Ревю: King Arthur II

Или: Защо една добра идея може да те отврати...

 Артурианския епос запленява умовете на хората още от времето на създаването си. За него са написани много книги, направени са много филми. Има обаче само една стратегическа игра, която се опитва да пресъздаде легендарните събития. И, уви, този опит не е успешен. А можеше да е толкова хубаво...

Наследство. King Arthur: The Roleplaying Wargame (или, за по-кратко, "Крал Артур") се придържа изцяло към легендата за Артур. Разбира се, с някои отклонения, наложени от геймплея. Продължението обаче развива историята по един много добър начин. Вие сте сина на Артур. Страната е изпаднала в хоас след мистериозен инцидент. Мерлин е изчезнал, а баща ви е на смъртно легло. И нашествието на демони от преизподнята само влошава положението. Успех с опитите да се измъкнете от тази каша! 

Извън историята, много елементи от оригиналната игра са запазени и в продължението. Имате една координатна система с две оси - справедливост и религия. Можете да бъдете тиранин или добър владетел, да почитате старите богове или да сте християнин. Съответно, това ще ви даде различни бонуси и единици. Историята е разказана под формата на книга-игра. Придвижете героя си до някое място, където има куест и ще трябва да направите няколко решения, водещи до различни резултати. Един куест може да бъде решен така че да избегнете трудна битка, а може и да попаднете на нея. В продължението, Крал Артур 2, текста, който трябва да изчетете по време на тези задачи дори е озвучен, макар че личат някои необясними разлики между написаното на екрана и това, което чувате. А щеше да е така лесно всичко да е наред. Уви, това е само първата капка в пороя от грешки, довел до пропадането на една добра идея.

 Типичен куест

...И лошо наследство. Крал Артур се опитва да е игра от поредицата Total War. И тук е първата грешка, както особено ярко личи във втората част. Просто казано, до момента никой не може да надмине шедьовъра на The Creative Assembly. И добавянето на заклинания, които да мятате по време на битка, уви, не променя това. Вашите герои, които могат да отидат на важни задачи, също водят войските в бой. От Neocore (авторите) са решили обаче, че не би трябвало да имате голяма свобода на действие. Затова в продължението ще се биете само с определени врагове, в определено време. Уж света е отворен, но се "активира" малко по малко, с всяка дребна крачка. Това вероятно е опитът на Neocore да поправят ситуацията от оригинала, където много лесно можехте да се нагърбите с повече, отколкото можете да носите.

Боят настана... Абе, защо умират само от техните?

Както всяко копие на Total War и тук имате две карти - стратегическа, на цяла Британия, където действието е на ходове, и тактическа - където се водят отделните битки, в реално време. На стратегическата карта обаче няма какво да правите, на практика. Управлението ви над провинициите на кралството е сведено до минимум, дипломатическите опции са почти безполезни, проучванията не водят до сериозни промени, даже нямате реална хазна. А на тактическата карта... Е, да кажем, че нещата не са много добри. Като заклет фен на Total War не мога да не отбележа тоталното превъзходство на поредицата на Creative Assembly. Стратегическа игра, в която давате 40-тина жертви при 1600 на врага, на най-висока трудност, просто не може да е добра.

Стратегическата карта - хубава, но безполезна

 Въпрос на оптимизация. И, въпреки всичко това, играта можеше да е добра. Поне в частта с куестовете. Поне заради историята. Поне като си поставяте допълнителни задачи в битка (не ползвай магии, например). После обаче идва въпроса с оптимизацията. Графиката на играта е много добра - красиви, детайлни единици, пъстри цветове, дълбоки гори, толкова, че даже не можете да видите собствените си хора. Звукът също е на ниво. ОБАЧЕ всичко се движи с 20-тина кадъра в секунда. И това на най-леките насторйки за видеото. В битка и до 10 може да падне. И не, не е проблем с моят компютър. Забавното е, че на най-високи настройки на видеото ефектът е почти същия - губят се само още 4-5 кадъра в секунда. Какво е това чудо? Хора (не аз, а други, оплакващи се на форума на играта), с машини, които могат да подкарат The Witcher 2 на ултра да не могат да играят стратегия с минимални настройки? Neocore са дремли май! Още повече, малко след пускането на играта производителите, рамо до рамо с издателите, родиха и друг страхотен гаф. (виж карето отдолу)

 Присъдата. Има много неща, които не покрих в това кратко ревю. Опцията да избирате различни умения за героите (рицарите) си, това че единиците ви вдигат нива и стават по-силни с времето или възможността да екипирате героите с всевъзможни предмети. За жалост обаче тези неща се оказват маловажни. Когато една игра не изпълнява добре един от основните си елементи и за капак даже не върви добре по неведоми причини просто няма какво да я спаси.
Геймплей: 6/10. Интересни задачи, като книга-игра. Всичко останало обаче е посредствено, в най-добиря случай. Дори и историята не спасява играта.
Графика: 5/10. Когато всичко върви насечено, не можеш да се насладиш на визуалните благинки.

