Брандън Сандерсън... Да кажа, че имам противоречиво мнение за този писател няма да е достатъчно. От една страна, той е адски добър автор, няма спор. От уникалния "Мъглороден", през продълженията на "Колелото", до настоящето произведение, Сандерсън не прави грешна стъпка. Ама.... просто... някак... Не ме грабва. Това е, казах го. Първата част на "Мъглороден" ми хареса, втората започна да ме запленява, а по някое време към средата на третата взех да се чудя кога най-сетне ще свърши. "Сплавта на закона" я купих, прочетох, харесах и забравих. След няколко години ще се чудя за какво, аджеба, идеше реч в нея.
Но, да минем на настоящето произведение. Елантрис. Епос в един том. Рядък и отмиращ вид. Историята е донякъде предвидима. Главният герой, принцът, както научаваме в глава първа, ред първи, е прокълнат. Прокълнат е да се превърне в жив мъртвец, от неизвестна, неведома сила, която само преди десет години преди повествованието се е смятала за чудотворен дар. И можете още отначало да предусетите, че накрая ще се изцери. Ако не друго, то корицата (адмирации за Бард, които този път са лицензирали оригинала) може да ви го покаже. Та, Раоден, принцът, е изпратен в пропаднали град Елантрис, който преди десет години е бил столица на красотата, магията и мъдростта. И, разбира се, ще се изцери, а покрай себе си, магически ще възстанови и града. Само че хепиендът не е нищо неочаквано в този жанр, нали? Е, да видим какво точно се случва между края и началото.
Отговорът е прост - предвидимост. Запознаваме се с бившата годеница, понастоящем вдовица на главния герой, принцеса Сарене. Тя не е особено красива, и е изключително твърдоглава - качества, които *изненада* я правят възможна изгора само и единствено на принц Раоден. Умната ни принцеса е много волева и тръгва да спасява страната на "покойния" си годеник от лошо управление. Защо - ами така, трябва й някой, който да я обича, пък и е твърдоглава, нали. В бъркотията се намесва и свещеник от не чак толкова далечната империя Фьорден, на име Хратен, който иска да спаси народа на страната на Раоден. Като го покръсти със сила. Защото ако не склонят глави, ги чака нашествие. Между Сарене и Хратен се очертава лют двубой, който на моменти може да бъде забавен. На Хратен обаче му липсва комплексна мотивация - героят е малко плосък и главите от неговата гледна точка са скучновати. Но нищо, това се преживява. В крайна сметка, след не точно неочакван религиозен катарзис, Хратен се обръща на страната на героите и ги спасява от много по-страшно фьорденско зло.
И тук иде моментът да заговоря за най-голямата слабост на романа - просто казано, Елантрис е недоразвит. Не обичам много безконечните поредици, ("Колелото", това в което "Песен за огън и лед" се превръща, "Малазан"-а) но искам всичко да е поне донякъде обяснено. Точно там се дъни Елантрис. Липсват поне около двеста страници, в които на героите да бъде придадена по-голяма дълбочина, а мистериите да се обяснят по-добре. Ако се интересувате как Раоден изцерява себе си, другите обречени и града - ами тича и дращи нещо по земята. Какво - не знаем, макар че е изключително смътно загатнато. Не получаваме някаква по-дълбока информация нито за миналото на света, нито за страните, където се развива действието, нито за второстепенните персонажи. А каквото е казано, изглежда малко пришито с бели конци. Магията на света, например, някакси е свързана с географията и появата на една пропаст е причината благословията да се обърне на проклятие и всички стари магии да престанат да действат. Образите са доста плоски, липсва мотивация зад решенията им. За да има повече действие в романа, Сандерсън е посъкратил "маловажните" неща. И като резултат, имаме недообяснен свят с недоразвити герои. Това не е лошо, ако Елантрис беше представител на поджанра "меч и магия". Само че книгата се опитва да бъде епос, равен с класиците в жанра.
Присъдата? След цялото това оплюване, искам да кажа, че Елантрис не е лоша книга - има някаква мистика в нея, кара те да я изчетеш бързо, и до самия предвидим край. Просто така и не влиза в правилното темпо за един взискателен читател като мен. Трудно е да приема епос, който обяснява по-малко за света си от някои представители на жанра "меч и магия". ("Хрониките на гарваните") Трудно е и да приема епос с по-скоро еднопластови и немотивирани герои. Елантрис е пропуснат шанс, и всичко това е сторено, за да може да се побере в едно книжно тяло. Което никак не ме радва. Не е лоша книга, която да четете през задаващото се горещо лято. Но не очаквайте да ви грабне и да ви стиска за гърлото до последната дума.
Няма коментари:
Публикуване на коментар