вас. А когато на края на месеца се появи моят човек, ще му казвате какво са си говорили клиентите ви, какви са настроенията на улиците… От време на време може да пускате вересии, в моя чест и на мое име, и да ме споменавате с добро от дъжд на вятър. Ако има някой изключително неприятен слух срещу мен, да го опровергавате, макар и не твърде пламенно, да хвалите рода ми, когато раздадем дрехи за бедните. Такива неща.

  Звучеше твърде добре, за да е истина. Не беше, обаче. В общи линии, Валерий щеше да разчита на него за всичко. И ако му кажеше да скача, той трябваше да скача, ако ще и в гроба.

  – Не ми харесва вашата оферта.

  – Тогава не я приемайте. – Този път имаше нещо по-хищническо в усмивката на принц-минора. – Сигурен съм, че бродягите по улиците ще са добри с вас и ще ви помогнат да преживеете зимата. А и тази къща май ще издържи още няколко годинки, преди да ви падне на главите. Да ви предупредя, впрочем. – Усмивката се разшири. – Църковната управа ще ви накара да укрепите къщата си, преди да рухне, в противен случай ще ви я отнемат. Даже се чудя как още не са се появили.

  Простена вътрешно. Малко му оставаше да покаже емоциите си и навън. Затова съборетината беше така евтина. Измамници! Знаеше, че Църквата беше паднала, особено извън Закътаната долина, но толкова много… Догади му се.

  – Какво трябва да подпиша? – Изрече го почти като на сън.

  – Нищо, господин Проциний. – Валерий се изправи. – Не искаме да се затрупваме в документи и бюрокрация. Ще приема честната ви дума. – Благородникът подаде ръка. – Утре просто отворете на майсторите, които ще дойдат на оглед.

  Алекс прие подадената десница и я раздруса. Беше се продал. И добре го осъзнаваше. Мао се радваше, почти танцуваше на място. Той обаче имаше чувството, че някой му е извадил червата през устата. Такива бяха реалностите. Защо винаги трябваше обаче да се утешава точно с тази прокълната реалност?

  Беше започнало да ѝ писва да чака принца си. Валерий Сирус Ктит беше голям дразнител. Лайно направо. Но пък беше щедър, проклетникът, а и в леглото не беше лош. С нежелание си признаваше наум, че можеше и да танцува, копелето. Но пък душата му беше черна. Е, та тя не танцуваше с душата, а с тялото. Тялото беше хубаво и бяло. И кесията беше дебела и лесно се развързваше с две сръчни, мургави пръстчета.

  – Проклети селяци…

  Валерий се навря в каретата с недоволно изражение. Обра пешовете на костюма си внимателно и се настани почти деликатно на седалката срещу нея. После почука с бастунчето си по тавана. Някой притича да затвори вратата и отвън се разнесе викът на кочияша.

  – Какво толкова те разстрои? – Гласът ѝ беше като кашмир, или поне така твърдяха повечето ѝ обожатели.

  – Оцапах си дрехите. – Разглезеният благородник надигна напрашените си ръкави с недоволно изражение.

  Валерий не беше суетен човек, независимо какво твърдеше. О, имаше много пороци, разбира се, но суетата не беше един от тях. Просто играеше в момента. Нито надраните чизми, нито оцапаният сюртук наистина го притесняваха.

  – Казах ти, ако не искаш да се цапаш, не говори с бедняци.

  – Вино, скъпа? – Принцът ѝ се наведе и бръкна под седалката.

  – Не, благодаря.

  Той сви рамене, поразрови се малко и извади тънка бутилка от скрития шкаф, пълен с лед. Тапата беше предварително развинтена и не бе проблем да я махне докрай с голи ръце. Валерий за кратко се почуди дали да вземе чаша, посегна към другия шкаф, но се отказа и надигна направо бутилката.

  – Не приличаш на благородник. – Той се усмихна като малко, немирно момченце. – Пиеш от бутилката, цапаш се… А за какво говореше с тези хора, морска котка костите ти да разбърка?

  – А? – Валерий я потупа по крака. – Какви са тези думи, мила?

  – Вървят заедно с красивото личице. – Усмихна се хищно и изсъска. Той дръпна ръката си. Разумно от негова страна.

  – За какво говорех… – Принцът ѝ въздъхна, отпи малко от бутилката и положи бастунчето внимателно на седалката. – Не можеш ли да приемеш, че просто искам да притежавам още нещо?

  – Имаш много неща, Валерий Сирус Ктит. Предостатъчно неща.

  Каляската се наклони леко, когато взеха завоя към северозападния булевард. Возеше доста меко, но не можеше да бъдат напълно неподвижни. Виното в бутилката се разплиска и за малко да олее ръцете на Валерий. Благородникът ядосано тупна тавана с ръка. Отвън се разнесе смутено извинение.

  – Винаги можеш да имаш повече – промърмори принцът ѝ кисело.

  – Точно кръчма ли искаш да имаш?

  – Знаеш ли, започваш да звучиш като онзи противен старец. – Валерий изсумтя. – Не ми хареса Алекзандър Проциний. Напомня ми някак на желязо. Ще се огъне, но няма да се пречупи. А е такъв дребен човек… Като стъкло. Да го духнеш, ще падне. И се опъва. Учтив е и благ като памук, но се опъва…

  – А на теб никой не ти се опъва, нали?

  – Да кажем, че който ми се е опъвал, не е свършвал много добре. – Валерий се усмихна отново.

  Имаше нещо порочно в постоянните му усмивки, нещо, което малко хора можеха да видят. А който го усещаше, се опитваше да страни от благородника. Чудеше се как беше толкова глупава да приеме покровителството му. Но вече се беше вързала.

  – Като изповедника ти ли?

  – Горкият човек… – Принцът ѝ въздъхна, после пак се подсмихна. – Може и на Алекзандър Проциний да пратя подсладени бонбони. Знам, че онова момче много хареса обичайната им разновидност.

  – Горкото малоумно дете… – Тя се загледа през прозореца, после вметна, уж разсеяно: – Няма да му пратиш подсладени бонбони. Той ти трябва. Морските хора да ме вземат, ако знам защо, но ханджията ти трябва.

  – Че защо ли ми трябва един старец? – Валерий се усмихна. – Много искаш да знаеш, нали? – Спътницата му поклати глава. – Кажи го. Помоли ме.

  – Добре тогава. – Въздъхна. – Много моля, Валерий Сирус Ктит. Кажи ми, защо ти трябва ханджията?

  – Има приятели на… – Валерий завъртя очи. – Интересни места. Силни приятели. Променливи, които бих искал да привлека на моя страна. Интригуващи променливи, с пъстри очи и лъскави мечове.

  Пъстри очи. Какви бяха шансовете…

  – За едно момиче ли говориш? Много добра певица?

  – Анасияла Проциний, Ана за по-кратко. – Валерий кимна, после я погледна любопитно. – Срещала ли си я?

  – Нея и едно момче на име Роридан. – Отново отклони поглед. Не харесваше, когато принцът ѝ се усмихне точно по този начин.

  – Точно тези. – Благородникът пак надигна бутилката си, отпи, после въздъхна и сложи обратно тапата. – Да кажем, че причиниха много сериозно раздвижване сред Църквата. Дори и императорът ги забеляза. А за да бъде оставен Салак Патрис да забележи нещо… – Валерий подсвирна.

  – Харесваш я, нали – вметна тя. Не че момичето я притесняваше, но самият факт, че той има интерес към друга жена, я тормозеше. Принцът ѝ беше твърде изменчив и опасен и ако не го задоволяваше напълно…

  – Моя малка Ая, ревност ли усещам? – Той се засмя дрезгаво и ниско. – Не си ли ти красивата ми играчка? – Тя кимна. – Кажи го. Искам да го чуя.

  – Аз съм твоята малка Ая, Валерий Сирус Ктит. – Не се обърна да го погледне. Не можеше да понесе още усмивки. – Твоята красива играчка.

 "