Звук: 8/10. Много добър. Някои неразбираеми разминавания между озвучаване и текст.

Потенциал за преиграване: 4/10. Ама, моля ви се, какво преиграване? Историята е малко или много линейна, единствената промяна е, че можете да я минете с различни бойни единици.

Общо: 6/10. Добра идея на пръв поглед, но напълно опропастена от слабото изпълнение.

За възхода и падението на Paradox Entertainment. Шведска компания, регистрирана в Стокхолм, но извършваща цялата си дейност от Лос Анджелис. Производители и разпространители на компютърни игри. Известни са с историческите си стратегии като Europa Universalis, Victoria, Crusader Kings, Hearts of Iron. Освен това от около половин десетилетие насам агресивно изкупуват чужди игри. Най-силните им години (в моите очи) са около 2010-та, когато разпространяват Mount & Blade: Warband и Europa Universalis, Hearts of Iron (серия поредна). Оттогава обаче решенията им ме объркват. Енджинът им, използван за стратегически игри почти не търпи промени през годините. Закупуват правата над марката Dreamlords само за да забият надгробния камък над нелошата игра. Последния им гаф е свързан със заявлението на официален член на производителите Neocore, работещи за тях, който заяви че 24 кадъра в секунда са напълно достатъчни за модерна компютърна игра. А на хоризонта се задават още проблеми - Sengoku (стратегия, базирана на Японското средновековие) май не е много харесвана, а Crusader Kings 2 ще ползва нейния енджин. Освен това създателите на Mount & Blade вероятно няма да гледат безучастно как играта им е плагиатствана в новия проект на Paradox - War of the Roses... Само бъдещето ще покаже.

Ако се интересувате от въпроса с кадрите в секунда.

Ревю: Урсула ле Гуин - "Сили"

 Не възрастта е важна. Важното е желанието. Не знам за кой път Урсула ле Гуин държи да ни докаже това. Независимо от възрастта си вероятно най-добрата и известна жена-фентъзи автор продължава да очарова. "Сили" може и да не е най-силния й роман, но това не го прави никак лош. Даже напротив - "Сили" е достойно четиво, което бих препоръчал на всеки от феновете на фентъзито и ле Гуин, че и на хора, които не четат този жанр.

Странното е, че нещото, което най-малко грабва в романа е... неговата история. Гавир е роб, пленен още като невръстен, заедно със сестра си. Не познава нищо друго освен дома, в който е отгледан. Господарите му са милостиви и дори добри с робите си. Поне така започва книгата. Уви, няма перфектни неща и скоро на небето се появяват облаци - грубият син на господаря на къщата Торм. След поредица от злополучия и обсада на града-държава, където Гавир живее, в душата му започва да узрява Свободата. И когато вече не може да търпи повече, бившият роб бяга. Открива нови приятели и врагове, търси корените си, но като цяло - няма нищо особено героично или епично в историята му. Просто момче (което в процеса на книгата става по-скоро млад мъж), което се бори за оцеляването си. Дори и дарбите на Гавир са някак "обикновенни" и банализирани. Той има фотографска памет и сравнително слаби и откъслечни гадателски умения. Щастливият край също може да се предугади почти от началото на книгата.

Е, добре, питате се, какво тогава й хареса на "Сили", щом историята не е нищо особено? Отговорът е прост - стила на ле Гуин и лекотата, с която тя ни потапя в света си. Липсата на връзка с предишните й произведения (освен с другите Хроники, които така и не съм чел) отначало е дразнеща. Вече не сме в незабравимата Земелемория! Скоро обаче се свиква и читателят започва да гледа на западния бряг, мястото където се развива действието, с любопитство. А междувременно ле Гуин последователно изтъкава общество, в което робството е приемливо и за роби и за господари, средище на избягали роби и примитивна на пръв поглед блатна общност, където ритуали и традиции диктуват всеки елемент от живота. Лекотата с която авторката прескача между образи и теми е зашеметяваща.

Книгата, както отбелязах, е изключително подходяща за хора, които едва сега започват да четат фентъзи. Действието е плавно, историята - лека и почти "обикновена". Завършена е, доколкото една история наистина може да има завършек. Магия в романа има, но е толкова малко, че почти можеш и да забравиш за дарбите на Гавир. Интересна е с представянето си на различни култури, за което ще е много любопитна за феновете на историческите романи. Освен това езикът не е тежък. Единственият проблем може да е, че действието се води от първо лице. Това не е нещо, което харесвам особено, но се свиква, пък и не е така натрапчиво както в други книги (например романите за жрицата на Кобербол, които едва изтърпях).

 Така че, както казах в началото, "Сили" си струва. Отделна книга, не част от поредица, на добра цена и с добро качество. Не е незабравима като оригиналната "Землемория", но е един различен поглед над света на ле Гуин и едно интересно ново начало.

А, да! И този път Бард не са се издънили с корицата. За сравнение: